Пол Февал
Гърбавия (1)

I. Луронската долина

Някога тук е имало един град, град Лор, с езически храмове, амфитеатри и капитолий. Сега това е запусната долина, където ленивото рало на гасконския земеделец сякаш се страхува да не похаби лемежа си в мрамора на затрупаните колони. Планината е съвсем наблизо. Точно срещу вас високата верига на Пиренеите разкъсва заснежените си хоризонти и през дълбоката просека, която служи за път на венаските контрабандисти, надзърта синьото испанско небе. На няколко левги оттук Париж кашля, танцува и се кикоти край изворите на Банер дьо Люшон, въобразявайки си, че лекува своя неизлечим бронхит; малко по-далеч, на отвъдната страна един друг, ремватичен Париж, лелее надежди, че завинаги е оставил ишиаса си на дъното на серните басейни в Бареж ле Бен. Вярата во веки веков ще спасява Париж напук на желязото, магнезия или сярата!

Това е Луронската долина, простираща се между Орската и Баруската котловина и може би най-малко позната на неукротимите туристи, които всяка година проникват все по-дълбоко в тези диви краища; това е Луронската долина с нейните китни оазиси, буйни потоци и приказни скали, с реката си, искрящата Кларабид, тъмен кристал, който се плиска между стръмни брегове, с нейните тайнствени гори и стария надменен и надут замък, неправдоподобен като рицарска поема.

На слизане от планината, вляво от просеката, от склона на малкия връх Вежан пред погледа ви се открива цялата панорама. Луронската долина е крайната южна точка на Гаскония. Тя се простира като ветрило между Анския лес и онези прелестни гори на Фреше, които пресичат Баруската котловина и стигат до райските кътчета на Молеон, Нест и Кампан. Земята е бедна, но изгледът — прекрасен. Почти навсякъде почвата е силно напукана. Моравата е разкъсана от пороищата, които дълбоко разравят земята около корените на гигантските буки и оголват основите на канарите, чиито отвесни стени са пропукани от горе до долу от напористите корени на боровете. Някога пещерният човек е дълбаел леговището си в подножието на урвата, докато днес планинският водач или пастирът издига жилището си на самия и връх, подобно на самотно и гордо орлово гнездо.

Анският лес се простира по протежение на един хълм, който ненадейно се прекъсва насред самата долина, за да пропусне Кларабид. Източният му край представлява стръмен скат, по който няма и помен от пътека. Хълмът е разположен напреко на околните планински вериги и ако реката не го спираше тъй внезапно, той просто би преградил долината от край до край досущ като огромна барикада.

Местните жители наричат този чудноват разсек Hachaz^[1]. Съществува, разбира се, и легенда, но ние ще ви пощадим. На това място се е издигал капитолият на град Лор, който несъмнено е дал името си на Луронската долина. Тук все още могат да се видят и руините на замъка Кайлюс-Тарид.

Отдалеч руините изглеждат внушително. Те заемат значително пространство и между дърветата, на повече от сто разкрача от Hachaz стърчат проядените върхове на стари кули. Отблизо всичко това напомня укрепено селище. Навсякъде сред развалините са избуяли дървета и тук-там някой бор е трябвало да пробие свод от дялан камък, за да израсте. Но повечето от тези развалини са от скромни жилища, при които дървото и кирпичът много често заместват гранита.

Преданието разказва, че един Кайлюс-Тарид, (тъй се зовял този род, известен най-вече с огромните си богатства), заповядал около селцето Тарид да бъде издигната крепостна стена, за да защити своите васали-хугеноти след отричането на Анри IV^[2]. Казвал се Гастон дьо Тарид и носел титлата барон. Ако посетите руините на Кайлюс, ще ви покажат дървото на барона: един дъб, впил корени в брега на стария крепостен ров, защищавал замъка от запад. Една нощ го поразил гръм. По онова време бил вече голямо дърво; мълнията го повалила и той се проснал напреко на рова. Оттогава останал тук, вегетирайки чрез кората, която единствено оживяла на мястото на пречупването. Най-любопитното нещо обаче е издънката, покарала от дънера на трийсет-четирийсет разкрача от брега на рова. Тя израснала и днес е един великолепен висящ дъб-чудо, върху който вече две хиляди и петстотин туристи са издълбали имената си.

Родът Кайлюс-Тарид престанал да съществува в началото на осемнайсети век в лицето на Франсоа дьо Тарид, маркиз дьо Кайлюс, един от героите на нашата история.

