Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Les Chasseurs Mexicains (Scènes De La Vie Mexicaine), ???? (Обществено достояние)
- Превод отфренски
- Сакин, ???? (Пълни авторски права)
- Форма
- Повест
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,8 (× 4гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Гюстав Емар. Съкровището на мексиканските императори
Изд. „Детелина 6“, 1992
Второ издание
Превел от френски: Ст. Флоров („Ранчото на свободата“)
Превел от френски: Сакин („Мексикански разбойници“)
Под общата редакция на Пелин Пелинов
Редактор: Димитър Стефанов
Консултант по испанските имена и термини: Мария Арабаджиева
Художник: Георги Гаделев
Технически редактор: Димитър Матеев
Коректор: Мила Караиванова
Цена 16,96 лв
Печат — Военноиздателски комплекс „Св. Георги Победоносец“
ISBN 954-8043-04-1
История
- —Добавяне
20
ВОЕНЕН СЪВЕТ
Трудно е да се предаде онова неизказано щастие, което изпитваше Инкарнасион Ортис, като гледаше своята спасена годеница. Доня Линда пък, след всички преживени страдания намерила се между приятели, бе дълбоко развълнувана. Сълзите течаха от очите й и тя не намираше думи, за да изкаже своята признателност към спасилите я хора.
Дон Луис, смаян от неочакваната развръзка на смелия си опит, също не можеше да се опомни и с почуда гледаше встрани, като че не можеше да разбере станалото.
Единствен само Мос-хо-ке бе както винаги спокоен и невъзмутим. Той знаеше, че не всичко още е свършено. Балбоа трябваше само да даде сигнал на хората си и начинанието, почнало тъй успешно, можеше да се провали.
Затова вождът, без да губи нито минута, даде заповед да се отстъпи и затова целият отряд със светкавична бързина се понесе към гората, където беше лагерът на въстаниците. Със сълзи на очи дон Рамон прегърна дъщерята на своя приятел. Той я заведе при огъня, седна до нея и помоли да му разкаже всичко, което преживя след отвличането й от Балбоа.
Инкарнасион, поглъщайки всяка дума на годеницата си, често прекъсваше разказа с гневни възмущения и се заклеваше жестоко да отмъсти на капитана за причинените й страдания.
Изведнъж откъм равнината се чуха остри викове. Всички помислиха, че бандитите са нападнали лагера.
Но скоро всичко се изясни. При огъня бе доведена една примряла от страх индианка. Щом като бедната девойка, за която Линда веднага се погрижи, дойде на себе си, отрупаха я с въпроси.
Когато всичко стана ясно, настъпи момент за размисъл. За преследване на капитана не можеше и да се мисли: той успя да се отдалечи от лагера. Но бунтовниците, като се учудваха на смелостта му, разбраха, че ще трябва да удвоят бдителността си, щом имаха пред себе си такъв опасен враг.
Доня Линда, уморена и душевно, и физически, влезе в приготвената за нея палатка заедно с индианката, щом свърши разпитът й.
Когато завесата се спусна след младите девойки, Инкарнасион и Луис веднага станаха и легнаха пред входа на палатката, като се покриха със своите наметала.
Скоро лагерът затихна, индианците и бунтовниците дълбоко заспаха. Само дон Рамон Очоа и Мос-хо-ке, седнали един срещу друг около огъня, не мигваха, вслушваха се и втренчено гледаха в мрака.
Минаха няколко часа, никой не проговори.
Съмваше се. Бледи ивици се показаха на изток — гъстата мъгла леко се издигаше и се кълбеше над Рио Хила. Изведнъж на две крачки от Мос-хо-ке се появи боец команч и мълчаливо застана пред него. Вождът вдигна глава и впи блестящия си поглед в команча.
— Виждам, че моят син Антилопа се е върнал — рече той. — Къде са белите, на които вождът поръча да го пазят?
— Белите не виждат нощем. Te се движат бавно. Антилопа ги изпревари, за да предупреди вожда. Te ще бъдат тук скоро след изгрев слънце.
— Бялата Глава с тях ли е?
— Да. Белият воин, който пристигна в отряда след залез слънце, трябва да е донесъл на Бялата Глава важни новини, защото заповяда на войниците бързо да тръгнат.
— Конят на моя син уморен ли е?
— Не, той може да пътува още много мили. Какво ще заповяда моят баща?
— Антилопа е видял лагера. Той трябва да се върне при Бялата Глава и да го доведе тук.
Команчът мълчаливо се поклони и изчезна зад дърветата.
Мос-хо-ке тури ръка върху рамото, на задрямалия дон Рамон.
— А? Какво има? — запита той, като отвори очи.
