Агата Кристи
Задната врата на съдбата (12)

Глава четвърта
Експедиция с Възлюблената. „Оксфорд“ и „Кембридж“

— Наистина шест невъзможни неща преди закуска — каза си на глас Тапънс, след като пресуши чашката си с кафе и замислено се загледа в пържените яйца и двете апетитни бъбречета, останали в чинията на страничния плот.

— Закуската е къде-къде по-смислено занимание от разсъждаването за невъзможни неща. Томи е този, който хукна след невъзможните неща. Разследване. Чудя се дали ще открие нещо. — Тя си взе още едно пържено яйце и едно бъбрече. — Приятно е човек да закусва с разнообразни неща — заключи тя.

От дълго време бе свела сутрешната си закуска до чашка кафе и сок от портокал или грейпфрут. Бе успяла да реши проблемите си с теглото и се отнасяше с пренебрежение към обилните закуски. Но топлите блюда на страничния плот възбудиха апетита й.

— Предполагам — продължи да си говори тя, — че Паркинсонови са закусвали по подобен начин. Бъркани яйца или яйца на очи, бекон и може би… — Тя се опита да си спомни какво пишеше в романите. — Да, може би и студено пилешко. Вкусно! О, да, спомням си. Разбира се, на децата са давали кълките. После те са си играели с кокалчета. — Изведнъж тя замръзна с последната хапка бъбрече в устата си.

Зад вратата се чуха странни звуци.

— Какво ли е това? — продължи да си мърмори Тапънс. — Звучи ми като музикант, който свири фалшиво.

Тя отново се заслуша с парче препечена филийка в ръка. Вдигна глава, когато Албърт влезе в столовата.

— Какво става, Албърт? — попита го тя. — Само не ми казвай, че някой от майсторите е решил да свири.

— Пристигна един господин да акордира пианото — обясни Албърт.

— Да направи какво на пианото?

— Да го акордира. Поръчахте ми да намеря човек.

— Мили Боже! — възкликна Тапънс. — Вече си успял? Ти си чудесен.

На Албърт му стана приятно, въпреки че добре си знаеше, че се справя успешно с изпълнението на понякога невъзможните желания на Тапънс или Томи.

— Казахте, че пианото е в ужасно състояние — продължи той.

— Сигурно е така — съгласи се Тапънс.

Тя допи втората чашка с кафе, излезе от стаята и отиде в дневната. Един млад човек се бе надвесил над пианото. Капакът му бе отворен и отвътре се виждаха всичките му части.

— Добро утро, мадам — поздрави я той.

— Добро утро. Много се радвам, че успяхте да дойдете.

— Наистина се нуждае от акордиране.

— Да, зная. Виждате ли, току-що се нанесохме, а за едно пиано никак не е добре да се мести. Пък и отдавна не е акордирано.

— Веднага го разбрах — кимна младежът.

Той дръпна няколко струни, после натисна няколко клавиша и възкликна:

— Чудесен инструмент, мадам!

— Да. „Ерард“.

— Много е трудно да се купи подобен в днешно време.

— Това пиано е преживяло доста — отбеляза Тапънс. — Оцеля при бомбардировките в Лондон. Една бомба улучи къщата ни. За щастие ние не си бяхме у дома, а пианото бе повредено само отвън.

— Да. Добре са го поправили. Явно не е пострадало много.

Разговорът продължи в същия приятен тон. Младежът изсвири една прелюдия от Шопен, после валса „На хубавия син Дунав“. Не след дълго той обяви, че е приключил и я предупреди:

— След известно време бих искал да дойда и да го проверя отново, защото човек може… не зная как точно да ви го кажа… може да съм пропуснал нещо. Разбирате ли, нещо дребно, което сега не съм забелязал.

Разделиха се след още малко коментарии относно музиката и свиренето на пиано. Сбогуваха се любезно като двама души, които споделят еднаква идея, а именно радостта, която музиката носи в живота.

— Предполагам, че имате много работа по къщата — отбеляза младежът, когато излязоха навън и той се огледа.

— Дълго време не е била обитавана.

— Да. Често е сменяла собствениците си.

— И има дълга история, нали? — рече Тапънс. — Интересни неща са ставали тук в миналото.

— Предполагам, че говорите за случилото се преди много, много години. Не си спомням дали е било през последната война или предишната.

