Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Le Bossu, 1858 (Обществено достояние)
- Превод отфренски
- Максим Благоев, 1986 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,5 (× 36гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- Boman(2008)
Издание:
Пол Февал. Гърбавия
Първо издание
Преводач: Максим Благоев, 1986
Рецензент Стоян Атанасов
Редактор Ирина Манова
Художник Петър Добрев
Художествен редактор Пенчо Мутафчиев
Технически редактор Румяна Браянова
Коректор Виолета Славчева
Дадена за набор май 1986 г. Подписана за печат юли 1986 г. Излязла от печат август 1986 г. печатни коли 29. Издателски коли 37,58. УИК 39,68 Формат 70×100/16.
Код 27/9536673631/555–57–86 Цена 5,13 лв.
Издателство на Отечествения фронт, София, 1986
ДП „Д. Найденов“ — гр. В. Търново
c/o Jusautor, Sofia
История
- —Добавяне
VIII. Вдовицата на Ньовер
Вярно, не може да се твърди, че аристократичният дворец на Лорен е бил предопределен да се превърне в свърталище ла спекуланти, но при все това трябва да признаем, че той беше чудесно разположен и много подходящ за това. Градината, заобиколена от улиците „Кенкампоа“, „Сен Дени“ и „Обри льо Бюше“, предоставяше три наистина безценни входа, особено първият, който струваше в злато тежестта на дяланите камъни на съвсем новия си портал. Та нима този обширен парк не беше много по-удобен от улица „Кенкампоа“, самата тя винаги кална и обградена от ужасни вертепи, където на драго сърце убиваха търговците? Очевидно градините на Гонзаг имаха за цел да детронират улица „Кенкампоа“. Това предричаха всички и — по някаква случайност — всички имаха право.
В продължение на двайсет и четири часа разговорите се бяха въртели около покойния гръбльо Езоп I. Един бивш гвардеец на име Грюел, по прякор Кита, се беше опитал да заеме мястото му, но Кита бе висок цели шест стъпки и половина: много неудобно наистина. Колкото и да се навеждаше, гърбът му винаги оставаше твърде нависоко, за да послужи за удобно писалище. Въпреки това Кита на всеослушание беше заявил, че ще излапа всеки йон, който се опита да го конкурира. Тази заплаха възпираше гърбавите на столицата. Кита бе напълно способен да ги изгълта всичките, един подир друг. Той не беше лошо момче, но пиеше от шест до осем кани вино на ден, а виното през 1717 година бе скъпо и Кита все някак трябваше да свързва двата края.
Когато нашият гърбушко, наемателят на колибата на Медор, дойде, за да встъпи във владение на имота си, в градината на Ньовер падна голям смях. Цялата улица „Кенкампоа“ се стече да го види. Още от първия път го кръстиха Езоп II и неговият гръб с много удобна гърбица пожъна невероятен успех. Но Кита заръмжа; Медор също.
Кита веднага видя в Езоп II един удачлив съперник и тъй като и към Медор не се отнасяха по-добре, отколкото към него, двамата големи недоволници се обединиха. Кита взе под своя закрила Медор, чиито дълги зъби се оголваха всеки път, щом зърнеше новия собственик на колибата си. Всичко това предвещаваше трагични събития. Никой не се усъмни дори за миг, че на Гърбавия му е съдено да стане плячка на Кита и поради тази причина, а и за да се придържа към библейското предание, му лепнаха втори прякор — Йон. Много хора с изправен гръб нямат честта да носят тъй дълго прозвище. Всъщност, тук нямаше никакво преувеличение: Езоп II, наречен още Йон, по елегантен и точен начин отговаряше на представата за гърбав, налапан от кит. И това беше ни повече, ни по-малко цяло надгробно слово, изречено без време.
Изглежда обаче, че Езоп II никак не се тревожеше от ужасната участ, която го очакваше. Той се настани в колибата и я обзаведе много спретнато с малка пейчица и един сандък. Като се вземе предвид всичко това, дори Диоген в своята бъчва, която всъщност е представлявала амфора, не се е чувствувал по-добре. Пък и Диоген, според твърденията на всички историци, е бил висок пет стъпки и шест пръста[1].
