Гюстав Емар
Мексикански разбойници (15)

15
ЛАГЕР В ПУСТИНЯТА

Безоблачното, червено като разтопено желязо небе заливаше със знойна горещина изнемогващата земя. Въздухът бе заврял и никакъв ветрец не полъхваше; дълбока тишина покриваше прерията. Конете тихо като призраци се носеха по пътя, превърнати в покрити с прах скелети. Този ситен, с рязка и отвратителна миризма прах се набиваше в гърлото, очите и ноздрите на ездачите, които изпитваха болка като от изгоряло.

Само едно денонощие мина, откакто нашите пъ? — ници бяха навлезли в пустинята, но и през това кратко време те изпитаха страшни мъки.

Няколко изтощени от умора коне трябваше да бъдат изоставени по пътя. Веднага върху им се спуснаха орляк лешояди и с остри крясъци започнаха да кълват още треперещите им тела.

Трима-четирима войници едва се държаха на седлата и диво поглеждаха встрани. Такива са белезите на слънчевия удар от палещите лъчи — удар, който след няколко часа завършва със смърт.

Мрачни, замислени се движеха ездачите напред с наведени глави, без да, виждат нищо наоколо.

Само Балбоа беше напълно бодър. Изправен гордо на седлото, той хвърляше заканителни погледи към безмилостната пустиня. Движеше се стотина крачки пред водачите команчи, изпратени от Мос-хо-ке.

Индианците, както винаги студени и безстрастни, като че не чувстваха палещите лъчи на слънцето, тъй гибелни за белите. Te внимателно наблюдаваха някакви конници, които се движеха на около миля далеч от фланга на отряда. Това бяха червенокожи.

— Какво значи това? — викна Балбоа. — Дали тези дяволи не се готвят да ни нападнат?

— Може би — лаконично отвърна един от команчите, който се движеше недалеч от капитана.

— Антилопа е умен вожд — тихо добави дон Орасио. — Той познава тези воини.

— Защо Антилопа да ги познава? Нали прерията е на всички червенокожи — на команчи, сиукси, апахи и павниси.

— Аз мисля, че са команчи.

— Белият се лъже. Ако по-внимателно се вгледа в оръжието им, ще види, че са апахи от Колорадо.

— Как? Най-опасните ни врагове?

— В прерията всичките са врагове помежду си.

Същевременно апахите все повече се приближаваха към отряда. Испанците видяха как те дрънчаха с оръжието си, чуваха острите им викове и трепереха от ужас. Te съзнаваха, че няма да могат да избягнат боя с червенокожите — с тези ужасни врагове, от които не могат да очакват никаква милост.

Близката опасност извади войниците от апатията, те зорко се изправиха и като се подредиха с такава бързина, каквато и капитанът не очакваше, решиха да се бият до последна възможност.

Апахите все повече се приближаваха и няколко дълги стрели паднаха в краката на испанските коне.

Дон Орасио не изтрая.

— Тези проклети езичници ще ни преградят пътя.

Напред, приятели!

Антилопа задържа Орасио.

— Какво искаш, вожде? — запита Балбоа.

— Какво иска да прави белият?

— Да нападне тези негодници! — бясно извика капитанът.

— Не бива. Апахите не нападат бели. Остави ги на мира. Вождът на команчите ще каже нещо на своя; бял брат.

— Говори по-бързо! — викна Балбоа.

— Брат ми ще повярва ли на думите на Антилопа?

— Да, зная, че си честен човек, вожде.

— Добре. Една страшна опасност, против която хората са безсилни, защото ни я изпраща Ваконда, в този миг заплашва всички ни. Скоро тя ще се понесе из прерията. Антилопа ще ви отведе на сигурно място, ако Ваконда позволи да стигнем.

— Каква опасност, вожде?

— Антилопа каза всичко. Нека побързаме. И без туй изгубихме доста време.

В този момент апахите, които се бяха приближили до отряда, изведнъж обърнаха конете в противоположна посока и с ужасни викове избягаха със светкавична бързина от испанците, които с почуда гледаха след тях.

— Брат ми вижда ли? — студено заговори Антилопа.

— Да, виждам — учудено отвърна Балбоа.

После отиде с команчите при носилката, където се намираше Линда.

— Сеньорина — каза той с разтревожен глас, — голяма опасност ни заплашва. Качете се на моя кон, може би ще ви спася.

Доня Линда го изгледа презрително.

— Не, не искам да се спасявам, благодаря ви — сухо отвърна тя. — По-добре смърт, отколкото такъв позор.

