Орсън Скот Кард
Сянката на Ендър (7)

6
Сянката на Ендър

— Обикновено рапортите ти за новобранските групи са кратки. Някой друг смутител, доклад за инцидент, или — в най-добрия случай — нищо.

— Свободен сте да подценявате която искате част от рапорта ми, сър.

— Сър? Леле, какви сме обидчиви и педантични днес!

— В коя част от моя рапорт според вас прекалявам?

— Според мен това не е рапорт, а любовна песен.

— Разбирам, че може да изглежда като подмазване — при всеки полет да използваме техниката, която вие използвахте с Ендър Уигин…

— При всеки полет ли я използваш?

— Както сам забелязахте, сър, тя дава интересни резултати. Извършва се моментален подбор.

— Подбор в категории, които иначе можеше и да не съществуват. Въпреки това приемам комплимента, съдържащ се в действията ти. Но цели седем страници за Бийн — ти наистина ли научи толкова много неща от една реакция, която първоначално е била мълчаливо подчинение?

— Тъкмо това твърдя, сър. Изобщо не беше подчинение. Беше… аз осъществявах експеримента, но имах чувството, че голямото око, гледащо през микроскопа, е неговото, а обектът на наблюдение — аз.

— Значи, той те е нервирал.

— Би нервирал всеки. Той е студен, сър. И все пак…

— И все пак е пламенен. Да, прочетох рапорта ти. До последната бляскава страница.

— Тъй вярно!

— Според мен знаеш, че да не се влюбваме в учениците си е добър съвет.

— Сър?

— В този случай обаче се радвам, че толкова много си заинтригуван от Бийн. Защото, разбираш ли, аз не се интересувам чак толкова от него. Аз вече разполагам с момчето, което според мен ни дава най-добър шанс за победа. И все пак съществува значителен натиск — заради проклетите подправени резултати от тестовете на Бийн — да му се оказва специално внимание. Много добре, така да бъде. Това внимание ще му окажеш ти.

— Но, сър…

— Може би не умееш да различаваш заповед от покана?

— Само се притеснявам, че… той вече има лошо мнение за мен.

— Добре. Значи ще те подценява. Освен ако не смяташ, че лошото му мнение би могло и да е обективно.

— В сравнение с него, сър, всички ние може и да сме малко тъпички.

— Твоята задача е да му обръщаш специално внимание. Опитай се да не го боготвориш.

 

През онзи първи ден във Военното училище Бийн мислеше само за оцеляването си. Никой нямаше да му помогне — малката драматизация на Димак в совалката го беше изяснила. Наредиха го така, че да бъде заобиколен от… какво? В най-добрия случай съперници, в най-лошия — врагове. Значи, пак беше на улицата. Е, добре. Бийн не се бе предал на улицата. Щеше да оцелее и тук — без помощта на сестра Карлота. Без дори тази на Пабло. Нямаше значение, че портиерът го бе намерил в тоалетната на Чистото място.

И затова той наблюдаваше. Вслушваше се. Всичко онова, което научаваха останалите, той трябваше да научи също толкова добре, дори по-добре. Отгоре на всичко искаше да научи онова, на което другите не обръщаха никакво внимание — как работи групата и каква е системата във Военното училище. Как се разбират учителите помежду си. Къде е властта. Кой от кого се бои. Всяка група си имаше шефове, подмазвачи, бунтовници, овце; силни и слаби връзки, приятелства и лицемерие. И лъжи вътре в лъжите. Бийн трябваше да ги открие до една възможно най-бързо, за да разполага с ниши, в които да оцелее.

Отведоха ги в казармата, дадоха им легла, шкафчета и малки портативни чинове, много по-сложно устроени от онзи, който използваше при уроците със сестра Карлота. Някои от децата мигом започнаха да играят с тях — опитваха се да ги програмират или изследваха вградените в тях игри, но това ни най-малко не интересуваше Бийн. Компютърната система на Военното училище не беше човек; овладяването й би било полезно в дългосрочен план, но за днес не беше важно. Бийн имаше нужда да разбере какво е всичко онова извън новобранските казарми.

И много скоро те отидоха там. Пристигнаха „сутринта“ според космическото време — което за раздразнение на мнозина в Европа и Азия означаваше времето във Флорида, защото първите станции се контролираха оттам. За децата, идващи от Европа, беше късен следобед, което означаваше, че щяха да имат сериозен проблем с часовата разлика. Димак обясни, че лекарството за това е да се заемат с енергични физически упражнения, а после да подремнат за кратко — не повече от три часа — в ранния следобед. След това отново ги очакваше много гимнастика, за да могат вечерта да заспят в редовния час за лягане на учениците.