Езоп II препаса кръста си с едно въже, на което висеше солидна платнена кесия; купи си писарска плоча, мастилница и пера, и така създаде своя фонд. Когато забележеше, че някъде се готвят да сключат сделка, той дискретно се приближаваше, точно както и Езоп I, неговият злощастен предшественик; потапяше перото си в мастилницата и търпеливо чакаше. Веднага щом сключеха сделка, той подлагаше плочата, закрепена върху гърбицата му; разстилаха акциите върху плочата и се подписваха също толкова удобно, колкото и върху писалището на някой просбописец. След туй Езоп II вземаше в една ръка мастилницата, а в другата — плочата; тя му служеше едновременно и за танур, от който приношението неизменно преминаваше в голямата платнена кесия.
Определена тарифа не съществуваше. По примера на своя прототип, Езоп II приемаше всичко, с изключение на медни монети. Но нима на улица „Кенкампоа“ познаваха медта? В онези благословени времена тя не служеше за нищо друго, освен за добив на меден окис, с който биваха отравяни богатите чичовци.
Езоп II беше тук от десет сутринта. Към един часа следобед той повика един от многобройните търговци на студено месо, сновящи из този панаир на хартията, и си купи чудесен хляб с препечена корица, едно пиле, което доставяше удоволствие само с вида си, и бутилка шамбертен. Какво пък, той просто виждаше, че работата му спори.
Неговият предшественик не би си позволил подобно нещо.
Езоп II седна на своята пейчица, разположи храната върху сандъка си и превъзходно си похапна пред очите на спекулантите, които очакваха неговото благоволение. Недостатъкът на живите писалища, е, че обядват. Но забележете само, какъв захлас! Пред вратата на колибката се образува опашка, но на никой и през ум не му мина да използува широката гърбина на Кита. Принуден да пие на вересия, великанът се наливаше двойно повече, като неспирно ръмжеше, а съюзникът му, Медор, яростно скърцаше със зъби.
— Ей, Йон! — чуваше се от всички страни. — Няма ли най-сетне да се наобядваш?
Йон беше великодушен, отпращаше клиентите си при Кита, но те държаха на Йон. Истинско удоволствие бе да се подписваш върху гърбицата му, а освен това Йон имаше доста остър език. Нали ги знаете колко са духовити гърбавите! Остроумията му вече се носеха от уста на уста. Същевременно Кита продължаваше да го дебне:
Когато се нахрани, Йон извика с пискливия си гласец:
— Ей, войниче, друже мой, искаш ли от моята кокошка?
Кита беше гладен, но завистта му бе по-силна от глада.
— Слушай, ти, жалки нехранимайко, да не мислиш, че ям остатъци! — кресна той, докато Медор се заливаше в лай.
— Тогава прати кучето си насам, войниче, и не ме обиждай — отвърна Йон спокойно.
— Тъй значи, кучето ми искаш! — ревна Кита. — Ще ти го дам! Ей сегинка ще ти го дам! — И той свирна с уста, и извика: — Дръж, Медор! Дръж!
От пет-шест дни Кита упорито обучаваше кучето в градината. Впрочем, на този свят съществува и любов от пръв поглед: Медор и Кита се разбираха чудесно. Медор нададе хрипкав вой и се втурна срещу Гърбавия.
— Внимавай, гърбушко! — развикаха се спекулантите.
Йон изчака спокойно нападението на кучето. В момента, когато Медор се канеше да влезе в някогашната си колиба като в отново покорена страна, Йон хвана пилето си за кълките и му нанесе майсторски удар по муцуната. О, чудо! Вместо да се разяри, Медор тутакси захвана да се облизва; току запремята език наляво и надясно, докопвайки се до парченцата от пилето, полепнали по козината му.
Гръмък взрив от смях посрещна тази чудесна военна хитрост.
— Браво, гърбушко! Браво! — разнесоха се стотици викове.
— Медор, мерзавецо, дръж! Дръж! — продължаваше да крещи великанът.
