Агата Кристи
Задната врата на съдбата (24)

Глава десета
Атака върху Тапънс

— Боже мили! — възмути се Томи, когато се прибра вечерта вкъщи и видя съпругата си. — Изглеждаш ужасно уморена, Тапънс. Просто съсипана. Какво си правила?

— Наистина съм съсипана — промърмори тя. — Не зная дали скоро ще успея да се съвзема.

— Но какво си правила? Да не би да си била отново горе в библиотеката и да си подреждала книгите?

— Не, не. Вече не мога да гледам книги! Писна ми от тях!

— Тогава от какво си толкова уморена?

— Знаеш ли какво е КП?

— Не. Може би е… — поколеба се той.

— Албърт сигурно ти е казал какво е, но едва ли можеш точно да си го представиш. Ще ти разкажа, но първо си сипи нещо за пиене. Уиски или коктейл? Аз също бих пийнала.

Тя успя донякъде да осведоми Томи за събитията от следобеда. От неговите уста често се изтръгваше: „Боже Господи“. Накрая каза:

— Къде си попаднала, Тапънс! Поне научи ли нещо интересно?

— Не зная — призна си тя. — Когато няколко човека ти говорят едновременно и ти казват различни неща, а на всичкото отгоре повечето от тях фъфлят… е, едва ли можеш да осъзнаеш дали си разбрал нещо. Все пак ми се струва, че онова, което чух, може да ми послужи. Навежда ме на някои мисли.

— Какво имаш предвид?

— Носели са се различни слухове за нещо, което е било скрито някога тук. Някаква тайна от времето на Първата световна война, дори и преди нея.

— Нали вече го знаем? Имам предвид, че го научихме от високо място.

— Да, но в селото се разказват различни стари истории. Станали са нещо като легенди. Чули са ги я от сестрата на баба им, я от някой чичо, я от някоя леля, която пък го знае от стрината на не знам кой си и така нататък. Представяш си как през годините са украсили историите, но някоя от тях може да се окаже истинската.

— Какво? Искаш да кажеш, че може да се е загубила измежду всичките измислици?

— Да, като игла в купа сено. — Тя замълча, сетне продължи: — Ще си избера няколко истории, които ми се струват най-вероятни. Трябва да ги отсея и то бързо. Ще подбера хората, на които може да се вярва, че наистина са чули нещо. После ще ги накарам да ми разкажат отново какво точно са чули от леля си Агата или леля си Берта, или чичо си Джеймс. И така, като ги разпитам един по един, се надявам да достигна до някакъв резултат. Разбираш ли, тук някъде трябва да има нещо.

— Да, но все още не знаем какво е то — рече Томи.

— Но нали точно това се опитваме да открием.

— Съгласен съм, но не смяташ ли, че все пак трябва да имаме някаква представа какво е, за да можем да го търсим?

— Не мисля, че са златни дублони от испански кораб, потънал някъде наблизо, нито пък е нещо, скрито в пещерата на контрабандистите.

— Може да е някой страхотен френски коняк — рече с надежда Томи.

— Може и да се натъкнем на френски коняк, но едва ли него търсим — ядоса се Тапънс.

— Така или иначе ще е нещо, което ще се радвам най-сетне да намерим. Може да е писмо или документ. Любовно писмо, с което са могли да изнудват някого преди шейсет години. Но какво значение би имало то сега?

— Никакво. Във всеки случай скоро трябва да добием някаква представа какво е скрито тук. Томи, мислиш ли, че изобщо ще успеем да разберем какво е?

— Не знам — каза замислено той и замълча. След малко продължи: — Днес получих допълнителна информация.

— За какво?

— За преброяването.

— За кое?

— За преброяването. Имало е преброяване тук. Записал съм си годината и датата. Точно тогава в къщата на Паркинсонови е имало много хора.

— Как успя да разбереш?

— О, благодарение на разнообразните методи за събиране на сведения на мис Колодън.

— Започвам да ревнувам.

— Не бива. Тя е много груба и често ме ругае, пък и едва ли може да се нарече пленителна красавица.

— Радвам се — промърмори Тапънс. — Но какво общо има преброяването с нашия случай?

— Помислих си, че след като Александър пише: „беше един от нас“, то при преброяването хората, които са били в къщата, е трябвало да се регистрират. Това важи за всеки, който е останал да пренощува. Сетих се, че документите оттогава сигурно се пазят и от тях може да се направи списък на гостите.

