Пол Февал
Гърбавия (12)

IV. Щедрост

Изглежда този гръбльо беше надарен с остър ум, въпреки безразсъдството, което вършеше в момента. Той имаше живи проницателни очи и орлов нос. Широкото му чело ясно се очертаваше под кичурите на причудливо рошавата перука, а тънката подигравателна усмивка, която играеше на устните му, свидетелствуваше за сатанинска лукавост. С една дума, истински гърбушко!

Колкото до самата гърбица, то тя беше внушителна, разположена в средата на гърба и толкова висока, че докосваше тила му, докато отпред брадичката допираше гърдите. Краката му бяха странно извити, но без помен от онази пословична хилавост, която е задължителен придатък към гърбицата.

Това удивително същество беше облечено в изключително строг черен костюм, а маншетите и жабото му от плисиран муселин искряха от белота. Погледите на всички бяха приковани в него, но това изглежда ни най-малко не го смущаваше.

— Браво, мъдри Езоп! — извика Шаверни. — Оставам с впечатление, че си решителен и хитър спекулант.

— Решителен… Да, достатъчно — отвърна Езоп, гледайки го втренчено. — Колкото до хитър, ще видим!

Слабият му гласец стържеше като детско кречетало.

— Браво, Езоп! Браво! — повториха всички.

Кокардас и Паспоал вече на нищо не се учудваха. И при все че изумлението им отдавна ги бе лишило от дар слово, гасконецът тихо попита:

— Имали ли сме някога вземане-даване с гърбави, любезни?

— Не, поне доколкото си спомням.

— Гръм да ме порази, но ми се струва, че някъде съм виждал тези очи!

Гонзаг също наблюдаваше дребното човече с изключително внимание.

— Друже — каза той, — знаете ли, че се плаща в брой?

— Знам — отвърна Езоп, тъй като отсега нататък никой нямаше да го нарича другояче. Негов кръстник беше станал Шаверни.

Езоп извади от джоба си един портфейл и тикна в ръцете на Пейрол шейсет държавни облигации по петстотин ливри. Присъствуващите едва ли не очакваха да видят как тези хартийки се превръщат в сухи листа, дотолкова фантастична беше появата на малкия човечец. Но това бяха напълно редовни облигации на компанията.

— Разписката ми — каза той.

Пейрол му даде разписката. Езоп грижливо я сгъна и я сложи на мястото на парите. После потупа с ръка по тефтера и заяви:

— Чудесна сделка! Довиждане, господа!

И той много учтиво се поклони на Гонзаг и неговото обкръжение.

Всички се отдръпнаха, за да му сторят път и макар че все още се смееха, някакъв неведом хлад смразяваше душите им. Гонзаг беше замислен.

Пейрол и хората му започнаха да отпращат купувачите, на които им се щеше да е вече утрешният ден. Приятелите на принца продължаваха да гледат, при това съвсем несъзнателно, към вратата, през която беше излязло черното човече.

— Господа — каза Гонзаг, — моля да ме последвате в апартаментите ми, докато подредят залата.

— Хайде! — рече Кокардас зад завесата. — Или сега, или никога! Да вървим!

— Страх ме е — призна стеснителният Паспоал.

— И таз добра! Тогава аз ще мина напред.

Той хвана Паспоал за ръка и със свалена шапка се насочи към Гонзаг.

— По дяволите! — възкликна Шаверни, когато ги зърна. — Братовчед ми е решил да ни представи цяла комедия! Днес е ден на маскарадите. Гърбушкото не беше лош, но това е най-възхитителната двойка пладнешки разбойници, която съм виждал в живота си!

Кокардас-младши го изгледа накриво. Навай, Ориол и останалата пасмина веднага наобиколиха нашите приятели и започнаха да ги разглеждат с любопитство.

— Бъди благоразумен! — прошепна Паспоал на ухото на гасконеца.

— Гръм да ги порази дано! — изръмжа Кокардас. — Ще рече човек, че никога не са виждали истински благородници, така са ни зяпнали!

— Високият е същинска прелест! — възхищаваше се Навай.

— На мен повече ми харесва нисичкия — забеляза Ориол.

— Няма повече кучешки колиби за даване под наем; какво ли ги носи насам?

