Гюстав Емар
Мексикански разбойници (2)

2
ИНКАРНАСИОН ОРТИС

Дон Рамон Очоа и отец Линарес, доволни, че тъй леко се отърваха, побързаха да изчезнат от тълпата.

Студентът по богословие хвана мулето за юздата и тръгна след тях.

Преминаха мълчаливо пътя от площада до дома на кмета. Нещо като че ли ги притесняваше и им пречеше да говорят.

Дон Рамон имаше доста хубава къща, наполовина скрита сред гъста зеленина и цветя. Студентът по богословие предаде мулето на един от работниците и без да чака покана, влезе в дома заедно с кмета и свещеника.

В голямата и ниска зала бе разхвърляно поради неотдавнашното посещение на испанските войници.

Дон Рамон заключи вратата, тури ключа в джоба си и отиде при студента.

— Надявам се, кабалеро — рече той, — че сега, когато сме сами, ще ми кажете кой сте вие?

— Кой съм аз? — повтори момъкът със силен смях. — Вашият племенник, любезни вуйчо.

— Но аз нямам племенник, което сигурно и вие знаете, сеньор. Шегата настрана: преживяваме тежко време и съвсем не ми е до смях.

— Да, би трябвало да ни обясните всичко открито, млади човече — добави свещеникът.

— С удоволствие Но най-напред трябва да се уверя, че мога да го сторя напълно безопасно.

— Какво искате да кажете?

— Да се пита е по-лесно, отколкото да се отговаря, сеньори! — извика студентът, като пак се засмя и седна в най-близкото кресло.

— Не ви разбирам — каза отецът.

— Също и аз — обади се алкадът.

— Ще се помъча да бъда по-ясен, сеньори. На чия страна сте вие?

— Хм! — изкашля се свещеникът.

— Как? — попита алкадът.

— За краля ли сте или за народа?

— Дявол да го вземе. Този въпрос е твърде сериозен — извика алкадът.

— Намирам, че е съвсем неудобен — отвърна отецът.

— В такъв случай и аз ще мълча. Не мога да ви говоря открито, докато не отговорите на моя въпрос.

Настъпи мълчание. Алкадът и свещеникът дълбоко се замислиха. Студентът си свиваше цигара, но поглеждаше към тях.

— Ами ако сте шпионин? — запита дон Рамон.

— Много е некрасиво, сеньор алкад — отвърна студентът.

— Съвсем не. Не предложихте ли на испанския командир вашите услуги? Не искахте ли да му предадете дон Хосе Морено и дон Инкарнасион Ортис? Вашето държание не ми позволява да бъда откровен с вас.

Студентът силно се изсмя.

— Стига, стига! — извика той. — Виждам, че аз трябва пръв да открия картите си!

— Моля — каза алкадът, като изгледа важно свещеника.

— Погледнете ме добре! — добави студентът, като смъкна шапката и перуката си, която едва ли не закриваше веждите му.

За миг лицето му съвсем се промени.

— Инкарнасион Ортис! — в един глас извикаха отецът и алкадът.

— Същият, сеньори — отвърна замислено Ортис. — Моля, говорете по-тихо. Градът ви съвсем не е подходящ за мен в този момент.

— Бедният! — каза отецът, като скръсти ръце и с дълбока тъга загледа Ортис. — Каква ужасна непредпазливост! Какво би станало, ако ви открият?

— Ще ме обесят — спокойно отвърна Ортис. — Но не е там работата. Ще откажете ли сега да отговаряте на въпросите ми?

— Разбира се, че не! — извика алкадът. — И ние ще бъдем откровени, както и вие. Аз съм за народа.

— Аз съм за бога и моята държава — каза свещеникът.

— Прекрасно. Знаех на чия страна сте и затова без страх дойдох при вас — отвърна Ортис, като отново тури на главата си перуката и шапката. — Любезни дон Рамон, ще ви помоля, изпратете на площада всичкото вино, колкото има в града, да се раздаде на „тамариндите“. После ще ви кажа защо искам това.

— Веднага ще го сторя, драги дон Ортис. Имам пълна вяра във вас.

— Не се безпокойте, работя за право дело. Уредете всичко и се върнете по-скоро. Има доста много да говорим и да вземем някои мерки.

— Стига ми само четвърт час — каза дон Рамон. — Много ли е?

— Не! Докато ви чакам, ще поговоря с отеца.

Алкадът се поклони и бързо излезе от стаята.