В 1699 година маркиз дьо Кайлюс беше на шейсет години. В началото на царуването на Луи XIV, той се беше подвизавал в кралския двор, но без особен успех и недоволен се бе оттеглил във владенията си, където сега живееше заедно с единствената си дъщеря, красивата Орор дьо Кайлюс. Местните жители му бяха дали прякора Кайлюс Резето. И ето защо:

Някъде към четирийсетте, останал вдовец след смъртта на първата си жена, която не го дарила с деца, господин маркизът се влюбил в дъщерята на граф де Сото Махор, губернаторът на Памплона^[3]. По онова време Инес де Сото Махор била седемнайсетгодишна, истинска дъщеря на Мадрид, с огнени очи и сърце, по-пламенно от очите. За маркиза се говорело, че не бил ощастливил кой знае колко първата си съпруга и непрекъснато я държал затворена в стария замък Кайлюс, където тя се поминала на двайсет и пет години. Инес заявила на баща си, че никога няма да се омъжи за този човек. Но какво по-лесно от това наистина да прекършиш волята на една млада девойка в онази Испания на драми и комедии! Според авторите на водевили, съдиите, гувернантките, лукавите лакеи и Светата инквизиция били създадени единствено с тази цел.

И ето, че една прекрасна вечер, скрита зад жалузите на прозореца си, печалната Инес за сетен път трябвало да изслуша серенадата на най-младия син на корехидора^[4], който чудесно свирел на китара. На следния ден тя заминала за Франция заедно с господин маркиза, който не само че взел Инес без зестра, но и наброил на господин де COTO Махор не знам си колко хиляди пистола^[5].

Испанецът, по-благороден и от крал и още по-алчен, отколкото благороден, не могъл да устои на подобна вежливост. Когато господин маркизът довел в замъка Кайлюс своята прелестна, забулена с дълъг воал мадридчанка, сред младите благородници от Луронската долина настъпила всеобща възбуда. По онова време още ги нямало туристите, тези странствуващи прелъстители, които разбиват провинциалните сърца навсякъде, където увеселителните влакове облагодетелствуват пътуването с намаление, но нескончаемата война с Испания поддържала край границата многобройни въоръжени отреди, така че на господин маркизът не му оставало нищо друго, освен здравата да се държи.

Той смело приел предизвикателството. Онзи, който би се опитал да завладее прекрасната Инес трябвало по-напред да се снабди с обсадни оръдия, тъй като тук не ставало въпрос само за сърцето, но и за крепостните стени, които го защищавали. Любовните писма били безпомощни, нежните погледи губели своята страст и плам, безсилна била дори китарата. Красивата Инес била недостъпна. Нито един ухажьор, бил той ловец на мечки, селски първенец или старейшина не могъл да се похвали, че е зърнал поне крайчеца на окото й.

Ето, това означавало да се държиш наистина здраво. След три-четири години клетата Инес най-сетне прекрачила прага на ужасния замък, но само за да се премести в гробището. Поминала се от самота и скука, оставяйки след себе си една дъщеря.

Ненавистта на победените ухажьори дарила маркиза с прякора „Резето“. От Тарб до Памплона и от Аржелес до Сен Годен не ще срещнете нито един мъж, жена или дете, който да нарече господин маркиза другояче, освен Кайлюс Резето.

След смъртта на втората си жена, той направи нов опит да се ожени, тъй като притежаваше онази чудесна черта на Синята брада — никога да не се обезсърчава, но губернаторът на Памплона нямаше повече дъщери, а и славата на господин дьо Кайлюс дотолкова се беше утвърдила, че и най-безстрашните измежду госпожиците за омъжване устояха на домогванията му.

Така си и остана вдовец, очаквайки с нетърпение деня, в който дъщеря му ще стане на подходяща възраст, за да бъде сложена зад резето. Благородниците от околността никак не го обичаха и въпреки голямото си богатство, той често оставаше без компания. Скуката го прогони от кулите му. Свикна всяка година да ходи в Париж, където младоците от кралския двор вземаха от него пари в заем и му се подиграваха.

По време на отсъствията му, Орор оставаше под надзора на две-три гувернантки и на един стар кастелан^[6].

Орор беше наследила красотата на майка си. Във вените и течеше испанска кръв. Когато навърши шестнайсет години, жителите на Тарид започнаха често да чуват през тъмните нощи воя на кучетата на Кайлюс.

Горе-долу по това време Филип дьо Лорен, херцог дьо Ньовер, един от най-знатните благородници във френския кралски двор, се настани в замъка си Бюш в Жюрансон. Макар и едва двайсетгодишен, той твърде рано беше прахосал живота си и сега бавно линееше. Планинският въздух обаче му подействува благотворно и след няколко седмици отдих, го видяха да препуска начело на ловните си дружини чак до Луронската долина.

