Пол Февал
Гърбавия (19)

XI. Как се принудиха да поканят Гърбавия на бала в кралския дворец

За миг Гонзаг остана неподвижен и сподири с поглед жена си, която се отдалечаваше по коридора към покоите си.

— Бога ми, същинско възкресение! — помисли си принцът. — При все това мога да твърдя, че изиграх тази партия много умело. Но защо тогава я изгубих? Очевидно тя разполага с някакви скрити козове. Гонзаг, Гонзаг, не сте предвидил всичко, има нещо, което ви се изплъзва…

Той с широки крачки започна да кръстосва из стаята, продължавайки да размишлява:

— Нямаме нито минута за губене! Какво ли ще прави на бала в Пале Роаял? Дали пък няма да иска разговор с господин регента? Очевидно знае къде се намира дъщеря й. Да, но и аз знам това — сепна се Гонзаг и отвори бележника си. — Поне в това отношение случайността ми беше от полза. — Той натисна един звънец и заповяда па появилия се прислужник: — Господин Пейрол! Веднага ми изпратете господин Пейрол!

Прислужникът излезе, а Гонзаг поднови самотната си разходка и връщайки се към първоначалната си мисъл, промърмори:

— Тя има нов съюзник. Някой ми мъти водата.

— Принце — провикна се Пейрол още с влизането си, — най-сетне мога да ви говоря на четири очи! Лоши новини! На тръгване чух кардиналът да казва на кралските пълномощници: „Тук се крие някаква чудовищна тайна…“

— Остави го да си приказва — отсече Гонзаг.

— Доня Крус се бунтува. Твърди, че са я принудили да играе недостойна роля и иска да напусне Париж.

— Остави доня Крус на мира и ме чуй внимателно!

— Добре, но не и преди да съм ви съобщил последните новости. Лагардер е в Париж.

— Ба, така и предполагах! И откога?

— Поне от снощи.

— Принцесата трябва да се е виждала с него — помисли Гонзаг и попита: — Откъде знаеш?

— Салдан и Фаенца са мъртви — почти шепнешком отвърна Пейрол.

Очевидно Гонзаг не очакваше подобна вест. Мускулите на лицето му трепнаха и той остана като зашеметен. Но това продължи само миг. Когато Пейрол отново вдигна очи към него, принцът вече се беше съвзел.

— Виж ти, двама наведнъж! — промълви той. — Този човек е самият дявол!

Пейрол целият се тресеше.

— Къде са открили труповете им? — попита Гонзаг.

— В уличката, която минава покрай градината на вашия павилион.

— Заедно ли?

— Салдан до вратата, а Фаенца на петнайсетина крачки оттам. Салдан е убит с шпага…

— Тук, нали? — прекъсна го Гонзаг и постави пръст между веждите си.

Пейрол повтори жеста му и потвърди:

— Точно там! Фаенца е убит със съшия удар и на същото място.

— Имат ли други рани?

— Не. Ударът на Ньовер е все така смъртоносен.

Гонзаг оправи дантелите на жабото си пред едно огледало.

— Много добре — рече топ. — Значи кавалерът дьо Лагардер се е разписал на два пъти пред портата ми. Радвам се, че е в Париж. Така най-сетне ще го пипнем.

— Въжето, на което ще увисне този… — подхвана Пейрол.

— Все още не е изплетено, така ли? Не съм на същото мнение. По дяволите, друже Пейрол, не ти ли се струва, че вече е крайно време да се отървем от него! От всички, които се разхождаха на лунна светлина в крепостния ров на Кайлюс, останахме само четирима.

— Така е — потръпвайки, отвърна довереникът. — Наистина е крайно време.

— В противен случай ще ни схруска на две нищо и никакви хапчици — продължи Гонзаг, препасвайки портупея си. — С един удар нас двамата, с втори — онези окаяници…

— Кокардас и Паспоал! — прекъсна го Пейрол. — И те се страхуват от Лагардер.

— Значи сте си лика-прилика. Все едно, нямаме друг избор. А сега ми ги доведи! Бързо!

Пейрол тутакси се запъти към кухнята.

