Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Пери Мейсън (20)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Case of the Drowning Duck, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 19гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
Boman(2008)
Корекция
BHorse(2008)

Издание:

Ърл Стенли Гарднър. Давещата се патица

Роман. Английска. I издание

 

Превод Иван Зл. Иванов

Редактор Любомир Русанов

 

Печатни коли 12. Формат 32/84/108

Предпечатна подготовка „ТИБО“ ООД

 

Издателска къща „Пан“, София, 1993 г.

Печат: ДФ „Балкан прес“

ISBN 954-8038-25-0

История

  1. —Добавяне

2

Лоиз взе от баща си инициативата за разговора.

— В края на краищата — каза тя — този проблем засяга най-много мен.

— Става дума за твоето щастие — каза баща й кратко и строго — и поради това засяга и мен.

Моето щастие — подчерта тя.

Джон Уитерспоон погледна почти умолително Мейсън, след това потъна в мълчание.

— Аз съм влюбена — каза Лоиз. — И по-рано съм била влюбена, но това бяха само топли чувства. Сега обаче става дума за друго. Нищо, което ще се каже или направи, независимо кой ще го каже или направи, нямат да промени това. Папа се бои за моето щастие, загрижен е, защото не знаем някои неща за човека, за когото ще се омъжа. Неща, за които Марвин сам не знае нищо.

— Но семейството и произходът са нещо важно — изтъкна Джон Уитерспоон.

Не много енергично, отбеляза Мейсън.

Лоиз не обърна внимание на забележката. Тя беше елегантно, темпераментно момиче с проницателни очи и резки движения.

— Преди около пет години — каза тя — Марвин и неговата майка, Сара Адамс, са дошли да живеят тук, в Ел Темпо. Сара била вдовица с малко състояние. Изпратила Марвин на училище. Запознах се с него в горните класове, както обикновено се запознават младежите. След това двамата постъпихме в един и същи колеж. През зимните ваканции се срещахме отново в къщи и…

Тя погледна най-напред двамата мъже, като че ли се съмняваше, че те са разбрали мисълта й, и след това насочи погледа си към Дела Стрийт.

Дела кимна.

— Баща ми — продължи тя — съвсем оглупява, щом стане дума за „семейство“. Той е изследвал родословното ни дърво столетия назад. Поиска да узнае нещо и за родителите на Марвин, но се затрудни. Мисис Адамс беше много затворена. Тя беше дошла в Ред Ривър, защото имаше болни дробове и се надяваше да се излекува. Но това не й помота. Малко преди да умре тя призна, че с мъжа си са откраднали малкия Марвин, когато бил на три години, за да искат откуп. Но не получили нищо и тъй като почвата под краката им се нажежила, напуснали местожителството си и се преселили на запад. Привързали се към детето и решили да го задържат и отгледат. Хорас Адамс умрял, когато Марвин бил на около четири години. А мисис Адамс умря без да каже никому кой е в действителност Марвин. Тя обясни само, че той е от добро семейство, дете на богати родители, И нищо повече. От нейните оскъдни сведения Марвин направи заключение, че отвличането му е станало някъде на изток. Мисис Адамс беше казала, че родителите му са починали.

— Това обявено ли е публично? — попита Мейсън. — Дадени ли са показания пред съответните учреждения?

— Не — отвърна Уитерспоон — никой, освен Марвин, Лоиз и аз, не знае за това.

— Вие вдовец ли сте? — попита го Мейсън. Той кимна.

— И какво желаете от мен?

Уитерспоон отново изглеждаше по-несигурен, отколкото трябваше да се очаква.

— Бих желал да установите кои са били родителите на Марвин. А също така възможно повече неща за него.

— И с каква цел, всъщност? — понита Лоиз.

— Защото искам да знам кой е той.

Тя насочи поглед към баща си.

— Марвин сам иска да знае това — каза тя. — За мен обаче, папа, е все едно дали баща му е бил работник или министър, или какъвто и да било. Аз ще се омъжа за него.

Джон Уитерспоон се поклони, като че ли с това изразяваше мълчаливото си съгласие.

— Е, добре, щом толкова държиш на това, мило дете — каза той.

Лоиз погледна часовника си, усмихна се на Мейсън и каза:

— Сега обаче имам среша — искаме да яздим на лунна светлина през полето. Не ни чакай, папа, и не се притеснявай.

Тя стана, подаде ръка на Мейсън и му каза:

— Правете спокойно това, което иска от вас татко. Така той ще се чувства по-добре, а за моето решение това няма абсолютно никакво значение.

След това тя погледна към Дела Стрийт и навярно изразът на лицето й я накара да погледне още веднъж Мейсън. Усмихна се, протегна ръка към Дела, каза „довиждане“ и вече беше излязла.

Когато тя си отиде, Уитерспоон се настани удобно с физиономия на човек, който знае, че най-после ще може да говори както му е удобно.

