Гюстав Емар
Мексикански разбойници (6)

6
ПРОПОВЕД В ЦЪРКВАТА НА ПАСО ДЕЛ НОРТЕ

Отец Линарес не беше обикновен човек, без средства и без приятели. Неговият настойник, далечен роднина по майка, като искаше навярно да се избави от него, го изпрати в манастира в Ивадалахара.

Тук Линарес прекара няколко години и когато стана младеж и се почувства самотен в света, реши да приеме монашески сан. Животът в манастира разви неговия ум, пробуди всичките му добри качества и го накара да работи върху себе си, за да допълни образованието си. Твърд, енергичен, той не искаше да бъде нищожество, както му бе отредила съдбата, но не от честолюбие, а от любов към хората и от желание да бъде полезен на близките си, които тъй малко бяха направили за самия него.

Линарес бе назначен за свещеник в Пасо дел Норте. Когато се зае да проповядва словото божие на невежите индианци, страната почна глухо да се вълнува.

Първият вик за свобода, след който подир отчаяна десетгодишна борба най-после бе провъзгласена свободата на Мексико, се разнесе от малкото планинско градче и този вик се понесе с бързината на пълния из цялата страна. Обикновеният пастор поведе сто хиляди индианци. За няколко дни те преминаха — стотици мили, влачеха със себе си своите топове, като наближаваха самата столица и искаха свобода от изплашените испанци. Завоевателите никога не бяха очаквали такава смелост и енергия у тези, които дори не смятаха за хора.

Скоро вратите на домовете почнаха да се отварят и се показваха бледни и тревожни лица. После по-смелите се решиха да излязат на улицата. Не мина и четвърт час и цялото население се намери на улицата. Тук имаше не само мъже, но и жени с деца на ръце: в критично време те биват по-силни от мъжете. Всички влязоха в църквата, чиято врата бе широко отворена.

След няколко минути църквата се изпълни с народ. Пичо се готвеше да затвори вратата, когато влезе Линарес.

Индианецът вежливо се поклони.

— Защо въпреки забраната ми ударихте камбаната? — с досада попита свещеникът.

— Как? Въпреки вашата забрана ли, отче? — повтори учуден Пичо. — Напротив, аз само изпълних вашата заповед.

— Подигравате ли се с мен, Пичо, или искате да ме излъжете?

— Нито едното, нито другото, отче.

— Нали ви казах да не отваряте църквата?

— Точно тъй, отче.

— Тогава защо не само я отворихте, но и звънихте за молитва?

— Преди час сте изпратили да ми кажат да ударя камбаната.

— Аз?

— Да, вие, отче.

— Кого изпратих при вас?

— Сеньор кмета.

— Дон Рамон Очоа?

— Да, отче. Дойде при мен тук, в църквата, и ми предаде вашата заповед. Смеех ли да не се подчиня?

Линарес разбра, че няма да може нищо да научи, и наведе глава. Какво можеше да стори? Явно бе, че пазачът бе съучастник на дон Рамон. Но защо се бърка в това кметът? Какво замисля той?

Отецът коленичи пред олтаря и отпусна глава.

— О, боже, виж сърцето ми! — зашепна той. — Помогни ми да посоча истината на тези заблудени хора и ако е необходимо, готов съм да жертвам живота си за тяхното спасение.

Започна четенето на молитвите. Свещеникът тръгна напред, като се мъчеше да изглежда спокоен. Около амвона бе застанал човек с мрачно лице, със смел поглед, насочен към отеца. Когато свещеникът се намери пред дон Рамон, той му препречи пътя.

— Назад — сурово викна той на отеца. — Днес няма да четете молитви. Аз ще заема вашето място.

— Вие, дон Рамон? — извика силно изненадан Линарес, като отстъпи пред своя бивш приятел. — Нещастнико! Какво мислите да правите?

— Ще изпълня дълга си! — смело отвърна алкадът. — Стига сме навеждали глави пред нашите жестоки тирани. Часът за отмъщение е настъпил!

— Тук не е място за такива възвания! — тъжно отвърна отецът! — Забравяте ли, че се намирате в божия дом?

— Млъкнете! — викна алкадът. — Вие, свещеникът на тоя град, се осмелявате да говорите тъй! Не бихте искали да предадете борците за нашата свобода на врага, нали?