Първата нощ, когато кучетата на Кайлюс завиха, младият херцог дьо Ньовер, капнал от умора, беше подирил подслон при един дървар в Анския лес.

Ньовер живя една година в замъка Бюш. Таридските пастири твърдяха, че бил щедър благородник. Те разказваха и за две нощни събития, случили се по време на неговия престой по тези места. Веднъж, в полунощ, видели светлина в прозорците на стария параклис на Кайлюс. Тази нощ кучетата не се обадили, но един тъмен силует, който жителите на селището вече добре познавали, се промъкнал в крепостния ров след падането на нощта. Тези древни замъци просто гъмжат от призраци.

Вторият път, към единайсет през нощта, Марта, най-младата от гувернантките на Кайлюс, излязла тичешком през портата на замъка и се запътила към същата онази дърварска колиба, в която неотдавна бил подирил подслон младият херцог дьо Ньовер. Миг по-късно през Анския лес преминала закрита носилка, а малко след това от колибата на дърваря се разнесли женски писъци. На следващия ден добрият човечец изчезнал и колибата му останала безстопанствена. В същия ден Марта също напуснала замъка Кайлюс.

Оттогава изминаха четири години. Повече никой не чу да се говори нито за дърваря, нито за Марта. Филип дьо Ньовер отдавна вече не живееше в замъка Бюш, но един друг Филип, не по-малко бляскав и също толкова знатен благородник, беше почел с присъствието си Луронската долина. Това беше Филип Поликсен дьо Манту, принц дьо Гонзаг, на когото маркиз дьо Кайлюс възнамеряваше да даде дъщеря си Орор за съпруга.

Гонзаг беше трийсетгодишен, с малко женствено лице, наистина, но въпреки това надарен с изключителна красота. Невъзможно беше човек да си представи по-благородна осанка от неговата. Лъскавите и меки вълни на черната му коса се виеха над челото, по-бяло от чело на жена, и напълно естествено оформяха онази натруфена и малко тъжна прическа, която придворните на Луи XIV не успяваха да натъкмят дори и след като прибавеха по два-три изкуствени кичура към дадената им по рождение коса. Черните му очи имаха ясния и високомерен поглед на италианците. Беше висок, великолепно сложен, а от походката и жестовете му лъхаше театрална величавост.

Няма да споменаваме нищо за рода, от който произхождаше. В историята Гонзаг звучи също тъй внушително, както Буйон^[7], Есте^[8] и Монморанси^[9]. Познанствата му напълно подобаваха на знатния му произход. Той имаше двама сърдечни приятели, двама братя, единият от които беше Лорен, а другият Бурбон. Херцог дьо Шартр, племенник на Луи XIV, а по-късно Орлеански херцог и регент на Франция, херцог дьо Ньовер и принц дьо Гонзаг бяха неразделни. Взаимната им нежност напомняше възхитителните образци на античното приятелство.

Филип дьо Гонзаг беше най-възрастният от тях. Бъдещият регент бе едва на двайсет и четири години, а Ньовер — с една година по-млад от него.

Човек може да предположи до каква степен мисълта да има такъв зет ласкаеше суетността на стария Кайлюс. Мълвата приписваше на Гонзаг огромни владения в Италия, освен това той беше първи братовчед и единствен наследник на Ньовер, когото всички смятаха за обречен на преждевременна смърт. А Филип дьо Ньовер, единствен законен наследник на своя род, притежаваше едно от най-великолепните имения във Франция.

Никой, разбира се, не можеше дори да заподозре принц дьо Гонзаг в това, че желае смъртта на приятеля си, но не беше в негова власт и да я предотврати, така че тази смърт несъмнено щеше да увеличи състоянието му с десет-дванайсет милиона.

Общо взето, тъстът и зетят вече се бяха споразумели, а колкото до Орор, те дори не се бяха посъветвали с нея. Система „Резето“.

Това се случи в един хубав есенен ден на 1699 година. Луи XIV остаряваше и войните го изморяваха. Риксвийският договор^[10] току-що беше подписан, но стълкновенията между многобройни въоръжени отреди по границите продължаваха и в Луронската долина, както на много други места, се подвизаваха немалко от тези неканени гости.

Половин дузина сътрапезници бяха насядали около богато сервираната маса в банкетната зала на замъка Кайлюс. Маркизът си имаше недостатъци, но поне гощаваше гостите си както трябва.

