Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Томи и Тапънс (5)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Postern Of Fate, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,3 (× 34гласа)

Информация

Издание:

ЗАДНАТА ВРАТА НА СЪДБАТА. 1995. Изд. Абагар Холдинг, София. Биб. Абагар крими, №43. Роман. Прев. от англ. Христо ХРИСТОВ [Postern of Fate / Agatha CHRISTIE]. Печат: Полипринт, Враца. Страници: 223. Формат: 20 см. Цена: 125.00 лв. ISBN 954-584-150-8.

История

  1. —Добавяне

Глава седма
Още проблеми

— Мога ли да говоря с вас за момент, мадам?

— О, Боже! — промърмори си Тапънс. — Нови проблеми?

Тя слизаше по стълбите от библиотеката, като изтупваше праха от дрехите си. Беше облечена в най-хубавите си сако и пола и към тях смяташе да добави една шапка с перо, за да отиде на чай. Бяха я поканили няколко нови приятелки, с които се бе запознала на разпродажбата в „Белият слон“. Помисли си, че сега не е моментът да изслуша новите проблеми на Беатрис.

— Ами… не, не, не е точно проблем. Просто нещо, за което си помислих, че може би ще искате да знаете.

— О! — въздъхна Тапънс, все още подозирайки, че става дума за проблем под прикритие. Тя внимателно слезе долу и каза: — Сега точно бързам, защото ще ходя на чай.

— Става дума за момичето, за което ме питахте. Казваше се Мери Джордан, нали? Само дето те казаха, че може да е Мери Джонсън. Знаете ли, имало е една Белинда Джонсън, която работила в пощата, но било много отдавна.

— Да. И е имало един полицай, който се е казвал Джонсън. Нали така ми каза?

— Така, така. Една моя приятелка, казва се Гуенда, нали знаете магазина, в който на единия край е пощата, а в другия край се продават пликове, пощенски картички и разни такива неща, преди Коледа дори и чаши…

— Да — каза отегчено Тапънс, — магазинът на мисис Гарисън, нали?

— Да де, само дето сега не го държи Гарисън, а някой друг. Както и да е, тази моя приятелка Гуенда реши, че може би ще ви е интересно да научите, че тя е чувала за някоя си Мери Джордан, която живяла тук много отдавна, ама наистина много отдавна. Искам да кажа, че е живяла във вашата къща.

— Тук! В „Лаврите“?

— Ами тогава не се е казвала така. Моята приятелка чула нещо за момичето и решила, че сигурно ще ви бъде интересно. Някаква тъжна история, станала злополука или нещо такова и тя умряла.

— Искаш да кажеш, че тя е починала тук в къщата? Член на семейството ли е била?

— Не. Мисля, че семейството се е казвало Паркър или май Паркинсон. Тук има много с такава фамилия. Момичето е живяло в къщата. Струва ми се, че мисис Грифин знае нещо за нея. Познавате ли мисис Грифин?

— О, много слабо — каза Тапънс. — Между другото при нея съм канена на чай. Говорих с нея онзи ден на разпродажбата. Не бях я срещала преди.

— Тя е много възрастна. По-стара отколкото изглежда, но мисля, че паметта й е съвсем наред. Като че ли едно от момчетата на Паркинсон й е било кръщелник.

— Как се е казвало?

— Май беше Алек… или пък Алекс.

— Какво е станало с него? Тук ли е израснал? Напуснал ли е селото, за да стане моряк или войник?

— О, не. Починал е. Дори си мисля, че е погребан тук. Заболял от нещо, дето името му е като на човек.

— Имаш предвид болест, кръстена на някого?

— Нещо като болестта на Хочкин. Май не беше с човешко име. Не знам, но е от онези болести, дето кръвта ти става лоша, губи си цвета. Казват, че в днешно време можело да ти източат лошата кръв и да я сменят с хубава. Но дори и тогава май си умираш. На мисис Билингс, от сладкарницата, нали я знаете, дъщеричката й почина от тази болест, а беше само на седем. Казват, че покосявала младите.

— Левкемия?

— Ама откъде знаете? Да, така се казваше болестта. Сигурна съм. Казват, че някой ден ще изнамерят лек за нея. Така, както сега лекуват от тиф, първо те заразяват, после те излекуват.

— Много интересно. Бедното малко момче.

— Не е бил много малък. Ходел е на училище. Трябва да е бил тринайсет-четиринайсетгодишен.

— И все пак е много жалко — отбеляза Тапънс, сетне замълча за момент и възкликна: — Господи, колко закъснях! Трябва да бързам.

— Мисля си, че мисис Грифин би могла да ви каже някои неща. Нямам предвид онова, на което тя самата е свидетел, а онова, което са й разказвали. Тя е израснала тук и сигурно е чувала много неща. Пък и обича да разказва на хората за семействата, които са живели в селото. Някои от работите, дето ги знае, са наистина скандални. Нали разбирате, кръшкания и такива неща. Е, всичко е било по времето, което наричат Едуардово или Викторианско. Не знам точно, вие сигурно знаете. Според мен трябва да е Викторианско, защото старата кралица май още е била жива. Значи Викторианско. Въпреки че някои му казват Едуардово или понякога дори нещо като времето на онези от „Марлбъро Хауз“. Абе висшето общество, нали?

— Да — съгласи се Тапънс, — висшето общество.

— И тези кръшкания — рече яростно Беатрис.

— Имало ги е много.

— Млади момичета са правили това дето не трябва — продължи Беатрис с надеждата, че господарката й няма да си тръгне точно когато разговорът стана толкова интересен.

— Не — отсече Тапънс. — Мисля, че тогава момичетата са водили много благоприличен начин на живот, омъжвали са се млади за някой братовчед с титла.

— Сигурно добре са си живеели — въздъхна Беатрис. — Имали са хубави дрехи, ходели са на конни надбягвания, на танци, по балове.

— Да, по балове.

— Познавах едно момиче, на което бабата е била прислужничка в един от онези големи замъци и принцът на Уелс, тогава той е бил Едуард, дето после стана Едуард VII, се държал много добре с нея. Бил много внимателен с всички прислужници. Когато напуснала, взела сапуна, с който той си миел ръцете и го запазила. Показваше ни го, когато бяхме деца.

— Колко вълнуващо. Сигурно са били много интересни времена. Дори може да е отсядал тук в „Лаврите“ — отбеляза с лека ирония Тапънс.

— Не, не съм чувала подобно нещо, защото ако се е случило, щях да чуя. Не, тук са живели само Паркинсон. Никакви графове, маркизи, лордове и лейди. Мисля, че Паркинсонови са били търговци. Богати, много богати, ама нали разбирате, няма нищо вълнуващо в търговията.

— Зависи. Все пак мисля, че трябва…

— Да, да, по-добре да тръгвате, мадам.

— Да. Е, много ти благодаря. Май няма да си сложа шапката, косата ми и без това е ужасно разрошена.

— Забърсахте една паяжина с косата си. Нека да ви почистя.

Тапънс излезе от къщата и се замисли.

„Александър си е играл тук. Сигурно доста често. И е знаел, че е бил «някой от нас». Странно… Чудя се… дори повече от преди.“