Пол Февал
Гърбавия (10)

II. Две привидения

И двамата имаха право. Надали Робер Макер и Бертран^[1], предрешени като дуелисти от времето на Луи XIV, като дрипави и гладни наемни убийци, биха изглеждали по-различно. При все това Макер изпита известно съчувствие към своя колега, от когото забелязваше само един неясен профил, потулен зад вдигнатата яка на мантото му, която прикриваше вероломно отсъствуващата риза.

— Е, не сме изпаднали чак толкоз ниско! — заключи той.

В същото време Бертран, който не можеше дори да зърне лицето на своя събрат, скрито зад чорлава и къдрава като на негър коса, го жалеше от все сърце:

— Клетият, та той душа бере! Мъчително е да видиш човек на шпагата в такова окаяно състояние. Аз поне все още пазя приличие.

И той хвърли удовлетворен поглед върху останките от костюма си. Стигайки до подобно заключение, Макер добави сам за себе си:

— Аз поне не карам хората да ме съжаляват!

И той се изпъчи, дявол го взел, по-горд дори от Артабан^[2] в дните, когато тази благовъзпитана особа е имала нов костюм.

На прага на преддверието се появи лакей с високомерно и нагло изражение на лицето. И двамата едновременно си помислиха:

— Този нещастник няма да мине!

Пръв се приближи Макер.

— Идвам да купувам, обеснико! — заяви той с ръка на шпагата, изопнал се като остен.

— И какво ще купувате?

— Каквото ми хареса, негоднико! Я ме погледни добре! Аз съм приятел на господаря ти и човек заможен, гръм да те порази дано!

Той пипна лакея за ухото, завъртя го и минавайки покрай него, добави:

— Та това е повече от очевидно, дявол да го вземе!

Лакеят направи пълен кръг около себе си и се озова лице с лице срещу Бертран, който учтиво смъкна гасилото от главата си.

— Друже — рече му с поверителен тон Бертран, — аз съм приятел на господин принца и идвам във връзка с… някои финансови въпроси.

Все още зашеметен, лакеят го остави да мине.

Макер вече се намираше в първата зала и хвърляше наляво и надясно пренебрежителни погледи.

— Не е лошо — отбеляза той. — В краен случай човек би могъл да се настани и тук!

Зад гърба му, Бертран си рече:

— Струва ми се, че господин дьо Гонзаг се е обзавел твърде добре за италианец!

Те се намираха в два противоположни края на залата, когато Макер забеляза Бертран.

— Виж ти! — възкликна той. — Но това е просто невероятно. Разрешили са на този мил момък да влезе! Ах, дявол го взел, каква осанка! — И той се разсмя от все сърце.

— За бога — помисли си Бертран, — но той ми се подиграва? Кой би допуснал подобно нещо? — И като го загърби, за да се посмее до насита, добави: — Той е просто възхитителен!

Виждайки го да се смее, Макер се сепна и се замисли:

— В крайна сметка, тук не се знае кой пие, кой плаща. Този палячо може и да е видял сметката на някой посредник нейде по уличните ъгли. Нищо чудно да е напълнил джобовете! Дявол го взел, иде ми да завържа познанство с него!

— Кой знае? — разсъждаваше в същото време Бертран. — Тук навярно се навъртат всякакви субекти. Пък и не расото прави монаха. Възможно е вчера щастието да се е усмихнало на този таласъм. И ако допуснем, че в скъсаните му джобове подрънкват сума прелестни екю? Ще ми се да го опозная малко по-отблизо.

Междувременно Макер вече се приближаваше.

— Благородни господине… — рече той и сдържано се поклони.

— Благородни господине… — подхвана в същия миг Бертран, превивайки се до земята.

И двамата се изправиха едновременно като пружини. Произношението на Макер беше поразило Бертран; гъгнивият носов речитатив на Бертран бе накарал Макер да трепне.

— Гръм да ме порази! — извика той. — Не ще и дума, та туй е онзи нехранимайко Паспоал!