— Изглежда е било свързано с някакви тайни на военноморския флот — продължи с надежда Тапънс.

— Може и за това да е било. Чувал съм, че се е вдигнал голям шум, но аз лично нищо не знам.

— Е, било е доста преди вие да се родите — усмихна му се одобрително Тапънс.

Когато той си тръгна, тя седна на пианото.

— Ще изсвиря „Дъждът по покрива“ — обяви на глас Тапънс, защото младежът бе извикал в съзнанието й спомените за мелодиите на Шопен. След като свърши, засвири мелодията на една песен като си затананика тихичко:

„Къде се скита моята възлюблена?

Къде отлетя тя далеч от мен?

Питам птиците горе в небето

Кога ще се върне възлюблената ми при мен.“

„Май я свиря в грешна гама, но така или иначе пианото отново е наред — помисли си Тапънс. — Много ми е приятно отново да свиря. «Къде се скита моята възлюблена», «Кога ще се върне възлюблената ми…» Възлюблена! Възлюблена? Май е някакъв знак? По-добре да изляза и да направя нещо с Възлюблената.“

Тя обу груби обувки, сложи си пуловер и излезе навън в градината. Възлюблената беше прибрана в празната конюшня, а не на предишното й място в Кей-Кей. Тапънс я изнесе, изтегли я нагоре по хълма и старателно почисти паяжините с парцал, който носеше със себе си. После се качи, сложи си краката на педалите и се опита да я подкара, пренебрегвайки годините и ръждата й.

— А сега Възлюблена моя, тръгваме надолу по хълма, но няма да бързаш.

Тя вдигна краката си от педалите и се приготви да ги използва като спирачка, ако се наложи.

Възлюблената не се забърза много, въпреки че поради наклона от нея не се изискваха никакви усилия. Но изведнъж стана доста стръмно. Възлюблената се засили и Тапънс се опита да използва краката си като спирачки. Когато стигнаха основата на хълма и двете се отзоваха в треволяка, в съвършено различно положение от първоначалното.

— Боли! — възкликна Тапънс, докато се изправяше.

След като се поизтупа, Тапънс се огледа наоколо. Беше стигнала до една обрасла пътека, която водеше към срещуположния хълм. Отстрани имаше рододендронови храсти и хортензии. Тапънс си помисли, че сигурно в друг сезон изглежда много красиво. В момента мястото не беше особено привлекателно. Просто една обрасла пътека, която се губеше между храстите, но все пак посоката й се забелязваше. Тапънс счупи няколко клончета и се промуши през храстите, опитвайки се да не загуби ориентира си към хълма. Пътеката се виеше нагоре. Очевидно от години никой не бе минавал по нея и не беше почиствана.

— Чудя се накъде ли води? — запита се на глас Тапънс. — След като има пътека има и причина, поради която е направена.

Пътеката направи няколко резки завоя наляво-надясно и Тапънс си помисли, че от този зиг-заг съвсем ясно може да почувства какво точно има предвид Алиса, когато попада в Страната на чудесата и казва, че „пътят се залюля и смени посоката си“. Храстите пооредяха. Появиха се лаврови дървета, вероятно за да обяснят името на къщата. Пътеката продължаваше между тях, но стана камениста и трудна за ходене. Изведнъж Тапънс се отзова пред четири стъпала, покрити с мъх, които водеха към нещо като ниша. Приличаше на олтар. В средата имаше пиедестал, а на него — доста изронена каменна статуя. Представляваше фигура на момче с кошничка на главата. Завладя я чувството, че статуята й е позната.

— Определено ми напомня на нещо — промърмори си тя. — Май в градината на леля Сара имаше подобна статуя, а също и много лаврови дървета.

Мислите й я отнесоха назад във времето към леля Сара, която бе посещавала от време на време като дете. Спомни си, че си играеше на една игра, наречена „конче“. За нея трябва обръч. Тогава Тапънс бе на шест години. Обръчът й изпълняваше ролята на конче — бяло конче с развята грива и опашка. Във паметта на Тапънс изплува спомена как тя препуска на кончето си по точно такава пътека, обрасла с трева, перата, украсяващи главата й се развяват, тя снишава глава, когато минава под дърветата и стига до една ниша със статуя на момче с кошничка. Винаги му носеше някаква дреболия като подарък. Слагаше го в кошничката и си пожелаваше нещо. Доколкото си спомняше, желанието й обикновено се сбъдваше.

