Агата Кристи
Задната врата на съдбата (10)

Глава втора
Запознаване с Матилда, Възлюблената и Кей-Кей

На следващата сутрин Тапънс тръгна да търси известния местен чешит, старият Айзак или както го наричаха при официални случаи, ако някой се сетеше — мистър Бодликот. Старият Бодликот беше една от местните знаменитости. Характерът му бе особен поради възрастта. Той твърдеше, че е на деветдесет (не беше много за вярване), но пък умееше да поправи всичко, което попаднеше в ръцете му. Ако се опиташ да си намериш водопроводчик, но не успееш, отиваш при стария Айзак Бодликот. Дали имаше квалификация да прави тези поправки, никой не знаеше, но през дългия си живот бе натрупал много знания за всякакъв вид повреди по канализацията, водопровода, бойлерите, баните и различните проблеми с електричеството. Парите, които взимаше, бяха сравними с тези на квалифициран водопроводчик, но ремонтите, които правеше, бяха изненадващо качествени. Извършваше и дърводелски услуги, оправяше брави, можеше да закачи картини на стената, понякога малко кривичко наистина, разбираше от пружините на креслата. Основният недостатък на мистър Бодликот бе досадният му навик непрекъснато да приказва, въпреки че от време на време му се налагаше да наглася изкуствените си зъби, за да направи речта си, както той се изразяваше, разбираема. Спомените му за жителите на селото сякаш бяха безкрайни. Трудно можеше да се прецени ползата от тях. Мистър Бодликот не бе от хората, които запазваха за себе си някоя пикантна история от миналото и се лишаваха от удоволствието да я разкажат. Тези негови полети на фантазията, или както той ги наричаше полети на спомените, често го спохождаха.

— Ще се изненадате, наистина ще се изненадате, ако ви разкажа всичко, което знам по този случай. Така си е. Знаете ли, онези си мислеха, че са наясно, ама грешаха. Напълно грешаха. Беше по-голямата сестра. Така си беше. А изглеждаше толкова хубаво момиче. Кучето на месаря им помогна за уликите. Проследило я до вкъщи. Да, само дето не била нейната къща. Мога да ви разкажа още много. Имаше една мисис Аткинс. Никой не знаеше, че тя държи пистолет в къщата си, само аз. Разбрах го, когато отидох да й поправям един шкаф, нали ги знаете онези високите с многото чекмеджета. Тя беше на седемдесет и пет. И какво виждам аз, докато поправям ключалката на едното чекмедже — пистолет. Да, беше скрит в кутия с дамски обувки. Размер 3 или… не съм сигурен, може да е бил 2. От бяла коприна. Едни такива мънички. Каза ми, че били сватбените обувки на пра-баба й. Може и така да е. Някой ми спомена обаче, че си ги била купила от един антикварен магазин, но не разбирам защо са й били. Така или иначе пистолетът си стоеше там при тях. Да, казваха, че синът й го бил донесъл от Източна Африка. Бил там на лов за слонове или нещо такова. Когато се върнал, го донесъл. И знаете ли какво правеше старата дама? Синът й я беше научил да стреля. Тя седеше до един от прозорците на гостната и когато някой тръгнеше по алеята към къщата, тя вдигаше пистолета и гръмваше покрай него. Човекът се уплашваше до смърт и избягваше. Казваше, че няма да пусне никой да влезе в къщата й и да смущава птиците. Много си падаше по птиците. Никога не е застрелвала птичка. Има и много истории за мисис Летерби. За малко щяха да я хванат, докато краде, но не успяха. Пипаше умно.

След като убеди мистър Бодликот да поправи прозорчето на банята, Тапънс се почуди дали да не насочи разговора така че спомените му да им помогнат да разрешат мистерията в тяхната къща. Може да има някакво съкровище или тайна, за която нищо да не подозират.