Те се подредиха в редица в коридора.

— Зелено, кафяво, зелено — каза Димак и им посочи как тези линии по коридорните стени винаги ще ги отвеждат обратно в техните спални помещения. На няколко пъти избутваха Бийн от редицата, накрая остана последен. Не му пукаше — блъскането не пускаше кръв, от него не оставаха синини, а последен в редицата беше най-доброто място за наблюдаване.

Покрай тях в коридора минаваха други деца — понякога сами, друг път по двойки и по тройки, повечето с униформи в ярки цветове и най-разнообразни кройки. Веднъж минаха покрай цяла група, облечена еднакво. Войниците бяха с шлемове на главите, носеха екстравагантни револвери и тичаха с целеустременост, която заинтригува Бийн. Те са банда, помисли си той. И са тръгнали да се бият.

Не бяха чак точкова съсредоточени, че да не забележат новаците, които вървяха по коридора и ги гледаха със страхопочитание. Незабавно започнаха да им подвикват — „Зайци!“, „Прясно месо!“, „Кой ака в коридора и после не чисти?“, „Даже миришат на тъпотия!“. Но всичко това бяха само безобидни закачки — по-големите деца утвърждаваха превъзходството си, нищо повече. Нямаше истинска враждебност. Всъщност, беше почти дружелюбно. Самите те си спомняха как са били новобранци.

Някои от новобранците преди Бийн в редицата се наежиха и подвикнаха в отговор някакви вяли, жалки обиди, които предизвикаха още повече дюдюкания и подигравки от другите деца. Бийн беше виждал по-големи и по-едри деца, които мразеха малките, защото им бяха конкуренция за храната и ги прогонваха, без да им пука, че така малките ще умрат. Беше понесъл истински удари, от които боли. Беше виждал жестокост, експлоатация, осакатяване, убийства. Тези другите деца не разпознаваха обичта, когато я виждаха.

Онова, което Бийн искаше да знае, беше как е организирана тази банда. Кой я води, как го избират, за какво е тази банда, фактът, че имат собствена униформа, означаваше, че тя има официален статут. Което пък значеше, че властта е изцяло у възрастните — обратното на организацията на бандите в Ротердам, където възрастните се опитваха да ги разбият, където вестниците пишеха за тях като за престъпни заговори, а не малки жалки съюзи за оцеляване.

Тъкмо там беше ключът. Всичко, което децата правеха тук, бе задавано от възрастните. В Ротердам възрастните бяха враждебни, безразлични или — като Хелга с нейната благотворителна кухня — напълно безпомощни. Затова децата можеха да оформят собственото си общество без тяхната намеса. Всичко се основаваше на оцеляването — сдобиването с достатъчно храна, без да те убият, наранят или да се разболееш. Тук имаше готвачи и лекари, дрехи и легла. Властта не се основаваше на достъпа до храна, а на получаването на одобрение от възрастните.

Тъкмо това означаваха тези униформи. Възрастните ги избираха, а децата ги носеха, защото възрастните някак си им придаваха ценност.

Значи ключът към всичко беше да разбереш учителите.

Всичко това премина през главата на Бийн, преди големите деца да стигнат до него — не толкова словесно, колкото като чисто и почти мигновено прозрение, че вътре в бандата няма никаква власт в сравнение с властта на учителите. Щом видяха, че Бийн е много по-дребен от всички други деца, те избухнаха в смях, подсвирквания и крясъци — „От този и лайното е по-голямо!“, „Не мога да повярвам, че може да ходи!“, „Мама няма ли я?“, „Ама това човек ли е?“.

Бийн пропусна всичко това покрай ушите си. Но усещаше радостта на децата напред в редицата. Тях ги бяха унижили в совалката — сега бе ред на Бийн да бъде подиграван. От това им ставаше много хубаво. Както и на Бийн — защото то означаваше, че вече не го възприемат толкова като съперник. Като го унижиха, преминаващите войници го бяха отървали поне в мъничка степен от…

От какво? Каква беше опасността тук?

Защото опасност нямаше как да няма. Това той го знаеше. Опасност винаги има. И тъй като цялата власт беше у учителите, значи опасността идваше от тях. Но Димак бе започнал с това, че настрои останалите деца срещу Бийн. Значи, самите деца бяха избраното оръжие. В такъв случай са налагаше да опознае другите деца не защото те самите щяха да са му проблем, а защото техните слабости и мечти можеха да бъдат използвани срещу него от учителите. И — за да се защити — на Бийн му предстоеше да подбие авторитета им пред другите деца. Тук можеше да се опазиш само ако подкопаваш влиянието на учителите. Ала това беше и най-голямата опасност — да те заловят, че го правиш.