Тя седна на най-горното стъпало и се замисли. „Сбъдваше се, защото всъщност аз послъгвах. Искам да кажа, че обикновено си пожелавах нещо, което със сигурност щеше да стане. Но когато ставаше, аз си представях, че е станало чудо. Струваше ми се, че е съвсем справедливо да поднеса подарък на божеството, а то да ми изпълни желанието. Въпреки че всъщност не беше божество, а едно дундесто момченце. Колко беше забавно. Измисляхме си разни неща, вярвахме в тях и си играехме.“

Тя въздъхна и тръгна надолу по пътеката. Не след дълго стигна мистериозната Кей-Кей.

Вътре бъркотията си беше същата. Матилда изглеждаше изоставена и забравена, но две нови неща привлякоха вниманието на Тапънс. Бяха порцеланови столчета, украсени с фигури на бели лебеди. Едното столче беше в тъмносиньо, а другото — в бледосиньо.

„Ама, разбира се — зарадва се Тапънс. — Спомням си ги от детството. Слагах ги на верандите или в градините. Мисля, че една от лелите ми имаше такива. Наричаше ги «Оксфорд» и «Кембридж». Много приличаха на тези. Нейните обаче бяха с патици… не, бяха с лебеди. Да, бяха украсени с лебеди. И имаха същото странно нещо на седалката, дупка под формата на «S». Можехме да си пускаме разни неща вътре в столчето. Мисля, че ще накарам Айзак да вземе тези две столчета и добре да ги измие. Ще ги сложим на верандата или лоджията, или както там Томи реши, въпреки че на мен веранда ми звучи по-добре. Ще им се радваме, когато времето се стопли.“

Тя се обърна и тръгна към вратата. В този миг се спъна в Матилда.

— О, Боже! — възкликна тя. — Сега пък какво направих?

В желанието си да запази равновесие, бе закачила с крак тъмносиньото столче. То се претърколи и се счупи.

— Господи! Убих „Оксфорд“. Ще трябва да се задоволим само с „Кембридж“. Не мисля, че ще може да се залепи. Има много парченца.

Тя въздъхна и се почуди какво ли прави Томи сега.

 

Томи седеше и разговаряше с един стар приятел.

— Странно се измени света — отбеляза полковник Аткинсън. — Чувам, че двамата с твоята съпруга, как й беше името, Прудънс… не, имаше прякор… Тапънс, точно така, та чувам, че сте отишли да живеете в провинцията, някъде близо до Холоукуей. Чудя се защо сте отишли там. По някаква специална причина ли?

— Намерихме сравнително евтина къща — обясни Томи.

— Голям късмет. Има ли име? Трябва да ми дадеш адреса.

— Мисля, че можем да я наречем „Къщата с Кедрите“, защото в градината има много хубави кедрови дървета. Но сегашното й име е „Лаврите“. Типична проява на викториански лош вкус, нали?

— „Лаврите“. „Лаврите“, Холоукуей. Какво целиш? За Бога, какво целиш?

Томи се втренчи изненадано в застарялото лице с пищни побелели мустаци.

— Отново по следите на нещо, а? — попита полковник Аткинсън. — Да не би все още да работиш в полза на държавата?

— О, твърде съм стар вече — рече Томи. — Пенсионирах се.

— Може и да е така. Или са ти казали така да отговаряш. В крайна сметка не разкриха много неща по онази работа.

— Каква работа? — попита Томи.

— Сигурно си чел или чул за нея. Скандалът Кардингтън. Случи се след другата история… писмата… и онази работа с Емлин Джонсън за подводницата.

— Смътно си спомням — призна Томи.

— Не се оказа свързано с подводницата, но точно тя привлече вниманието. Имаше едни писма. Дадоха политически оттенък на нещата. Да, писма. Ако бяха успели да ги намерят, всичко щеше да бъде различно. Щяха да се разкрият редица хора, които по онова време бяха едни от най-уважаваните членове на правителството. Странни неща се случват, нали? Предателите се оказват много уважавани и приятни хора извън всякакво подозрение… А през цялото време… Е, така и не ги хванахме. — Той примижа и продължи: — Да не би да са те изпратили там, за да се поогледаш, а, момчето ми?

