Метаданни
Данни
- Серия
- Томи и Тапънс (5)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Postern Of Fate, 1973 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Христо Христов, 1995 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,3 (× 34гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
ЗАДНАТА ВРАТА НА СЪДБАТА. 1995. Изд. Абагар Холдинг, София. Биб. Абагар крими, №43. Роман. Прев. от англ. Христо ХРИСТОВ [Postern of Fate / Agatha CHRISTIE]. Печат: Полипринт, Враца. Страници: 223. Формат: 20 см. Цена: 125.00 лв. ISBN 954-584-150-8.
История
- —Добавяне
Глава трета
Шест невъзможни неща преди закуска
— Къде за Бога… — започна Томи.
Беше свикнал да намира Тапънс на невъзможни места из къщата, когато се прибираше, но този път се впечатли повече от обикновено.
В къщата нямаше и следа от нея, въпреки че навън бе започнало леко да ръми. Досети се, че може да е потънала в някоя част на градината и затова излезе навън. В този миг възкликна:
— Какво за Бога!
— Здравей, Томи — поздрави го Тапънс. — Връщаш се по-рано, отколкото те очаквах.
— Какво е това?
— Имаш предвид Възлюблената?
— Какво каза?
— Казах Възлюблената. Така се нарича.
— Да не би да си решила да се качиш на това нещо? Не е ли малко малко за теб?
— Е, може и да е. Детска играчка е. Предполагам, си имал такава, преди да ти купят колело, когато си бил малък.
— Наистина ли върви?
— Е, не съвсем, но ако я качиш горе на хълма, тя сама си тръгва, защото има наклон.
— И предполагам, че долу се разбива. С това ли се занимава досега?
— Съвсем не — възмути се Тапънс. — Спираш я с крака. Искаш ли да ти демонстрирам?
— Не — заяви решително Томи. — Започва да вали по-силно. Просто исках да разбера защо… защо го правиш. Имам предвид, че едва ли е толкова забавно.
— Всъщност е доста страшно. Но виждаш ли, исках да разбера и…
— Искаш да разбереш какъв е този треволяк в ръката ти, нали?
— Точно така. Колко си досетлив!
— Разбира се, че съм. Познавам ги тези треви.
— Аз също.
Те се спогледаха.
— Само че в момента забравих как се казва — призна си Томи.
— И аз не се сещам.
— Какво смяташ да правиш с тази развалина?
— Ами… когато слезеш долу от хълма, но не използваш добре краката си, за да се спреш, попадаш в този треволяк.
— Не се ли казваше урти… уртикария? Не! Това беше изприщване, нали? Е, всеки се забавлява по свой начин.
— Правих разследване по последния проблем — обясни Тапънс.
— Твоя проблем? Моя проблем? Чий проблем?
— Не знам. Надявам се, че проблемът е общ.
— И не е някой от проблемите на Беатрис?
— О, не. Просто се зачудих какви още неща може да има скрити из къщата, така че отидох и разгледах играчките, които са прибрани в една странна стара оранжерия отпреди много, много години. Там намерих Възлюблената и Матилда, която е конче-люлка и има дупка в корема.
— Дупка в корема?
— Ами да. Предполагам, че децата са си крили разни неща там. За забавление. Пълна е със стари мръсни хартийки и всякакви парцалчета. Някои от тях са мазни. Изглежда са ги ползвали за чистене.
— Хайде да влизаме вкъщи — подкани я Томи.
— Е, Томи, нека да чуем какво ново при теб — каза Тапънс, като протегна краката си към приятния огън в камината, който бе запалила малко преди завръщането му. — Ходи ли в галерията на хотел „Риц“?
— Не. Нямах време.
— Как така не си имал време? Нали заради това отиде?
— Е, нещата не винаги стават така, както си ги намислил.
— Все пак сигурно си ходил някъде и си правил нещо.
— Открих ново място за паркиране на колата.
— Не е зле. И къде е? — позаинтересува се тя.
— Близо до Хаунслоу.
— И за какво, за Бога, си ходил до Хаунслоу?
— Не ходих точно там. Просто наблизо има паркинг. Оттам взех метрото.