За щастие двамата вече се бяха изправили пред Гонзаг, който едва тогава ги забеляза и потрепера.

— А, какво желаят тези храбреци? — попита той.

Кокардас се поклони с онова достолепно изящество, което неизменно съпътствуваше всяко негово действие. Поздравът на Паспоал беше по-скромен, но това бе поклон на истински светски човек. Кокардас-младши изгледа пищната тълпа, която го беше взела на подбив, и високо и ясно изрече:

— Аз и този благородник сме стари познати на негово височество и идваме да му поднесем нашите почитания.

— Виж ти! — възкликна Гонзаг.

— Ако в момента ваше височество е зает с неотложни дела — продължи гасконецът и отново се поклони, — ние ще дойдем в часа, който благоволи да ни определи.

— Точно така — смутолеви Паспоал, — ще имаме честта да дойдем пак.

Последва трети поклон, след което двамата едновременно се изправиха, сложили ръце на дръжките на шпагите си.

— Пейрол! — повика Гонзаг своя иконом, който току-що беше отпратил и последния участник в търга. — Позна ли тези мили момци? — попита го той. — Заведи ги да утолят глада и жаждата си в кухнята, а после им дай нови дрехи и нека бъдат на мое разположение!

— Ах, ваше височество! — извика Кокардас.

— Великодушни принце! — разчувствува се Паспоал.

— Вървете! — заповяда Гонзаг.

Те се отдалечиха заднешком, като се кланяха до земята и метяха пода със старите пера на шапките си. Когато се озоваха лице срещу лице с шегаджиите, Кокардас пръв нахлупи шапката на главата си, дръзко я накриви и многозначително повдигна с върха на рапирата си оръфаните поли на своето наметало. Брат Паспоал направи каквото можа, за да не остане по-назад. След това и двамата, кой от кой по-горди и надменни, с вирнати носове и юмруци на кръста, хвърлиха по един изпепеляващ поглед на присмехулниците и последваха Пейрол в кухнята, където умението им да боравят с вилицата смая цялата прислуга на принца.

— Не ще и дума, богатството ни е в кърпа вързано! — рече Кокардас, докато лапаше.

— Ако е рекъл господ! — отвърна с пълна уста брат Паспоал, както винаги по-сдържан.

— И таз добра, братовчеде! — удиви се Шаверни, след като двамата дуелисти излязоха. — Ти откога си служиш с подобни маши?

Гонзаг хвърли наоколо замислен поглед и не отговори. Междувременно всички тези господа, при това на достатъчно висок глас, за да може принцът да ги чуе, пеела дитирамби в негова чест и най-усърдно го ласкаеха. Всички те бяха повече или по-малко разорени аристократи, повече или по-малко компрометирани банкери, и макар че никой от тях все още не бе извършил някаква безусловно наказуема от закона постъпка, честта на нито един не бе останала неопетнена. Всички, от първия до последния, се нуждаеха от Гонзаг поради една или друга причина; сред тях Гонзаг беше повелител и крал, подобно на древноримски патриций сред тълпата от прегладнели клиенти. Гонзаг ги държеше здраво в ръцете си от амбиция, от личен интерес, посредством техните нужди и пороци.

Единственият, запазил поне донякъде своята независимост, беше младият маркиз дьо Шаверни, твърде безразсъден, за да спекулира, и прекалено безгрижен, за да се продаде.

Продължението на този разказ ще разкрие какво възнамеряваше да направи принцът от тях, тъй като на пръв поглед изглеждаше, че достигналият върха на своето могъщество и богатство и радващ се на височайшо благоволение Гонзаг няма нужда от никого.

— Седнали да ми говорят за перуанските мини! — надуваше се дебелият Ориол, докато господарят още стоеше встрани. — Само дворецът на господин принца струва колкото цяло Перу ведно с мините му.

Борсовият посредник беше кръгъл като топка, червендалест, бузест и вечно запъхтян. Госпожичките от Операта скланяха да се задяват незлобливо с него, стига да имаше пари, разбира се, и да беше предразположен към известно разточителство.

— Бога ми — обади се Таран, мършав и скудоумен банкер, — тук е същинско Елдорадо!

— Златния дом! — Добави господин дьо Монтобер. — По-скоро Диамантения!