Подлецът Медор обаче го предаде окончателно. Езоп II току-що го бе купил с цената на една подхвърлена кокоша кълка. Когато видя това, гигантът излезе извън кожата си от яд и на свой ред се втурна срещу колибата.
— Ах, Йон! Горкият Йон! — завайкаха се търговците в един глас.
Йон излезе от колибката си и застана с лице срещу Кита, наблюдавайки го с усмивка. Кита го пипна за врата и го вдигна във въздуха. Йон продължаваше да се смее, но в момента, когато Кита понечи да го тръшне на земята, всички видяха как Гърбавия се вцепени за миг, отблъсна се с крак от коляното на великана и подскочи като котка. Никой не можа да каже как точно стана това, толкова мълниеносно беше движението. Сигурно бе едно: Йон внезапно се озова яхнал дебелия врат на Кита, като на всичко отгоре продължаваше да се смее. Сред тълпата се разнесе одобрително мърморене. Езоп II каза спокойно:
— Искай милост, войниче, или ще те удуша.
Наливайки се с кръв, с пяна на уста, целият облян в пот, великанът полагаше неимоверни усилия да освободи врата си. Когато видя, че не го молят за милост, Езоп II стисна колене. Кита изплези език. Видяха го да става аленочервен, сетне да посинява; Гърбавия трябва да притежаваше железни мускули. След няколко секунди Кита избълва едно последно проклятие и със задавен глас помоли за милост. Тълпата се размърда. Йон тутакси отслаби хватката си, скочи пъргаво на земята, подхвърли една златна монета на победения и заситни да вземе своята дъска, перата и мастилницата си, подвиквайки весело:
— На работа, клиенти мои, на работа!
Орор дьо Кайлюс, вдовица на херцог дьо Ньовер и съпруга на принц дьо Гонзаг, седеше във великолепно кресло с права облегалка, изработено от абаносово дърво, както и цялата мебелировка на молитвената и стая. Тя носеше траура върху себе си; траурът бе белязал и всичко наоколо. Костюмът й, скромен до аскетизъм, съответствуваше напълно на строгата и проста обстановка в нейното самотно убежище.
Това бе стая с четвъртит свод, чиито стени се сключваха около централен медальон, изписан от Йосташ Льозюер[2] в онзи аскетичен стил, който характеризира втората половина от живота му. Паната на ламперията от черен дъб, без помен от позлата, бяха украсени с разкошни гоблени, изобразяващи библейски сцени. Между двата прозореца се издигаше олтар, обвит в траурен креп, сякаш последната литургия, отслужена тук, е била заупокойна. Срещу него се намираше портрет в цял ръст на херцог Филип дьо Ньовер на двайсет години. Портретът бе дело на Минар[3]. Херцогът беше облечен в униформата на генерал-полковник от швейцарската гвардия. Рамката на картината също бе драпирана с черен креп. Стаята напомняше донякъде убежището на вдовица-езичница, въпреки множеството благочестиви изображения, които се виждаха навсякъде. Дори да е била покръстена, Артемис[4] едва ли би могла да изповядва по-бляскав култ в памет на Мавзол[5]. В болката християнството изисква много повече примирение, отколкото суетност. Твърде рядко обаче се налага да отправяме подобни укори към вдовиците! Освен това нека не забравяме особеното положение на принцесата, която се бе омъжила за господин дьо Гонзаг по принуда. Тя беше превърнала траура си в нещо като символ на отчуждението и съпротивата.
Орор дьо Кайлюс беше съпруга на Гонзаг вече цели осемнайсет години, но можем да твърдим, че изобщо не го познаваше; никога не бе изявила желание нито да го види, нито да го чуе.