— И така, вече казахме, че трябва да се действува незабавно — мислеше си Гонзаг. — По всичко личи, че тази нощ ще стана свидетел на странни събития.

— Я по-бързо! — подвикна Пейрол, влизайки в кухнята. — Негово височество има нужда от вас.

Кокардас и Паспоал бяха обядвали от пладне до здрач. Това бяха наистина юначни търбуси. Кокардас бе червен като виното, останало на дъното на чашата му, а Паспоал — бледен като платно. Подобни коренно противоположни последствия от алкохола се дължат преди всичко на темперамента на неговия консуматор, Що се отнася обаче до слуховите възприятия, то виното винаги е действувало по един и същи начин: след порядъчно пийване нито Кокардас, нито Паспоал се намираха в миролюбиво разположение на духа. Пък и от смиреността им отдавна вече не бе останал и помен. И двамата се бяха пременили от глава до пети в нови дрехи; на краката си имаха великолепни парадни ботуши; шапките им бяха преправяни не повече от три пъти, а панталоните м жакетите напълно съответствуваха на тази разкошна премяна.

— Ха, любезни ми! — удиви се Кокардас. — Стори ми се, че този обесник се обръща към нас.

— Ако можех да предположа, че този негодник… — възмути се чувствителният Паспоал и грабна една кана.

— Спокойствие, гълъбче — възпря го гасконецът. — Отстъпвам ти го, но пощади порцелана, пуст да опустее дано!

Междувременно той беше пипнал господин Пейрол за ухото и като го завъртя, го тласна към Паспоал. Паспоал на свой ред го пипна за другото ухо и го препрати обратно на бившия си работодател. По този начин господин Пейрол пропътува два-три пъти разстоянието между двамата приятели, след което Кокардас-младши му рече със сериозността на кръчмарски побойник:

— Сладък мой, на вас май ви изхвръкна от ума, че си имате работа с благородници. Постарайте се за в бъдеще да не забравяте това!

— Точно така! — подкрепи го по стар навик нормандецът.

Сетне и двамата се надигнаха от местата си, докато Пейрол оправяше — доколкото това беше възможно — безпорядъка в тоалета си.

— Тези разбойници са пияни — промърмори той.

— Ха! — възкликна Кокардас. — Негова милост като че ли проговори?

— Май и на мен ми се счу нещо — додаде Паспоал.

Те застанаха от двете му страни с намерението отново да го пипнат за ушите, но довереникът намери за по-благоразумно да си плюе на петите и се върна при Гонзаг, премълчавайки злополуките си. Принцът му заповяда в никакъв случай да не се изпуска пред двамата юначни приятели за злочестия край на Салдан и Фаенца. Предупреждението му беше напълно излишно: Пейрол не изпитваше никакво желание да подхваща нов разговор с Кокардас и Паспоал.

Миг след това, предшествувани от ужасяващ звън на желязо, те влязоха в залата, накривили дръзко шапки, с петна от вино по дрехите, разпасани, с една дума — същински пладнешки разбойници. Изпъчили гърди, те пристъпиха напред, придържайки стърчащите изпод наметалата си шпаги: Кокардас — както винаги величествен; Паспоал — все тъй свенлив и непостижимо грозен.

— Поклони се, любезни ми! — рече гасконецът, каращисан с провансалец. — Благодари на негово височество.

— Стига! — сопна се принцът и неприязнено ги изгледа.

Двамата тутакси застинаха неподвижно. Щом им плаща, човек може всичко да си позволи с такива храбреци.

— Можете ли да се държите на краката си? — попита Гонзаг.

— Пийнах само чашка за здравето на ваше височество — дръзко отвърна Кокардас. — Гръм да ме порази, ако на света има по-трезвен човек от мен…

— И това е самата истина, ваше височество — срамежливо се намеси Паспоал, — Превъзхождам го единствено аз, тъй като пих само червена вода.

— Любезни ми — прекъсна го Кокардас и строго го стрелна с очи, — ти пи точно колкото мен, нито повече, нито по-малко. По дяволите, постарай се никога повече да не изопачаваш истината в мое присъствие, защото от лъжите ми призлява!