— Какво? С метро до Лондон.
— Да. Стори ми се, че така е по-удобно.
— Изглеждаш виновен — заяви Тапънс. — Само не ми казвай, че имам съперница, която живее в Хаунслоу.
— Не! По-скоро трябва да си доволна от онова, което съм свършил.
— О! Да не би да си ми купил подарък?
— Не, боя се, че не. Никога не знам какво да ти купя.
— Понякога имаш много добри попадения — похвали го с надежда Тапънс. — Какво си свършил, Томи, че аз трябва да бъда доволна?
— Проведох разследване.
— Напоследък всички нещо разследват. Нали разбираш, тинейджърите, племенниците, братовчедите, синовете, дъщерите, всички разследват. Всъщност не знам какво толкова разследват. Не разбирам защо го правят и после изведнъж го прекратяват. Те започват, забавляват се, доволни са от себе си, а сетне… е, аз всъщност не знам какво става сетне.
— Бети, нашата осиновена дъщеря, е заминала за Източна Африка — каза Томи. — Имаш ли вести от нея?
— Да. Харесва й там. Изглежда й е приятно да си завира носа в африканските семейства и да пише статии за тях.
— Мислиш ли, че тези семейства одобряват интереса й?
— Не ми се вярва. В енорията на баща ми всички мразеха посещенията на журналистите. Наричаха ги „ноузи паркърс“[1].
— И са имали основание — съгласи се Томи. — Ти определено искаш да ми посочиш трудностите, които ме очакват при разследването ми.
— Какво разследване? Надявам се, че не става дума за тревокосачки.
— Не разбирам защо споменаваш тревокосачките?
— Защото непрекъснато разглеждаш каталози за тях — обясни Тапънс. — Просто си откачил на тази тема.
— В тази къща провеждаме историческо разследване. Опитваме се да разгадаем престъпления, които са се случили преди шейсет-седемдесет години.
— Добре, Томи, хайде сега ми разкажи.
— Отидох в Лондон, за да задействам разни неща.
— Аха! Задействал си разследването. Постъпил си точно като мен, въпреки че методите ни са различни, пък и времето, от което се интересувам е доста отдавна.
— Да не би да искаш да кажеш, че наистина си се захванала с проблема Мери Джордан? Нали така се изразявате в днешно време? — подкачи я Томи. — Значи вече е реален? Мистерията или проблемът Мери Джордан.
— Толкова обикновено име. Ако е била германка, едва ли би се казвала така. А хората говорят, че е била немски шпионин. Предполагам, че може да е била англичанка.
— Мисля, че тази шпионска история е нещо като местен мит.
— Моля те, Томи, продължи. Все още нищо не си ми разказал.
— Ами използвах някои… някои… някои…
— Престани да повтаряш някои — скара му се Тапънс. — Нищо не разбирам.
— Понякога е трудно да се обясни. Искам да кажа, че има различни начини да се проведе едно разследване.
— Имаш предвид за минало време?
— Да. Има неща, които можеш да откриеш. За други можеш да получиш информация и то не като се возиш на стари играчки или разпитваш възрастни дами, или подлагаш на кръстосан разпит един стар градинар, който вероятно не си спомня кое как точно е било, или пък да наобикаляш пощата и да разстройваш служителките, като ги разпитваш какво са казали пра-пра-прабабите или лелите им някога.
— Да, но от всички тях научих по нещо — нацупи се Тапънс.
— Аз също имам резултат.
— Ти си разпитвал? И на кого зададе въпросите си?
— Не беше точно разпитване. Не бива да забравяш, Тапънс, че съм имал контакт с хора, които знаят как се правят тези неща. Нали разбираш, има хора, на които плащаш някаква сума и те провеждат разследването вместо теб, така че получаваш достоверна информация.
— За кои неща става дума? И къде търсят тази информация?
— Например можеш да наемеш някой, който да проучи смъртните актове, кръщелните и брачните свидетелства.
— Предполагам, че си изпратил някой в Съмърсет Хаус. Там за всичко ли може да се търси?
