Метаданни
Данни
- Серия
- Томи и Тапънс (5)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Postern Of Fate, 1973 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Христо Христов, 1995 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,3 (× 34гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
ЗАДНАТА ВРАТА НА СЪДБАТА. 1995. Изд. Абагар Холдинг, София. Биб. Абагар крими, №43. Роман. Прев. от англ. Христо ХРИСТОВ [Postern of Fate / Agatha CHRISTIE]. Печат: Полипринт, Враца. Страници: 223. Формат: 20 см. Цена: 125.00 лв. ISBN 954-584-150-8.
История
- —Добавяне
Глава втора
Проучванията на Тапънс
— Надявам се, че не ви притесних, като дойдох така — рече Тапънс. — Помислих си, че ще е по-добре предварително да ви се обадя, да не би да сте заета или пък да ви няма, но ако ви преча, веднага ще си тръгна. Няма конкретен повод за посещението ми. Искам да кажа, че няма да се обидя, ако ми кажете, че сега не ви е удобно.
— О, толкова се радвам да ви видя, мисис Бересфорд! — възкликна мисис Грифин.
Тя се облегна назад на стола си, за да се настани по-удобно и с видимо удоволствие се загледа в Тапънс. Лицето на гостенката излъчваше леко смущение.
— Знаете ли — продължи мисис Грифин, — много ми е приятно, когато нови хора идват да живеят в селото. Така сме свикнали да се гледаме един друг, че едно ново лице или, ако ми позволите така да се изразя, две нови лица, са истинско удоволствие. Повярвайте ми! Надявам се, че ще приемете да дойдете на вечеря някой ден. Не зная по кое време съпругът ви се прибира. Той сякаш често ходи в Лондон, нали?
— Да — кимна Тапънс. — Много любезно от ваша страна. Надявам се, че и вие ще ни посетите, когато привършим с ремонтите. Все си мисля, че свършваме и все се появява още нещо за довършване.
— С къщите обикновено е така — отбеляза мисис Грифин.
Тапънс вече знаеше от различните си източници на информация — прислужничките, стария Айзак, Гуенда от магазинчето в пощата — че мисис Грифин е вече на деветдесет и четири. Седеше много изправена, очевидно за да избегне ревматичните болки в гърба, държеше се приятелски и затова изглеждаше по-млада. Със сбръчканото си лице, обрамчено от бели коси и увитата си в шал глава, тя напомняше на Тапънс за две от лелите й. Носеше бифокални очила и слухово апаратче, което, според Тапънс, използваше рядко. Изглеждаше много бодра и бе напълно възможно да доживее до сто, а защо не и до сто и десет години.
— С какво се занимавате напоследък? — попита мисис Грифин. — Предполагам, че електротехниците вече са свършили. Дороти, искам да кажа мисис Роджърс, ми каза. Преди работеше като камериерка при мен, а сега идва два пъти седмично да чисти.
— Да. Слава Богу, електротехниците приключиха — отвърна Тапънс. — Постоянно се спъвах в дупките, които оставяха. Знаете ли, може да ви прозвучи малко глупаво, наминах да ви видя, защото… сигурно ще си помислите, че е много глупаво… занимавах се с… подреждах старите книги на лавиците, купихме ги заедно с къщата, повечето от тях са детски книжки от преди много години, но сред тях открих някои от любимите ми.
— О, да, напълно разбирам. Изкушили сте се да препрочетете някои от тях. „Затворникът в Зенда“ например. Баба ми я четеше. После аз самата също я прочетох. Наистина е много забавна. И романтична. Мисля, че тя беше първата романтична книжка, която ми позволиха да прочета. Нали разбирате, по онова време не се поощряваше четенето на романи. Наричаха ги измислици. Майка ми и баба ми не ми разрешаваха да чета романи сутрин. Тази половина от деня беше определена само за исторически или сериозни книги. Считаше се, че романите са за удоволствие и можех да ги чета само следобед.
— И при мен беше така — рече Тапънс. — В къщата намерих много романи, които бих искала да прочета отново. Например от мисис Моулсуърт.
— „Стаята с гоблените“? — сети се веднага мисис Грифин.
— Тя е една от любимите ми.
— Аз пък повече харесвах „Фермата на четирите вятъра“.
— И нея я имам, както и много други, от различни автори. Така или иначе стигнах до най-долната лавица и открих, че там има дупка. Сигурно се е получила, когато са размествали мебелите. Извадих доста неща от нея. Най-вече разкъсани книги. А сред тях беше и това. — Тя показа един пакет, увит в кафява хартия. — Споменник за рожден ден — обясни Тапънс. — От едно време. Намерих името ви, написано вътре. Спомних си, че моминското ви име е Морисън. Уинифред Морисън. Нали така ми казахте?