— Все така ли са добри рапирите ви? — попита пак Гонзаг.

— Дори още по-добри — отзова се гасконецът.

— И изцяло в услуга на ваше височество — добави нормандецът с поклон.

— Много добре — отсече Гонзаг и обърна гръб на нашите двама приятели, които тутакси се превиха в почтителен поклон.

— Бога ми — прошепна Кокардас, — този нехранимайко знае как се говори с люде на шпагата!

Принцът направи знак на Пейрол да се приближи, после двамата се оттеглиха в дъното на залата, до самата врата. Гонзаг откъсна от бележника си страниците, върху които беше записал сведенията, получени от доня Крус. В момента, когато ги предаваше на довереника си, в пролука на полуоткрехнатата врата надникна чудатото лице на Гърбавия. Никой не го виждаше и той отлично знаеше това, тъй като сега в погледа му се четеше изключителна интелигентност и цялото му лице се бе променило до неузнаваемост. При вида на Гонзаг и неговата прокълната душа, разговарящи на две крачки от него, Гърбавия светкавично отскочи назад, после предпазливо долепи ухо до вратата.

И той съвсем ясно чу Пейрол, който мъчително сричаше думите, нахвърляни с молив от ръката на господаря му:

— Улица „Шантр“, млада девойка на име Орор…

Навярно бихте се уплашили от израза, който се появи на лицето на Гърбавия. В очите му лумна зловещ пламък.

— Значи е узнал! — помисли си той. — Но как, откъде?

— Разбрахте ли? — попита Гонзаг.

— Разбрах — отвърна Пейрол. — Дяволски късмет, наистина.

— Хората като мен си имат своя звезда — усмихна се Гонзаг.

— Къде ще настаним момичето?

— В павилиона на доня Крус.

Гърбавия се плесна по челото.

— Циганката! — прошепна той. — Но откъде ли е могла да научи?

— Тъй че просто трябва да я отвлечем? — доуточняваше в същия миг Пейрол.

— И без много шум — предупреди Гонзаг. — В момента не можем да си позволим да си създаваме излишни неприятности. Хитрост и ловкост! Това е точно по твоята част, друже Пейрол. Не бих се обърнал към теб, ако трябваше да се нанасят или получават удари, тъй като се обзалагам, че нашият човек също живее там.

— Лагардер! — прошепна довереникът с явен страх.

— Изобщо няма да си имаш работа с този самохвалко. Преди всичко обаче трябва да разбереш дали е там, макар че съм абсолютно убеден, че по това време отсъствува.

— По-рано обичаше да си пийва.

— Ако го няма, планът е съвсем прост. Ето, вземи тази покана… — Гонзаг подаде на довереника си една от двете покани, запазени за Салдан и Фаенца, после продължи: — Намери модна и елегантна бална рокля и се представи на младата девойка от името на самия Лагардер. На улица „Шантр“ ще те чака готова за тръгване карета.

— Все едно да заложа живота си на комар — промърмори Пейрол.

— Хайде де! Само видът на роклята и бижутата ще я накарат да полудее от радост. Ще й кажеш следното: „Лагардер ви изпраща това и ви очаква.“

— Много неподходящ начин! — обади се внезапно нечие треперливо гласче. — Девойката няма и да помръдне от дома си.

Пейрол отскочи встрани. Гонзаг се хвана за шпагата.

— Гръм да ме порази дано! — възкликна Кокардас в другия край на залата. — Ето ти го и нашето човече, братко Паспоал!

— Ах — поклати глава Паспоал, — ако природата ме беше обезобразила до такава степен, че да трябваше да се откажа от надеждата да се понравя на някоя хубавица, бога ми, бих посегнал на живота си!

Пейрол гръмко се разсмя, подобно на всички страхливци, които едва не са умрели от уплаха.

— Езоп II, наречен Йон! — извика той.

— Пак ли тази твар! — намръщи се Гонзаг. — Нима смяташ, че щом си наел колибата на кучето ми, си закупил и правото да се мотаеш из двореца ми? Какво търсиш тук?