— Да. Можеш да не ходиш лично, просто намираш някой, който да свърши работата вместо теб. Можеш да разбереш кога е починал някой, кога се е родил, какво е било завещанието му, кога се е женил и в коя църква, и така нататък.
— Много пари ли похарчи? — попита Тапънс. — Мисля, че бяхме решили да пестим, след като се нанесем тук.
— Като имам предвид твоето отношение към възникналия проблем, счетох, че подобен разход би бил уместен.
— Е, откри ли нещо?
— Още не. Трябва да почакам да приключи проучването. И ако намерят…
— Искаш да кажеш, че някой ще дойде и ще ти каже, че момичето Мери Джордан е родено еди-къде си и ти ще отидеш на място да продължиш разследването, така ли?
— Не съвсем. Има още много неща, които могат да се разберат като например данни от преброяване на населението, смъртни актове и причините за смъртта, и какво ли още не.
— Звучи ми интересно, а това е добре като начало.
— В издателствата на вестниците има папки, които също могат да се преровят.
— Искаш да кажеш, че оттам могат да изскочат съобщения за убийства или съдебни процеси?
— Не непременно. Но от тях можеш да се подсетиш за хора, с които някога си имал контакти. Можеш да ги издириш, да им зададеш въпроси, да подновиш старото приятелство. Да постъпим така, както едно време, когато имахме частно детективско бюро в Лондон. Надявам се, че ще открием хора, които да ни дадат необходимата информация или да ни кажат къде да я потърсим. Връзките с определени хора не са без значение.
— Вярно е. Знам го от опит.
— Нашите методи не са еднакви. Но мисля, че твоите са толкова добри, колкото и моите. Няма да забравя деня, в който ненадейно пристигнах в онзи пансион и първото нещо, което видях, беше ти, седнала отпред с плетка, представяща се за мисис Бленкинсоп.
— Само защото не позволих на някой да проведе вместо мен разследването.
— Не! — отсече твърдо Томи. — Беше се пъхнала в гардероба на стаята, в която ме разпитваха и разбра съвсем точно къде ме изпращат и какво трябва да свърша, но успя да стигнеш там първа. Подслушвачка! Ни повече, ни по-малко! Колко непочтено от твоя страна!
— Но резултатите бяха много задоволителни.
— Все още имаш чувството, че ти си победител. Изглежда често ти се случва.
— Е, някой ден ще разберем всичко и за случилото се тук, въпреки че е станало толкова отдавна. Не мога да се отърва от мисълта, че нещо наистина важно е скрито наоколо. Нещо, което е принадлежало на някой, нещо, което е свързано с къщата или с хората, които са живели в нея. И все пак ми е трудно да го повярвам. Вече ми е ясно каква трябва да е следващата ни стъпка.
— Каква? — попита съпругът й.
— Да повярваме в шест невъзможни неща преди закуска — каза загадъчно Тапънс. — О, станало е единайсет без петнайсет. Искам да си лягам. Уморена съм. Спи ми се, а съм ужасно мръсна, защото се рових из тези прашни стари играчки. Предполагам, че има още много неща на онова място, което наричат… между другото защо ли се нарича Кей-Кей?
— Не зная. Как се пише?
— И аз не знам. Струва ми се, че не са само двете букви една до друга.
— Защото ти звучи по-мистериозно ли?
— Звучи ми по японски — промърмори колебливо Тапънс.
— Не разбирам защо. На мен не ми звучи така, по-скоро като нещо за ядене. Може би някакъв вид ориз?
— Лягам си. Но първо ще се измия старателно, за да махна всички паяжини от себе си — рече тя.
— И помни, шест невъзможни неща преди закуска — напомни й Томи.
— Мисля, че в това ще съм по-добра от теб — закачи го тя.
— Понякога си непредсказуема.
— На теб ти се случва по-често, отколкото на мен. От време на време това ме ядосва. Е, Господ ни изпраща изпитания. Кой ни го повтаряше?
— Няма значение. Върви и отмий от себе си прахта на отминалите години — изрече философски Томи, сетне додаде: — Айзак става ли за градинар?
— Той смята, че да. Можем да го пробваме…
— За съжаление ние самите не разбираме много от градинарство. Ето ти още един проблем.