— Историята, която разказа Сара Адамс, беше донякъде приятна — каза той. — Но по този начин тя искаше да предотврати всякакви проучвания от моя страна. Това беше преди два месеца. Лоиз и Марвин вече се обичаха. За една майка на смъртно легло това беше тежка жертва… Умирайки, тя се лиши от любовта и уважението на сина си, за да му осигури бъдещото щастие в живота. Но нейното признание не отговаряше на истината.

Мейсън повдигна вежди.

— Просто то беше измислено — допълни Уитерспоон.

— И каква е причината за това? — попита Мейсън.

— Вече натоварих детективи да направят проучване — каза Уитерспоон. — Те установиха, че Марвин Адамс е роден като син на Сара и Хорас Лег Адамс. Актът за раждане е регистриран съвсем законно. Няма никакви сведения, че по времето, което споменава Сара Адамс във фалшивото си признание, е извършено неразкрито отвличане на дете в страната.

— Защо тогава е трябвало да прави това признание?

Уитерспоон отвърна сърдито:

— Ще ви кажа точно защо. През януари 1924 година Хорас Лег Адамс е бил осъден на смърт за умишлено убийство и през май 1925 година е бил екзекутиран. Това, което твърдеше мисис Адамс, бе опит в последните минути да спести позора на сина си, до който би довело разкриването на този факт и… загубата на момичето, което обича. Тя знаеше, че аз възнамерявах да науча нещо по-точно за бащата на младежа и се надяваше, че чрез измисленото признание ще предотврати тези проучвания, или пък ще ги насочи в друга посока, където ще останат без резултат.

— Разбира се, младият човек не знае нищо за това? — попита Мейсън.

— Не.

— И дъщеря ви също?

— И тя. — Уитерспоон замълча за момент, въртейки в ръце чашата с коняк. След малко каза решително:

— Не искам в никакъв случай в моето семейство да има син на убиец. И съм убеден, че Лоиз ще ме разбере, след като й обясня.

— И каква трябва да бъде моята роля? — попита Мейсън.

— Притежавам копие от протокола на целия процес. Така както аз разбирам съдържанието, в процеса е била доказана вината на Хорас Лег Адамс. Но искам да бъда справедлив и да дам възможност на Марвин да се усъмни в присъдата. Ето защо, мистър Мейсън, моля ви да прегледате протокола от заседанията, и да ми съобщите вашето мнение. Ако вие също решите, че бащата на Марвин е бил виновен, тогава ще разкажа всичко на дъщеря си, ще й съобщя и вашето становище и ще й забраня да се среща и разговаря с Марвин Адамс. Това ще бъде тежък удар за нея, но тя ще ме послуша. И вие ще разберете защо, като прочетете протокола.

— А ако мнението ми бъде, че той е бил невинен?

— Тогава ще трябва да докажете това, да предизвикате преразглеждане на процеса и да се застъпите за публично оповестяване на съдебната грешка — каза жлъчно Уитерспоон. — Само така няма да бъде опетнено моето семейство. Но не желая в никакъв случай да приема в семейството си сина на един справедливо осъден убиец.

— Убийство, извършено преди осемнадесет години — каза Мейсън. — Вие искате доста от мен.

Уитерспоон го погледна спокойно и каза:

— Мисля да ви заплатя добър хонорар.

Дела Стрийт се намеси:

— Мистър Уитерспоон, дори да предположим, че този човек е бил виновен, вярвате ли, че заради това дъщеря ви ще промени чувствата си?

Уитерспоон отвърна намръщен:

— Ако бащата е извършил убийство, синът може да е наследил някои негови наклонности. Аз вече забелязах някои неща, които сочат за това. Младежът също има качества на убиец, мистър Мейсън.

— По-нататък — каза Мейсън.

— Ако тези наклонности съществуват и дъщеря ми не иска да бъде разумна — продължи Уитерспоон — тогава ще поставя Марвин в ситуация, в която ще проличат тези наследени черти в характера му. И то по такъв драстичен начин ще направя това, че Лоиз ще прозре нещата.

— Бихте ли ми обяснил как?

— Разберете ме правилно, Мейсън — каза Уитерспоон. — Аз искам да направя всичко, за да запазя щастието на дъщеря си. Буквално всичко.

— Разбирам ви, но как си представяте това в подробности?

— Ще доведа младежа до положение, в което той ще вижда убийството като единствен изход от него. И тогава ще видим как ще действа той.

— За двама души това би могло да бъде твърде горчиво, именно за дъщеря ви и за личността, която сте предвидил като евентуална жертва.

— Бъдете спокоен — каза Уитерспоон. — Всичко ще бъде много умело направено. Няма да бъде убит никой, само Марвин ще мисли, че е извършил убийство. И тогава моята дъщеря ще го види в истинска светлина.

— Играете си с динамит — поклати глава Мейсън.

— За да се раздвижат канари е необходим динамит, мистър Мейсън.

За момент те замълчаха, след това Мейсън каза:

— Ще прегледам протокола от стария процес. За да задоволя любопитството си, заради нищо друго, мистър Уитерспоон.

Уитерспоон даде знак на келнера.

— Донесете ми сметката — каза той.