Гюстав Емар
Мексикански разбойници (10)

10
СБЛЪСКВАНЕТО

Нощта бе нетърпимо гореща и задушна. Тежки облаци покриваха небето; милиарди насекоми бръмчаха, като се носеха над градините; клоните на дърветата пращяха без каквато и да е причина; някакви тайнствени звуци пълнеха въздуха и едри капки дъжд изрядко и със злокобен шум падаха по листата. Всичко вещаеше настъпването на буря.

Отрядът се движеше напред с тъжно натежали глави и морни коне, които се препъваха о камъните.

Само Големия Бобър спокойно се движеше напред с такава самоувереност, като че на небето грееше слънце. Той нито веднъж не се спря и не се поколеба. Само рядко потриваше дланта си по кората на дърветата и това му бе достатъчно, за да не сбърка пътя.

На разсъмване бурливите облаци се разпръснаха. Небето се проясни и тих ветрец освежи въздуха.

Въстаниците се ободриха и заговориха весело помежду си.

Полковникът и дон Кристобал пътуваха заедно с водача, който, завладян от обаянието на дон Луис, забрави своята сдържаност. Той стана по-общителен и по-разговорлив с въстаниците.

Към девет сутринта полковникът реши да спре за почивка. Скоро отрядът спря на брега на Рио Браво дел Норте, близо до намерения от водача брод. Мястото бе твърде добре избрано. Бродът се намираше малко по-високо от Пасо дел Норте.

С изключение на часовоите, поставени на определени места, целият отряд спеше.

Към три след обяд полковникът усети, че някой леко го бутна по рамото. Той веднага се пробуди и като отвори очи, вдигна глава.

Мос-хо-ке стоеше до него.

— А, ти ли си, вожде? — извика дон Луис, като сдържа прозявката си. — Време ли е да тръгваме?

Индианецът, без да отговори, му посочи слънцето.

— Да, да, виждам, Големия Бобър е прав — рече полковникът. — Веднага ще заповядам да оседлаят конете.

Индианецът го спря.

— Не — рече той, — в гората има много уши. Опасността е приятел на смелите хора. Тя идва навреме и често пъти съвсем неочаквано. Предпазливостта е потребна на хора, които влизат във война. Големия Бобър всички наблюдава. Неговите бели приятели трябва да бъдат винаги с готови пушки.

— Te са винаги заредени.

— Толкова по-добре.

Когато мина реката, отрядът се построи и веднага потегли в галоп.

Мос-хо-ке посочи на полковника една ниска, но доста гъста гора, към която отиваше отрядът, и се наведе към ухото му.

— Бъди предпазлив, вожде — каза той.

— Какво искаш да кажеш?

— Големия Бобър намери следи.

— Следи?

— Да, на четири мили оттук.

— Не разбирам — рече полковникът, като погледна дон Кристобал.

— Иска да каже, че там са минали някакви хора — отвърна му той.

— Тъй. А какви следи са? — попита полковникът, като отново се обърна към индианеца.

— Следи на войници. Конете са подковани. Te са от белите.

— Навярно въстаници — добави дон Луис.

— Не, гачупини са.

— Испанци?

— Да.

— Къде отиват?

— Към нас.

— Тук ли?

— Да. След час ще ги срещнем.

— Кой ли е?

— Големия Бобър знае.

— Как? Ти ги видя?

— Да.

— Кой е?

— Войниците са под командата на Орасио де Балбоа.

— Не може да бъде. Навярно имаш грешка, вожде.

— Не. Големия Бобър не греши.

— В писмата, които ти ми даде, казват, че Инкарнасион Ортис е разбил Орасио де Балбоа в Пасо дел Норте и е пръснал шайката му.

— Вярно е. Но те отново са се събрали. Te са твърде много. Брат ми да се пази.

— Прав си, вожде — отвърна полковникът. — Разпоредете се, дон Кристобал, да изпратите авангард от четиридесет души и разузнавачи по фланговете. Кажете на хората да бъдат готови за бой. Врагът е наблизо.

Дон Кристобал бързо изпълни заповедта на полковника и след пет минути отрядът навлезе в гората.

Мисълта за боя съживи въстаниците Всички се развеселила и никой не чувстваше умора.

Водачът слезе от коня и го предаде на най-близкия войник.

— Сега Големия Бобър ще огледа пътя за своите бели другари. Когато врагът наближи, той три пъти ще изкрещи като ястреб.

— Благодаря ти, вожде! — горещо отвърна дон Луис.

Индианецът се мушна между дърветата и за миг изчезна.

Отрядът предпазливо тръгна напред.

Изведнъж недалеч от отряда се чуха тържествуващ вик и бързи стъпки. Някой тичаше към отряда.

