Пол Февал
Гърбавия (15)

VII. Принц дьо Гонзаг

От спалнята на Гонзаг, просторна и обзаведена с най-голям разкош, както и целият дворец, се преминаваше в междинна стая, която служеше за будоар и я свързваше с малкия салон, в който оставихме нашите банкери и благородници; през вратата на срещуположната страна се влизаше в библиотеката, където се съхраняваше богата и многобройна колекция, нямаща равна на себе си в цял Париж.

Гонзаг беше човек много образован, начетен латинист, запознат с великите литератори на Атина и Рим, а при нужда — изкусен теолог и тънък познавач на философските учения. Ако при цялото това богатство беше и почтен, то нищо не би му се опряло, но той бе лишен от чувство за справедливост. Колкото по-силен е човек, комуто липсват принципи, толкоз повече се отклонява той от правия път.

Той беше като онзи принц от детските приказки, който се родил в златна люлка, заобиколена от добри феи. Феите дарили честитият малък принц с всичко, което можело да направи човек прославен и щастлив. Да, но били забравили да поканят една фея; тя се ядосала, пристигнала разгневена и рекла: „Ти ще запазиш всичко, което нашите сестри ти дадоха, но…“ И това „но“ било напълно достатъчно, за да направи малкия принц най-окаян сред окаяните.

Гонзаг беше красив, Гонзаг бе роден изключително богат. Гонзаг беше от господарска раса, той бе надарен с храброст и беше доказал това; притежаваше интелигентност и знания и малко бяха хората, умеещи тъй ловко да боравят със словата; достойнствата му на дипломат бяха всепризнати и високо ценени; целият кралски двор се намираше под влиянието на неговия чар, но… Но той не признаваше нито вяра, нито закон и сега миналото му терзаеше неговото настояще. Той вече не беше в състояние да се спре по наклона, на който бе стъпил още съвсем млад. Това неизбежно го принуждаваше да върши злодеяния, за да потулва и крие предишните си престъпления. Всичко това, което, насочено към доброто би била една богата благотворителна организация, за злото се беше превърнало в безпощадна машина. Всъщност, това нищо не му костваше. След двайсет и пет години непрестанни битки, той все още не чувствуваше умора.

Що се отнася до угризенията на съвестта, за Гонзаг те бяха също толкова несъществуващи, колкото и бог. Излишно е да разкриваме пред читателя, че доня Крус беше само оръдие в ръцете му, един умело подбран инструмент, който, по всяка вероятност, щеше да действува отлично.

Гонзаг в никакъв случай не беше избрал случайно тази девойка. Той дълго се беше колебал преди да направи избора си. Доня Крус притежаваше всички качества, за които беше мечтал, включително и известна прилика, доста смътна, наистина, но достатъчна, за да накара равнодушните да произнесат тъй ценните думи: има семейна черта. Това тутакси придава на измамата поразителна достоверност. Но ето че възникна обстоятелство, което Гонзаг изобщо не беше предвидил. В момента, въпреки удивителното разкритие, което току-що беше направил пред доня Крус, не тя бе най-развълнувана. Гонзаг трябваше да прибегне до цялото си умение на дипломат, за да прикрие своето безпокойство, но при все това притворство, младата девойка забеляза смущението му и се учуди.

Колкото и умело да прикриваха чувствата му, последните думи на принца породиха известно съмнение у доня Крус. В нея се събуди подозрението. Жените нямат нужда да бъдат сигурни, за да са недоверчиви. Какво ли би могло да развълнува така един силен човек, при това толкова хладнокръвен? Едно случайно произнесено име: Орор… Но какво е едно име? Преди всичко, както беше забелязала нашата прелестна пленница, името беше рядко; след това идваха предчувствията. Това име силно го беше поразило. Суеверният Гонзаг се плашеше най-вече от самата преценка на силата на изживяното сътресение. „Това е предупреждение!“ — казваше си той. Но предупреждение от кого? Гонзаг вярваше в звездите, поне в собствената си звезда. Звездите имат свой глас и неговата беше проговорила. Ако това случайно произнесено име беше разобличение, то последствията от него бяха толкова сериозни, че смайването и смущението на принца не трябва повече да бъдат повод за удивление. Цели осемнайсет години откакто търсеше! Той стана, под предлог, че го озадачава силната врява, която долиташе от градината, но всъщност искаше да се успокои и да възвърне невъзмутимостта на лицето си.

Стаята му беше разположена във вътрешния ъгъл, образуван от лявото крило на фасадата на двореца, гледащо към градината, и централното здание. Точно срещу нейните прозорци се намираше апартаментът на принцеса дьо Гонзаг. Прозорците му до един бяха затворени, а плътните завеси — спуснати. Виждайки движението на Гонзаг, доня Крус също се изправи и понечи да се приближи до прозореца. Подтикваше я най-обикновено детско любопитство.