— Да, скъпа, точно така.
— Та след като намерих името ви написано в Споменника, се запитах дали няма да ви е забавно да ви го донеса да го видите. Може да има и други интересни неща за вас, например имената на стари приятелки.
— Много мило от ваша страна, скъпа. С удоволствие ще го разгледам. Когато човек остарее, намира за много забавни случките от миналото. Толкова е любезно от ваша страна, че сте се сетили.
— Малко е поразкъсан и овехтял — каза Тапънс и разви пакета.
— Знаете ли, по мое време всеки си имаше Споменник за рожден ден. После сякаш изчезнаха. Този може би е един от последните. Всички момичета от училището, в което ходех, имаха Споменник за рожден ден. Нали разбирате, пишете името си в Споменника на приятелката си, а тя пък пише своето във вашия. — Тя го пое от Тапънс, отвори го и промърмори: — О, Боже! Връща ме толкова години назад. Да. Да наистина. Ето Хелън Гилбърт. Да, да, разбира се и Дейзи Шерфийлд. Шерфийлд, да, спомням си я. Трябваше да носи онова нещо за зъбите. Май се казваше шина. Тя постоянно я махаше, защото не можеше да я понася. Ето и Еди Кроун, Маргарет Диксън. Повечето от тях имаха красив почерк. По-добър от този на днешните момичета. Днес ми е трудно да разчитам писмата на племенника си. Думите приличат на йероглифи. Човек трябва да гадае какво е написал. Моли Шорт. Как ме върнахте назад!
— Сигурно не всички са още… — Тапънс замълча, защото усети, че е на път да каже нещо нетактично.
— Предполагам, си мислите, че повечето не са вече между живите. Права сте, така е. И все пак не всички. Все още някои от приятелките ми от детските години са живи. Не живеят тук, защото се омъжиха и заминаха. На някои съпрузите бяха военни и ги изпратиха в чужбина, другите пък се разпръснаха по разни градове. Две от най-старите ми приятелки живеят в Нортънбърланд. Да, да, много интересно.
— Предполагам, че между приятелките ви не е имало някоя от семейство Паркинсон. Не видях тази фамилия в Споменника — отбеляза Тапънс.
— О, не, разбира се. Този Споменник е след тяхното време. Вие май искате да научите нещо за Паркинсонови?
— Да — кимна Тапънс. — Чисто любопитство, нищо друго. Докато разглеждах книгите, се заинтересувах от момчето, Александър Паркинсон. А когато онзи ден се разхождах в двора на църквата, видях гроба му и забелязах, че е починал съвсем млад. Това ме накара да се замисля повече за него.
— Да, той почина млад — рече мисис Грифин. — На всички ни беше много мъчно, че така се случи с него. Беше интелигентно момче и всички му предвещаваха блестящо бъдеще. Не умря от заболяване, а от хранително отравяне. Ял нещо на някакъв пикник. Така ми каза мисис Хендерсън. Тя знае много неща за Паркинсонови.
— Мисис Хендерсън? — погледна я въпросително Тапънс.
— О, едва ли я познавате. Живее в един от онези домове за възрастни хора. Нарича се „Медоусайд“. Намира се на около петнайсет мили оттук. Трябва да я посетите. Предполагам, че може да ви разкаже много за вашата къща. По онова време къщата ви се наричаше „Лястовиче гнездо“. Сега името й е друго, нали?
— Да, „Лаврите“.
— Мисис Хендерсън е по-възрастна от мен. Беше най-малкото дете в едно многодетно семейство. Известно време работеше като гувернантка. После, струва ми се, беше нещо като компаньонка и медицинска сестра едновременно на мисис Бедингфийлд, собственичката на „Лястовиче гнездо“, искам да кажа „Лаврите“. Много обича да разказва за миналото. Мисля, че ще е добре да се срещнете с нея.
— Дали ще й бъде приятно?
— Скъпа моя, сигурна съм, че ще й бъде приятно. Идете да я видите. Кажете й, че аз съм ви посъветвала. Тя си спомня добре за мен и сестра ми Розмари. Аз също от време на време я посещавах, но през последните години спрях, защото трудно се придвижвам. Освен това можете да посетите и мисис Хенли, която живее в… мисля, че в „Епъл Трий Лодж“. Там живеят възрастни пенсионери. Нивото не е същото, но все пак домът е добре поддържан. Там знаят всички клюки. Убедена съм, че обожават посетителите. Нали разбирате, приятно им е всичко, което нарушава монотонния им живот.