— Признавам, че хрумването ти е чудесно — похвали го Тапънс, сетне простена: — За Бога, нека да хапнем! Може би след като се нахраня, ще се почувствам по-добре и не толкова отпаднала, както след разказите на няколкото баби и дядовци, които говореха едновременно.

 

Албърт им сервира лека вечеря. Той се стараеше да готви разнообразни ястия и понякога резултатът от старанието му беше блестящ, точно както тази вечер. Поднесе им нещо, което той нарече „пудинг със сирене“, но Томи и Тапънс предпочетоха да го назоват „суфле със сирене“. Албърт обаче категорично не се съгласи.

— Суфлето със сирене е различно — възмути се той. — В него се слагат повече разбити на сняг белтъци.

— Няма значение — успокои го Тапънс. — Важното е, че е много вкусно.

Двамата съпрузи се отдадоха изцяло на удоволствието от питателната храна и докато не свършиха, не разговаряха повече по въпросите, които ги тревожеха. Изпиха по две чашки кафе и едва тогава Тапънс се върна на темата, като се отпусна на стола и въздъхна.

— Сега отново се чувствам човек. Нали не си се къпал преди вечеря, Томи?

— Не ми остана време, пък и откъде да знам дали няма да ме накараш да се кача в библиотеката и да ровя в прашните книги.

— Не бих постъпила така с теб — успокои го Тапънс. — Хайде сега да видим докъде сме стигнали.

— Докъде сме стигнали или докъде ти си стигнала?

— Може би второто. Ти знаеш какво си открил, докато при мен е по-различно.

— При теб всичко е с „може би“ — отбеляза Томи.

— Би ли ми подал чантата? Дано не съм я оставила в дневната.

— Обикновено така правиш, но този път е тук, под стола ти. — Тапънс се наведе. — Не от тази стана, от другата — насочи я той.

— Чантата ми е много хубава. Чудесен подарък ми направи, Томи — усмихна му се Тапънс, когато я вдигна от пода. — Истинска крокодилска кожа. Но понякога ми е трудно да си събера нещата в нея.

— Както виждам, понякога ти е трудно и да ги извадиш оттам — пошегува се той.

— Така е със скъпите чанти — промърмори задъхано Тапънс, продължавайки да се бори с нея. — Онези, които приличат на торби, са най-удобни. Разтягат се и можеш да ровиш из тях, колкото си искаш. А! Май го намерих!

— Какво е то? Прилича ми на квитанция от пералнята.

— Ами! Това е малък бележник. Наистина в него си записвах разни неща за пералнята, най-вече за какво трябваше да им се оплача — колко са скъсаните калъфки на възглавници, колко са раздраните чаршафи и така нататък. Бяха останали три-четири неизползвани страници и затова реших да го запазя и да си записвам онова, което съм чула. Изглежда няма голяма полза, но знае ли човек? Между другото отбелязала съм и преброяването, когато го спомена за първи път. Не съм имала представа дали може да ни послужи, но така или иначе съм го записала.

— Чудесно — похвали я Томи.

— Записала съм и мисис Хендерсън и някой си Додо.

— Коя е мисис Хендерсън?

— Не мисля, че си спомняш, пък и едва ли има нужда сега да ти припомням. Ще ти кажа само, че тези две имена ми спомена мисис… как се казваше… а, да, старата мисис Грифин. После съм записала за някакво съобщение, нещо за „Оксфорд“ и „Кембридж“. Сетне в една от старите книги попаднах на нещо друго.

— Какво за „Оксфорд“ и „Кембридж“? За някой студент ли става дума?

— Не съм сигурна, че е за студент, по-скоро за някакъв облог за състезанията с лодки.

— Струва ми се по-вероятно, но едва ли ни е от полза.

— Е, човек никога не знае. И така имаме мисис Хендерсън, някой, който живее в старческия дом „Епъл Трий Лодж“ и едно листче, което намерих, пъхнато в една стара книга горе в библиотеката. Не си спомням дали беше „Катриона“ или „Сянката на трона“.

— Тя е за Френската революция. Чел съм я като дете — сети се Томи.

— Не схващам връзката. Но така или иначе си го записах.

— Какво си записала?

— Думи. На листчето с молив бяха написани три думи — Грин, ен, Ло, като „Л“ е главна буква.

— Нека да позная. Става дума за някаква детска главоблъсканица. Но не разбирам защо „Ло“ е с главна буква?