Новобранците поставиха длани върху един монтиран в стената скенер и се плъзнаха надолу по един стълб — Бийн за първи път се спускаше по гладка повърхност. В Ротердам се беше спускал само по улуци, пътепоказатели и електрически стълбове. Приземиха се в един отсек на Военното училище, където гравитацията беше по-силна. Бийн не бе усетил колко леки са били в спалните помещения, докато не почувства тежестта си в гимнастическия салон.

— Тук гравитацията е малко по-голяма от нормалното земно притегляне — обясни Димак. — Изискването е да прекарвате тук поне по половин час дневно, иначе костите ви ще започнат да се разпадат. И трябва да го прекарате в упражнения, за да поддържате издръжливостта си във върхова форма. Тъкмо там е ключът — в упражненията за издръжливост, а не в трупането на маса. Вие сте твърде малки и телата ви не биха могли да издържат тези тренировки, а тук няма и да ви са по силите. Издръжливост, това искаме от вас.

Тези думи не означаваха почти нищо за децата, но скоро треньорът изясни какво е имал предвид. Много бягане по пътечките, каране на велосипеди, изкачване на стълби, лицеви опори, прикляквания, набирания, коремни преси, но никакво вдигане на тежести. Там имаше и уреди с тежести, но тях ги използваха само учителите.

— Пулсът ви се следи от мига, в който влизате тук — съобщи им треньорът. — Ако до пет минути от пристигането ви пулсът ви не се учести и не го поддържате учестен през следващите двайсет и пет минути, това се записва в досието ви, а и аз го виждам на контролното табло тук.

— Получавам и рапорт — додаде Димак. — И после ви вписват в черния списък, така че всички да видят, че сте мързеливци.

Черен списък. Значи, ето какво оръжие използваха — да ги засрамват пред другите. Тъпо. Все едно на Бийн му пукаше.

Но контролното табло заинтересува Бийн. Как бе възможно да следят пулса им и да знаят с какво се занимават те, автоматично, от мига на пристигането им? Едва не зададе въпроса, но се досети за единствения възможен отговор: униформата. В дрехите беше — някаква система от датчици. Вероятно тя им съобщаваше много повече сведения от честотата на пулса им. Например, сигурно можеха да проследят всяко дете, независимо къде се намира в станцията, през цялото време. Сигурно имаше стотици и стотици деца и трябваше да има компютри, които докладват за местоположението, пулса и кой знае още каква информация за тях. Дали някъде имаше стая, в която учителите наблюдаваха всяка тяхна стъпка?

Или може би не беше в дрехите. В края на краищата, преди да влязат тук, трябваше да поставят длан върху скенера, както се предполагаше, за да бъдат идентифицирани. Значи може би в тази стая имаше специални датчици.

Време беше да го разбере. Бийн вдигна ръка.

— Сър…

— Да? — треньорът не беше забелязал досега колко е дребен Бийн и в ъгълчетата на устата му заигра усмивка. Той погледна Димак. Димак не се усмихна, нито по някакъв начин показа, че разбира какво си мисли треньорът.

— Мониторът на пулса в дрехите ни ли е? Ако съблечем която и да било част от униформата, докато се упражняваме, това…

— Не ви е позволено да сваляте униформата в гимнастическия салон — прекъсна го треньорът. — В помещението се поддържа ниска температура с цел да не ви се налага да се събличате. Ще бъдете следени по всяко време.

Това не беше истински отговор, но му каза онова, което Бийн искаше да знае. Значи контролирането се осъществяваше чрез дрехите. Може би идентификаторите бяха в дрехите и чрез сканирането на дланта съобщаваха на сензорите в гимнастическия салон кое дете в коя униформа е облечено. Връзваше се.

Значи дрехите вероятно бяха анонимни от момента, когато облечеш чиста униформа, докато не се идентифицираш някъде с длан. Това беше важно — то означаваше, че е възможно да се измъкнеш, без да се събличаш гол. Ако си гол, досещаше се Бийн, тук сигурно ще биеш на очи.

Всички те започнаха да се упражняват и треньорът им съобщаваше чий пулс не отговаря на изискванията и кои се престараваха и щяха твърде бързо да се преуморят. Бийн бързо схвана какво ниво трябва да поддържа и веднага го забрави. След като вече го бе научил, щеше да го запомни по рефлекс.