— Я! — преведе барон Батц. — Бо-зкоро тиамантения.

— Има немалко именити благородници — намеси се и Жирон, — които биха живели цяла година само със седмичния доход на принц дьо Гонзаг.

— Само че принц дьо Гонзаг е кралят на именитите благородници — рече Ориол.

— Гонзаг, братовчеде! — извика Шаверни с престорено отчаяние. — Поискай милост, за бога, или тези отегчителни славословия ще продължат до утре!

Принцът сякаш се събуди.

— Господа — каза той, без да удостои дребния маркиз с отговор тъй като не обичаше подигравките, — трябва да освободим залата. Моля да ме последвате.

Когато всички се събраха в кабинета му, Гонзаг веднага подхвана:

— Господа, всички знаете защо съм ви повикал тук.

— Чух да се говори за някакъв семеен съвет — отвърна Навай.

— Нещо повече, господа! Става дума за една тържествена церемония, за семеен трибунал, на който Негово кралско височество регентът ще бъде представен от трима измежду най-висшите държавни сановници: председателят на трибунала дьо Ламоаньон, маршал дьо Вилроа и заместник-председателят д’Аржансон.

— Дявол да го вземе! — обади се Шаверни. — Нима ще се решава наследяването на короната?

— Маркизе — сухо го сряза Гонзаг, — разговорът ни ще бъде сериозен, така че ни пощадете!

— Братовчеде, а случайно да ви се намират няколко книжки с картинки, за да се позабавлявам, докато вие сте сериозен? — поинтересува се Шаверни, прозявайки се преждевременно.

Гонзаг се усмихна, за да го накара да млъкне.

— За какво става въпрос, принце? — попита дьо Монтобер.

— Става въпрос да ми докажете вашата преданост, господа — отвърна Гонзаг.

— Готови сме! — разнесе се всеобщ възглас. Принцът се поклони и се усмихна.

— Поканих всички и специално вас, Навай, Жирон, Шаверни, Hoce, Монтобер, Шоази и Лавалад, в качеството ви на родственици на Ньовер; вас, Ориол, като пълномощник на нашия братовчед дьо Шатийон; вас, Таран и Албре, като довереници на двама Шателюкс…

— Щом няма да става дума за престолонаследието на Бурбоните, значи ще се разисква наследството на Ньовер, така ли? — прекъсна го отново Шаверни.

— Ще бъдат решени проблемите, свързани с имотите на Ньовер, както и някои други спорни въпроси — отвърна Гонзаг.

— Но, братовчеде, за какво са ви притрябвали имотите на Ньовер, след като печелите — по милион на час?

За миг Гонзаг забави отговора си.

— Нима съм сам? — попита след малко той с проникновен глас. — Нима не съм се заел да осигуря и вашето благополучие?

Присъствуващите се размърдаха в изблик на дълбока признателност. Върху лицата на всички, било повече или по-малко, се изписа умиление.

— Принце, знаете, че можете да разчитате на мен — каза Навай.

— И на мен! — извика Жирон.

— И на мен! И на мен!

— На мен също, дявол да го вземе! — обади се накрая и Шаверни. — Просто исках да разбера…

Гонзаг го прекъсна и с високомерно леден тон заяви:

— Ти си прекалено любопитен, малки братовчеде! Това ще те погуби. Разбери веднъж завинаги, че онези, които са с мен, трябва решително да тръгнат по моя път, бил той верен или погрешен, прав или криволичещ.

— Но все пак…

— Такава е моята воля! Всеки е свободен да ме последва, или да изостане. Но ако някой се спре, това означава, че доброволно е скъсал договора и за мен той вече няма да съществува. Тези, които са с мен, трябва да виждат с моите очи, да чуват с ушите ми и да мислят с моя ум. Отговорността никога не пада върху ръцете, отговорността за всичко носи главата, а главата, това съм аз. Чуй ме добре, маркизе, не искам други приятели!

— А ние искаме само едно — добави Навай, — ние искаме нашият велик сродник да ни покаже пътя.

— Могъщи братовчеде — каза Шаверни, — ще ми позволите ли най-смирено и покорно да ви задам само един въпрос? Какво трябва да правя аз?

— Да пазиш тишина и да ми дадеш гласа си на съвета.