— Да, смущава, нали?

— Не мога да ги свържа в нещо смислено — намръщи се Томи.

Изведнъж Тапънс забързано заговори:

— Мисис Хенли от „Епъл Трий Лодж“… още не съм говорила с нея. Не беше ли пък в „Медоусайд“? — Спря и се замисли. Сетне се стресна и продължи: — Е, докъде бях стигнала? Мисис Грифин, Оксфорд и Кембридж, облог за състезание с лодки, преброяване, тази детска главоблъсканица… може пък да е от някоя приказка на Андерсен… и това „Ло“. Не може да няма някаква връзка. Е, излиза, че това е всичко. Сериозното нещо, според мен, е облогът за състезанието с лодки между Оксфорд и Кембридж.

— Чувствам се като пълен глупак — въздъхна Томи. — Но ако продължим да се правим на глупаци, току виж изведнъж пред нас блесне някой скъпоценен камък, скрит досега от камарата боклуци! Точно както открихме подчертаните буквички в книгата. Съвършено случайно.

— Оксфорд и Кембридж — повтори замислено Тапънс. — Това ми говори нещо. Напомня ми нещо. Господи, какво?

— Матилда?

— Не, не е Матилда, но…

— Възлюблената? — предположи Томи и започна да рецитира стихчето.

— Престани! — скара му се Тапънс. — Замисли се върху последното, което намерих. Грин-ен-ло. Няма никакъв смисъл. Имам чувството… О!

— Какво?

— О, Томи! Хрумна ми една идея! Ама, разбира се!

— Кое е „разбира се“?

— „Ло“… „Ло“… „Грин“… Ето кое ме наведе на мисълта. Да, да, така трябва да е.

— Тапънс, за какво говориш?

— Защо тези три думи те карат да мислиш за състезанието с лодки между Оксфорд и Кембридж?

— Давам ти право да познаеш от три пъти.

— Веднага се предавам, защото не виждам никаква логика — рече Томи.

— Всъщност има.

— Състезанието ли?

— Не, няма нищо общо със състезанието. Цвета. Искам да кажа цветовете.

— Какви цветове? — зяпна от почуда Томи.

— „Грин“ „ен“ „ло“. Четем го по неправилен начин. Трябва да го прочетем на обратно.

— Как точно? „О-л“ „н-е“… не можеш да прочетеш „н-и-р-г“. И не се получава нищо. Няма такива думи.

— Опитай се да проявиш въображение като Александър в онази книга. Вземи всяка дума и я прочети поотделно, но на обратно. Какво се получава? „Ло-ен-грин“!

Томи се намръщи.

— Все още ли не схващаш? Лоенгрин, лебеда… Операта! „Лоенгрин“ от Вагнер.

— Но тук нямаме лебед.

— Напротив, имаме. Онези два градински стола, които намерихме. Помниш ли? Единият е в тъмно синьо, а другият — в бледо синьо. Доколкото си спомням, старият Айзак ми каза: „Това е «Оксфорд», а това — «Кембридж».“

— Не счупихме ли „Оксфорд“?

— Да, но светлосиният, „Кембридж“, е все още здрав. Не разбираш ли? Лоенгрин! Нещо е било скрито в някой от тези два стола с лебедите. Томи, нека отидем да видим какво има в „Кембридж“. Нали е в Кей-Кей? Хайде!

— Сега! В единайсет часа вечерта? Не! — отсече Томи.

— Добре — съгласи се примирено Тапънс. — Нали няма да ходиш утре в Лондон?

— Не.

— Тогава утре ще отидем да видим.

 

— Не знам какво възнамерявате да правите за градината, мадам — каза Албърт. — Аз самият съм работил преди време в една градина, но беше за кратко и не разбирам много от отглеждане на зеленчуци. Между другото, мадам, едно момче иска да ви види.

— Момче? — изненада се Тапънс. — Онова червенокосото ли?

— Не, момчето с рошавата руса коса, която стига чак до врата му. Има такова глупаво име като на някой хотел. „Ройъл Кларънс“. Кларънс ви търси.

— Добре, но недей да му казваш, че името му прилича на хотелско.

— Няма — кимна Албърт. — Той чака пред входната врата. Казва, че можел да ви помогне.

— Разбирам. Изглежда е помагал и на стария Айзак от време на време.