— Кокардас! Кокардас-младши! — отзова се тутакси нормандецът, чиито навикнали на сълзи очи вече се навлажняваха. — Нима наистина те виждам пак?

— От кръв и плът, любезни ми, кълна се! Прегърни ме, съкровище, мое!

Той разтвори обятия и Паспоал се хвърли на гърдите му. Сега двамата представляваха същинска купчина дрипи. Те останаха прегърнати дълго време. Вълнението им беше дълбоко и искрено.

— Стига толкоз! — рече най-сетне гасконецът. — Я ми кажи нещо, палавнико, та да ти чуя гласеца!

— Деветнайсет години разлъка! — промълви Паспоал и изтри очите си с ръкав.

— Дявол го взел! — провикна се отново гасконецът. — Ти май си нямаш кърпа, чичовото!

— Трябва да са ми я откраднали в блъсканицата — кротко отвърна бившият учител по фехтовка.

Кокардас бързо бръкна в джоба си, но там, разбира се, не намери нищо.

— Ама че проклетия! — възмути се той. — Светът е пълен с джебчии! Ах, злато мое! — възкликна той. — Цели деветнайсет години! И двамата бяхме толкова млади!

— Във възрастта на страстната любов! Уви! Но моето сърце не е остаряло!

— Аз пък си посръбвам все тъй честно и почтено, както и преди.

Те се спогледаха изпод вежди.

— Как да ви кажа, метр Кокардас — съчувствено произнесе Паспоал, — но годинките не са ви разхубавили кой знае колко.

— Право да си кажа, стари ми друже Паспоал — отвърна гасконецът с провансалска жилка, — ужасно ми е неприятно да ти го призная, чичовото, но ти си погрознял още повече!

Брат Паспоал се усмихна с горделива скромност и промълви:

— Дамите обаче не са на това мнение! Но макар и да си поостарял — продължи той, — ти си запазил великолепната си осанка: все тъй стегнати крака, изпъчени гърди и прави рамене. Когато преди малко те забелязах, си рекох: ето един благородник с изискана външност.

— Аз също, аз също, миличък! — прекъсна го Кокардас. — Веднага щом те зърнах, си помислих: ето един кавалер с великолепно телосложение.

— Какво да се прави! — малко предвзето отвърна нормандецът. — Няма как да не запазиш линия, щом общуваш често с нежния пол!

— Тъй де! Но какво, по дяволите, стана с теб, гълъбчето ми, след онази афера?

— Говориш за събитията в крепостния ров на Кайлюс, нали? — уточни Паспоал и неволно сниши глас. — По-добре не ми говори за това, все още ми се привижда пламтящия поглед на Парижанчето.

— Беше тъмно като в рог, но, кълна се, виждах как святкат очите му.

— А как ги косеше!

— Осмина останаха на място!

— Без да смятаме ранените.

— Ах, боже всемогъщи, каква градушка от удари! Заслужаваше си да се види. И само като си помисля, че ако искрено се бяхме вслушали в съвестта си и като истински мъже бяхме хвърлили получените пари в лицето на Пейрол, за да застанем до Лагардер, Ньовер нямаше да загине, а ние щяхме да забогатеем изведнъж!

— Така е — съгласи се Паспоал с тежка въздишка, — трябваше да го направим.

— И не беше достатъчно само да сложим накрайници на шпагите си, а трябваше да защитим Лагардер, нашия скъп ученик.

— Нашият господар! — рече Паспоал, сваляйки с машинален жест шапката си.

Гасконецът му стисна ръка и за миг двамата замислено се умълчаха.

— Било каквото било! — отсече най-сетне Кокардас. — Не знам какво се е случило с теб оттогава, миличък, но на мен това не ми донесе щастие. Когато разбойниците на Кариг връхлетяха отгоре ни с техните карабини, аз се скрих в замъка. Ти беше изчезнал. Вместо да удържи на обещанията си, Пейрол ни отпрати още на следващия ден под предлог, че нашето присъствие в района ще потвърди възникналите вече подозрения. Всъщност, така си и беше. Платиха ни колкото за бог да прости и си тръгнахме. Аз преминах границата и по пътя навсякъде разпитвах за теб. Ни вест, ни кост! Най-напред се установих в Памплона, после в Бургос, след туй в Саламанка. Накрая отседнах в Мадрид…

— Чудесна страна, между впрочем.