С изключение на маркиза, Гонзаг и госпожица дьо Кайлюс, които седяха начело на масата, всички останали принадлежаха към средното съсловие и прислугата. Първият беше дон Бернар капеланът^[11] на Кайлюс, който се грижеше за спасението на душите в малкото селце Тарид и водеше в сакристията на параклиса регистъра на покойниците, новородените и сватбите; до него седеше госпожица Изидор от чифлика Габур, която беше заместила Марта в задълженията й към Орор; накрая идваше, господин Пейрол, благородник и доверено лице на принц дьо Гонзаг.

Трябва да ви запознаем по-отблизо с тази личност, която ще играе немаловажна роля в нашия разказ.

Господин Пейрол беше мъж на средна възраст с бледо и изпито лице, рядка коса и висока, леко прегърбена фигура. В наши дни човек трудно би могъл да си представи подобна личност без очила, но по онова време те все още не бяха на мода. Лицето му беше някак невзрачно, но в късогледите му очи се четеше наглост. Гонзаг твърдеше, че Пейрол отлично си служи с шпагата, която неугледно висеше на хълбока му. Всъщност Гонзаг го хвалеше много, тъй като имаше нужда от него.

Останалите сътрапезници бяха прислужници на Кайлюс, така че можеха да минат за най-обикновени фигуранти.

Госпожица Орор дьо Кайлюс изпълняваше задълженията си на домакиня с безмълвно и хладно достойнство. Общо взето може да се каже, че жените, дори и най-красивите, изцяло се подчиняват на чувствата си. Те могат да бъдат очарователни, когато са до оногова, когото обичат, и почти противни далеч от него. Орор беше от онези жени, които се харесват въпреки желанието им и на които се възхищават против волята им.

Тя беше облечена в испанска носия. Три реда дантели се вплитаха в черния кехлибар на къдриците й. Макар че нямаше още и двайсет години, тъгата вече бе оставила своя отпечатък върху гордия и чист рисунък на устните й. Но колко ли светлина пораждаше тяхната усмивка, колко ли лъчи проблясваха в очите й, засенчени от витата копринена дъга на дългите мигли! Отдавна, много отдавна не бяха виждали Орор да се усмихва.

— Всичко ще се оправи, щом стане госпожа принцесата — казваше баща й.

След второто блюдо, Орор стана и поиска разрешение да се оттегли. Госпожица Изидор хвърли дълъг и изпълнен със съжаление поглед към баничките, конфитюрите и сладката, които слугите поднасяха. Задълженията и я принуждаваха да последва младата си господарка. Веднага щом Орор излезе, маркизът се развесели и каза:

— Принце, дължите ми реванш на шах… Готов ли сте?

— Винаги на вашите заповеди, драги маркизе — отвърна Гонзаг. По нареждане на Кайлюс донесоха една масичка и шахматната дъска. За петнайсетте дни откакто принцът се намираше в замъка, това беше най-малко сто и петдесетата партия.

Подобно увлечение по шаха за един трийсетгодишен мъж с името и фигурата на Гонзаг би трябвало да даде сериозен повод за размисли. От двете — едно: или се беше влюбил пламенно в Орор, или наистина възнамеряваше да прибере зестрата и в сандъците си.

Шахматната дъска се донасяше всеки ден, както след обяд, така и след вечеря. Простодушният Резето не беше дори посредствен играч, но всеки път Гонзаг се оставяше да бъде победен в една дузина партии, след което, без да напуска бойното поле, Резето победоносно заспиваше в креслото си, хъркайки като праведник.

Та ето как Гонзаг ухажваше госпожица Орор дьо Кайлюс.

— Господин принце — каза маркизът, докато подреждаше фигурите си, — днес ще ви демонстрирам една комбинация, която открих в превъзходния трактат на Цесолий. Аз не играя шах като другите и се стремя да черпя знания от добри източници. Не всеки би могъл да ви каже, че шахът е бил изнамерен от пергамския цар Атал^[12], за да развлича гърците по време на продължителната обсада на Троя. Само невежите и зложелателите приписват тази заслуга на Паламед^[13]… А сега ви моля да внимавате в играта.

И двамата се вдълбочиха в играта. Останалите сътрапезници все още седяха около масата.