Капитанът отчаяно я погледна.

— Моля ви, сеньорина — каза той, — моля ви, приемете предложението ми.

— Пак ви повтарям, сеньор, че предпочитам да умра — студено отвърна Линда и се извърна от него.

— Проклятие! — бясно извика капитанът. — Вие пак ще дойдете с мен, безумна девойко — добави той.

Антилопа, който досега мълчеше безучастен, изведнъж се намеси в разговора.

— Нека белият предаде на мен девойката — каза Антилопа. — Аз ще я спася.

Балбоа втренчено изгледа индианеца, но не можа да долови нищо в неговото спокойно лице.

— На теб? — избъбра той.

— Да.

— Добре — каза капитанът. — Ще ти поверя девойката, но ще отговаряш с главата си за нея. Чуваш ли, вожде?

— Антилопа каза.

След тези думи капитанът изгледа доня Линда, бутна коня и препусна към изплашените войници.

Щом Балбоа достатъчно се отдалечи, Антилопа спря при Линда и с присъщата на индианец вежливост заговори:

— Съгласна ли е девойката със сините очи да изслуша вожда?

— С удоволствие — усмихна се тя. — Не мога да те смятам за мой враг.

— Моята сестра право мисли за вожда. Антилопа е приятел на Мос-хо-ке.

— Наистина ли? — извика Линда дълбоко развълнувана.

— Антилопа няма двоен език. Мос-хо-ке е главен вожд на моето племе. Той се грижи за младата девойка и е поръчал на Антилопа и войниците му да я пазят от белите.

— С какво ще ми докажеш, че това е вярно? — запита Линда.

— Нека сестра ми си спомни какво се случи неотдавна. Една вечер Мос-хо-ке дойде в лагера на белите и хвърли камъче, като разряза палатката на младата девойка. За камъка бе привързана бележка, която Бялата глава изпрати на дъщеря си. Мос-хо-ке се оттегли от лагера и след час изпрати тук Антилопа.

— Сега ти вярвам, вожде — рече Линда. — Какво да правя?

— Нека сестра ми да седне на коня на Антилопа. Той ще я спаси.

— Но тук не съм сама, вожде. Имам две млади девойки, които не мога да изоставя.

— Сестра ми има добро сърце. Нека се успокои, Антилопа ще спаси и младите девойки.

Скоро Линда се опря на ръката на Антилопа, метна се върху коня и се улови за пояса му.

Индианците свирнаха на конете си и полетяха като вихър. За миг профучаха край отряда на испанците.

— По-скоро, по-скоро — викна Антилопа на дон Орасио, — не губете време.

Небето почервеня като мед. Горещината бе задушна; птиците с резки крясъци се извиваха в небесните висини. Изведнъж притъмня, чу се далечен гръм и скоро се появи смерч, който стремглаво се насочи към отряда.

— След мен! — закрещя Антилопа. — След мен, ако ви е мил животът!

Той изведнъж се отби от пътя и отиде към противоположната страна, откъдето идваше смерчът.

Думите на Антилопа за миг ободриха испанците и те полетяха след него.

Ураганът е най-страшният бич за пустинята на Далечния запад, с него не може да се сравни и африканският самум.

Смерчът издига пясъка на грамадна височина и се носи напред, като унищожава всичко по пътя си.

По съвета на индианеца дон Орасио и хората му превързаха лицата си с мокри кърпи. Без тази предпазна мярка биха се задушили. Този смерч само за няколко часа коренно изменя цялата прерия.

Най-после небето се проясни и ураганът утихна.

Антилопа викна и спря. Прерията остана назад.

Дон Орасио изгледа отряда си, намръщи вежди и тежко въздъхна. Смерчът унищожи повече от половината войници, а останалите се спасиха само по чудо.

— Благодаря ти, вожде! — горещо отвърна Балбоа. — На теб дължим живота си. Без теб всички щяхме да загинем в тази ужасна пустиня.

— Антилопа само изпълни своя дълг — отвърна индианецът спокойно, сякаш нищо не бе се случило.

След тези думи Антилопа слезе от коня, свали Линда и внимателно я остави на тревата.

— О, защо ме спаси, вожде? — тъжно продума тя.

— Защото татко ти би умрял от скръб, ако не те върнем при него — прошепна индианецът на ухото й. — Кураж! Твоите приятели идват.

Лицето на Линда засия. Антилопа се поклони и си отиде, като остави девойката на грижите на индианките.