— А вие? — нахално полюбопитствува Гърбавия. — Какво ще търсите там?

Този път противникът беше по силите на Пейрол.

— Драги ми Езоп — надуто заяви той, — тутакси ще ви дам да разберете на какви опасности се излагат онези, които си пъхат носа в чужди работи!

Гонзаг вече се канеше да повика нашите двамина храбреци. Толкоз по-зле за Езоп II, наречен Йон, щом е намислил да подслушва на вратите! В същия миг обаче вниманието му беше привлечено от необичайното и наистина дръзко поведение на дребното човече, което най-безцеремонно грабна от ръката на Пейрол поканата, която принцът току-що му беше дал.

— Какво правиш, проклетнико? — слиса се Гонзаг.

Гърбавия спокойно измъкна от джоба си своето перо и мастилницата.

— Но той е луд! — извика Пейрол.

— Не чак дотам! Не чак дотам! — отвърна Езоп II и като опря едно коляно на пода, за да пише колкото се може по-удобно, надраска върху поканата няколко реда. — Четете! — изправяйки се, тържествуващо рече той и подаде поканата на Гонзаг, който прочете следното:

„Мило дете, тези накити ви изпращам аз. Исках да ви направя изненада. Применете се. От мое име при вас ще дойдат двама лакеи с носилка, за да ви отведат на бала на регента. Аз ще ви чакам там.

Анри дьо Лагардер“

Кокардас-младши и брат Паспоал, намиращи се твърде далеч, за да чуят каквото и да било, следяха с любопитство тази сцена, но така и нищичко не разбраха.

— Бога ми! — отбеляза гасконецът. — Негово височество има вид на човек крайно зашеметен!

— Но я се вгледай по-внимателно в лицето на Гърбавия — настоя нормандецът. — Отново твърдя, че някъде вече съм виждал тези очи.

Кокардас повдигна рамене и рече:

— Не се занимавам с хора по-ниски от пет стъпки и четири пръста.

— Аз съм висок само пет стъпки — отбеляза Паспоал обиден. Кокардас-младши му подаде ръка и благодушно заяви:

— Разбери веднъж завинаги, гълъбчето ми, че ти не влизаш в сметката. Приятелството, дявол го взел, е като кристална призма, през която те виждам розово-беличък и по-закръглен дори от Купидон, едничък син на Венера, родена от вълните.

Паспоал с признателност стисна подадената му ръка. Гонзаг наистина имаше вид на човек безкрайно изумен и гледаше Езоп II, наречен още Йон, едва ли не със страх.

— Какво означава това? — прошепна той.

— Това означава, че когато прочете тази записка, момичето ще бъде по-доверчиво — чисто и просто отвърна Гърбавия.

— Искаш да кажеш, че си отгатнал нашите намерения?

— Разбрах само, че желаете да имате девойката.

— А знаеш ли какво рискува човек, когато узнае някои тайни?

— Рискува да спечели много — отвърна Гърбавия и потри ръце.

Гонзаг и Пейрол се спогледаха.

— Но този почерк?… — промълви принцът.

— Е, и аз имам някои малки таланти — прекъсна го Езоп II. — Гарантирам безупречна имитация. Щом веднъж съм видял почерка на един човек…

— Разбирам! Това наистина може да те отведе далеч? А човекът?

— О, човекът! — разсмя се Гърбавия. — Той е твърде висок, аз пък съм прекалено нисък, така че не бих могъл да му подражавам.

— Познаваш ли го?

— Доста добре.

— Откъде?

— Делови отношения.

— Би ли могъл да ни дадеш някои сведения за него?

— Едно-единствено: снощи той нанесе два удара; утре ще нанесе още два.

Пейрол потрепера от глава до пети.

— В мазето на двореца има чудесни килии! — намръщи се Гонзаг.

Гърбавия не обърна никакво внимание на заплахата и поклати глава:

— Излишен разкош. Преустройте ги в изби и ги дайте под наем на винотърговците.

— Струва ми се, че ни шпионираш.

— Нелепа мисъл. Човекът, за когото става дума, няма пукната пара, докато вие притежавате милиони. Искате ли да ви го предам?