— Да се поогледам за какво?

— Ами за тази твоя къща, „Лаврите“, както я нарече, по едно време имаше много забавни истории за нея. Имай предвид, че хората от службите за сигурност добре я претърсиха. Бяха убедени, че някъде в нея са скрити важни доказателства. Имаше предположение, че вече са ги изпратили в чужбина… май в Италия… точно преди собствениците да се сменят. Но други пък мислеха, че те са още тук. Нали разбираш, в такава къща има мазета, тавани и какво ли още не. Значи, Томи, момчето ми, отново си на лов.

— Уверявам те, че вече изобщо не се занимавам с такива неща.

— Да, преди човек можеше и да ти повярва, докато работеше на онова там място. В началото на войната. Съсипа онзи германец. Като и жената с книжките с детски стихчета. Да. Биваше си те. А сега вероятно са те пуснали по друга следа.

— Глупости! — възмути се Томи. — Не си въобразявай подобно нещо. Сега съм само един старец.

— Ти си едно старо хитро куче. Обзалагам се, че си по-добър от повечето младоци. Да. Седиш си тук и гледаш невинно… Предполагам, че не бива да ти задавам въпроси? Не бива да искам от теб да издаваш служебни тайни, нали? Бъди внимателен с половинката си. Обича да се пъха навсякъде. Едва се отърва последния път.

— Е, струва ми се, че Тапънс просто се интересува от историята на къщата. Кой е живял там и кога. Разглежда портретите им и разни такива неща. Вълнува се от градината. В днешно време всички се интересуваме от градините. Градините, каталозите с луковици и всякакви други каталози.

— Може и да ти повярвам, ако мине една година и нищо не се случи. Но аз те познавам, Бересфорд, а познавам и мисис Бересфорд. Двамата сте чудесна двойка и съм готов да се обзаложа, че ще откриете нещо. Уверявам те, ако тези документи се появят на бял свят, ще имат огромен ефект в политическите среди и много хора няма да са доволни. Сигурен съм. А тези, които няма да са доволни, сега се считат за стълбовете на обществото. Някои от тях са и опасни. Не го забравяй. Освен това онези, които не са опасни, са във връзка с тези, които са опасни. Така че бъди внимателен и пази съпругата си.

— Какви ми ги наговори! — рече стреснато Томи. — Караш ме да се плаша.

— Е, продължавай да се плашиш, но пази мисис Тапънс. Аз я харесвам. Добро момиче е. Такава си беше и такава ще си остане.

— Едва ли е вече момиче — отбеляза Томи.

— Не говори така за жена си. Не бива да ти става навик. Тя е една на хиляда. Но ми става мъчно за всеки, който й падне на мушката. Сигурно вече е тръгнала на лов.

— Не мисля. По-вероятно е да е на чай при някоя възрастна дама.

— Много добре. Старите дами понякога могат да ти дадат ценна информация. Старите дами и петгодишните деца. Получава се така, че можеш да научиш истината от хора, от които най-малко очакваш. Мога да ти разкажа такива неща…

— Сигурен съм, че можеш, полковник.

— Добре де, знам. Не бива да издавам тайни — поклати глава полковник Аткинсън.

 

На път за вкъщи Томи се загледа през прозореца на купето, наблюдавайки бързо сменящите се картини на провинциалния ландшафт. „Чудя се — замисли се той. — Този мой стар приятел. Обикновено знае много. Но за какво може да става дума сега? Всичко е в миналото. Не може да е останало след войната. Не и до днес.“ Дойде му наум, че нови идеи завладяха Европа. Общият пазар. И все пак някъде дълбоко в съзнанието му се загнезди една странна мисъл. Сега живееха внуците и племенниците, новото поколение, младите членове на фамилии, които винаги са били фактори в обществото. Децата се издигат, заемат важни постове, придобиват власт, защото са били родени за това. Но ако случайно те не се окажат лоялни, някой може да ги използва. Могат да повярват в някои нови идеи или да се опитат да възродят стари. Сега Англия е странна държава. Различна от онова, което бе преди. Или пък не е? Винаги под гладката повърхност има черна тиня. Между камъчетата не тече чиста вода. На дъното на морето има утайка. Нещо се раздвижва и утайката се вдига. Нещо трябва да бъде намерено и да бъде унищожено. Но, Господи! Не и в място като Холоукуей. Холоукуей си е такъв, какъвто винаги е бил. Първо, рибарско селце, а после нещо като английската Ривиера. Сега е само един летен курорт, доста оживен през август. Въпреки че все повече хора предпочитат да почиват в чужбина.