Гонзаг беше направил всичко възможно, за да се срещне и разговаря с нея. Гонзаг несъмнено я беше обичал, а може би и все още я обичаше по някакъв свой начин; той имаше твърде високо мнение за себе си, и то с пълно право. Принцът смяташе — дотолкова бе уверен в красноречието си, — че ако принцесата склони поне веднъж да го изслуша, че той ще излезе победител от единоборството. Но принцесата, непреклонна в отчаянието си, изобщо не желаеше да бъде утешавана. Тя бе останала съвсем сама в живота и като че ли намираше удоволствие в забвението. Нямаше нито приятел, нито доверено лице и дори нейният изповедник беше посветен само в тайната на греховете й. Това бе горда и калена в страданията жена. В бронираното й сърце беше останало живо едно-единствено чувство: майчината обич. Тя обичаше пламенно и единствено спомена за дъщеря си. Възпоменанието за Ньовер се беше превърнало за нея в религия. Мисълта за нейната дъщеря й вдъхваше живот и пробуждаше в душата й смътни мечти за бъдещето. За никого от нас не е тайна какво огромно влияние оказват върху нашата същност вещите. Интелигентността и чувствителността на принцеса дьо Гонзаг, винаги сама в тесния кръг на своите придворни дами, на които им бе забранено да говорят, винаги заобиколена от зловещи неми картини, постепенно се бяха притъпили. Понякога тя казваше на свещеника, който я изповядваше:
— Аз съм мъртва.
И това беше самата истина. Клетата жена живееше като привидение. Съществованието й приличаше на болезнен сън. Сутрин, щом се събудеше, безмълвните камериерки се заемаха с нейния мрачен тоалет, след което една от придворните дами отваряше някоя набожна книга. В девет часа идваше капеланът, за да отслужи заупокойна литургия. През останалото време на деня тя оставаше седнала, неподвижна, безучастна, сама. Откакто се беше омъжила, принцесата не бе напускала двореца нито веднъж. Всички я бяха помислили за луда. Малко остана кралският двор да издигне още един олтар, но този път на Гонзаг, заради съпружеската му преданост. И наистина, от устните му никога не се бе отронила жалба.
Веднъж принцесата довери на своя изповедник, забелязал зачервените й от плач очи:
— Сънувах, че съм намерила дъщеря си. Но тя вече не беше достойна да се нарича госпожица дьо Ньовер.
— И как постъпихте в съня си? — попита свещеникът. Подтисната и по-бледа от мъртвец, принцесата отвърна:
— Направих това, което бих сторила и наяве — прогоних я!
От този ден тя стана още по-тъжна и унила. Тази мисъл я преследваше непрестанно. При все това тя нито за миг не прекрати своите най-активни издирвания както във Франция, така и в чужбина. Гонзаг държеше касата си винаги отворена за желанията на своята съпруга, но го правеше така, че всички да разберат тайната на неговата щедрост.
В началото на сезона изповедникът на принцесата беше зачислил към прислугата й една жена на нейните години, също вдовица, която бе привлякла вниманието на Орор дьо Кайлюс. Жената се казваше Мадлен Жиро. Беше кротка и предана.
Принцесата беше спряла избора си върху нея с намерението да я привърже по-близо към своята особа. И сега Мадлен Жиро бе тази, която отговаряше на господин Пейрол, натоварен със задължението два пъти дневно да се интересува за здравето на принцесата: да измоли от името на Гонзаг благоволението принцът лично да изрази своите почитания, както и да съобщи, че кувертът на госпожа принцесата е сложен.
Известен ни е всекидневният еднообразен отговор на Мадлен: госпожа принцесата благодари на господин дьо Гонзаг, но не приема посетители, а се чувствува твърде неразположена, за да седне на масата.
Тази сутрин Мадлен беше имала много работа. Противно на всеки друг път, многобройни посетители бяха изявили желание да бъдат въведени при принцесата. Това бяха все люде представителни и сериозни: господин дьо Ламоаньон, канцлерът д’Агесо, кардинал дьо Биси, херцозите дьо Фоа и дьо Монморанси-Люксембург, нейни братовчеди, принцът на Монако заедно със сина си, херцог дьо Валантиноа, и много други. Всички те бяха дошли да я видят по повод на тържествения семеен съвет, който щеше да се състои днес, и на когото до един бяха членове.
Без да са се наговаряли помежду си, те искаха да се осведомят за сегашното състояние на принцесата и да узнаят дали няма някакви тайни оплаквания срещу принца, своя съпруг. Принцесата отказа да ги приеме.