След първата изгубена партия, Гонзаг направи знак на Пейрол, който веднага остави салфетката си и излезе. Един по един го последваха капеланът и прислужниците. Резето и Гонзаг останаха сами…

— Латините наричали тази игра „latrunculi“, или „игра на малки крадци“ — подхвана отново простодушният човечец. — Гърците я наричали „латрикион“. В един от чудесните си трактати върху шахмата, сарацините отбелязват, че…

— Мога ли да ви помоля да извините моята разсеяност, господин маркиз — прекъсна го Гонзаг, — но ще ми позволите ли да върна тази фигура?

По невнимание той беше преместил една пешка, която му осигуряваше победата. Резето го накара да му се помоли, но накрая великодушието му надделя.

— Върнете я, господин принце — разреши той, — но ви моля това повече да не се повтаря. Шахът не е детска игра.

Гонзаг тежко въздъхна.

— Знам, знам — продължи лековерният старец с насмешлив тон, — ние сме влюбени…

— До полуда, господин маркиз!

— Познато ми е вашето състояние, господин принце. Внимавайте в играта! Вземам офицера ви.

— Вчера не ми доразказахте историята за онзи дързък благородник, който се опитал да се промъкне в дома ви… — каза Гонзаг с тон на човек, който се опитва да се отърси от мъчителни мисли.

— Ах, хитрец такъв! — възкликна Резето. — Опитвате се да отвлечете вниманието ми, но аз съм като Цезар, който е диктувал по пет писма наведнъж. Известно ли ви е, че той също е играл шах?… Ами че надупчиха благородника с шпага на половин дузина места там, в крепостния ров. Подобни авантюри неведнъж са завършвали по този начин, така че злите езици никога не са успявали да очернят поведението на дамите от рода Кайлюс.

— Господин маркиз — небрежно подхвърли Гонзаг, — а бихте ли правили и като баща това, което преди сте правили като съпруг?

— Естествено — простодушно отвърна маркизът, — не знам по-добър начин, за да бъдат опазени Евините щерки… Шах и мат, господин принце, както казват персийците! Отново сте победен. — Той се отпусна в креслото си и настанявайки се удобно за сиестата^[14], продължи: — Според Менаж^[15] от думите „шах-мат“, което означава „царят е мъртъв“ ние сме създали нашето „échec et mat“. А колкото до жените, повярвайте ми, няма по-явна добродетел от здрави шпаги около яки стени!

Той затвори очи и заспа. Гонзаг бързо напусна трапезарията. Беше около два часа следобед. Господин Пейрол бродеше из коридорите в очакване на господаря си.

— Какво става с нашите нехранимайковци? — попита Гонзаг веднага щом го зърна.

— Шестима вече пристигнаха — отвърна Пейрол.

— Къде са?

— В странноприемницата „Адамовата ябълка“, оттатък рова.

— Кои двама липсват?

— Метр Кокардас-младши от Тарб и помощникът му, брат Паспоал.

— Две изкусни шпаги! — каза принцът. — А какво става с другата работа?

— В момента Марта е при госпожица дьо Кайлюс.

— С детето ли?

— Да.

— Откъде е влязла?

— През прозореца на банята, дето е под моста и гледа към рова. Гонзаг се замисли за миг, после продължи да го разпитва:

— Говори ли с дон Бернар?

— Думичка не обелва — отвърна Пейрол.

— Колко му предложи?

— Петстотин пистола.

— Марта навярно знае къде е регистърът… Тя не трябва да напусне замъка.

— Ще се погрижа за това — рече Пейрол. Гонзаг вървеше с широки крачки.

— Искам лично да си поговоря с нея — промърмори той. — Сигурен ли си, че братовчед ми дьо Ньовер е получил писмото на Орор?

— Нашият немец го занесе.

— И кога трябва да пристигне Ньовер?

— Тази вечер.

Те се спряха пред вратата на стаята на Гонзаг.

В замъка Кайлюс имаше три коридора, които се пресичаха под прав ъгъл: един в централното здание и два — в крилата. Стаите на принца се намираха в западното крило, което завършваше със стълба към банята. В централния коридор се разнесе шум. Беше Марта, която излизаше от покоите на госпожица дьо Кайлюс. Пейрол и Гонзаг бързо се шмугнаха в стаята на принца, но оставиха вратата открехната. Миг след това, по коридора с лека и бърза стъпка се зададе Марта. Беше още светъл ден, но сега бе часът на сиестата, тъй ката испанската мода бе прехвърлила Пиренеите и Марта имаше пълно основание да смята, че ще избегне нежелателните срещи. В момента, когато минаваше пред вратата на Гонзаг, Пейрол се нахвърли отгоре й и силно притисна кърпата си към устата й, за да заглуши първия вик. После я грабна през кръста и, почти припаднала, я вмъкна в стаята на господаря си.