 

— Е, беше ли забавно? — попита Тапънс, когато станаха от вечеря и отидоха в дневната да пият кафе. — Как са старите момчета?

— Ами стари — отвърна Томи. — А как е твоята стара дама?

— Дойде акордьорът за пианото — съобщи му тя. — А освен това цял следобед валя и не съм се виждала с нея. Жалко, можеше да ми разкаже интересни неща.

— А моят стар приятел ми разказа — рече важно Томи. — Много се изненадах. Тапънс, какво мислиш за това място?

— Имаш предвид къщата?

— Не, имам предвид Холоукуей.

— Мисля, че мястото е хубаво.

— Какво имаш предвид под хубаво?

— Че определението е подходящо. Обикновено хората избягват да го използват, но на мен ми харесва. Струва ми се, че едно място е хубаво тогава, когато в него нищо не се случва, не искаш да се случва и си доволен, че не се случва.

— Сигурно е от възрастта.

— Не мисля, че това е причината. Според мен е приятно да знаеш, че има места, където нищо не се случва. Въпреки че трябва да отбележа, че днес едва не стана нещо.

— Какво едва не е станало? Да не би да си извършила някоя глупост, Тапънс?

— Разбира се, че не съм.

— Тогава какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, че едно от стъклата в оранжерията онзи ден се клатеше и едва-едва се държеше. Е, днес за малко да падне на главата ми. Можеше да ме нареже.

— Но изглежда се е уплашило — пошегува се Томи.

— Да. Извадих късмет. Но като се сетя, кръвта ми замръзва.

— Значи ще трябва да извикаме онзи старец, който прави разни поправки. Как се казваше? Айзак? Ще го накараме да прегледа всички стъкла. Нали не искаме да пострадаш, Тапънс?

— Предполагам, че когато човек си купи стара къща, винаги има нещо не наред.

— Мислиш ли, че в тази къща има нещо не наред?

— Какво искаш да кажеш?

— Днес чух разни странни неща за нея.

— Какво? Странни неща за нашата къща?

— Да.

— Изглежда ми невероятно.

— Как така невероятно? Защото ти се струва хубава и благонадеждна? Добре боядисана и поправена?

— Не. Това, което изброи се дължи на нас. Когато я купихме, изглеждаше овехтяла и едва се крепеше.

— Разбира се, затова беше евтина.

— Томи, държиш се странно. Какво има?

— Ами старият мустакатко Монти.

— Я виж ти! Прати ли ми много поздрави?

— Разбира се. Каза ми да ти поръчам да се пазиш, а и аз да те пазя.

— Той винаги казва така. Въпреки че не разбирам защо трябва да се пазя.

— Изглежда мястото е такова, че ще трябва да внимаваш.

— За Бога, Томи, какво искаш да кажеш?

— Тапънс, какво ще си помислиш, ако ти кажа, че той ми подметна или намекна, приеми го както искаш, че сме тук не защото сме пенсионери, а защото имаме задача? Че след последния случай отново са ни възложили нещо. Изпратени сме от Секретните служби, за да открием нещо. Да открием какво е станало на това място.

— Не зная дали си сънувал, Томи, или стария мустакатко Монти, но това ми звучи като бълнуване.

— Той го каза. Изглеждаше напълно убеден, че сме тук със задача да открием нещо.

— Да открием нещо? Какво?

— Нещо, което може да е скрито в къщата.

— Нещо, което може да е скрито в къщата? Томи, ти си откачил! Или по-точно той!

— И аз си помислих същото, но май не е.

— Какво може да се открие в тази къща?

— Предполагам, нещо, което някога е било скрито тук.

— Да не би да говориш за скрито съкровище? Скъпоценностите на руския царски род, скрити в нашето мазе?

— Не. Не съкровище. Нещо, което би могло да стане опасно за някой.

— Странно.

— Защо? Намерила ли си нещо?

