Гюстав Емар
Мексикански разбойници (5)

5
МИНА В ЦЪРКВАТА

Дон Рамон използва помощта на църковния пазач, беден и дълбоко привързан към него индианец.

Като изпълни заповедта на дон Инкарнасион и изпрати огромно количество вино на испанските войници, разположени на площада, алкадът отиде при църквата и влезе в нея през задния вход.

Вътре имаше само един човек, който седеше с отпусната глава дълбоко замислен. Той бе църковният пазач.

Като впи поглед натам, алкадът отиде при него и тури ръка на рамото му.

Индианецът трепна и вдигна глава. Като позна дон Рамон, който някак особено го гледаше, скочи и радостно се усмихна.

— Теб търсих, Пичо — каза алкадът. — Защо си тук, а не в твоето ранчо?

— Трябва да бъда на поста си, господине — отвърна индианецът. — Та не ми ли е тук мястото?

— Да, да. Ако онези негодници — дон Рамон посочи към площада — намислят да ограбят църквата, ти не можеш да я защитиш.

— Разбира се, че не. Но мога да умра на прага й.

Индианецът каза тези думи тъй непринудено и спокойно, че алкадът се трогна и твърде доволен, откри ново доказателство за верността на Пичо.

— Ти ми трябваш — рече той.

— Готов съм. Какво трябва да правя?

— Най-първо, чуй ме!

— Слушам те.

— Помниш ли при какви обстоятелства се видяхме за пръв път?

— Как мога да забравя туй, ваша милост? — горещо извика Пичо. — Преди три години се върнах у дома от Охо Лусеро, от един болен роднина, който ме помоли да го наглеждам, докато боледува. В три часа следобед отивах в Пасо дел Норте, докъдето имаше още две мили. Бях се уморил много, бързах да стигна в града, преди да мръкне.

— Виждам, че имаш добра памет, Пичо. А пък аз мислех, че си забравил за нашата първа среща. Беше толкова отдавна.

— Сърцето е извън времето и не забравя. На вас дължа всичко. Вие ме спасихте от нищета. Мястото на църковен пазач получих благодарение на вас.

— Добре, Пичо. Щом искаш да бъдеш квит с мен, или по-точно, да ме превърнеш в твой длъжник, можеш да го сториш сега.

— Заповядайте, ваша милост!

— Само че ще трябва да рискуваш живота си.

— Още веднъж ви казвам, че животът ми ви принадлежи. Разполагайте с него, ваша милост.

— След няколко минути ще ти изпратя няколко верни и надеждни хора. Te ще ти помогнат да изнесете от църковното мазе всичко, каквото има: боеприпаси, оръжие и прочее.

— А, слава богу! — извика индианецът, като потри ръце. — Значи скоро ще ни потрябват? Още по-добре, ваша милост.

— Надявам се, че ще ни потрябват още тази нощ, Пичо. Когато изнесете от мазето всичкото оръжие, скрийте го някъде в църквата, но тъй, че щом получите моята заповед, веднага да бъде раздадено на хората. Разбра ли?

— Да, ваша милост. Това ли е всичко?

— Не.

— И аз тъй мислех. Дотук не виждам никаква опасност.

— Почакай. В два часа ли звъниш за молитва?

— В седем часа.

— Отлично.

— Но, ваша милост, навярно не сте забелязали, че от три дни, тоест откакто испанците се настаниха в града ни, не бия камбаните нито сутрин, нито вечер.

— Да, наистина не съм забелязал. Но защо?

— Защото нямах заповед.

— От испанците ли?

— Не, не от испанците, ваша милост.

— Тогава от кого?

— От сеньор свещеника.

— От отец Линарес? — с изненада извика дон Рамон.

— Същият.

— Много странно!

— Той каза по-добре съвсем да спрем богослужението, отколкото да се молим за враговете на нашия народ.

— Не мислех, че той е способен на това.

Алкадът се замисли.

— Слушай — рече той, като че бе решил нещо. — Довечера в седем часа ще звъниш за молитва.

— Макар че ми забрани, нали?

— Да. Аз сам ще поговоря с отец Линарес.

— О, за мен е все едно, ваша милост. Достатъчно е и вашата заповед.

— Добре. Знай, че който и да се опита да те спре, каквото и да се случи, ще изпълняваш моята заповед.

— Кълна се във вечното си спасение, че ще бъде изпълнена дори испанците да ме заплашват със смърт.

— Може би те няма да дойдат в църквата. Както и да е, но аз разчитам на теб.

— Не се безпокойте. Дадох дума и ще я удържа.

— Желая ти успех. Довиждане, Пичо.

— Бог да ви пази, ваша милост!

Алкадът си отиде у дома, където го очакваха отец Линарес и Ортис. По пътя спира на два пъти и говори с хора, които го чакаха. След като се убеди, че са отишли на главния площад, си влезе у дома…

— Дон Рамон като опитен съзаклятник помисли за всичко. Така например той сложи ласо на един от конете и го скри зад рова. Побоя се, и то с право, че Ортис ще забрави да доведе мулето си, за да не възбуди съмнение у испанците.

Когато Инкарнасион напусна града, алкадът, като остави неколцина сигурни хора около излаза, тръгна от къща на къща. Почукваше на вратата, шепнеше нещо на излизащия индианец и като разменяше по някоя дума, отиваше на друга врата. Тъй само за един час успя да извести повече от четиристотин души, на помощта на които напълно разчиташе.

След това неуморният дон Рамон се върна при рова, където остана да чака Ортис, като в същото време наблюдаваше встрани.

Когато Ортис влезе в града с отряда си, алкадът събра другарите си. Каза им, че ще отиде в църквата и ги помоли да го следват, но на известно разстояние и но един, за да не будят подозрение.

— Приятели! — завърши той. — Мината е поставена и заредена, остава само да се запали. Ако опитът ни не успее, поне ще си устроим разкошно погребение!

Напред! За нашето отечество!

— За отечеството! — повториха със сдържан глас заговорниците.

Дон Рамон тръгна към църквата, а другарите му се пръснаха и после бързо тръгнаха в същата посока.

Из пътя алкадът срещна няколко групи въстаници, които бяха поставени, за да отрежат на испанците пътя за отстъпление, скрити в сенките на домовете по главните улици.

Когато ги видя, дон Рамон радостно потри ръце.

— Слава богу! — пошепна той, бързайки напред. — Тоя път здраво пипнах испанците! Какво ли ще каже отец Линарес? Прочее — засмя се той, — ако успеем, няма и да се обяснявам с него… Славно момче е тоя Пичо! Честно удържа на думата си Само да не се случи нещо лошо с него.

Когато стигна до църквата, алкадът пак влезе през задния вход. Скоро започнаха да прииждат и неговите заговорници. Последният от тях заключи вратата.

Църквата се изпълни с народ. Отец Линарес четеше вечерни молитви. Алкадът, на когото никой не обърна внимание, мина през редовете богомолци, застана при амвона и като скръсти ръце на гърди, сериозно изгледа присъстващите.