— Е, сега да си побъбрем — рече Ортис, като впи поглед в свещеника. — Любовта към родината и желанието да й служа ме доведе в околностите на Пасо дел Норте. Но вие знаете, че друга, много по-сериозна причина ме доведе в града.

— Да, разбирам вашия намек, дон Ортис. Аз честно устоях на думата си.

— Доня Линда и баща й…

— Са в пълна безопасност. Щом тук дойдоха испанците, аз и дон Рамон ги отведохме в по-рано приготвено скривалище, за което никой не знае освен нас двамата.

— Закълнете ми се, че са в пълна безопасност, че не може да бъде открито скривалището, за което ми говорите.

— Кълна се във вечното си спасение, сеньор — смело отвърна отецът.

— Вярвам ви, защото познавам вашата преданост към тях. Знаете ли, че шайката на Балбоа съвсем не са испанци, а най-долнопробни бандити?

— Подозирах го от държанието им в нашия нещастен град. Но какво да се прави?

— Потърпете малко. Зная какво е накарало Балбоа да дойде тук.

— Страстта към грабежите ли?

— Да. И любовта към доня Линда.

— О, боже! Вярно ли е? — с ужас извика Линарес.

— Успокойте се. Щом като бог ме доведе тук, той не иска да се осъществи планът на този проклет бандит. Мога ли да се видя с дон Хосе Морено и прекрасната му дъщеря?

— Това би било лудост, дон Ортис. Не забравяйте Балбоа и стотиците очи, които ви следят. Всичко ще се провали!

— Не се боя от смъртта! — викна Ортис.

— Смъртта, дон Инкарнасион Ортис — каза свещеникът с такъв тържествен тон, че събеседникът му неволно се смути, — не е страшна само тогава, когато идва навреме, и човек, след като привърши делото, което е започнал и на което е посветил живота си, без страх се представя пред бога.

— Прав сте — каза Ортис, охладен от този доста строг упрек. — Най-първо ще изпълня дълга си, а после…

— После ще бъдете свободен да вършите каквото обичате, сеньор. Кълна се в честта си, че не само няма да ви разколебавам, но ще ви помогна с каквото мога.

— Разчитам на вашето обещание, отче.

— И ще видите, че ще го изпълня.

— Благодаря ви. А сега да не мислим за друго освен само за нашето свято дело.

— Уви! — печално зашепна отецът. Вратата се отвори и в стаята влезе алкадът.

— Стана ли работата? — весело извика Ортис.

— Ще видите, че не съм си губил времето, дон Инкарнасион.

— Да, виждам и от сърце ви благодаря. Изпратихте ли достатъчно вино на нашите „тамаринди“?

— Достатъчно да се напият хиляда души.

— Отлично. Колкото повече вино изпият, толкова по-добре.

— Е, съвсем не ви разбирам, дон Ортис.

— Нищо. Скоро ще ме разберете. Пияни ли са войниците?

— Te бяха пияни още когато ги видяхте. Виното, което им изпратих, ще ги приспи.

— Добре. Сега чуйте. Разчитам тази нощ да свърша с проклетия отряд на Балбоа. Твърде отдавна ограбва тези места, Време е да се сложи край. Освен това имам заповед от Конгреса веднага да ликвидирам тази шайка.

— Ще бъде доста трудно.

— Не толкова, колкото мислите. Взел съм всички мерки, но за успеха ще разчитам и на вашата подкрепа, сеньори.

— Ние сме готови да ви се подчиним — обади се алкадът, като малко недоверчиво поклати глава.

— Какво ще трябва да правим?

— Не искам много нещо от вас. Привечер войниците ще бъдат мъртвопияни и тогава лесно ще вземем оръжието и конете им.

— Не разчитайте твърде на това, сеньор. Вярно е, че повечето войници ще бъдат пияни, но ще има и трезви. Водени от опиянени и добре въоръжени началници, те ще победят нашите бедни индианци.

— Очаквах това възражение, дон Рамон. Всички ли градски врати са затворени?

— Всички. И при всяка от тях стои подсилено испанско отделение.

— Зная, че има ров, през който може незабелязано да се влезе в града.

— Да, има.

— Охранява ли се от войници?

— Не. Испанците не знаят, че той съществува.

— Наредете да се постави при него верен човек. В десет часа довечера през това място в града ще влезе отряд от сто и петдесет кавалеристи, командван от дон Педро Морено и от мен, за да ви помогне.

— Значи вашият отряд наистина е около града?

— Разбира се.