— Да, но там стилетът е изместил шпагата. Така е и в Италия, която без това би била същински рай. От Мадрид заминах за Толедо, оттам продължих за Реал, а по-късно, когато ми дойде до гуша от Кастилия, където без да искам встъпих в доста неприятни взаимоотношения с общинските съдии, преминах в кралство Валенция. Кълна се, от Майорка чак до Сегроб пих наистина превъзходно вино! Наложи се обаче да си тръгна и оттам, след като услужих на един стар лисансие, който искаше да се отърве от някакъв свой братовчед. Каталания също си я бива… По пътя между Тортоза, Тарагона и Барцелона е пълно с благородници… с празни кесии и дълги рапири. Накрая отново прехвърлих планината. В джоба си нямах пукнат мараведи^[3], но почувствувах, че родината ме зове. Та ето я моята история, гълъбче. — И гасконецът обърна хастара на джобовете си.

След това попита: — Ами ти, момчето ми?

— Тогава — на свой ред подхвана нормандецът, — конниците на Кариг ме преследваха чак до Банер дьо Люшон, или някъде там. Тъкмо се бях наканил да мина в Испания, когато срещнах един бенедиктинец, който, привлечен от благопристойния ми вид, ме взе на служба при себе си. Той отиваше в Бад Вюртемберг на Рейн във връзка с някакво наследство, завещано на неговата община. Доколкото си спомням, задигнах му сандъка, куфара, а вероятно и парите.

— Ах, немирник такъв! — разчувствува се гасконецът.

— След това отидох в Германия. Ама че разбойническа страна! А ти си седнал да ми се оплакваш от стилета! Той поне е от стомана, а ония там се бият само с бирени халби. В Майнц жената на един гостилничар ме отърва от дукатите на бенедиктинеца. Тя беше много мила и ме обичаше. Ах! — прекъсна разказа си той. — Кокардас, храбри ми приятелю, защо имам нещастието толкова да се харесвам на жените? Ако не бяха те, щях да си купя една лятна къща, където да прекарам старините си. Къща с мъничка градинка, насред осеяна с великденчета поляна, а до нея — поточе с мелница.

— И в мелницата — мелничарка — прекъсна го гасконецът. — Че то шило в торба стои ли!

Паспоал се удари с юмрук в гърдите.

— Страстите! — извика той, вдигайки очи към небето. — Страстите съсипват живота и не позволяват на един млад човек да задели нещичко за черни дни! — И давайки по този начин израз на непокваримата нравственост на своята житейска философия, Паспоал продължи: — Направих също като теб, пропътувах от град на град цялата тази безинтересна, нецивилизована, невежа и скучна страна, пълна с мършави охтичави студенти, със скудоумни поети, които броят мухите на лунна светлина, с шишкави бургмистри, на които и през ум не им минава да пратят на оня свят някой далечен племенник, с църкви, дето литургията не се пее, с жени… Не, не бих могъл да спомена с лошо тези създания, чиито прелести украсиха и провалиха кариерата ми! С една дума, сурово месо и бира вместо вино!

— Гръм да ме порази, ако някога кракът ми стъпи в тази проклета страна! — решително заяви Кокардас.

— Видях Кьолн, Франкфурт, Виена, Берлин, Мюнхен и сума други големи градове, където човек среща групи млади люде, които пеят песните на сатаната, дето всеки от нас го носи в себе си приживе;. Направих също като теб, обзе ме носталгия по родината, тъй че набързо прекосих Фландрия и ето ме тук!

— Франция! — извика Кокардас. — Няма нищо по-хубаво от Франция, момчето ми!