После дойде време за обяд. Бяха сами в столовата — като новопристигнали този ден те бяха на отделен график. Храната беше добра и изобилна. Бийн се слиса, когато някои деца огледаха порциите си и се оплакаха, че били много малки. Това беше същински пир! Бийн не можа да си дояде порцията. Готвачите съобщиха на хленчовците, че количествата за всички са адаптирани към индивидуалните им хранителни нужди — размерът на порцията за всяко дете излизаше на компютърен екран, когато то се идентифицираше с длан на влизане в столовата.

Значи ако не поставиш ръка върху скенера, не ядеш. Важно е да се знае.

Скоро Бийн откри, че размерът му ще привлече специално внимание. Когато донесе полуизядената си порция на шубера, електронен звънец извика дежурния диетолог.

— Днес ти е първият ден тук, затова няма да бъдем много строги. Но порциите ти са научно изчислени така, че да удовлетворяват хранителните ти нужди и за в бъдеще ще изяждаш и последната хапка от сервираната ти храна.

Бийн погледна безмълвно мъжа. Вече бе взел решение. Ако от гимнастическата програма огладняваше, той щеше да яде повече. Но ако очакваха от него да се тъпче, щяха да имат много здраве. Лесно щеше да изсипва излишната храна в чиниите на хленчовците. Те много щяха да се зарадват, а Бийн щеше да яде само толкова, колкото иска тялото му. Много добре си спомняше глада, но бе живял месеци наред със сестра Карлота и знаеше, че трябва да има доверие на собствения си апетит. Отначало й бе позволявал да го кара да яде повече, отколкото беше гладен. После му ставаше тежко, спеше лошо и му беше трудно да стои буден, когато поиска. Започна отново да яде само толкова, колкото тялото му иска, оставяше се гладът да го води и това поддържаше остротата и бързината на реакциите му. Гладът бе единственият диетолог, на когото имаше вяра. Хленчовците нека си се размекват.

След като неколцина от тях приключиха с яденето, Димак се изправи.

— Когато приключите, върнете се в спалните. Ако мислите, че ще се ориентирате до тях. Ако имате някакви съмнения, изчакайте ме — аз ще заведа дотам последната група.

Когато Бийн излезе навън, коридорите бяха празни. Другите деца поставиха длани върху стените и зелено-кафяво-зелените ивици се появиха. Бийн ги гледаше как се отдалечават. Едно от тях се обърна назад:

— Ти няма ли да дойдеш?

Бийн не отвърна нищо. Нямаше нищо за казване. Очевидно той не помръдваше. Въпросът беше тъп. Детето се обърна и се затича по коридора към спалното.

Бийн тръгна в противоположната посока. По стената нямаше ивици. Знаеше, че няма да има по-сгоден момент за проучване от сегашния. Ако го заловяха извън новобранската територия, щяха да му повярват, че се е загубил.

Коридорът бе под наклон и пред него, и зад него. За очите му изглеждаше сякаш той непрекъснато се изкачва нагоре, а когато се огледаше назад, тръгнеше ли да се връща обратно, пак щеше да се изкачва нагоре. Странно. Но Димак вече беше обяснил, че станцията представлява едно огромно колело, въртящо се в космоса, така че центробежната сила да замества гравитацията. Това означаваше, че главният коридор на всяко ниво представлява голяма окръжност и ти винаги се връщаш там, откъдето си тръгнал, а „надолу“ винаги беше насочено към външния край на кръга. Бийн започна да наглася всичко мислено. Отначало чак му се зави свят, като си представяше как се гледа отстрани, докато върви, но после смени наум ориентацията и си представи станцията като колело на каруца. Той през цялото време бе най-отдолу, без значение накъде се върти колелото. Това поставяше хората над него с главата надолу, но какво от това? Бийн винаги се намираше най-отдолу и така долу си беше долу, а горе си беше горе.

Новобранците се помещаваха на нивото на столовата, но по-големите деца нямаше как да са там, защото след столовите и кухните имаше само класни стаи и врати без обозначения със скенери, разположени достатъчно високо, че явно не бяха предназначени за деца. Други деца вероятно можеха да стигнат до тях, но Бийн не би могъл да ги докосне дори и ако подскача. Нямаше значение. Те не биха откликнали на отпечатъка от дланта на никое дете. Сигурно щяха да извикат някой възрастен да разбере какво си мисли, че прави това хлапе, та се опитва да влезе в стая, където си няма работа.