— Стойте там — спря я Гонзаг. — Все още не трябва да ви виждат.

Под прозореца, върху цялата площ на опустошената градина гъмжеше гъста тълпа. Принцът дори не погледна натам, неговият замислен и мрачен поглед се впи в прозорците на жена му.

— Дали ще дойде? — попита се той.

Намусена, доня Крус се беше върнала на мястото си.

— Дори и така да е, битката поне ще бъде решителна! — каза си Гонзаг и, съвземайки се най-сетне от изживяното вълнение, помисли: — На всяка цена трябва да узная…

Той тъкмо се канеше да се върне обратно при младата си събеседничка, когато му се стори, че разпознава сред тълпата онази дребничка странна личност, чиято чудата прищявка тази сутрин беше предизвикала същинска сензация в тържествената зала: гърбавият собственик на колибата на Медор. Гърбавия държеше в ръка един часослов и също гледаше към прозорците на мадам дьо Гонзаг. При всички други обстоятелства Гонзаг навярно би обърнал повече внимание на този факт, тъй като обикновено нищо не оставяше на случайността, но този път той бързаше да разбере. Ако беше останал на прозореца само още миг, ето какво щеше да види: по стълбището на лявото крило слезе някаква жена, една от камериерките на принцесата; тя се приближи до Гърбавия, който бързо й каза няколко думи и й връчи часослова. След това камериерката се върна при госпожа принцесата, а Гърбавия изчезна.

— Шумът идваше от някаква разпра между моите нови наематели — каза Гонзаг, сядайки отново до доня Крус. — И така, за какво говорехме, мило дете?

— За името, което трябва да нося отсега нататък.

— За името, което е ваше, Орор. Но нещо като че ли ни беше смутило. Какво е то?

— Нима вече сте забравил? — попита доня Крус с лукава усмивка.

Гонзаг се престори, че се мъчи да си спомни.

— А, да! Сетих се! — възкликна той. — Говорехме за някакво момиче, което сте обичала и което също се казвало Орор.

— Да, за една красива млада девойка, сираче като мен.

— Точно така! И това е било в Мадрид, нали?

— Да, в Мадрид.

— Тя испанка ли беше?

— Не, французойка.

— Французойка ли? — повтори Гонзаг с възхитително изиграно безразличие, като дори сдържа лека прозявка. Човек би казал, че води този разговор само от учтивост. Но всички негови усилия бяха напразни, за това би трябвало да го предупреди лукавата усмивка на доня Крус.

— А кой се грижеше за нея? — попита той с разсеян вид.

— Една стара жена.

— Това се разбира от само себе си, но кой плащаше на дойката?

— Един благородник.

— И той ли беше французин?

— Да, французин.

— Млад или стар?

— Млад и много хубав.

Тя го гледаше право в очите. Гонзаг се престори, че потулва втора прозявка.

— Но защо ми говорите за неща, които ви отегчават, принце? — разсмя се доня Крус. — Та вие не познавате благородника. Никога не съм допускала, че сте толкова любопитен.

Гонзаг разбра, че трябва да се постарае да играе по убедително.

— Аз не съм любопитен, детето ми — отвърна той с променен тон, — вие все още не ме познавате достатъчно. В действителност лично аз не се интересувам нито от младата девойка, нито от този благородник, макар че в Мадрид познавам много хора, но знайте, че винаги, когато разпитвам, аз имам причини, за да го правя. А бихте ли ми казала името на благородника?

Този път в прекрасните очи на доня Крус се четеше истинско подозрение.

— Забравих го — отвърна тя сухо.

— Вярвам, че ако проявите малко добра воля… — настоя Гонзаг с усмивка.

— Повтарям ви, забравих го!

— Хайде, ако се поровите в спомените си… Да потърсим двамата.

— Но какво значение има за вас името на този благородник?

— Нека по-напред си го спомним, ви казах, а после ще разберете какво имам предвид. Дали пък не е…?

— Господин принце — прекъсна го девойката, — колкото и да се опитвам, няма да си го спомня.

И това бе изречено с такъв категоричен тон, че всяка по-нататъшна настойчивост ставаше безпредметна.

— Тогава да не говорим повече за това — рече Гонзаг. — Жалко, наистина, и ще ви кажа защо е жалко. Един френски благородник, установил се в Испания може да бъде само изгнаник. За нещастие там ги има много. Тук, на вашите години, вие нямате никаква компания, мило мое дете, а приятелство насила не става. Казах си: имам достатъчно влияние, ще накарам да помилват този благородник, а той ще доведе момичето и моята скъпа малка доня Крус няма да бъде вече самичка.

В думите му имаше толкова неподправена чистосърдечност, че младата девойка бе трогната до дъното на Душата си.

— Ах! — възкликна тя. — Колко сте добър!