— Не, разбира се, че не съм. Но изглежда преди много, много години тук се е разиграл скандал. Никой не си спомня точно, но можеш да го дочуеш от някоя баба или клюките на слугите. Беатрис има приятелка, която изглежда знае малко. Оказва се, че Мери Джордан е била замесена в скандала, но всичко е било потулено.

— Тапънс, да не би да си измисляш? Да не би да си си спомнила за онези славни дни от младостта си, когато един мъж дал на едно момиче от кораба „Лузитания“ секретен документ и ние се впуснахме в първото си приключение — да търсим неуловимия мистър Браун?

— Колко отдавна беше! Бяхме се нарекли „Младите любители на приключения“. Сега ми се струва като сън.

— Не, не е сън. Съвсем не е. Всичко си беше истина, въпреки че сега не ти се вярва. Случи се преди шейсет или седемдесет години. А може и повече.

— Какво точно ти каза Монти?

— Писма или някакви документи — обясни Томи. — Нещо, което е щяло, а и сега би могло да предизвика голямо политическо сътресение. За някой, който е бил във властта или е щял да бъде във властта, писма или документи, или нещо, което би унищожило този човек, ако излезе на бял свят. Интриги. Стари, стари интриги.

— По времето на Мери Джордан? Звучи ми невероятно. Томи, ти сигурно си задремал във влака и си го сънувал.

— Не съм, въпреки че всичко изглежда много невероятно.

— Предлагам да поразгледаме наоколо, все пак живеем в тази къща.

Тапънс обшари с поглед стаята.

— Не мисля, че тук може да има нещо скрито, а ти, Томи?

— И на мен не ми се вярва, че в такава къща някой може да се реши да скрие нещо. Много хора са живели след това тук.

— Да. Семейство след семейство, както научих. Но все пак може да има нещо скрито на тавана или в мазето, или пък заровено в градината. Както и да е, ще се позабавляваме. Нали разбираш, когато нямаме какво друго да правим и гърбовете ни се схванат от садене на луковици на лалета, можем за разнообразие да поогледаме наоколо. Представи си само, ще започнем с отговора на въпроса: „Ако аз искам да скрия нещо, къде бих го сложила? И къде би останало неоткрито?“

— Струва ми се, че тук нищо не може да остане неоткрито — рече Томи. — Не и след като толкова градинари са ровили навсякъде, различни семейства са се нанасяли и са се изнасяли, да не говорим за агентите по недвижими имоти.

— Е, човек никога не знае. Може да е скрито в някой чайник.

Тапънс стана и отиде до камината. Над нея имаше полица. Тя придърпа един стол, качи се на него и взе един китайски чайник. Свали капачето и погледна вътре.

— В него няма нищо.

— Съвсем необичайно място. — Очите на Томи блеснаха шеговито.

— Мислиш ли, че някой се е опитал нарочно да ми причини зло, като е разхлабил онова стъкло в оранжерията, така че да падне отгоре ми? — попита Тапънс, а в гласа й имаше повече надежда, отколкото страх.

— Струва ми се пресилено — отвърна Томи. — Но може да е било предназначено за стария Айзак.

— Разочарована съм, че го казваш — рече Тапънс. — Бих предпочела да си мисля, че съм се отървала на косъм.

— По-добре бъди внимателна и се пази. И аз ще те пазя.

— Постоянно се суетиш около мен.

— Ами много мило от моя страна, че го правя — закачи я Томи. — Трябва да си много доволна, че имаш съпруг, който се суети около теб.

— Никой ли не се опита да те застреля във влака или да го накара да дерайлира, или нещо такова?

— Не, но ще е добре да преглеждаме спирачките на колата, преди да тръгваме за накъде. Господи, това е пълна лудост! — възкликна възмутено Томи.

— Така е — съгласи се Тапънс. — Пълна лудост. И все пак…

— Все пак какво?

— Ами забавно е просто да си го мислиш.

— Да не намекваш, че Александър е бил убит, защото е знаел нещо — попита Томи.

— Той е знаел кой е убил Мери Джордан. „Беше някой от нас.“ — Лицето на Тапънс просветна. — Трябва да разберем всичко за тези Нас. Кои са били тези НАС? Станало е престъпление, което ние трябва да разкрием. За да го направим, трябва да се върнем в миналото — тогава, когато се е случило и да разберем защо се е случило. Никога не сме правили подобно нещо преди.