— Нищо — отвърна вождът. — В лагера всичко е спокойно. Един от моите войници бе тук и ми каза, че Бялата Глава скоро ще дойде при нас. Няма ли да даде някои нареждания на брат ми?
— Не. Не зная какво мисли да върши дон Хосе Морено. Само той има право да дава заповеди. По-добре ще бъде да го изчакаме. Струва ми се, че би трябвало да изпратим при развалините някой разузнавач. Трябва да узнаем дали Балбоа чака да го нападнем и какви мерки е взел за защита на лагера си.
— Добър е съветът на моя брат. Аз сам ще отида там.
— Ти ли, вожде? Струва ми се, че може да го свърши някой от войниците ги.
— Брат ми знае, че преди боя вождът е длъжен всичко сам да види. Мос-хо-ке ще отиде сам.
— Добре. Може би е по-добре! Твърде ме безпокои вчерашното идване на капитана. Не може да се отрече, че е храбър войник и доста находчив човек. Сигурно ни готви някой капан, още повече че не разчита на никаква милост от нас.
— Нека брат ми се успокои. Вождът ще научи всичко.
Мракът почна да се топи. Наближаваше да съмне и на изток се показа зората.
Мос-хо-ке стана, притегна пояса си, кимна с глава на дон Рамон, метна се на коня си и се понесе в галоп.
Това разбуди Инкарнасион и Луис. Te с почуда изгледаха отиващия си вожд и като отидоха при дон Рамон, го запитаха какво става. Той само с няколко думи обясни всичко и каза, че скоро ще дойде дон Хосе. В това време се чу конски тропот и сам дон Хосе, придружен от отряда си, излезе на поляната.
Приятелите радостно изтичаха към него.
— А дъщеря ми, сеньори! — извика той с треперещ глас.
— Тук съм, татко! — обади се Линда, като излезе от палатката и се затича към него.
— Сега пак си при мен, мило дете! — извика дон Хосе, като скочи от коня и горещо прегърна младата девойка.
За миг забрави всички страдания.
— О, аз пак те виждам! — повтори той, самозабравил се от радост.
— Да, и това щастие дължиш на тези двама верни и предани другари — каза Линда, като посочи дълбоко трогналите се млади хора, които стояха мълчаливо край нея.
— Бог да ви благослови! — извика дон Хосе и сълзи на радост потекоха от очите му. — Само той може да ви възнагради за всичко, което сторихте за мен. Извинете, сеньори — добави той, като се обърна към офицерите си, които с дълбоко вълнение наблюдаваха тази сцена. — Извинете слабостта ми. Това е детето ми, милата ми дъщеря, похитена от един негодник и отново върната при мен, когато мислех, че е изгубена завинаги. Виждате, че плача, но това са сълзи от радост и щастие и не мога да ги сдържа. Сега съм баща, а след няколко минути отново ще бъда воин.
Всички с почит се поклониха и веднага се отдалечиха, като оставиха дон Хосе насаме с дъщеря му.
Съмваше се и слънцето изплува над кръгозора.
Бунтовниците и индианците решеха конете си и приготвяха закуската. Целият лагер се раздвижи — всички разбраха, че предстои важна работа.
Изведнъж на поляната се показа Мос-хо-ке. Дрехата му бе опръскана с кръв; на пояса му висяха два още димящи скалпа.
— Охо, вожде! — викна Инкарнасион. — Изглежда, че отблизо си видял нашите врагове?
— Испанците са кучета — студено отвърна индианецът. — Не умеят да охраняват отряда си. Мос-хо-ке уби двама техни часови.
След тези думи слезе от коня и като отстрани трупащите се около него индианци и бунтовници, отведе встрани Инкарнасион, Луис и дон Рамон.
— Научи ли нещо, вожде? — попита бившият алкад.
— Да — лаконично отвърна индианецът.
— Важно ли е?
— Мисля, че да. Но къде е Бялата Глава? Той отдавна трябваше да бъде тук.
— Дойде преди половин час.
— Защо не отива на съвета на вождовете?
— Защото съм баща — отвърна дон Хосе, като се показа от гората. — Намерих дъщеря си и всичко забравих. Сега отново съм войник и съм готов да те чуя и ако трябва, да се бия, без да жаля живота си.
— Умен е баща ми — каза индианецът.
И петимата насядаха около огъня.
Мос-хо-ке извади от пояса лулата си, напълни я запали я с въгленче, смукна няколко пъти и я подаде на дон Рамон. Когато се изредиха всички, Мос-хо-ке изтърси пепелта в огъня, мушна лулата в пояса и скръсти ръце на гърдите си.
Дон Хосе Морено, сам индианец по произход, дълбоко почиташе всички обичаи на червенокожите и предупреди другарите си, без да се учудват, да изпълняват всички церемонии, които са задължителни по време на военния съвет на индианците. Той наведе глава и като се замисли, погледна Мос-хо-ке.