Изумлението на Гонзаг беше безгранично.

— Тогава дайте ми и тази покана — продължи Езоп II и посочи последната покана, която принцът продължаваше да държи в ръка.

— За какво ти е?

— Ще я използувам по предназначение. Ще я дам на нашия човек и той ще сдържи обещанието, което правя от негово име: ще отиде на бала на регента.

— Дявол го взел, друже? — възкликна Гонзаг. — Та ти си бил изключителен негодник!

— Е, чак пък толкоз! — скромно отвърна Гърбавия. — Има по-големи негодници и от мен.

— Но откъде такова горещо желание да ми служиш?

— Такъв съм по природа: винаги предан на онези, които ми се нравят.

— Означава ли това, че сме имали щастието да ти допаднем?

— Много.

— И ти заплати десет хиляди екю, само за да ни засвидетелствуваш по-отблизо твоята преданост, така ли?

— За колибата ли говорите? — прекъсна го Гърбавия. — Но моля ви, изобщо не става дума за нея, а за самата спекулация, за една истинска златна мина!… — И разсмивайки се, добави: — Гърбушкото е мъртъв, да живее Гърбушкото! Езоп I спечели милион и половина под един стар чадър, докато аз си имам дори кантора.

Гонзаг направи знак на Кокардас и Паспоал, които веднага се приближиха със звън на старо желязо.

— Тези пък кои са? — попита Йон.

— Хора, които ще те придружат, ако приема услугите ти. Гърбавия се склони в церемониален поклон.

— Услуга за услуга — рече той, — но в такъв случай по-добре се откажете от услугите ми. Любезни господа — продължи Езоп II, обръщайки се към двамата юначаги, — не си правете повече труда да местите вашата железария, ние никак не си подхождаме.

— Все пек… — започна Гонзаг със заплашителен вид.

— Никакво „все пак“! Дявол го взел! Та вие познавате онзи човек също толкова добре, колкото и самият аз. Той е избухлив, изключително избухлив, бих казал дори брутален. Достатъчно е само да зърне зад гърба ми тези разбойнически мутри…

— По дяволите! — избоботи възмутено Кокардас.

— Възможно ли е такова безочие?! — добави брат Паспоал с негодувание.

— Така че настоявам да действувам сам, или и пръста си няма да помръдна — заключи Езоп II с категоричен тон.

Гонзаг и Пейрол отново се спогледаха.

— Толкова много ли държиш на гърба си? — попита принцът подигравателно.

— Колкото и тези храбреци на ръждивите си железа — отвърна Гърбавия с поклон. — С него си изкарвам хляба.

— Тогава него ще държа отговорен за всичко — рече Гонзаг, гледайки го втренчено. — И добре запомни: служиш ли ми вярно, ще бъдеш възнаграден! В противен случай…

И без да довърши изречението си, той му подаде поканата. Гърбавия я взе и заднишком започна да отстъпва към вратата, отмервайки трикратни поклони на всеки три крачки.

— Поласкан съм от доверието на ваше височество. Тази нощ ваше височество ще чуе да се говори за мен — промълви той, но когато забеляза, че по таен знак на принца Кокардас и Паспоал се готвят да го последват, веднага повиши глас: — Я по-полека! По-полека! Къде останаха нашите уговорки?

И като отблъсна Кокардас и Паспоал с ръка, за която и на ум не би им дошло, че е надарена с такава сила, Гърбавия се поклони дълбоко за последен път и прекрачи прага на залата. Двамината храбреци понечиха да го последват, но той затръшна вратата под носа им, а когато най-сетне хукнаха подире му, коридорът беше вече пуст.

— Бързо! — обърна се принцът към Пейрол. — До половин час домът на улица „Шантр“ трябва да бъде заварден! За останалото — както се разбрахме!

В същото време Гърбавия спокойно ситнеше по безлюдната в този час на деня улица „Кенкампоа“.

— Спестяванията ми тъкмо бяха на привършване — промърмори той. — По дяволите, ако знаех как да се сдобия с бален тоалет и с покани!