Един-единствен от тях беше въведен при нея и това бе старият кардинал дьо Биси, който идваше от името на регента. Филип Орлеански уведомяваше своята благородна братовчедка, че споменът за Ньовер е все тъй жив в сърцето му, и че всичко, което би могъл да направи за вдовицата на Ньовер, ще бъде сторено.
— Говорете, госпожо — завърши кардиналът. — Господин регентът ви принадлежи. Какво искате?
— Не искам нищо — отвърна Орор дьо Кайлюс.
Кардиналът се опита да проникне в душата й, да я предразположи ако не към откровения, то поне към жалби. Тя обаче упорито запази мълчание. Кардиналът я напусна с впечатлението, че е видял една полулуда жена. Не ще и дума, този Гонзаг добре си беше оплел кошницата!
В момента, когато влизаме в молитвената стая на принцесата, кардиналът току-що се беше оттеглил. Тя седеше все тъй неподвижна и унила, както винаги, с втренчен поглед, лишен от каквато и да било мисъл. Бихте казали, че пред вас се намира мраморна статуя. Мадлен Жиро прекоси стаята, но тя не й обърна никакво внимание. Мадлен се приближи до олтара и постави върху него един часослов, който бе държала скрит под наметалото си. После застана пред господарката си със скръстени на гърдите ръце, очаквайки ако не някаква дума, то поне заповед.
— Откъде идвате, Мадлен?
— От стаята си — отвърна прислужницата.
Принцесата сведе очи. Преди малко, когато се беше изправила, за да поздрави кардинала, тя бе съзряла през прозореца Мадлен в градината на двореца, сред тълпата спекуланти. Това беше напълно достатъчно, за да събуди подозрението на вдовицата на Ньовер. По всичко личеше, че Мадлен иска да й каже нещо, но не смее да проговори. Тя беше чистосърдечно и милозливо създание, изпитващо искрено и благоговейно състрадание към неизмеримата мъка на господарката си.
— Ще благоволи ли госпожа принцесата да ме изслуша? — промълви Мадлен.
Орор дьо Кайлюс се усмихна и си помисли: „Ето още една, на която са платили, за да лъже!“ Толкова често я бяха мамили!
— Говорете — каза тя на висок глас.
— Госпожо — подхвана Мадлен, — имам едно дете и то е целият ми живот. Бих дала всичко, което имам на света, с изключение на детето си, за да бъдете и вие щастлива майка като мен.
Вдовицата на Ньовер запази мълчание.
— Аз съм бедна — продължи прислужницата, — и преди госпожа принцесата да се отнесе тъй благосклонно към мен, мъничкият ми Шарло често се лишаваше и от най-необходимото. Ах, да можех да се отплатя на госпожа принцесата за всичко, което стори за мен!
— Имате ли нужда от нещо, Мадлен?
— Не! О, не! — възкликна женицата. — Става дума за вас, госпожо, единствено за вас! Този семеен съвет…
— Забранявам ви да ми говорите за това, Мадлен!
— Госпожо — извика прислужницата, — скъпа моя господарке, дори да решите да ме изгоните…
— Ако реша, ще ви изгоня, Мадлен.
— Аз ще съм изпълнила дълга си, госпожо, ще съм ви попитала: „Нима не искате да намерите детето си?“
Принцесата, трепереща и още по-бледа, вкопчи ръце в лакътниците на креслото си и се надигна. При това движение, кърпичката й падна на пода. Мадлен се наведе бързо, за да я вдигне и джобът на престилката и сребристо иззвънтя. Принцесата впи в нея своя леден и ясен поглед.
— Вие имате злато — промълви тя.
После, с жест, който не подобаваше нито на благородното й потекло, нито на гордия й характер, с жест на подозираща жена, която ма всяка цена иска да разбере, тя бързо бръкна в джоба на Мадлен. Прислужницата с плач закърши ръце. Принцесата извади шепа златни монети, десет-дванайсет испански дублона[6].
— Господин дьо Гонзаг скоро се завърна от Испания — прошепна тя.