— Дори с риск да накърня трогателната преданост на нашите приятели, искам да ви уверя, братовчеде, че държа на гласа си почти толкова, колкото и на празна чаша от шампанско, но…

— Никакво „но“! прекъсна го Гонзаг.

И всички с въодушевление повториха:

— Никакво „но“!

— Ние ще се сплотим около негово височество — надуто заяви Ориол.

— Негово височество умее тъй добре да си спомня за всички, които му служат — добави Таран, този войнствуващ финансист.

Поканата не беше кой знае колко изящно отправена, но поне бе недвусмислена. Всеки прие студено изражение на лицето, да не би да го сметнат за съучастник. Шаверни отправи към Гонзаг тържествуваща подигравателна усмивка. Принцът му се закани с пръст като на непослушно дете. Гневът му беше преминал.

— Предаността на Таран ми допада най-много — каза той и в гласа му прозвуча едва доловима нотка на презрение. — Таран, приятелю, чифликът в Епернай е ваш.

— Ах, принце! — възкликна банкерът.

— Никакви благодарности! — прекъсна го Гонзаг. — Моля ви, Монтобер, отворете прозореца, не се чувствувам добре.

Веднага всички се втурнаха към прозорците. Гонзаг беше силно пребледнял, изпод косата му избиваха ситни капчици пот. Той намокри кърпичката си в чашата вода, която му поднесе Жирон и я притисна към челото си.

Шаверни се беше приближил в порив на искрена загриженост.

— Нищо особено — рече принцът, — просто съм уморен… Цяла нощ не мигнах, а бях длъжен да присъствувам и на събуждането на краля.

— Но за какъв дявол ви е притрябвало да се преуморявате толкова, братовчеде! — извика Шаверни. — Та какво повече може да направи за вас кралят? Бих казал дори: какво повече може да направи за вас господ?

Що се отнася до Всевишния, нямаше в какво да упрекнем Гонзаг. Ако ставаше още в тъмни зори, то положително не беше, за да се изповяда и причести. Той стисна ръката на Шаверни. Със сигурност можем да твърдим, че той на драго сърце и при това много щедро би заплатил, за да науча отговора на въпроса, който Шаверни току-що му беше задал.

— Неблагодарник! — промълви принцът. — Нима моля за себе си? Ласкателите на Гонзаг едва-що не коленичиха. Устата на Шаверни беше затворена.

— Ах, господа — продължи Гонзаг, — какво очарователно дете е нашият млад крал! Той ви знае по имена и всеки път ме разпитва за моите добри приятели.

— Нима е истина! — възторгваха се всички в един глас.

— Когато господин регентът, който стоеше до леглото заедно с мадам Палатин, разтвори балдахина, младият Луи отвори своите прелестни клепки, все още натежали от съня, и на нас ни се стори, че изгря зората.

— Зората с розовите пръсти! — обади се непоправимият Шаверни.

Нямаше човек, който поне за миг да не изпита желание да го линчува.

— Нашият млад крал — продължи Гонзаг, — подаде ръка на Негово кралско височество, а когато ме забеляза, каза: „А, добър ден, принце. Онази вечер ви зърнах в «Кур ла Рен», заобиколен от вашата свита. Би трябвало да ми отстъпите господин Жирон, това е един наистина великолепен кавалер!…“

Жирон сложи ръка на сърцето си. Другите прехапаха устни.

— „Господин дьо Hoce също ми харесва“ — продължи Гонзаг, предавайки дословно думите на Негово величество. — „А този господин Салдан, по дяволите, трябва да е същински гръмовержец в битките!“

— Каква полза от това? — прошепна Шаверни на ухото му. — Салдан го няма.

И наистина, от предишната вечер никой не беше виждал нито господин барона Салдан, нито господин кавалера Фаенца. Без да обръща внимание на думите му, Гонзаг продължи:

— Негово величество ми говори за вас, Монтобер, за вас, Шоази, за някои други също.

— А благоволи ли Негово величество — прекъсна го отново дребничкият маркиз, — да обърне поне мъничко внимание на изтънчената и галантна външност на господин Пейрол?

— Негово величество не забрави никого, с изключение на вас — сухо отвърна Гонзаг.

— Пада ми се! — каза Шаверни. — Това ще ми послужи за урок!