— Но има една доста сериозна пречка за изпълнението на плана ви.

— Каква?

— Тази, че вие самият ще бъдете водач на тамариндите.

— Не се безпокойте и това ще уредя. А сега, след като уговорихме всичко, ще ви оставя, сеньори.

— Как? Няма ли да се нахраните с нас?

— Може би — отвърна засмян Ортис. — Но предпочитам да ме покани командирът на испанските войски.

Той напусна стаята, а съучастниците му с ужас се спогледаха. Учудваха се и се бояха от неговата смелост, безгрижие и непоклатима самоувереност в успеха на такова рисковано начинание.

Само на няколко крачки от дома на свещеника, за голяма изненада, Инкарнасион срещна Балбоа с офицерите му.

— А, сеньор студентът! — извика командирът, като спря при него. — Къде отивате?

— Търся да обядвам някъде, сеньори — отвърна засмян Ортис.

— Как? Нима вуйчо ви, почтеният алкад…

— Той ме изгони от дома си и заповяда да се нахраня с испанците.

— А, тъй ли? — сви вежди Балбоа. — Е, да изпълним желанието му. Испанците ви канят на обяд, който ще стане в дома на вашия вуйчо, и то за негова сметка.

— Браво! Браво! — извикаха офицерите. — Дадено!

— Голяма чест ми правите, сеньори! — каза Ортис с привидно смущение. — Но не се решавам да приема вашата любезна покана.

— Защо?

— Защото се страхувам да се скарам завинаги с него. Той е богат, а пък аз съм единствен негов наследник. И без туй имахме доста неприятни сцени…

— Я виж ти! — весело го прекъсна Балбоа. — Вие сте славен момък и твърде много ми харесвате. Не се безпокойте, ще ви помиря с вуйчо ви.

— В такъв случай с благодарност приемам вашата покана, сеньор.

— Да вървим. Ще видите, че кметът ще ни приеме твърде любезно.

След няколко минути Орасио Балбоа влезе в дома на дон Рамон, придружен от офицерите си и Ортис, който смутено се свиваше, но скрито се подсмиваше.

Алкадът твърде неприятно се изненада от неочакваното нахлуване. Не разбираше как попадна тук и Ортис. Като се спогледаха, дон Рамон малко се успокои и с истинска любезност прие гостите си, макар в душата си да ги проклинаше.

— Сеньор алкад — обади се Балбоа, — понеже преди час ме уверихте във вашата вярност към краля, искам публично да ви изкажа моята признателност. Дойдох да обядвам у вас с моите офицери и вашия племенник, когото, струва ми се, не сте приели добре. Ще ми направите удоволствие, като се помирите с него.

— Вярвайте, вуйчо — каза Ортис, — разкайвам се за вината си и смирено моля да ми простите.

— Да, готово! — викна Балбоа. — А сега заповядайде да донесат обяд.

— За съжаление обядът ни е твърде скромен, сеньори.

Гостите насядаха и слугите почнаха бързо да приготвят масата.

Алкадът заповяда да донесат вино.

Като помагаше на домакина да прислужва на гостите, Ортис успя да прошепне няколко думи на дон Рамон и го ободри.

Скоро пияните до забрава офицери устроиха бесни оргии: започнаха да хвърлят бутилки, да чупят мебелите и картините, за което сам Балбоа даваше пример. Връх на всичко беше желанието да се запали къщата от същите пияни офицери.

Силно възмутен, дон Рамон остави гостите и напусна стаята.

Оргията продължаваше, а крясъците и смеховете все повече се усилваха.

Изведнъж се чу молитва за благовестието.

— Какво е това? — запита учуден Балбоа.

— Нищо особено, сеньори — отвърна Ортис. — Навярно отецът благодари на бога за вашето пристигане в града.

— Е, нека се моли! — извика Балбоа. — А къде е домакинът — зачуди се той, като видя, че дон Рамон не е в стаята.

— Сега ще дойде.

— Така не бива — обади се Балбоа с пиянска настойчивост. — Домакинът не може да изоставя гостите си. Вървете и го доведете!

— Отивам — отвърна Ортис, като стана от масата.

— Ако не иска да дойде, доведете го!… Е, господа, напълнете чашите и да пием.

— Да пием! — подеха в един глас офицерите.

Ортис бързо напусна помещението.

Гуляят продължи. Гостите крещяха, всички наведнъж говореха, пееха, смееха се и от тихия дом на кмета се разливаха небивал шум и викове.