Намери Кларънс, седнал на един от плетените столове на верандата или лоджията, както би се изразил Томи. В ръката си държеше пакетче чипс и шоколад. Очевидно довършваше втората си сутрешна закуска.

— Добро утро, мадам — поздрави я той. — Дойдох да видя дали мога да ви бъда полезен.

— Разбира се, че имаме нужда от помощ за градината — каза Тапънс. — Предполагам, че преди си помагал на Айзак, нали?

— Да, понякога. Не че разбирам много. Той и Айзак не разбираше много. Повече приказваше. Какво било навремето, колко го тачели, колко му били благодарни хората, при които работел. Обичаше да повтаря, че бил шеф на градинарите при мистър Болинго. Живеел в онази голяма къща близо до реката. Много е голяма. Сега е училище. Та той там бил най-главният градинар. Баба ми обаче казва, че няма и капка истина в думите му.

— Е, няма значение — махна с ръка Тапънс. — Искам да подредя оранжерията.

— Онова със стъклата ли? Дето й казват Кей-Кей?

— Да. Странно е, че и ти го знаеш.

— Е, май винаги така са я наричали. Всички знаят. Говори се, че името било японско. Може и да е вярно, не знам.

— Хайде, ела да отидем там.

Групичката, състояща се от Томи, Тапънс, кучето Анибал, Кларънс и Албърт тръгна към оранжерията. Албърт вървеше последен. Беше изоставил миенето на съдовете от закуската, за да присъства на нещо по-интересно. Анибал хукна радостно напред, като на всяка крачка подушваше, за да се увери, че наоколо няма непозната миризма. Застана пред вратата на Кей-Кей и размаха опашка в очакване.

— Хей, Анибал, ще ни помагаш ли? — усмихна му се Тапънс. — Искаш нещо да ни кажеш ли?

— Каква порода е това куче? — попита Кларънс. — Някой каза, че било от онези, дето хващат плъхове. Вярно ли е?

— Да, така е — кимна Томи. — Той е манчестърски териер, черен с кафяви петна. Стара английска порода.

Анибал разбра, че се говори за него и се обърна. Замаха още по-силно с опашка. Сетне седна и важно огледа групичката.

— Хапе, нали? Всички го казват — продължи Кларънс.

— Той е много добър пазач — похвали го Тапънс. — И винаги ме пази много старателно.

— Така е — потвърди Томи. — Особено когато аз отсъствам.

— Пощальонът се оплака, че преди четири дни едва не го ухапал.

— Струва ми се, че кучетата обикновено се държат така с пощальоните — отбеляза Тапънс. — Знаеш ли къде е ключът за Кей-Кей?

— Да. Виси на един пирон в бараката. Там, където са саксиите с разсада за цветя — каза Кларънс и отиде да донесе ръждясалия ключ. — Сигурно Айзак го е смазал.

— Да, иначе не бихме могли да отключим вратата — каза Тапънс.

Порцелановият стол с лебедите, наречен „Кембридж“, стоеше пред тях. Очевидно Айзак го беше почистил, защото му бяха казали, че ще го сложат на верандата, за да го ползват, когато времето е хубаво.

— Трябваше да има и един в тъмносиньо — обади се Кларънс. — Айзак споменаваше, че са два, „Оксфорд“ и „Кембридж“.

— Така ли?

— Да. Един тъмносин, „Оксфорд“, и един светлосин, „Кембридж“. Май „Оксфорд“ бил счупен, а? Бил паднал.

— Да, точно като при състезанията с лодки. Отборът на Оксфорд паднал.

— Между другото какво се случило с това конче-люлка? Голяма бъркотия е наоколо.

— Да.

— Името му е странно, нали? Матилда.

— Да, претърпя операция — заяви Тапънс.

На Кларънс отговорът му се стори много забавен и той искрено се разсмя.

— Сестрата на баба ми, леля Едит, претърпя операция — каза той, после сякаш малко разочаровано додаде: — Извадиха й част от вътрешностите, но се оправи.

— Май ще ни е трудно да разберем какво има вътре в този стол? — рече Тапънс.

— Може би ще трябва и него да счупиш — пошегува се Томи.

— Да, като че ли няма друг начин — промърмори тя.

— Този отвор на седалката под формата на „S“ ми изглежда много странен. В него могат да се пъхнат разни неща, нали? Като в пощенска кутия.

— Да. Интересно хрумване. Много интересно, Кларънс — похвали го Томи.

Момчето се изчерви от задоволство.