По стар навик — а не беше ли инстинкт? — Бийн смяташе подобни бариери за временни пречки. Той знаеше как да се катери по стени в Ротердам, как да се изкачва на покривите. Макар и дребничък, той намираше начини да се добере там, където трябваше да отиде. Тези врати нямаше да го спрат, ако решеше да проникне отвъд тях. В момента нямаше представа как ще го постигне, но изобщо не се съмняваше, че ще намери начин. Затова не се дразнеше. Просто трупаше информацията, докато измисли как да я използва.

На всеки няколко метра имаше стълб за слизане или стълба за изкачване. За да слезе по стълба в гимнастическия салон, трябваше да постави длан върху скенера. Но тук повечето нямаха скенери. Имаше смисъл. Повечето стълбове и стълбища просто те водеха по етажите — не, тук ги наричаха палуби. Това тук беше Международният флот и затова всичко беше уж като на кораб — а до гимнастическия салон водеше само един стълб, за да контролират достъпа до него, иначе щеше да се препълва с хора, които влизат там не по график. Щом го проумя, Бийн нямаше нужда да мисли повече за това. Заизкачва се по една стълба.

На следващия етаж трябваше да са спалните на другите деца. Вратите бяха по-широки и на всяка имаше знак. Използваха цветовете на някои униформи — без съмнение по подобие на ивиците, макар той да се съмняваше, че на по-големите деца им се налага да поставят длан върху стената, за да се ориентират. Имаше също и силуети на животни. Някои от тях не му бяха известни, но разпозна онези, които се използваха като символи на табелите в Ротердам — птици, котки, куче, лъв. Гълъб нямаше. Муха — също. Само благородни, смели животни. Силуетът на кучето приличаше на ловно животно — много тънък в хълбоците. Не като помияр.

Значи тук се срещаха бандите. И те си имаха животни-символи, което означаваше, че вероятно се наричат с имена на животни. Банда „Котка“. Или може би банда „Лъв“. Вероятно не бяха „банди“. Бийн скоро щеше да научи каква е точната дума. Той затвори очи и опита да си спомни цветовете и знаците на бандата, която по-рано го бе подигравала на минаване в коридора. Представяше си ясно силуета, но не го видя на никоя от вратите, покрай които беше преминал. Нямаше значение — не си струваше да обикаля целия коридор, за да го издири, когато това само щеше да увеличи риска да го заловят.

Пак нагоре. Още спални помещения, още класни стаи. По колко деца спяха в едно помещение? Това място беше по-голямо, отколкото той си мислеше.

Разнесе се тих звън. Няколко врати се отвориха на мига и в коридора нахлуха деца. Време за смяна.

Отначало Бийн се чувстваше по-сигурен сред големите деца, защото си мислеше, че може да се слее с тълпата, както винаги успяваше в Ротердам. Но тук този навик беше безсмислен. Това не беше случайна тълпа от хора, всеки тръгнал по своите си работи. Нямаше значение дали са деца — те бяха войници. Знаеха къде трябва да се намира всеки и Бийн в новобранската си униформа съвсем не беше на място тук. Почти веднага една двойка от по-големите деца го спря.

— Нямаш работа на тази палуба — каза единият. Начаса още няколко спряха и заоглеждаха Бийн, сякаш беше предмет, довлечен на улицата от буря.

— Я го вижте този колко е голям!

— Горкото хлапе, души задниците на всички!

— Леле!

— Излязъл си от своята територия, заек.

Бийн не каза нищо, само гледаше всяко момче, което говореше. Или момиче.

— Какви са цветовете ти? — попита едно момиче.

Бийн не отговори нищо. Най-доброто извинение би било, че не си спомня и затова не е сигурен, ако ги каже.

— Толкова е дребен, че може да ми мине между краката, без да ми докосне…

— Ох, Динк, млъкни! Същото каза, и когато Ендър…

— Да, да, Ендър.

— Това да не би да е хлапето, за което…

— Ендър толкова ли беше мъничък, като пристигна?

— … разправят, че е втори Ендър?

— Да, разправят, че това хлапе щяло да стигне до върха на листата.

— Ендър не е виновен, че Бонсо му забранява да стреля.

— Аз мога да кажа само, че ми прилича на картофче!

— За този ли говорят? Че бил като Ендър? С най-високите резултати?

— Дайте да го свалим на нивото на новобранците.

— Ела с мен — подкани го едно момиче и го хвана здраво за ръката.

Бийн я последва послушно.

— Казвам се Петра Арканян — представи се тя.

Бийн не каза нищо.

— Хайде, може да си дребен и уплашен, но нямаше да те допуснат тук, ако си глух или тъп.