Мадлен се хвърли на колене пред нея.
— Госпожо, госпожо! — проплака тя. — Благодарение на това злато моят малък Шарло ще може да учи. Този, който ми го даде, идва също от Испания. Заклевам ви в бога, госпожо, не ме прогонвайте преди да ме изслушате!
— Излезте! — заповяда принцесата.
Мадлен понечи отново да я умолява, но принцесата с властен жест й посочи вратата и повтори: — Излезте!
След като Мадлен се подчини, принцесата се отпусна в креслото и покри лицето си със своите прозрачнобели слаби ръце.
— И аз щях да обикна тази жена — промълви тя, потръпвайки от ужас. — О, никой, никой! — продължи Орор, докато върху лицето й се изписваше силният страх от самотата. — Господи, направи така, че никому да не се доверявам! — За миг тя остана неподвижна, скрила лице в шепите си, после от гърдите й се откъсна ридание. — Дъщеря ми! Дъщеря ми! — прошепна принцесата със сърцераздирателен глас. — Света Дево, как бих искала да е мъртва! Така поне ще я намеря близо до теб!
Бурните пориви бяха твърде редки у тази крееща натура и когато настъпваха, клетата жена оставаше сломена за дълго време. Изминаха няколко минути, преди да успее да възпре риданията си. Когато възвърна гласа си, тя възкликна:
— Смърт! Спасителю мой, изпрати ми смърт! — После погледна разпятието над олтара и продължи: — Господи, нима не страдах достатъчно! Колко време още ще продължи това мъчение? — Орор простря ръце и с цялата искреност на изтерзаната си душа повтори: — Смърт! Господи Исусе! Христе свети, заклевам те в твоите рани и страданието ти на кръста! Света Дево, заклевам те в твоите сълзи! Смърт, изпратете ми смърт!
Ръцете й паднаха като отсечени, тя затвори очи и се отпусна безсилно в креслото. За миг човек би могъл да помисли, че милостивото небе се е вслушало в горещата й молба, но много скоро лека тръпка разтърси цялото й тяло и конвулсивно свитите й ръце помръднаха. Принцесата отвори очи и се взря в портрета на Ньовер. Очите й останаха сухи и отново възприеха онази присъща за тях неподвижност, в която имаше нещо ужасяващо.
В часослова, който Мадлен Жиро беше оставила на ъгъла на олтара, имаше една страница, на която книгата се отваряше съвсем сама, дотолкова навикът беше похабил подшивката. Тази страница съдържаше Френския превод на псалома „Miserere mei, Domine“. Принцеса дьо Гонзаг я произнасяше многократно всеки ден. След около четвърт час тя протегна ръка към часослова. Книгата се разтвори на страницата с псалома. Известно време принцесата взираше уморения си поглед в нея, но без да вижда. Внезапно тя потрепера и нададе вик. После разтърка очи и се озърна наоколо, сякаш искаше да се увери, че не сънува.
— Но книгата не е мърдала оттук! — прошепна тя.
Ако я беше видяла в ръцете на Мадлен, веднага би престанала да вярва в чудеса. Да, защото тя повярва в чудо. Великолепната й снага се изправи в цялото си величие, очите й възвърнаха блясъка си; тя бе отново тъй красива, както и в годините на своята младост. Прекрасна, величествена, силна. Тя коленичи пред олтара. Пред очите й беше отворената книга. И за втори път принцесата прочете редовете, изписани от непозната ръка върху бялото поле на страницата и отговарящи на първия стих от псалома, в който се казваше: „Смили се над мен, господи“. Непознатият почерк отговаряше: „Имайте вяра, и бог ще се смили. Имайте смелост да защитите дъщеря си. Идете на семейния съвет, дори да сте болна или умираща… и си спомнете за сигнала, който някога бе знак между вас и Ньовер.“
— Неговият девиз! — прошепна Орор дьо Кайлюс. — Аз съм тук! Детето ми! — възкликна тя със сълзи на очи. — Дъщеря ми! — После решително произнесе: — Смелост, за да я защитя! Да, аз имам смелост и ще я защитя.