— Не съм и злопаметен — усмихна се Гонзаг. — Все още е време.

— Дори не смеех да ви помоля за това, което сега ми предлагате, но умирах от желание да го сторя! — каза допя Крус. — Вече не е необходимо нито да знаете името на благородника, нито да пишете до Испания; аз отново видях приятелката си.

— Неотдавна, предполагам?

— Съвсем наскоро.

— И къде?

— В Париж.

— Тук! — възкликна Гонзаг.

От недоверието на доня Крус не бе останала и следа. Принцът все още се усмихваше, но целият беше пребледнял.

— Боже мой! — подхвана момиченцето, без дори да го подканват. — Това се случи в деня на нашето пристигане. Отдавна вече бяхме минали портата „Сент Оноре“, а аз все се препирах с господин Пейрол, защото исках да дръпна пердетата. Той упорито продължаваше да ги държи спуснати и така ми попречи да видя Пале Роаял, което никога няма да му простя. На завоя при един малък двор, където каретата едва-що не досягаше стените, внезапно дочух нечия песен. Господин Пейрол беше затиснал пердето с ръка, но я дръпна веднага, щом счупих ветрилото си в нея. Бях познала гласа: повдигнах пердето. На прозореца на една приземна стая стоеше моята малка Орор, все същата, но много по-красива.

Гонзаг извади от джоба си своя бележник.

— Веднага извиках — продължи доня Крус, — но каретата отново бе ускорила ход. Поисках да сляза, вдигнах страшна олелия. Ах, ако бях само мъничко по-силна, щях да удуша вашия Пейрол!

— Казвате, че това е станало на някаква улица в околностите на Пале Роаял, така ли? — прекъсна я Гонзаг.

— Съвсем близо до него.

— А ще я познаете ли?

— О, но аз знам как се нарича — отвърна доня Крус — Първата ми грижа беше да попитам за това господин Пейрол.

— И как се нарича тя?

— Улица „Шантр“. Но какво пишете, принце?

Гонзаг наистина записваше нещо в бележника си.

— Това, което е необходимо, за да видите отново вашата приятелка.

Доня Крус се изправи с пламнало от възторг лице и сияещи от радост очи.

— Колко сте добър! — повтори тя. — Вие наистина сте много добър!

Гонзаг затвори бележника си и го стисна в ръка.

— Мило дете, много скоро ще можете да се уверите в това — отвърна той. — Сега трябва да се разделим за известно време. Вие ще присъствувате на една тържествена церемония. И изобщо не се стеснявайте да покажете там вашето дълбоко вълнение или смущението си, това е нещо съвсем естествено и всички ще ви бъдат признателни. — Той се изправи, хвана ръката на доня Крус и добави: — След не повече от половин час ще видите вашата майка.

Доня Крус сложи ръка на сърцето си.

— Но какво ще й кажа? — попита тя.

— Не премълчавайте нищо от неволите на вашето детство, нищо, чувате ли?! Не трябва да казвате нищо друго, освен истината, цялата истина! — Принцът дръпна една завеса, зад която се намираше малък будоар, и каза: — Влезте тук.

— Да — прошепна девойката. — Ще се помоля на бога за моята майка.

— Молете се, доня Крус, молете се. Това е знаменателен миг във вашия живот.

Гонзаг й целуна ръка. Тя влезе в будоара и завесата падна зад нея.

— Моят сън се сбъдна! — помисли си тя на висок глас. — Майка ми е принцеса!

Останал сам, Гонзаг седна зад бюрото си и обхвана главата си с ръце. Самият той имаше нужда да се съсредоточи: в съзнанието му бушуваше същински хаос от мисли.

— Улица „Шантр“! — промърмори той. — Но сама ли е? Дали я придружава? Би било прекалено дръзко. И дали наистина е тя?

За миг принцът остана неподвижен, втренчил поглед в пространството, после извика:

— Ето в какво трябва да се уверим преди всичко!

Той позвъни. Никой не се отзова. Повика Пейрол по име. Отново мълчание. Гонзаг стана и бързо мина в библиотеката, където довереникът му обикновено чакаше неговите заповеди. Библиотеката беше празна, само на масата имаше някакъв плик, адресиран до Гонзаг. Той веднага го отвори. Бележката в него беше написана от ръката на Пейрол и съдържаше следните думи: „Идвах. Имах много да ви казвам. В павилиона стават странни неща.“ Отдолу в послепис беше добавено: „Господин кардиналът дьо Биси е при принцесата. Държа ги под око.“ Гонзаг смачка записката.

— Всички — прошепна той, — всички до един ще я убеждават: „Присъствувайте на съвета заради самата себе си, заради вашето дете, ако е още живо…“ Тя обаче ще устои и няма да дойде. Тази жена е мъртва! Но кой я уби? — И той потрепера, свел очи и още по-бледен, после, съвсем несъзнателно, продължи да размишлява на глас: — А какво гордо създание беше! По-красива от най-красивите, нежна като ангел, храбра като рицар! Това е единствената жена, която бих обикнал, ако изобщо можех да обичам някоя жена.