Старият Айзак Бодликот никога не отказваше, когато го викаха новите жители на селото. Да се среща с непознати хора бе едно от удоволствията в живота му. Жадувано събитие за него бе да попадне на хора, които не са чували великолепните му спомени за миналите времена. Онези, които ги знаеха, рядко го окуражаваха да ги повтаря. Но нова аудитория! Какво приятно събитие! Това вървеше в комплект с големия набор от услуги, които можеше да предложи на общността, в която живееше. С огромна радост се намесваше в чужди разговори.

— Голям късмет си беше, че старият Джо не се наряза. Щеше да му разсече лицето.

— Така ли?

— Тук има още стъкла, мадам, които трябва да се приберат.

— Зная — рече Тапънс, — но нямахме време.

— Не бива да се рискува със стъклата. Нали знаете какво става. Едно малко парченце може да направи такива поразии. Ако попадне в кръвта, можете направо да си умрете. Спомням си мис Лавиния Шотакомб. Няма да повярвате…

На Тапънс никак не й се слушаше за мис Лавиния Шотакомб. Някой вече й бе споменал за нея. Беше между седемдесет и осемдесетгодишна, почти глуха и напълно сляпа.

— Предполагам — прекъсна го Тапънс с намерение да спре излиянията му още преди да са започнали, — че знаете много за хората тук. Сигурно си спомняте за необикновени неща, които са се случили в миналото.

— Е, виждате ли, вече не съм толкова млад. Над осемдесет и пет съм, гоня деветдесетте. Но винаги съм имал добра памет. Нали разбирате, има неща, които човек не забравя. Когато нещо ти го напомни, без значение колко отдавна е било, то отново се появява в главата ти. Мога да ви разкажа такива неща, че няма да ми повярвате.

— Чудесно! — зарадва се Тапънс. — Само като си помисля колко много знаете за всякакви интересни хора.

— Ами! Какво ще говорим за хората. Понякога те се оказват не такива, за каквито ги мисли човек, а пък понякога вършат работи, на които не бихте повярвали, че са способни.

— Предполагам, че имате предвид шпионите или криминалните престъпници? — погледна го с надежда Тапънс.

Старият Айзак се наведе, вдигна едно мъничко парченце стъкло и каза:

— Ето, виждате ли? Как ще се почувствате, ако това с забие в ходилото ви?

Тапънс започна да подозира, че работата, която Айзак свърши в банята, няма да е достатъчна, за да го предразположи да й разкаже някои вълнуващи истории от миналото. Спомни си, че до прозореца на столовата, долепена до къщата, имаше оранжерия, която се нуждаеше от поправка и подмяна на стъкла. Помоли го да погледне дали си струва да се поправи или ще е по-добре да се събори. Айзак с удоволствие се прехвърли на следващия проблем. Те слязоха долу и излязоха навън. Обиколиха къщата и стигнаха до въпросното място.

— Аха, имате предвид това ли?

— Да — кимна Тапънс.

— Кей-Кей — изломоти Айзак.

Тапънс го погледна недоумяващо, защото нищо не разбра.

— Какво казахте?

— Казах Кей-Кей. Така я наричаше старата мисис Лоти Джоунс.

— О! И защо я е наричала така?

— Знам ли. Ами нещо като име на такива подобни неща. Тази тук е малка. Големите къщи имат къде-къде по-големи оранжерии, в които държат и саксийки с богородички.

— Да — кимна Тапънс и също се отнесе в спомени за миналото.

— Сега вие може да си го наричате оранжерия, но старата мисис Лоти Джоунс си му казваше Кей-Кей. Не знам защо.

— А в тази гледаха ли богородички в саксийки?

— Не, не се използваше за това. Децата си прибираха играчките в нея. Като споменах играчки, се сетих, че те може да са още тук, ако някой не ги е взел. Ама тя почти се е разпаднала. По едно време почнаха да я поправят, май нещо по покрива, но се съмнявам, че сега е годна за ползване. Децата си прибираха счупените играчки, столове и изобщо разни непотребни вещи. Но тук криеха също и кончето-люлка и Възлюблената. Ей там в онзи ъгъл.

— Можем ли да влезем? — попита Тапънс, като надникна през малкия процеп на прозореца. — Сигурно вътре има много интересни неща.

— Предполагам, че ключът си е на старото място.

