Агата Кристи
Задната врата на съдбата (29)

Глава петнайсета
Анибал действа заедно с мистър Криспин

Албърт почука на вратата на спалнята и когато чу Тапънс да казва: „Влез“, подаде глава в стаята и рече:

— Дойде жената, която беше тук онази сутрин, мис Мълинс. Иска да поговори за малко с вас. Както разбирам, относно градината. Обясних й, че пазите леглото и не съм сигурен дали ще я приемете.

— Господи, какви думи използваш, Албърт! — смъмри го Тапънс. — Добре. Кажи й, че ще я приема.

— Точно се готвех да ви поднеса сутрешното кафе.

— Донеси две чаши. Нали ще има кафе за двете ни?

— О, да, мадам.

— Много добре. Донеси го, сложи го ей там на масичката и сетне покани мис Мълинс.

— Ами Анибал? — попита Албърт. — Да го заведа ли долу и да го затворя в кухнята?

— Той не обича да бъде затворен в кухнята. Не. По-добре го затвори в банята.

Анибал прие като оскърбление върху личността му опита на Албърт да го избута в банята и го одра. Когато затвориха вратата, той излая гневно няколко пъти.

— Млъкни! — извика му Тапънс. — Млъкни!

Анибал легна на пода с предните лапи напред и завря муцуната си в процепа между пода и вратата. Престана да лае, но започна да ръмжи.

— О, мисис Бересфорд! — възкликна мис Мълинс. — Дано не ви притеснявам. Много ми се искаше да ви покажа тази книга по градинарство. В нея има изключително разумни предложения за културите, които могат да се засаждат през това време на годината. Някои много редки и красиви цветни храсти. Почвата тук е подходяща за тях, въпреки че някои хора смятат, че не е… О, Боже! Колко мило от ваша страна. С удоволствие бих изпила чашка кафе. Нека да ви го налея. На вас ще ви е трудно, нали сте на легло. Чудех се… — В този момент Албърт й поднесе стол и мис Мълинс го погледна с благодарност.

— Добре ли ви е така, мис? — позаинтересува се той.

— О, да, да, много ми е удобно. Това звънецът на външната врата ли е?

— Предполагам, че е млекарят — рече Албърт, — или месарят. Днес е денят, в който идва. Извинете ме — поклони се той и излезе, като затвори вратата зад себе си.

Анибал отново изръмжа.

— Това е кучето ни — обясни Тапънс. — Много се ядосва, че не му позволявам да се присъедини към нас, но вдига такъв шум.

— Искате ли захар, мисис Бересфорд?

— Една идея — отвърна Тапънс. — И без сметана.

Мис Мълинс сипа кафе в една от чашките и я занесе до леглото на Тапънс. После се върна и наля на себе си. Изведнъж залитна, бутна масичката и с отчаян вик се строполи по колене на пода.

— Ударихте ли се? — попита уплашено Тапънс.

— О, не, не, но счупих вазата ви. Подхлъзнах се на нещо… и хубавата ви ваза се разби. Скъпа мисис Бересфорд, какво ще си помислите за мен? Уверявам ви, че беше случайно.

— Разбира се, че беше случайно — рече любезно Тапънс. — Нека да видя. Можеше и да е и по-лошо. Счупена е на две, което значи, че ще можем да я залепим. Едва ли ще личи.

— Все пак се чувствам ужасно — заяви мис Мълинс. — Сигурно не сте добре и не биваше да идвам днес, но толкова много ми се искаше да ви кажа…

Анибал започна отново да лае.

— О, бедното куче! — съжали го мис Мълинс. — Да го пусна ли?

— По-добре недейте — рече Тапънс. — Понякога се държи доста неприлично.

— Сякаш някой отново звъни долу на входната врата.

— Албърт ще отвори. Ако ме търсят, ще се качи да ми каже.

Този път обаче звънеше телефонът. Томи се обади.

— Ало? Да? О, разбирам. Кой? Разбирам. Да. О! Неприятел! Определено неприятел. Да, добре. Взехме предпазни мерки. Да. Много ви благодаря.

Той остави слушалката и погледна мистър Криспин.

— Предупреждение ли беше? — попита мистър Криспин.

— Да — отвърна Томи, без да сваля поглед от него.

— Трудно е да се разбере, нали? Искам да кажа кой е приятел и кой е враг.

