Агата Кристи
Задната врата на съдбата (20)

Глава шеста
Задната врата на съдбата

Фотоателието на мистър Дъранс се намираше на половината път до центъра на селото. Беше на един ъгъл. На витрината имаше няколко снимки от сватби, снимка на едно голо бебе върху одеяло и на две двойки. И на двете мъжете бяха с бради. Нито една от снимките не изглеждаше добре. Бяха стари. Вътре имаше голямо количество поздравителни картички, наредени на лавиците. Наред с тях се виждаха портфейли и портмонета с доста съмнително качество, канцеларски материали и пликове с щампа на цветя. Отстрани имаше листове за писма с подобна щампа и малки бележници. Като че ли фотоателието се бе превърнало в магазин.

Тапънс разглеждаше внимателно всичко в него, като повдигаше и оставяше всеки отделен предмет, докато чакаше собственикът и клиентката му да приключат обсъждането на качествата на един фотоапарат.

Възрастната жена с побеляла коса и очи, отдавна загубили блясъка си, подробно питаше за всичко. Обслужваше я висок млад човек с дълга русолява коса и набола брада. Когато приключи с възрастната дама, той се приближи до Тапънс и попита:

— Мога ли да ви помогна с нещо?

— Интересувам се от албуми — отвърна Тапънс. — Нали разбирате албуми за снимки.

— Имате предвид тези, в които снимките се залепват? Останали са ми един-два, но днес хората предпочитат онези с прозрачните листа, в които снимките не се лепят.

— Разбирам, но знаете ли, аз колекционирам албуми. Стари албуми. Като този. — С тържествен вид Тапънс извади албума, който й бяха изпратили.

— Май е много стар? — рече мистър Дъранс. — Бих казал, че е от преди повече от петдесет години. Изглежда на времето са били много модерни. Всеки си е имал албум.

— И Споменник за рожден ден — додаде Тапънс.

— Вярно. Спомням си нещо такова. Май баба ми имаше. На рождения й ден приятелките й си пишели имената в него. Сега продавам картички за рожден ден, но не се купуват много. Вървят повече тези за деня на свети Валентин и, разбира се, за Коледа.

— Чудя се дали все пак при вас не е останал някой стар албум — настоя Тапънс. — Нали разбирате, някой, който не би бил интересен за никого, освен за колекционер, какъвто съм аз. Много ми се иска да обогатя колекцията си.

— В днешно време всеки колекционира. Бихте се изненадали какви неща се събират. Не мисля обаче, че имам толкова стар албум като вашия. Но бих могъл да потърся.

Той мина зад щанда и отвори едно чекмедже от шкафа на стената.

— Тук има доста вехтории. Бях решил да ги изхвърля, но после си помислих, че някои може да стават още за продаване. Има много снимки от сватби. Но сватбите остаряват. Искам да кажа, че хората се вълнуват от сватбените снимки само по време на събитието и по-късно вече никой не се интересува от тях.

— Имате предвид, че не идват при вас с думите: „Сватбената снимка на баба ми е била правена тук. Чудя се дали не сте запазили някоя?“ — рече Тапънс.

— Досега не са ми задавали подобен въпрос — поклати глава Дъранс. — Въпреки че знае ли човек? Понякога клиентите имат странни желания. Случва се да влезе някоя дама и да попита дали пазя негатива от снимката на бебето й. Нали знаете какви са майките? Държат да имат снимки на децата си, когато са били бебета. Понякога снимките са ужасни. От време на време и полицията ме посещава. Нали разбирате, искат да идентифицират някой, който е живял тук като момче. Опитват се да разберат как е изглеждал тогава и дали прилича на човека, когото търсят, защото е извършил убийство или измама. Признавам, че понякога това ми е приятно, защото нарушава монотонното ежедневие — усмихна се Дъранс.

— Вие май си падате по криминалните истории? — пошегува се Тапънс.

— Е, нали разбирате, човек чете за тях всеки ден. Защо за този или онзи се предполага, че е убил жена си преди шест месеца и други такива. Не го ли намирате за интересно? За мен е, защото, например появяват се хора, които твърдят, че са видели въпросната съпруга жива. Други пък казват, че той я е заровил някъде, така че да не могат да я открият. И ето, че неговата снимка се оказва много важна.

— Да — съгласи се замислено Тапънс.

Разговорът беше приятен, но тя започна да се съмнява, че така ще може да научи нещо от мистър Дъранс.

— Дали имате снимка на момиче на име Мери Джордан? — попита тя. — Живяла е тук много отдавна. Преди около шестдесет години, струва ми се. Починала е в селото.

— О, било е много преди да се родя — засмя се мистър Дъранс. — Баща ми пазеше всичко. Знаете ли, беше от онези, които нищо не изхвърлят. Пазеше какво ли не за хората, които познава, особено ако с тях се беше случила някаква история. Мери Джордан? Като че ли си спомням нещо за нея. Май беше свързано с военноморския флот и някаква подводница. Говореше се, че била шпионин. Наполовина германка. Майка й е била германка или пък била рускиня, или японка?

— Да, същата. Дали няма да намерите нейна снимка при вас.

— Едва ли. Но ако ми остане свободно време, мога да се поразровя. Ще ви се обадя, ако намеря. Вие да не сте писателка? — погледна я той с надежда.

— Е, не бих казала, че се издържам от това, но обмислям написването на една малка книга — излъга Тапънс. — Ще се опитам да обхвана периода от преди сто години до сега. Нали разбирате, любопитните случаи, включително престъпления и приключения. Ето защо търся стари снимки. Те са много интересни и биха били чудесни илюстрации за книгата ми.

— Уверявам ви, че ще се постарая да ви помогна. Сигурно е много интересно да се пише книга?

— Тук са живели семейство Паркинсон — продължи Тапънс, като пренебрегна въпроса му. — Дори ми се струва, че са живели в нашата къща.

— О, значи вие живеете в онази къща на хълма? „Лаврите“ или „Катманду“… не си спомням последното й име. Някога се е казвала „Лястовиче гнездо“. Не разбирам защо.

— Предполагам, защото много лястовици са виели гнездата си под стряхата на къщата — рече Тапънс. — И все още го правят.

— Сигурно е така, но ми се струва, че е странно име за къща.

След като реши, че е завързала приятелство на удовлетворително ниво, въпреки че не се надяваше да има полза от него, Тапънс купи две пощенски картички, няколко листа за писма с щамповани цветя и си взе довиждане с мистър Дъранс. Когато стигна до вратата на градината им и пое по алеята към къщата, реши да хвърли още един поглед на Кей-Кей. Сви по една от страничните пътечки. Наближи вратата и рязко спря. Сетне продължи. Стори й се, че пред вратата са струпани някакви дрехи. Помисли си, че е боклукът, който бяха извадили от Матилда онзи ден. Тя ускори крачка, почти се затича. Когато стигна до вратата, разбра, че не е боклукът от Матилда, а нечие тяло, облечено в стари дрехи. Наведе се, после се изправи и се подпря на вратата.

— Айзак! — простена тя. — Айзак! Бедният стар Айзак! Мисля, че е мъртъв.

По пътеката откъм къщата се зададе някой.

— О, Албърт! Албърт! Случило се е нещо ужасно! Старият Айзак! Мисля, че е мъртъв. Мисля, че някой го е убил.