— И къде е това място?

— Ей там е скрит, в бараката.

Те тръгнаха по една пътечка. Дори названието барака бе много за тази постройка. Айзак ритна вратата, разбута купчината изсъхнали клони и изгнили ябълки и взе от един пирон на стената халка, на която висяха четири ръждясали ключа.

— Тези са ключовете на Линдоп — обяви той. — Един от това семейство беше градинар тук, а преди това бил плетач на кошници. Не го биваше за нищо. Ако искате да влезете в Кей-Кей…

— О, да — каза с надежда в гласа си Тапънс. — Много бих искала да я разгледам. А как точно се пише?

— Кое как се пише?

— Кей-Кей. Само с две букви ли, КК?

— Не. Струва ми се, че беше по-различно. Мисля, че бяха две чужди думички. Май си спомням. Кей-Кей или пък Кеи-Кеи. Така или иначе произнасяха го Кей-Кей. Мисля, че е японска дума.

— Да не би тук да са живели и японци?

— Ами! Няма такова нещо. Имаше чужденци, но не бяха японци.

Айзак сложи малко масло, което намери в бараката на най-ръждясалия от ключовете. То подейства вълшебно. Айзак го пъхна в ключалката и го превъртя. Разнесе се стържещ звук, но вратата се отвори и двамата с Тапънс влязоха вътре.

— Ето. Май няма нищо друго освен боклуци — рече той, очевидно безразличен към предметите вътре.

— Това конче е много красиво! — възкликна Тапънс.

— Това е Макилда — съобщи Айзак.

— Мак-илда? — повтори Тапънс.

— Да. Женско име. Една от кралиците се е казвала така. Някой каза, че била жената на Уилям Завоевателя, но ми се струва, че нещо се беше объркал. Кончето е от Америка. Американският кръстник го донесе на едно от децата.

— На едно от…

— Едно от децата на семейство Басингтън. Те бяха преди Паркинсон. О, май ги обърках. Вече не си спомням. Ама май съвсем е ръждясало.

Тапънс се сети, че името на кралицата, а значи и на кончето беше Матилда. Въпреки ръждата то изглеждаше добре. Беше с размерите почти на истинско конче. От гривата му бяха останали само няколко косъма. Едното му ухо бе счупено. Изглежда някога цветът му е бил сив. Краката му обаче си бяха здрави, но опашката бе съвсем излиняла.

— Не прилича на нито едно люлеещо се конче, което съм виждала досега — рече изненадано Тапънс.

— Не, нали? — кимна Айзак. — Другите се клатят напред-назад, а този тук, виждате ли, сякаш подскача. Ето, първо предните крака се вдигат. Хоп! После задните. Виждате ли колко е интересно? Ако се кача, мога да ви покажа…

— Внимавайте — посъветва го Тапънс. — Може да има някой стърчащ пирон, който да ви одере или може да паднете.

— Ами! Яздил съм Матилда преди петдесет или шейсет години, но още си спомням как става. Знаете ли, все още си го бива. Не се е разпаднало.

С рязко и неочаквано, почти акробатично движение, той яхна Матилда. Кончето се придвижи напред, после назад.

— Върви, а?

— Да, наистина върви — изненада се Тапънс.

— Да знаете колко им харесваше! Мис Джени го яздеше по цял ден.

— Коя е мис Джени?

— Най-голямата. На нея й го подари кръстника. И Възлюблената.

Тапънс го погледна въпросително. Тя не знаеше за кой предмет от намиращите се в Кей-Кей се отнася това наименование.

— Разбирате ли, така й казват. Онази каручка с малкото конче в ъгъла. Мис Памела се возеше на нея надолу по хълма. Тя беше много сериозно дете. Качваше се нагоре по хълма, после слагаше краката си тук, виждате ли, има педали, но сега не работят, и така тя се качваше горе на хълма и после се спускаше надолу, а като спирачки ползваше краката си. Доста често се прекатурваше в треволяка.

— Не звучи много приятно, искам да кажа, да се прекатуриш в треволяка — рече Тапънс.