— Понякога се разбира твърде късно. „Вратата на съдбата“, „Пещерата на нещастието“ — рече замислено Томи.

Мистър Криспин го погледна изненадано.

— Извинете — смути се Томи. — Не знам как стана, но двамата с Тапънс добихме навика да рецитираме стихове, откакто се нанесохме в тази къща — обясни той.

— Флекър, нали? — досети се мистър Криспин. — „Портите към Багдад“ или пък беше „Портите към Дамаск“?

— Елате да се качим горе — предложи Томи. — Тапънс си почива. Не страда от никаква необичайна болест или нещо такова. Дори не е настинала.

— Качих горе кафе — обади се Албърт, който изведнъж се появи в дневната. — Занесох и чашка за мис Мълинс. Тя е при госпожата и й показва някаква книга за градинарство.

— Разбирам — кимна Томи. — Да, значи всичко е наред. Къде е Анибал?

— Затворен е в банята на госпожата.

— Заключи ли вратата? Нали знаеш, че той не обича да бъде заключван.

— Не, сър. Направих, както ми поръчахте.

Томи тръгна нагоре по стълбите, следван плътно от мистър Криспин. Томи почука леко на вратата на спалнята и те влязоха. От банята Анибал продължаваше обидено да лае. Изведнъж скочи към дръжката на бравата, тя поддаде, вратата се отвори и той нахълта в стаята. Хвърли бърз поглед към мистър Криспин, сетне се втурна към мис Мълинс и залая срещу нея с цялата ярост, на която бе способен.

— О, Боже! О, Боже! — простена Тапънс.

— Добро момче! Добро момче! — похвали го Томи. — Не мислите ли? — обърна се той към мистър Криспин.

— Да, разпознава вашите неприятели.

— Анибал ухапа ли ви? — попита Тапънс и погледна мис Мълинс.

— Само ме одра — отвърна мис Мълинс и вдигна леко крака си нагоре, като гледаше начумерено към кучето.

— За втори път ви се случва, нали? — поинтересува се Томи. — Предният път ви гони из високата трева в градината.

— Знае си работата! Добро куче! — похвали го мистър Криспин. — Нали, Додо, скъпа? Отдавна не сме се виждали.

Мис Мълинс стана и злобно огледа присъстващите.

— Извинявай, май ти сбърках името. Сега си Мълинс. Очевидно не съм в течение. Може би си взела фамилията на съпруга си? Или просто си сменила името си?

— Аз съм Айрис Мълинс и винаги съм била.

— Така ли? Мислех, че си Додо. Поне аз те познавах като Додо. Е, скъпа, мисля… радвам се, че се видяхме, но няма да е зле веднага да излезем оттук. Изпий кафето си. Надявам се не възразявате, мисис Бересфорд. Приятно ми беше да се запознаем. Но позволете един съвет, на ваше място не бих изпил тази чашка кафе.

— О, Боже! Нека да я взема. — Мис Мълинс тръгна към Тапънс, но Криспин й препречи пътя.

— Не, Додо, скъпа. Не те съветвам да го правиш — каза той. — Аз ще се погрижа за чашката. Хубаво би било да анализираме съдържанието й. Предполагам, че си сипала от онова нещо, нали? Изглежда съвсем лесно да сложиш малко в чашката и да я подадеш на един инвалид или просто на човек, който се прави на такъв.

— Уверявам ви, че не съм направила подобно нещо. Моля ви, приберете кучето си.

Анибал излъчваше огромно желание да я подгони надолу по стълбите.

— Изглежда копнее да ви изгони от къщата — намеси се Томи. — Изгаря от нетърпение. Знаете ли, обича да захапва хората, които излизат през входната врата. А, Албърт, ето те и теб. Мислех, че чакаш вън в коридора. Случайно да си видял какво стана?

Албърт подаваше глава от вратата на дрешника.

— Видях. Наблюдавах я през ключалката. Да, тя наистина сложи нещо в чашата на госпожата. Направи го много умело.

— Не зная за какво говорите — разнесе се възмутеният глас на мис Мълинс. — О! Трябва да вървя. Имам среща и е много важна.

Тя излетя от стаята и се затича надолу по стълбите. Анибал се спусна след нея. Мистър Криспин не показа признаци на безпокойство, но бързо ги последва.

— Надявам се, че може да тича бързо, защото в противен случай Анибал ще я хване — въздъхна Тапънс. — Какво куче си имаме! Отличен пазач, нали?