Бийн сви рамене.

— Кажи ми как се казваш, преди да съм ти счупила дебелите пръстчета.

— Бийн — отговори той.

— Бобец, значи! Това не е име, а гадно ядене.

Той не каза нищо.

— Няма да ме преметнеш — продължи тя. — Това, дето ми се правиш на глухоням, е просто прикритие. Дошъл си тук нарочно.

Той продължи да мълчи, но го глождеше, че тя толкова лесно го е разконспирирала.

— Децата в това училище ги избират заради ума и инициативността им. Следователно, разбира се, ти си искал да изследваш. Работата е там, че те го очакват. Вероятно знаят, че го правиш. Значи няма смисъл да се криеш. Какво толкова ще ти направят — ще ти пишат няколко големи черни точки ли?

Значи, ето какво мислеха другите деца за позорния списък.

— Това, дето така мълчиш като риба, само ще ядоса хората. На твое място бих го зарязал. Може би е вършило работа при мама и татко, но тук просто те превръща в инат и смешник. Ако има нещо важно, така или иначе ще ти се наложи да го кажеш, затова — почвай да говориш!

— Добре — съгласи се Бийн.

Сега, когато й показа, че я слуша, тя спря да му опява. Очевидно бе решила, че лекцията върши работа.

— Цветове? — попита момичето.

— Зелено-кафяво-зелено.

— Тези новобрански цветове звучат като нещо, дето можеш да го намериш в мръсен клозет, не мислиш ли?

Значи, тя беше поредното глупаво хлапе, което си мисли, че е много забавно да се майтапиш с новобранците.

— Май всичко тук е разработено така, че да подтиква по-големите деца да се бъзикат с новобранците.

Или може би не беше. Може би тя просто бе от приказливите. По улиците рядко се срещаха такива. А сред децата — почти никак. Виж, сред пияниците ги имаше в изобилие.

— Системата тук е шибана. Сякаш искат от нас да се държим като малки деца. Не че това ще притесни точно теб. По дяволите, ти вече разиграваш тъпия номер със загубилото се малко детенце.

— Сега не — отрече той.

— Запомни едно: без значение какво правиш, учителите знаят за това и вече разполагат с някаква тъпа теория, която обяснява какво означава то за твоята личност и не знам си какво. Те винаги намират начин да го използват против теб, ако поискат, така че по-добре въобще не се пробвай. Без съмнение в рапорта за теб вече пише, че си предприел този малък излет по времето за „лека нощ, деца“ и вероятно от това са заключили, че ти „реагираш на несигурността, като търсиш самотата, докато изследваш границите на новото си обкръжение“ — това последното тя изговори с превзет глас.

Сигурно можеше да му се похвали и с други имитации на гласове, но той нямаше намерение да остане с нея достатъчно дълго, за да го разбере. Тя очевидно беше човек, който обича да се грижи за някого, но досега е нямало за кого. Бийн нямаше интерес да се превръща в неин проект. Не беше зле да бъде проект на сестра Карлота, защото тя можеше да го измъкне от улицата и да го прати във Военното училище. Но какво ли можеше да му предложи тази Петра Арканян?

Той се плъзна надолу по един стълб, спря пред първото отверстие, промъкна се в коридора, изтича до следващата стълба и притича през две палуби, а после влезе в един коридор и побягна с всички сили. Тя вероятно беше права за онова, което каза, но едно беше сигурно — той нямаше да търпи тя да го държи за ръка чак докато се върне в кафяво-зелено-кафявата зона. Последното, което му трябваше, ако искаше да се отстоява на това място, беше да се появи, воден за ръка от какичка.

Намираше се четири палуби над нивото на столовата, където в момента би трябвало да се намира. И тук обикаляха деца, но далеч не толкова, колкото на долната палуба. Повечето от вратите нямаха обозначения, но няколко стояха отворени, включително една голяма арка, водеща към игрална зала.

Бийн беше виждал компютърни игри в някои барове в Ротердам, но само отдалече — през вратите и между краката на мъжете и жените, които влизаха и излизаха в безкрайното си търсене на забрава. Никога не беше виждал дете да играе на компютърна игра, освен на видеоигрите по витрините на магазините. Тук това ставаше наистина — имаше само няколко играчи, дошли да изиграят набързо някоя игра в междучасието, затова звуците на всички игри отекваха ясно. Няколко деца играеха на индивидуални игри, а четирима играеха заедно на някаква космическа игра с холографски дисплей. Бийн застана достатъчно далече, за да не навлиза в зрителното им поле, и започна да ги наблюдава как играят. Всеки от тях командваше ескадрон от четири малки корабчета и целта на всеки беше да унищожи всички останали флотилии или да плени — но без да унищожава — бавноподвижния кораб-майка на всеки. Той научи правилата и терминологията, като слушаше разговорите на момчетата по време на играта.