— Албре — подхвана отново Гонзаг, — в кралския двор вече е известно за вашите сделки с мини. „Знаете ли — каза ми кралят през смях, — уверяват ме, че вашият Ориол скоро щял да бъде по-богат и от мен!“

— Колко остроумно! Какъв повелител ще си имаме! — гръмна вик на всеобщо възхищение.

— Но това са само думи — продължи Гонзаг с добродушно-лукава усмивка, — а ние, слава богу, постигнахме много повече! Приятелю Албре, искам да ви съобщя, че вашата концесия ще бъде подписана.

— Та кой не би ви последвал, принце! — извика Албре.

— Ориол — добави принцът, — вие имате вашата благородническа титла и можете да говорите с д’Озие за герба си.

Ниският дебел посредник се изду като балон и само дето не се пръсна.

— Ориол — извика Шаверни, — ето че ставаш братовчед и на краля, след като си вече братовчед на цялата улица „Сен Дени“… А и гербът ти е напълно готов: три чифта небесносини гащи, разположени в триъгълник на златен фон, увенчани със сияеща нощна шапчица и следния девиз: „Utile dulcí!“^[1]

Разсмяха се всички, с изключение на Ориол и Гонзаг. Ориол се беше появил на бял свят на ъгъла на улица „Моконсей“, в едно дюкянче за плетени бонета. Ако Шаверни беше запазил остроумието си за вечеря, щеше да има огромен успех.

— Навай, пенсията ви е утвърдена — казваше междувременно Гонзаг, това живо провидение. — Монтобер, вашата грамота е готова.

Монтобер и Навай се разкаяха за прибързания си смях.

— Hoce — продължи принцът, — от утре ще се возите в карета. Жирон, ще ви кажа какво издействувах за вас, но когато останем насаме.

Hoce беше доволен, Жирон два пъти повече.

Продължавайки щедро да раздава благодеяния, които не му струваха нищо, Гонзаг назова всеки по име. Никой не беше забравен, дори барон Батц.

— Ела насам, маркизе! — рече накрая той.

— Аз! — отзова се Шаверни.

— Ела тук, глезено дете!

— Братовчеде, знам съдбата си! — провикна се маркизът шеговито. — Всички наши съученици, които са били послушни, получиха награда… а най-малкото, което рискувам аз, е да бъда оставен на хляб и вода. Ах! — изпъшка той и се удари по гърдите. — Чувствувам, че напълно съм го заслужил!

— На събуждането на Негово величество присъствуваше и господин дьо Фльори, кралският наставник.

— Естествено — отвърна маркизът, — това е негов Дълг.

— Господин дьо Фльори е човек безкомпромисен.

— Това му е работата.

— Господин дьо Фльори е узнал за похожденията ти във Фьойантин с госпожица дьо Клермон.

— Олеле! — обади се Навай.

— Олеле! — повториха Ориол и другите.

— А ти не позволи да бъда прогонен в изгнание, братовчеде, така ли? — попита Шаверни. — Много съм ти признателен!

— Не стана дума за изгнание, маркизе.

— А тогава за какво стана дума, братовчеде?

— За Бастилията.

— И ти ме отърва от Бастилията? Дължа ти двойно по-голяма благодарност.

— Направих нещо повече, маркизе.

— Нещо повече ли, братовчеде? Нима ще трябва да се просна по корем в нозете ти?

— При покойния крал земите ти в Шаней бяха конфискувани.

— Да, по времето на Нантския едикт^[2].

— А добри доходи ли даваха?

— Двайсет хиляди екю, братовчеде. За половината бих се продал и на дявола.

— Именията в Шаней са ти възвърнати.

— Наистина ли? — извика малкият маркиз, после подаде ръка на Гонзаг и много сериозно каза: — В такъв случай дадена дума — хвърлен камък, продавам се на дявола!

Гонзаг свъси вежди. Целият кръжец чакаше само знак, за да нададе вой. Шаверни презрително ги изгледа.

— Братовчеде — тихо, но отчетливо произнесе той, — пожелавам ви само сполука. Но ако дойдат черни дни, тълпата около вас ще оредее. Не искам никого да обидя, такова е правилото, но дори и да остана сам, братовчеде, аз ще остана!