Гюстав Емар
Мексикански разбойници (13)

13
ЛАГЕРЪТ

На няколко мили от Пасо дел Норте бистрите води на Рио Кончоса се сливат с жълтите води на Рио Гранде дел Норте. Високи стръмни склонове заграждат долина, в теснината на която се спуска водопадът Рио Гранде.

Цялата тази местност е оградена с високи върхове, приличащи на кули, обелиски, куполи и камбанарии, което придава на пейзажа нещо странно и фантастично.

Тук сред пустинята, на десния бряг на Рио Гранде, бе построен голям лагер. Два дни се бяха минали от събитията, за които говорихме в предишната глава.

Лагерът заемаше доста голямо място и по разположение напомняше индиански стан. Тук-там горяха огньове, край които седяха и лежаха хора, осветявани от червеникави пламъци. Малко встрани вързани и спънати коне лакомо ядяха царевица. В средата на лагера се издигаше палатка от разноцветни бизонови кожи.

Бе около осем вечерта. На тъмносиния фон блестяха звездите. Луната като че ли плуваше във въздуха и заливаше земята със сребриста светлина.

Изведнъж някакъв конник се появи от прохода и тръгна към лагера. Часовоите се поклониха и без да продумат, го пуснаха. Той спря пред огъня, слезе от коня и бързо отиде към палатката.

Като вдигна завесата, за миг остана неподвижен. Или не се решаваше да влезе без покана, или пък бе завладян от прелестната картина, която се появи пред очите му.

Палатката бе доста просторна и разкошно уредена. Веднага се долавяше, че в нея живее млада девойка.

Подът бе постлан с рогозки: навсякъде се виждаха скъпи мебели, а на златна верижка, която се спускаше от тавана, висеше красив сребърен полилей.

В плетена люлка полулежеше и леко се люлееше млада девойка. При нея имаше две индианки. Едната размахваше над нея ветрило от пера, а другата пееше някаква песен, като си акомпанираше на мандолина.

Легналата в люлката девойка бе доня Линда Морено.

При неочакваната поява на конника люлката престана да се люлее, певицата веднага млъкна, а другарката й свали ветрилото.

— Толкова ли съм нещастен, сеньорина — вежливо проговори застаналият при входа на палатката човек, — та моето присъствие ви смущава?

Линда обърна глава и презрително го изгледа.

— Никак дори, сеньор Орасио де Балбоа — отвърна тя. — Съвсем не ме интересувате.

— Много сте жестока, сеньорина.

— Съвсем вярно — каза тя. — Аз злоупотребявам с моята слабост и никак не се стеснявам, като изразявам презрението си към вас. Какво да сторя, сеньор? Никога няма да смятам за свой господар слугата на нашия дом.

— О, сеньорина!

— Не е ли вярно? Забравихте ли, че доста време слугувахте при баща ми като ловец или нещо подобно?

— Всичко помня, сеньорина! Уважението, с което се отнасям към вас, ясно го доказва.

Линда горчиво се усмихна и нервно махна с ръка.

— Още ли ще стоите тук? — запита тя.

— От вас зависи, сеньорина.

— Можете да си вървите, не ви задържам.

— Извинете, но искам да ви говоря.

Дон Орасио искаше да каже още нещо, но в момента завесата се откри и влезе войник.

— В лагера дойде индианец, сеньор. Казва, че сте му поръчали да дойде тази вечер.

— Съвсем вярно — отвърна зарадван Балбоа. — Нека дойде. Лека нощ, сеньорина. Утре на разсъмване ще потеглим на път.

Щом Балбоа излезе, в отсрещния ъгъл на палатката се чу слаб шум. Някой разряза с нож бизоновата кожа и през дупката се провря ръка, която подхвърли едно камъче край люлката.

Слугинята извика изплашено, но Линда, като й направи знак да мълчи, скочи от люлката и трепереща от радост, взе камъчето, на което бе привързана бележка.

— А! — зашепна тя. — Нима предчувствието ми се оправда и часът на освобождението ми е близък? Да, да! — извика тя, като разтвори листчето. — Почеркът е на татко! Слава богу!

Ето какво пишеше дон Хосе:

„Кураж, драга Линда. Приятели те пазят и скоро ще бъдат при теб.

Твоят нещастен баща

Хосе Морено

П. П. Изгори писмото!“

Линда с щастлива усмивка вдигна глава към небето, после изгори писмото и коленичи пред иконата. Слугините последваха примера й.

— Къде е индианецът? — попита дон Орасио войника, който го чакаше при входа на палатката.

— Тук край огъня, сеньор. Казах на другарите си да го наблюдават.

— Добре — отвърна Балбоа.

Индианецът, завит с одеяло и със скръстени ръце, на гърдите, седеше при огъня.

— Добре дошъл, вожде! Твърде ми е драго, че те виждам, защото зная, че си приятел.

— Винаги ли брат ми следи приятелите и поставя при тях въоръжени войници — попита той.

— Разбира се, че не. Но сега сме в пустинята, вожде, и отвсякъде ни дебнат врагове.

— Мос-хо-ке е могъщ и храбър воин.

— Да, зная. Съгласен ли е брат ми с няколко свои войници да прекара моя отряд по прерията до езерото Лагарто?

— Защо не? Езерото Лагарто е близко до заселището на моето племе — отвърна индианецът.

— Значи добре познаваш тези места? — каза Балбоа.

Индианецът наведе глава.

— А какво ще даде брат ми? — попита той.

— Ще дам на вожда десет пушки с по петдесет патрона за всяка от тях, двайсет торби куршуми, двеста аршина плат за дрехи на жените и три дузини ножове за скалпиране.

Мос-хо-ке се съгласи, но при още едно условие.

— Какво?

— Три дни след пристигането ни при езерото Лагарто брат ми ще даде на Мос-хо-ке своята пленница, младата девойка със сините очи.

— Как? — с почуда извика Балбоа. — Какво искаш да кажеш, вожде?

— Вигвамът на Мос-хо-ке е празен. Той иска жена.

Настъпи дълго мълчание. Дон Орасио се замисли:

— Нека вождът ми бъде водач и ще получи младата девойка.

Мос-хо-ке се съгласи. А кога ще получи подаръка?

— Когато отидем при езерото.

— Белите са неверни кучета! — сърдито викна индианецът.

— Какво иска моят брат? — попита леко прибледнял Балбоа.

— Нищо. Защо белите не вярват на думите на вожда?

— Грешиш. Ще направя всичко, каквото поискаш.

— Мос-хо-ке ще докаже, че умее да отмъщава, когато е оскърбен. Утре ще дойдат в лагера десет момчета с опитния воин Антилопа. Te ще придружат отряда до езерото.

— Ти няма ли да дойдеш с нас, вожде?

— Мос-хо-ке ще дойде, когато е необходимо.

— Дявол да го вземе! — избъбра Балбоа, като гледаше отиващия си индианец. — Кой може да разбере тези проклети езичници и да долови мислите им!

На другия ден десетте команчи се явиха и отрядът потегли.