— Какви новини има от лагера на испанците, вожде? — запита той.
— Може да се нарекат добри или лоши, ако се съди по туй как ще изглеждат на мря баща — отвърна Големия Бобър. — Войниците на дон Орасио не са спали цялата нощ. Правили са окопи около лагера, сред който се издига Домът на Моктекусоми. Двайсет най-добри стрелци са поставени на покрива и ще стрелят прикрити. Около четирийсет души ще се хвърлят в атака. Капитанът има за цял месец провизии и бойни припаси. Той не само не се бои от нападение, но го иска, защото се надява, че войниците му леко ще се справят с отряда на моя баща.
— Нима? — насмешливо каза дон Хосе. — Значи те имат цяла армия.
— Мнозина от войниците му загинаха в пясъците поради урагана — добави Мос-хо-ке. — Но тук случайно срещна сто и двайсет индианци, които се присъединиха към него. Сегашният му отряд се състои от двеста и петдесет добре въоръжени испанци. Освен това е сключил договор с най-силното и войнствено племе — ягуарите! Te имат триста бойци и са на лагер на два часа оттук. Ще дойдат при Големия дом, когато слънцето се издигне най-високо над земята.
— Хм! Това е доста сериозно — обади се дон Рамон.
— Доста сериозно — студено отвърна дон Хосе. — Тези ли са всички сили на капитана? — добави той, като се обърна към Мос-хо-ке.
— Да, всички — отвърна той.
Настъпи кратко мълчание. Четиримата мъже втренчено изгледаха дон Хосе. Най-после той рече:
— Изслушайте внимателно туй, което ще ви кажа — започна той с важен и тържествен тон. — От точното изпълнение на заповедите ми зависи нашият успех.
— Слушаме, сеньор.
— Отрядът на Балбоа — добави дон Хосе — се състои от двеста и петдесет бандити и триста апахи or племето ягуари, тоест всичко от петстотин и петдесет души. Ние сме, като сметнем белите и червенокожите, двеста и двайсет. Обаче имаме едно важно предимство: всички наши хора са ни дълбоко предани и са готови да се бият до смърт. Капитанът може да разчита само на малко свои привърженици, но и от тях мнозина ще се откажат да рискуват живота си, ако се завърже сериозен бой. Вярно е, че около сто души от неговите бандити са безумно храбри хора, но проявяват смелост само тогава, когато ще получат голяма плячка. Te не обичат да се бият само за слава. Както виждате, лесно ще се справим с испанците. Остава само племето ягуари. Не допускам те да са сериозни противници. По за вярване е, че те ще се появят към края на боя като ястреби, за да приберат плячката или да се спасят с бягство, ако видят, че победата клони на наша страна. Според мен ето какво трябва да се направи: вие, дон Рамон, ще вземете със себе си шейсет души и ще нападнете лагера фронтално. Започнете усилена престрелка с испанците, за да сметнат атаката ви за сериозна, без да настъпвате. Вие, дон Луис и дон Инкарнасион, ще вземете по двайсет души и ще атакувате врага от десния и левия фланг, но без да се опитвате да превземате лагера. Вождът ще остави тук десет команчи да пазят дъщеря ми. Четирийсет от неговите бойци под командата на Антилопа ще наблюдават апахите и ягуарите. Шейсет души под командата на Кристобал Нава ще образуват резерв и ще се бият ту тук, ту там според случая. Всички ще настъпите и ще се хвърлите в окопите само тогава, когато видите над Големия дом нашето знаме — знамето на свободата и независимостта на Мексико. Тогава ще победим!
— А вие какво ще правите? — попита Инкарнасион.
— Не се безпокойте, приятелю — уклончиво отвърна дон Хосе. — Аз по-рано от вас ще вляза в крепостта.
— А Мос-хо-ке? — попита вождът на команчите. — Нима Бялата Глава не иска да даде някои заповеди на своя син?
— Ти ще останеш при мен, вожде — отвърна старецът, като стисна приятелски ръката му. По лицето на индианеца заигра радостна усмивка и той почтително се поклони.
— Мос-хо-ке благодари на своя баща — отвърна той.
— За теб и за мен оставих най-трудната и най-опасна работа.
— Моят баща е наистина добър към мен.
— А сега, сеньори — завърши дон Хосе, — тръгвайте и нека Бог ви закриля.
Всички веднага станаха и отидоха при хората си.
Дон Хосе и Мос-хо-ке останаха сами. След няколко минути червенокожите и бунтовниците под водачеството на назначените от дон Хосе командири напуснаха гората и тръгнаха по равнината. Само десет команчи стояха неподвижни като статуи, очаквайки заповедите на дон Хосе и своя вожд.