Гонзаг се изправи и на устните му отново заигра скептична усмивка.

— Всеки за себе си! — рече той. — Нима е моя вината, че за да се издигнеш над определено ниво трябва да се изкачваш по стъпала от глави и сърца?!

Принцът се върна в стаята си и погледът му се спря върху завесите на будоара, където се намираше доня Крус.

— Тази пък се моли — подсмихна се той. — Е, нека се моли! Сега ми се ще едва ли не да повярвам в онази вятърничава измислица, която наричат „зов на кръвта“. Вярно, беше развълнувана, но не така, както би се развълнувала истинската дъщеря при думите: „Ти отново ще видиш майка си!“ Ба! Циганката си остава циганка: дай й само брилянти и развлечения. Вълка не можеш да опитомиш! — Той долепи ухо до вратата на будоара и възкликна: — А как се моли само — от цялата си душа! Всички тези безпризорни деца са скътали нейде в смахнатите си мозъци една натрапчива идея, която се ражда с първия им зъб и умира едва със сетния им дъх: мисълта, че майка им е принцеса. И всички, до едно, с вързопче на рамо дирят навсякъде своя баща, краля. Тази тук е просто очарователна! — продължи той. — Същинска перла! И как наивно ще ми послужи, при това без изобщо да разбере! Ако в момента изведнъж се появеше нейната истинска майка, някоя почтена селянка, и протегнеше ръце към нея, тя би побесняла от гняв. За сметка на това, ние ще си поплачем над разказа за нейното злощастно детство. Вече няма спасение от комедията…

Върху бюрото му имаше кристална гарафа с испанско вино и чаша. Гонзаг напълни чашата догоре и отпи.

— Хайде, Филип! — каза си той, сядайки пред разпилените си книжа. — Наближава решителният тур на заровете! Най-сетне ще хвърлим саван върху миналото, днес или никога! Чудесна партия! Богат залог! Милионите на банката на Ло могат да се превърнат в сухи листа, подобно на цехините от Хиляда и една нощ, но виж, огромните имения на Ньовер, това е нещо много по-надеждно!

Но докато подреждаше записките си, готови от дълго време насам, челото му постепенно помрачняваше, сякаш го терзаеше някаква ужасяваща мисъл.

— Излишно е да си правя илюзии — каза той, оставяйки настрана книжата, за да размисли по-добре. — Отмъщението на регента ще бъде безмилостно. Той е лекомислен и разсеян, но помни Филип дьо Ньовер, когото обичаше като брат; видях сълзи в очите му, когато гледаше жена ми с нейните траурни одежди, моята жена, която е вдовицата на Ньовер. Просто невероятно, наистина! Изминаха цели деветнайсет години, а нито един глас не ме обвини!

Той прекара опакото на ръката си по челото, сякаш за да прогони тази натрапчива мисъл.

— Както и да е — заключи той. — Ще обмисля и това. Все ще намеря някой виновник, а когато го накажат всичко ще бъде вече казано и ще мога да спя спокойно.

Сред листовете, пръснати пред него и почти целите изпълнени с цифри, имаше един, на който пишеше: „Да се разбере дали госпожа дьо Гонзаг смята дъщеря си за жива или мъртва“; и отдолу: „Да се узнае дали актът за раждане се намира у нея.“

— За да стане това, тя трябва да дойде — помисли Гонзаг. — Бих дал сто хиляди ливри, само за да разбера дали актът за раждане се намира у нея и изобщо съществува ли такъв акт, защото ако съществува, аз ще го имам! Кой знае? — продължи той, окрилен от своите възраждащи се надежди. — Майките са донякъде като онези подхвърленичета, за които споменах преди малко, и на които навсякъде им се привиждат техните родители. Така и майките виждат дъщерите си навсякъде. На този свят най-малко вярвам в майчината непогрешимост. Кой знае, наистина? Може би тя все пак ще разтвори обятията си за моята малка циганка… Ах, каква победа ще бъде това! Каква победа! Празници, хвалебствени песнопения, пиршества! Та ако щеш и „Te Deum“! И… привет на наследницата на Ньовер! — Гонзаг се разсмя от сърце. Когато пристъпът на веселие премина, той продължи: — — А после, след известно време, може да стане така, че една млада и красива принцеса да се спомине. Толкова млади момичета умират в днешно време! Всеобщ траур, надгробно слово от архиепископ, а за мен — огромно наследство, което, бога ми, напълно заслужено съм спечелил!

Часовникът на „Сен Маглоар“ отброи два часа подир обед. Това беше часът, определен за откриването на семейния съвет.