— Знаете ли, могат да се развинтят — рече то.

— Да се развинтят ли? — изненада се Тапънс. — Кой ти каза?

— Айзак. Виждал съм как го прави. Обръщаше го обратно и започваше да развърта долната му част. Понякога заяжда. Като сипеш малко масло на резбата, тръгва по-леко.

— Я виж ти!

— Най-лесно е, като се обърне обратно — повтори Кларънс.

— Като че ли тук всичко е обърнато обратно — промърмори Тапънс. — По същия начин постъпихме с Матилда, преди да направим операцията.

В началото „Кембридж“ сякаш се съпротивляваше, но изведнъж порцеланът поддаде и се завъртя. Не след дълго те успяха да отвъртят едната част и да отворят стола.

— Май е пълен с боклуци — сбърчи нос Кларънс.

Анибал се притече на помощ. Много обичаше да се намесва и да помага във всичко. Очевидно според него нищо не беше изцяло завършено, докато той не се намесеше, а намесата му обикновено се заключаваше в напъхването на носа му там, където не трябва. Сега постъпи по същия начин. Завря муцуната си в боклуците, подуши ги, след което се отдръпна и седна.

— Май не му хареса, а? — рече Тапънс, загледана в стола.

— Ау! — извика Кларънс.

— Какво стана?

— Одрах се. Тук вътре от едната страна има нещо, закачено на пирон. Не съм сигурен, че е точно пирон. Ох!

— Джаф! Джаф! — присъедини се към охканията му Анибал.

— Да, закачено е нещо. Ето, хванах го! О, не, изпуснах го. Хлъзгаво е! А, ето сега вече го хванах!

Кларънс извади един пакет, завит в тъмен насмолен брезент.

Анибал се приближи до Тапънс, седна в краката й и тихичко изръмжа.

— Какво има, Анибал? — попита го тя. Той отново изръмжа. Тя се наведе и го погали зад ушите. — Какво има, момчето ми? Май не си искал Кембридж да спечели, а? — После се обърна към Томи. — Помниш ли веднъж го оставихме да гледа състезанието с лодки по телевизията?

— Да. Накрая много се ядоса и започна толкова яростно да лае, че не можахме да чуем нищо.

— Е, поне можехме да гледаме. И това беше нещо. Но ако си спомняш, никак не беше доволен, че Кембридж спечели.

— Очевидно е учил в Оксфордския университет за кучета — пошегува се Томи.

Анибал стана и отиде при Томи, размахал доволно опашка.

— Харесва му. Значи е истина. Според мен е получил образованието си в Свободния университет за кучета.

— И каква специалност? — засмя се Томи.

— Дислокация на кокали.

— Много добър специалист е.

— Знаеш ли, веднъж Албърт му беше дал един огромен кокал от овнешкото. Първо видях да го крие в дневната, под една възглавница. Веднага го изведох в градината и затворих вратата. После погледнах през прозореца и видях как той много старателно го заравя в лехата с гладиоли. Щом става дума за кокали, много е прибран. Никога не ги изяжда веднага. Пази си ги за черни дни — засмя се Тапънс.

— После изравя ли ги? — попита Кларънс, намесвайки се в оживената дискусия относно кучешките умения.

— О, да — рече Тапънс. — Понякога дори след толкова време, че може би е по-добре да ги остави заровени.

— Нашето куче не обича кучешките бисквити — сподели Кларънс.

— Сигурно ги оставя в паничката си и първо изяжда месото — допусна Тапънс.

— То обича кекс — продължи момчето.

Анибал подуши отново пакета, който извадиха от стола. Изведнъж рязко се обърна и започна да лае.

— Виж кой е там — нареди му Тапънс. — Може да е някой градинар. Онзи ден някой ми спомена, мисля, че беше Херинг, че познавала един човек, който някога работел като градинар и добре се справял.

Томи отвори вратата на оранжерията и излезе навън, Анибал го последва.

— Няма никой — отбеляза Томи.

Анибал изръмжа. После отново се разлая още по-яростно.

— Изглежда смята, че има някой или нещо в онази високата трева — рече Томи. — Може би някой разравя един от кокалите му. А може да е заек. Анибал постъпва много глупаво със зайците. Има нужда от дълго увещаване, преди да се спусне да ги гони. Струва ми се, че изпитва доста нежни чувства към тях. Повече му харесва да гони птички и гълъби. За щастие никога не ги стига.