Ужасен от това тежко обвинение, отецът отстъпи няколко крачки назад.

Богомолците се развълнуваха и отвред се понесоха проклятия. Алкадът се качи на амвона, а свещеникът, притиснат от тълпата, напразно се опитваше да си пробие път.

— Братя! — извика с треперещ глас алкадът, обръщайки се към тълпата, която развълнувана се трупаше около него. — Толкова ли сте слаби, за да търпите жестоката тирания на проклетите испанци? Безмилостният враг без съд убиваше вашите роднини и приятели! Жените и дъщерите ви ги заплашва позор. Te ще станат жертва на победителя, с тях ще се гаврят пияните войници! А вие, вие със страх навеждате глави пред вашите врагове и се унижавате пред тях! Гняв завладя индианците и ги наелектризира.

— Не го слушайте — извика с развълнуван глас отец Линарес. — Не го слушайте, братя мои! Този човек ви мами, той и себе си лъже, като иска да ви подтикне към бунт. Не победа, а смърт ви чака, ако тръгнете с него!

Гневният шум на тълпата прекъсна свещеника. Скоро той зарида и се строполи на плочите. Думите му нямаше да бъдат чути. Той бе победен.

Алкадът се усмихна и вдигна ръка.

Шумът затихна и настъпи дълбока тишина.

— Няма ли сред вас силни и смели хора — добави дон Рамон, — които да се пожертват за свободата на своите братя? А? Тежко на оная страна, където мъжете са негодни да отмъстят за поруганата си чест. Такава страна е недостойна за свобода, щом като не може да я извоюва!

Страхотен шум се разнесе, чуха се викове, ридания и закани.

— Прощавайте! — викна алкадът. — Време е да си тръгна.

— Не, не! Ще останете с нас! Какво ще правим без нашия алкад? — чу се отвсякъде.

— Не — решително отвърна той. — Кой ще ми гарантира, че утре, след като мине първата възбуда, страхът няма да ви завладее отново?

— Не, вие сте наш водач и ние сме готови всички да умрем заедно с вас — извикаха индианците.

В тоя момент отец Линарес се изскубна от ръцете на тълпата, хвърли се към амвона и застана до алкада.

— Братя! — извика отецът. — В името на бога ви моля да ме изслушате! Аз съм вашият свещеник — вашият духовен баща. И аз обичам отечеството си, и аз желая свободата му. Но не с убийства и нещастия да я добием. Оставете, нека други да ви защитят.

Виковете на разярената тълпа накараха свещеника да млъкне.

Индианците уловиха свещеника и въпреки съпротивата му го затвориха в страничната стая.

Дон Рамон с презрителна усмивка наблюдаваше тази сцена.

Намесата на Линарес още повече засили успеха на алкада.

Когато тълпата се успокои, дон Рамон отново проговори:

— И тъй, обещавате ли, че ще ми се подчинявате?

— Да! Да! — зарева тълпата.

— Закълнете се! — извика той, като посочи разпятието.

Индианците, произнасящи клетва, не вдигат дясната си ръка нагоре като европейците. Te коленичиха и като устремиха очи към разпятието, скръстиха големите пръсти на ръцете си. Тази клетва е най-свята и никой индианец не се опитва да я наруши.

— Заклевате ли се, че ще ми се подчинявате?

— Заклеваме се! — изикаха всички.

— Добре. Бог прие клетвата ви.

— Оръжие! Оръжие! — завикаха индианците.

— Веднага ще го получите — отвърна алкадът. — Пичо! — обърна се той към пазача, който стоеше до амвона. — Раздай им оръжието.

Пазачът заедно със своите двама помощници веднага се залови за работа.

Не минаха и десет минути и всичкото оръжие беше раздадено: пушки, саби, пики, лъкове, стрели преминаха в ръцете на индианците, които бясно започнаха да ги въртят наляво и надясно.

— А сега, приятели — извика дон Рамон, — мислете само за отмъщение! Смърт на испанците.

— Ще отмъстим! Ще отмъстим! Смърт на испанците — възбудено викаше тълпата.

В този момент около църквата се чу конски тропот и някой силно удари по вратата.

— Стойте! — викна алкадът. — Сам ще видя кой е.

Той слезе от амвона, мина през почтително разделилата се тълпа от индианци и с твърди стъпки отиде при вратата.