— Тапънс, господинът беше мистър Криспин. Изпрати ни го мистър Соломън. Появи се в много подходящ момент, нали? Според мен е изчаквал, за да види какво ще се случи. Недей да буташ тази чашка, нито да я изливаш, докато не намерим в какво да пресипем кафето. А сега сложи си най-красивия халат и слез долу в дневната. Ще пийнем по чашка преди обяда.

 

— Не вярвам, че някога ще разберем за какво точно става дума — отбеляза Тапънс. В гласа й се долови дълбоко униние. Тя стана от стола си и тръгна към камината.

— Да не би да се опиваш да сложиш дърво в огъня? — попита Томи. — Остави на мен. Нали ти казаха, че не бива много да се движиш.

— Ръката ми вече е добре. Така се грижите за мен, че човек би помислил, че ръката ми е лошо счупена, а тя е само одраскана.

— Не се прави на герой. Раната е от куршум. Ранена си в една война.

— Наистина беше война — съгласи се Тапънс.

— Мисля, че много добре се справихме с мис Мълинс.

— Анибал се прояви блестящо, нали?

— Да, той ни наведе на някои мисли. Просто полудя в онази висока трева. После я позна, когато дойде в къщата. Предполагам по миризмата. Изглежда има много чувствителен нос.

— Да, но за разлика от неговия, моят нос се изложи — усмихна се Тапънс. — Просто си помислих, че е дочула за нуждата ни от градинар и е дошла. Съвсем бях забравила, че трябва да наемем човекът, който е работил за мистър Соломън. Мистър Криспин каза ли ти още нещо? Предполагам, че това не е истинското му име.

— Вероятно не е — кимна Томи.

— Дали е дошъл също да разследва? Според мен станахме твърде много.

— Не, не точно да разследва — отвърна Томи. — Мисля, че е изпратен като охрана, за да те пази.

— Не само мен, а и теб. Къде е той сега?

— Сигурно се занимава с мис Мълинс.

— Странно, но силните вълнения ме карат да огладнявам. Гладна съм като вълк. Знаеш ли, ужасно ми се иска да хапна един хубав варен рак със сметанов сос, в който има една идея къри.

— Виждам, че вече си добре — отбеляза Томи. — Много съм щастлив да чуя, че вкусът ти към изисканите ястия отново се възвръща.

— Въобще не съм била болна — възмути се Тапънс. — Бях ранена. То е съвсем различно.

— Така или иначе, трябваше да се сетиш, че след като Анибал хукна да гони човека из високата трева, е искал да ни покаже, че наблизо има враг. Когато се разлая срещу мис Мълинс, трябваше да се досетиш, че тя е била човекът, преследван от Анибал. Но тогава сигурно е била облечена като мъж. Скрила се е в тревата и е стреляла по теб…

— Добре де, но нали решихме, че ще направи втори опит. Аз бях прикована на легло заради раната си. Подготвихме се да я посрещнем, нали Томи?

— Да, да. Мислех си, че няма да й е нужно много време да разбере, че единият от куршумите те е улучил и ти ще си на легло.

— И така тя се появи, изпълнена със съчувствие и загриженост — рече Тапънс.

— Но нашата подготовка беше отлична — отбеляза със задоволство Томи. — Албърт бе нащрек и наблюдаваше всяка нейна крачка, всяко нейно движение…

— Донесе ми също още една чашка за кафе за посетителя — прекъсна го Тапънс.

— Ти видя ли Мълинс или Додо, както я нарече Криспин, да слага нещо в кафето ти?

— Не, признавам, че не видях. Виждаш ли, тя се престори, че се е подхлъзнала на нещо и падна на колене, като счупи хубавата ни ваза. Започна да се извинява и естествено моят поглед бе прикован върху счупената ваза. В този миг си мислех единствено дали можем да я залепим. Така че не забелязах нищо.

— Но Албърт я е видял. Видял я е през процепа.

— Много добро беше хрумването ти да затворим Анибал в банята, но да не заключваме вратата. Всички знаем, че Анибал лесно си отваря вратите. Разбира се, когато са заключени, не успява. Но когато разбере, че не са, скача, натиска дръжката и хоп… излита като бенгалски тигър.

— Да, чудесно сравнение — похвали я Томи.