Анибал започна да души тревата. После изръмжа и пак залая. От време на време обръщаше глава към Тапънс.

— Може да е котка — предположи Томи. — Нали знаеш какъв става, когато усети, че наоколо има котка. Понякога се появява онази черната с малкото си. Онази, дето й казваме Писи.

— Тя непрекъснато влиза вкъщи — оплака се Тапънс. — Изглежда се вмъква през някоя дупка. О, Анибал, хайде спри! Ела тук!

Анибал я чу и извърна глава. Цялото му същество излъчваше ярост. Върна се малко назад, без да откъсва поглед от тревата. Разлая се отново.

— Там има нещо, което го безпокои — сети се най-сетне Томи. — Ела, Анибал.

Анибал разтърси тялото си, погледна към Томи, после към Тапънс и с висок лай рязко се хвърли към тревата.

Изведнъж се чуха два изстрела.

— Господи, сигурно някой стреля по зайци! — възкликна Тапънс.

— Влез вътре! Бързо влез в Кей-Кей, Тапънс! — нареди й Томи.

Нещо профуча покрай ухото му. Анибал продължи да лае яростно, тичайки във високата трева. Томи тръгна към него.

— Сега вече подгони някого! — извика той. — Подгони го надолу по хълма. Тича като луд.

— Кой беше? Какво стана? — попита разтревожено Тапънс.

— Ти добре ли си?

— Не, не съвсем — отвърна тя. — Мисля, че нещо… нещо ме удари. Ето тук, под рамото. Дали беше… какво беше това?

— Някой стреля по нас. Някой, който се е криел във високата трева.

— Някой, който ни е наблюдавал какво правим, така ли? — промърмори Тапънс.

— Сигурно са ирландците — обади се най-сетне Кларънс. — От ИРА. Знаете ли, веднъж се опитаха да вдигнат къщата във въздуха.

— Мисля, че тази случка няма нищо общо с политиката.

— Ела, нека се приберем вкъщи — рече Томи. — Побързай. И ти, Кларънс. По-добре ела и ти.

— Нали кучето ви няма да ме ухапе? — попита колебливо момчето.

— Не. Мисля, че в момента е зает с друго.

Точно завиха покрай ъгъла на къщата, когато Анибал се появи. Дойде откъм хълма, останал съвсем без дъх. Доближи се до Томи и започна да му говори, така както го правят кучетата. Потърка глава в крака на господаря си, вдигна лапа и започна да го побутва в посоката, от която току-що се бе появил.

— Иска да отида с него да гоним онзи, който е бил тук — разбра го Томи.

— Няма да отидеш — заяви твърдо Тапънс. — Този човек има пушка или пистолет, и изобщо нещо, което стреля. Не искам да те застреля. Не и на твоята възраст. Кой ще се грижи за мен, ако нещо се случи с теб? Хайде ела да се приберем вътре.

Те бързо влязоха. Томи отиде до телефона във вестибюла и набра един номер.

— Какво правиш? — попита го Тапънс.

— Обаждам се в полицията — отвърна той. — Не можем просто ей така да отминем подобен инцидент. Ако съобщим навреме, може би ще успеят да го хванат.

— Мисля, че трябва да се направи нещо за рамото ми. Кръвта ще съсипе най-хубавия ми жакет.

— Забрави за жакета! — смъмри я Томи.

В този миг дойде Албърт с всичко, необходимо за първа помощ.

— Никога не бих допуснал! — възмути се Албърт. — Някой мръсник е стрелял по госпожата! Какво става в тази страна?

— Не мислиш ли, че трябва да отидем до болницата?

— Не — отказа Тапънс. — Но искам да ми направите хубава превръзка. Първо сложете от бензоиновата тинктура.

— Да го промием с йод.

— Не искам йод! Щипе! — извика Тапънс. — Освен това сега казват, че йодът не бил подходящ за промиване на рани.

— Мислех, че бензоиновата тинктура е за вдишване от инхалатор — промърмори с надежда Албърт.

— Това е едното й предназначение — рече назидателно Тапънс. — Но е много подходяща за одрасквания или порязвания, или рани. Ползва се и за деца. Прибра ли пакетчето?

— Кое пакетче, Тапънс?

— Онова, което намерихме в „Кембридж-Лоенгрин“. Дето висеше на един пирон вътре в стола. Сигурно е нещо важно. Те видяха, че го намерихме. Щом се опитаха да ни убият, то наистина е много важно.