— Е, тя можеше да спре преди да падне. Беше упорито момиче. Правеше го по три-четири часа на ден. Тогава оправях лехите за розите и често я наблюдавах как се спуска по хълма. Не съм говорил с нея, защото тя не обичаше да я заговарят. Искаше да продължи с това, с което се е захванала.

— И с какво се е била захванала? — полюбопитства Тапънс, защото изведнъж мис Памела й се стори по-интересна от мис Джени.

— Ами не знам. Понякога казваше, че е принцеса, която бяга, а понякога че е Мери, кралицата на… Ирландия или Шотландия.

— Мери, кралицата на Шотландия — помогна му Тапънс.

— Да, така беше. Тя май заминала или избягала… Отишла в някакъв замък, не му помня името.

— Разбирам. Значи Памела си е мислила, че е Мери, кралицата на Шотландия, която бяга от враговете си, така ли?

— Точно така. Щяла да се хвърли в краката на кралица Елизабет и да проси за милост, но аз не мисля, че кралица Елизабет е била много милостива.

— Да, много интересно — опита се да скрие разочарованието си Тапънс. — А как беше фамилията на това семейство?

— Листърс.

— Чували ли сте нещо за някоя си Мери Джордан?

— Аха, знам за коя ми говорите. Не. Била е преди мен тук. Имате предвид германската шпионка, нали?

— Изглежда всички знаят за това момиче — изненада се Тапънс.

— Да. Казват й Фроу Лайн или нещо такова. На мен звучи като име на железница.

— Така е — съгласи се Тапънс.

— Ха-ха-ха — разсмя се изведнъж Айзак. — Ако беше железница, съвсем не е вървяла по права линия, нали? Не, наистина не е. — Той продължи да се смее.

— Каква чудесна шега — отбеляза любезно Тапънс.

Айзак засия от удоволствие.

— Вие смятате ли да прибирате някакви зеленчуци тук? Знаете ли, ако искате боба ви да върви добре, трябва да го сложите тук, а после да се подготвите и за граха. Ами ранните марули? Можете да отгледате чудесни марули, малки, но крехки и вкусни.

— Струва ми се, че доста сте се занимавали с градинарство тук. Нямам предвид само тази къща, но и в много други.

— Да, работил съм най-различни работи. Ходил съм в повечето от къщите. Някои от градинарите не бяха добри и аз обикновено им помагах от време на време. Преди години се случи едно нещастие. Сбъркали със зеленчуците. Не е било по мое време, но съм чувал.

— Нещо с листа на попадийно семе, нали?

— Виж ти! Странно е, че вече знаете. Било е много отдавна. Доста хора са пострадали. Някой дори починал, поне така съм чувал. Е, нали знаете, речено-казано. Един стар приятел ми го каза.

— Струва ми се, че е била Фрой Лайн — каза Тапънс.

— Какво! Фрой Лайн е тази, която е умряла! Никога не съм чувал.

— Е, аз може и да бъркам. Защо не вземете Възлюблената и не я закарате на онова място на хълма, на което Памела я е качвала? Ако все още този хълм съществува.

— Ама, разбира се, че си е там. Вие какво си мислите? Вярно е, че целият е обрасъл в бурени. Вие внимавайте. Не знам ръждата доколко е повредила Възлюблената. Май ще е по-добре първо да я почистя.

— Добре — съгласи се Тапънс, — а после ще си помислите с кои зеленчуци да се заемем.

— Хубаво, но ще се погрижа попадийно семе да не се окаже близо до спанака. Не искам да ви се случи нещо точно сега, когато сте се нанесли в нова къща. Мястото е добро, само дано имате парички да си го постегнете.

— Много ви благодаря.

— Ще се погрижа също и Възлюблената да не се счупи, когато се качите на нея. Много е стара, но въпреки това ще проработи. Един мой братовчед онзи ден извади едно старо колело. Човек не би помислил, че ще тръгне. Никой не го бе ползвал четирийсет години. Но като му сложихме малко масълце, то запя. Само като си помисли човек какви чудеса прави масълцето.