— Предполагам, че сега мистър Криспин, или както там се казва, е приключил с разследването си, въпреки че не разбирам как мис Мълинс е свързана с Мери Джордан или с онази опасна личност Джонатан Кейн…

— Не мисля, че той е съществувал само в миналото. Убеден съм, че и сега има някой подобен на него. Нещо като прераждане. В днешно време има много млади любители на насилие, насилие на всяка цена. Сформирали са някакво свое общество, което е профашистки настроено и копнее за славното време на Хитлер и неговите младежки организации.

— Току-що прочетох книгата „Граф Анибал“ на Стенли Уейман — каза Тапънс. — Един от най-добрите му романи. Беше сред книгите на Александър.

— И какво за нея?

— Според мен и днес нещата са същите. Може би така ще бъде и в бъдеще. Помисли си за всичките онези бедни дечица, които са тръгнали на своя кръстоносен поход, изпълнени с толкова радост, надежди, желания и суета. Бедните малки души! Мислили са си, че са избрани от Бога да освободят Йерусалим, че морето ще се разтвори пред тях, за да го прекосят, подобно на Моисей. А сега погледни днешните красиви момичета и млади момчета, попаднали на подсъдимата скамейка, защото са погубили някой възрастен човек заради малко пари. Помисли си и за Вартоломеевата нощ. Не виждаш ли, че всичко се повтаря. Онзи ден група неофашисти са се развилнели в един много уважаван университет. Както и да е, предполагам, че никой нищо няма да ни обясни. Допускаш ли наистина, че мистър Криспин ще научи нещо повече за мястото, където е скрито нещото, което още никой не е намерил? Цистерни. Знаеш ли, тези които обират банки, често крият плячката си в цистерни. Според мен обаче там е много влажно, за да се крие каквото и да било. Томи, мислиш ли, че когато мистър Криспин приключи с разследването си, или каквото там прави, ще се върне при нас и ще продължи да ни пази?

— Нямам нужда някой да ме пази — сопна й се Томи.

— Звучи ми доста самонадеяно.

— Според мен ще дойде да си вземе довиждане с нас.

— О, да. Защото има много добри обноски, нали?

— Ще иска да се увери, че ти си съвсем добре.

— Аз съм само леко ранена и докторът се грижи за мен.

— Мистър Криспин настина се интересува от градинарство — отбеляза Томи. — Убедих се в това. Изглежда е вярно, че е работил за въпросния мистър Соломън. Той е починал отдавна, но предполагам, че служи за добро прикритие. Можеш винаги да кажеш, че си работил при него и хората ще ти се доверят. Да, този Криспин наистина внушава доверие.

— Да, предполагам, че човек трябва да има предвид всичко това — рече Тапънс.

На входната врата се позвъни и Анибал се спусна към нея в типичния за него стил — подобно на тигър, готов да убие всеки натрапник, дръзнал да пристъпи в свещената обител, която той пазеше. Томи отиде да отвори и се върна с писмо в ръка.

— Адресирано е до двама ни — каза той. — Да го отворя ли?

— Да.

— Е, това разкрива нови възможности — рече Томи, след като прочете писмото.

— За какво е?

— Покана от мистър Робинсън за нас двамата. Иска да вечеряме с него някой ден по-следващата седмица, когато, както се надява, ти ще си се възстановила напълно. Предлага да гостуваме в къщата му в провинцията. Струва ми се, че е някъде в Съсекс.

— Мислиш ли, че тогава ще ни разкаже всичко? — попита Тапънс.

— Допускам, че ще го направи.

— Да взема ли списъка с мен? Въпреки че вече го научих наизуст. „Черната стрела“, Александър Паркинсон, „Оксфорд“ и „Кембридж“, двата викториански порцеланови стола, Грин-ен-ло, Кей-Кей, корема на Матилда, Кайн и Авел, Възлюблената…

— Достатъчно! Звучи налудничаво!

— Ами то си е. Мислиш ли, че на вечерята ще присъства и някой друг?

— Вероятно полковник Пикауей.

— В такъв случай ще си взема хапчетата против кашлица. Както и да е, бих искала да се запозная с мистър Робинсън. Не мога да повярвам, че е толкова голям и жълт, колкото казваш… О! Но, Томи, точно по това време Дебора ще доведе децата при нас.

— Не, ще ги доведе този уикенд.

— Слава Богу! Значи ще можем да отидем — успокои се Тапънс.