Играта завърши с победа от изтощение, не от хитрост — последното момче просто използваше корабите си по най-малко тъпия начин. Бийн ги гледаше как започват нова игра. Никой не пусна монета. Тук игрите бяха безплатни.

Бийн изгледа още една игра. Беше също толкова бърза, колкото и първата — всяко момче водеше тромаво кораба си и забравяше за всички останали, които не бяха активно ангажирани. Сякаш мислеха, че флотилиите им се състоят от един действащ кораб и три резервни.

Може би командното табло не позволяваше по-различни действия. Бийн се приближи. Не, беше възможно да зададеш курса на един кораб, да поемеш управлението на другия, после на следващия, а накрая да се върнеш на първия и да смениш курса му по всяко време.

Как тези момчета бяха постъпили във Военното училище, щом и за това не можеха да се сетят? Бийн никога досега не бе играл на компютърна игра, но веднага забеляза, че всеки компетентен играч бързо би победил, ако това беше най-силната конкуренция.

— Хей, джудже, искаш ли да играеш?

Един от тях го беше забелязал. Разбира се, и другите го бяха забелязали.

— Да — отвърна Бийн.

— Бъгер да го вземе — изруга момчето, което го беше поканило. — Ти за кого се мислиш, за Ендър Уигин?

Те се разсмяха, а после и четиримата си тръгнаха за поредния учебен час. Стаята беше празна. Време за уроци.

Ендър Уигин. И децата в коридора също говореха за него. Нещо в Бийн ги бе накарало да се сетят за Ендър Уигин. Понякога с възхищение, понякога с яд. Този Ендър сигурно беше победил по-големи деца на компютърна игра или нещо такова. И беше начело на листата — някой го беше споменал. Каква листа?

Деца в еднакви униформи, тичащи в пакет, на път за битка — около това се въртеше животът тук. Имаше една основна игра, на която играеха всички. Живееха в казарми според това към кой отбор принадлежат. Класирането на всяко дете в листата се обявяваше на всеослушание. И каквато и да беше играта, управляваха я възрастните.

Значи така бе устроен животът тук. А този Ендър Уигин — който и да беше — стоеше на върха и оглавяваше листата.

Бийн напомняше на хората за него.

Да, това го караше малко да се гордее, но и го дразнеше. По-безопасно беше да не те забелязват. Но тъй като другото малко дете се беше справило блестящо, видеха ли Бийн, се сещаха за Ендър и затова Бийн се запомняше. Това значително щеше да ограничи свободата му. Тук нямаше начин да изчезнеш, както успяваше да изчезне сред тълпите на Ротердам.

Е, на кого му пукаше? Не можеха да сторят нищо лошо — поне не наистина лошо. Каквото и да се случеше, докато беше във Военното училище, той никога нямаше да остане гладен. И винаги щеше да има подслон. Бе попаднал в рая. Всичко, което трябваше да прави, беше да покрива необходимия минимум, за да не го изпратят преждевременно у дома. Така че на кого му пукаше дали хората го забелязват, или не? Нямаше никакво значение. Нека те си се притесняват за класирането в листата. Бийн беше спечелил битката за оцеляване, никоя друга конкуренция вече нямаше значение.

Но още щом си го помисли, разбра, че не е вярно. Защото му пукаше. Не беше достатъчно само да оцелееш. Никога не беше. По-голяма от нуждата му за храна беше нуждата му от ред, от това да открие механизма на нещата, да разбере света около себе си. Докато гладуваше, той, разбира се, използва знанията си, за да се присъедини към бандата на Поук, да й осигури достатъчно храна, че и до него да стигне малко — на дъното на обществената йерархия. Но дори когато Ахил ги превърна в свое семейство и започнаха да ядат всеки ден, Бийн бе останал нащрек — опитваше се да разбере промените, динамиката в групата. Дори и със сестра Карлота бе хвърлил много усилия в опити да проумее защо и как тя притежава властта да прави всичко това за него и основата, на която го бе избрала. Той не се нуждаеше от знания. Искаше да проумее всичко и да го подреди в главата си.

И тук също. Можеше да се върне обратно в спалното и да подремне, но вместо това рискува да си навлече неприятности, само за да разбере неща, които без съмнение щеше да научи в нормалния ход на събитията.