— Благородна страна!

— Родина на виното!

— Майка на любовта! Драги мой метр — поде Паспоал след този дует, в който си бяха съперничили техните лирични пориви, — нима единствено липсата на мараведис, примесена с носталгия по родината, те накараха отново да преминеш Границата?

— Ами теб? Нима само носталгията те принуди да го сториш? Брат Паспоал поклати глава. Кокардас сведе страховитите си очища и рече:

— Има и нещо друго. Една вечер, свивайки зад ъгъла на една улица, се озовах лице срещу лице с… познай с кого?

— Досещам се — отвърна Паспоал. — Подобна среща ме накара да напусна Брюксел колкото се може по-скоро.

— Така и аз, любезни ми, почувствувах, че каталонският климат вече не е никак здравословен за мен. Какво пък, не е срамно да отстъпиш пред Лагардер!

— Не знам дали е срамно, но във всеки случай е предпазливо. А знаеш ли историята на нашите съучастници в събитията в рова на Кайлюс? — Паспоал зададе въпроса почти шепнешком.

— Да, да, знам я — побърза да отговори гасконецът. — Оня вагабонтин беше казал: „Всички ще загинете от моята ръка“.

— И думите стават дела. По време на нападението бяхме деветима заедно с капитан Лорен, главатарят на ония пладнешки разбойници. Тях изобщо не ги слагам в сметката.

— Деветима майстори на шпагата! — замислено рече Кокардас. — Всички се изправиха на крака още там, в крепостния ров, изпосечени, покрити с рани, целите в кръв, но живи.

— От тях първи си отидоха Щаупиц и капитан Лорен. Щаупиц беше от знатен произход, макар че имаше вид на селяндур. Капитан Лорен беше военен и кралят на Испания го назначи за командир на лолк. Щаупиц загина под стените на собствения си замък, недалеч от Нюрнберг; загина от удар с шпага, ето тук, между очите!

Паспоал сложи пръста си на споменатото място. Кокардас неволно повтори жеста му и додаде:

— Капитан Лорен загина в Неапол от удар с шпага между очите, точно тук! Бог да ни е на помощ! За онези, които знаят и помнят, това е знакът на отмъстителя.

— Всички други преуспяха — Продължи Паспоал, — тъй като в щедростта си господин дьо Гонзаг забрави единствено нас. Пинто се ожени за една мадона от Торино, Матадора държеше школа по фехтовка в Шотландия, а Жоел дьо Жюган си купи имение някъде накрай Бретания.

— Тъй, тъй — съгласи се отново Кокардас. — Живееха си спокойно и на широка нога. Но Пинто беше убит в Торино, а Матадорав Глазгоу.

— Жоел дьо Жюган падна убит в Морлекс — продължи брат Паспоал. — И всички от същия удар.

— Ударът на Ньовер, дявол го взел!

— Ужасният удар на Ньовер!

Те се умълчаха за миг. Кокардас повдигна клепналата периферия на шапката си, за да изтрие плувналото си в пот чело.

— Остава Фаенца — наруши след малко той мълчанието.

— И Салдан — додаде брат Паспоал.

— За тези двамата Гонзаг направи много. Фаенца е кавалер.

— А Салдан е барон. Но и техният ред ще дойде.

— Рано или късно, но все някога ще дойде и нашият ред! — промърмори гасконецът.

— Нашият също! — повтори Паспоал и потръпна.

Кокардас се изпъчи.

— Ха, че какво пък! — възкликна той с тон на човек, който спокойно приема ударите на съдбата. — Да ти кажа ли, любезни ми? Когато ме тръшне на паветата, или на тревата, с онази дупка между веждите, тъй като отлично знам, че с него на глава не се излиза, ще му река както някога: „Ей, немирнико! Само ми подай ръка и, за да умра доволен, прости на стария Кокардас!“ Това ще бъде всичко и, гръм да ме порази, ако не стане точно така!

Паспоал не можа да прикрие една недоверчива гримаса.