Високата трева на саваните се разтвори и се показа Големия Бобър. В едната ръка държеше пушка, а в другата окървавен скалп.

— Слава богу! — викна полковникът, когато го видя.

— Гачупините са там! — каза индианецът, като сочеше напред. — Големия Бобър уби един от разузнавачите им. Ето скалпа му.

Нямаше време за съвещание. Като построи войниците, полковникът заповяда на дон Кристобал да вземе със себе си сто души и да остане в засада, докато е необходимо.

Мина се половин час. Бунтовниците стояха мълчаливи и неподвижни.

Двадесет души бяха изпратени на петдесет крачки пред линията на отряда. Te трябваше да известят за приближаването на врага.

Изведнъж се чуха изстрели. Разузнавачите веднага се прибраха при отряда и заеха местата си. Подир тях се носеха конници, посрещнати със залпов огън от бунтовниците. Войниците обърнаха конете си назад, като оставиха няколко убити и ранени.

Полковникът не изчака. Бързо построи отряда и даде заповед за атака. Като остави резерва в гората, полетя с отряда си към испанците.

— Мексико и свобода! — извика той.

Отрядът повтори няколко пъти този вик.

Водачът не се лъжеше. Отрядът, който се готвеше да атакува дон Луис, се водеше от Орасио Балбоа.

Как отново той се яви с този многоброен отряд, това остана тайна.

За човек като дон Орасио де Балбоа войната бе само средство за грабеж.

Дон Орасио бе бандит, а и не по-малко храбър и опитен командир.

Недоволен, че не можа пръв да нападне, а трябваше да се отбранява, той скри голяма част от войниците си в гората. Другите постави тъй, та врагът да не забележи, че това не е целият отряд.

Той имаше четиристотин души — малко повече от хората на дон Луис.

Капитан Балбоа носеше със себе си някакъв паланкин — покрита носилка, която скри в гората и заповяда на шейсет войника да я пазят.

Тъкмо капитанът се приготви за бой и въстаниците се показаха. Te се носеха бурно напред като поток, който помита всичко пред себе си.

Дон Луис като опитен командир изведнъж долови плана на Балбоа и затова изработи свой план.

Нападайки испанците, бунтовниците се разделиха на три колони — средната атакува конницата, която капитанът извади пред тях, а другите две полетяха вдясно и вляво из гората и нападнаха скритите в нея врагове.

Това нападение бе тъй неочаквано за испанците, че те не устояха и се разстроиха.

Започна жесток бой. Изненаданите испанци се биеха отчаяно.

Трудно бе да се каже кой ще победи.

Големия Бобър отиде при полковника и му посочи заобиколената от войници носилка.

— Там! — лаконично рече той.

Дон Луис погледна към мястото, което му посочи индианецът, и разбра, че някаква сериозна причина кара Балбоа да пази покритата носилка.

Дон Луис веднага даде заповед на един свой офицер да я нападне с двадесет души.

Скоро боят се съсредоточи към носилката. Въстаниците употребиха всички усилия да я пленят, а испанците отчаяно я бранеха.

Дон Балбоа се биеше като лъв и без да жали живота си, проявяваше чудеса от храброст, достойни за нещо много по-добро от това, което беше той самият.

Той успя да обкръжи въстаниците отвсякъде, тъй че те изведнъж се намериха в положение на атакувани и атакуващи.

Капитанът вървеше към победа, когато изведнъж се чуха гръмки викове:

— Мексико! Мексико! Свобода!

Резервният отряд от въстаници се хвърли върху испанците. Това бе Кристобал със своите момчета. Големия Бобър ги извести за опасността, която заплавашваше полковника и той му дойде на помощ.

Внезапната подкрепа веднага измени положението. Притиснати отвред, изплашените испанци помислиха за отстъпление.

В този момент завесата на покритата носилка се отдръпна и се показа прелестното лице на девойка.

— Тук! При мен! — отчаяно извика тя и на дон Луис лицето и гласът се сториха познати. — Спасете ме, борци! Аз съм мексиканка, дъщеря на…

Тя не можа да довърши. Капитанът изтича към носилката и като я блъсна грубо, дръпна завесата.

— Напред! — извика полковникът, като пришпори коня. — Да спасим девойката!

— Напред! Напред! — подхванаха бунтовниците и полетяха след него.

Но всичките му усилия отидоха напразно. Дон Орасио успя да събере войниците си, започна да отстъпва крачка по крачка и се скри в гората.

Безумие бе да бъде преследван; настъпи нощ и дълбок мрак покри земята. Тъй дон Луис не можа да спаси девойката.

Той изпрати няколко разузнавачи, за да се увери, че дон Орасио наистина е отстъпил. После даде заповед да се построи лагер на самото бойно поле, осеяно с испански трупове. Въстаниците бяха страшно уморени и трябваше да си починат.