— Аз също ще се постарая да ми прости — рече той, — но все пак, толкоз късно…

— Поне ще опитаме, миличък! Междувременно, той все още е в изгнание и можем да бъдем сигурни, че поне в Париж няма да го срещнем.

— Безспорно! — отвърна нормандецът с доста неуверен вид.

— В крайна сметка, това е единственото място в света, където има най-голяма вероятност да го избегнем. Тук дойдох точно заради това.

— Аз също.

— А освен това, за да напомня на господин дьо Гонзаг за себе си.

— Все пак той ни е длъжник.

— Салдан и Фаенца ще ни покровителствуват.

— Докато и ние станем знатни велможи като тях.

— Дявол го взел! Каква изискана двойка ще бъдем, любезни!

Гасконецът направи дълбок реверанс, а нормандецът най-сериозно заяви:

— Дворцовият костюм ми стои превъзходно.

— Когато потърсих Фаенца продължи Кокардас, — ми отговориха: „Господин кавалерът не приема посещения“. Господин кавалерът! — повтори той, повдигайки рамене. — Не приемал посещения! Още помня времето, когато го карах да се върти като пумпал.

— Когато почуках на портата на Салдан — прекъсна го Паспоал, — един грамаден лакей ме изгледа твърде непочтително и заяви: „Господин баронът не приема“.

— Ха! — извика Кокардас. — Ние също ще имаме грамадни лакей, по дяволите, и искам моят да бъде нахален като слуга на палач.

— Ах, да имах поне една гувернантка! — въздъхна Паспоал.

— Не се отчайвай, любезни, и това време ще дойде! Доколкото разбирам, още не си се виждал с господин Пейрол.

— Не, искам да говоря лично с принца.

— Казват, че вече е натрупал милиони!

— Милиарди! Това е Златния дом, както всички го наричат. Аз не съм особено тщеславен, тъй че, ако се наложи, ще стана и банкер.

— Пфу! Сребролюбец! Моят съдружник?! — Такъв беше първият вик, изтръгнал се от благородното сърце на Кокардас-младши. След като поразмисли обаче, той добави: — Жалко падение, наистина, но ако е вярно туй, дето го разправят, че тук може да се забогатее, тогава, гълъбче…

— Дали е вярно? — извика въодушевено Паспоал. — Та нима не знаеш?

— Чух доста неща, но аз не вярвам в чудеса!

— Този път ще се наложи да повярваш! Тук просто гъмжи от чудеса. А случайно да си чул за гърбавия от улица „Кенкампоа“?…

— Онзи, дето давал в заем гърбицата си на жирантите.

— Той не я дава в заем, а под наем и разправят, че за две години бил спечелил милион и половина ливри.

— Невъзможно! — извика гасконецът и избухна в смях.

— И то дотолкова възможно, че скоро щял да се жени за някаква графиня.

— Милион и половина ливри! — повтаряше Кокардас. — И то с една най-обикновена гърбица! Боже милостиви!

— Ах, друже мили! — пламенно възкликна Паспоал. — С теб пропиляхме по тази земя доста от най-хубавите си години, но най-сетне щастието ни се усмихна. Представи си, трябва само да протегнеш ръка, за да вземеш. Същинска манна небесна. Утре луидорите няма да струват повече от шест су парчето. Когато идвах насам, видях някакви сополанковци, които играеха на ашици с екюта от шест ливрп.

Кокардас се облиза.

— Ама че работа! — рече той. — Я кажи, момчето ми, колко ли би могъл да струва в това благодатно време един изкусен удар с шпага, и то нанесен според всички правила на изкуството?

И той изпъчи гърди, тупна шумно с десния си крак и яростно се стрелна напред, нанасяйки въображаем удар с шпага.

— По-тихо! — възпря го Паспоал и му намигна. — Някой идва насам. — После се приближи и прошепна в ухото на бившия си работодател: — Според мен, все още струва — доста скъпо, а преди да мине и час се надявам да узная цената от устата на самия господин дьо Гонзаг.