Защо дойдох тук? Какво търсех?

Ключа. Светът беше пълен със заключени врати и той искаше да се докопа до всеки ключ.

Застана неподвижно и се ослуша. Наоколо цареше безмълвие. Имаше само някакъв едва доловим шум — сподавен тътен и съскане, заради които звуците не отекваха из цялата станция.

Със затворени очи той определи източника на лекия шум. Отвори ги и тръгна към отдушника. Застана пред решетка, от която излизаше малко по-топъл въздух и предизвикваше едва доловим ветрец. Жуженето обаче не беше съскането на въздуха тук, а идваше от по-силния и по-далечен шум на машините, помпащи въздуха из цялото Военно училище.

Сестра Карлота му беше казала, че в космоса няма въздух, затова на местата, където живееха хора, те да държаха корабите и станциите си здраво затворени и да запазят вътре всяка капчица въздух. Налагаше се постоянно да сменят въздуха, защото кислородът, каза тя, се изхабявал и трябвало да бъде възстановяван. За това служеше въздушната система. Сигурно покриваше целия кораб.

Бийн седна пред решетката на отдушника и опипа краищата й. Не я придържаха никакви видими болтове или пирони. Вкара ноктите си под ръба й, внимателно приплъзна пръсти около нея и натисна няколко пъти към себе си. Пръстите му влязоха под ръба. Той силно дръпна. Решетката изхвърча, а Бийн се прекатури по гръб.

Без да губи време, той я остави встрани и надникна в отдушника. Каналът бе дълбок само петнайсетина сантиметра от входа до долния отвор. Горният край беше солиден, но дъното беше отворено и водеше към системата от канали.

Прецени на око отвора на отдушника, както преди години беше застанал на тоалетната чиния и бе разгледал вътрешността на казанчето, обмисляйки дали ще се побере вътре, или не. И сега изводът беше същият — щеше да е тясно и мъчително, но се побираше.

Той бръкна дълбоко вътре. Не напипа дъно. Но с тези негови късички ръце това не означаваше нищо. Нямаше как да се види накъде продължава каналът, когато стигне пивото на етажа долу. Бийн си представяше канал, водещ под пода, но нещо не му се връзваше. Сестра Карлота бе споменала, че всяко парченце материал, използван за построяване на станцията, се доставяло от Земята или от фабриките на Луната. Нямаше да си позволят големи пролуки между палубите и таваните долу, защото така щеше да се загуби пространство, в което безценният въздух трябва да се изпомпва, без никой да го диша. Не, системата от канали би трябвало да е скрита във външните стени, вероятно навсякъде на не по-голяма дълбочина от петнайсет сантиметра.

Затвори очи и си представи въздушната система. Машини, които изпращат топъл полъх през тесните канали, преминаващи през всяка стая и разнасящи навсякъде свеж въздух, годен за дишане.

Не, не ставаше. Трябваше да има и място, където въздухът да се всмуква и изтегля обратно. И ако въздухът се вкарваше през външните стени, то всмукването трябваше да става през… коридорите.

Бийн стана и изтича към вратата на залата за игри. И, разбира се, таванът на коридора беше поне двайсет сантиметра по-нисък от тавана вътре в стаята. Но отдушници нямаше. Само осветителни тела.

Той се върна в стаята и я огледа. Покрай горния край на стената, граничеща с коридора, имаше тесен отдушник, който изглеждаше по-скоро декоративен, отколкото практичен. Отворът му беше широк около три сантиметра. Дори и Бийн не би могъл да мине през системата за всмукване.

Той се спусна обратно към отворения отдушник и свали обувките си. Нямаше причини да отлага, защото стъпалата му бяха много по-големи от нужното.

Застана с лице към отдушника и провря крака надолу в отвора. После се загърчи, докато и бедрата му потънаха в дупката, а хълбоците му опряха в ръба на отвора. Краката му все още не напипваха дъно. Не беше добър знак. Ами ако отдушникът водеше право към машините?

Той се измъкна навън, обърна се с гръб към отвора и пак влезе. Беше по-трудно и по-мъчително, но сега можеше да изплъзва повече ръцете си и да се залови здраво за пода, докато не потъна до гърди в дупката.

Краката му напипаха дъното.

Той заопипва с пръсти. Да, каналите минаваха наляво и надясно покрай външната стена на стаята. А отворът бе достатъчно висок, за да може да се плъзне надолу, после да се запромъква — винаги на една страна — от стая към стая.

Засега нямаше нужда да знае повече. Подскочи леко, за да може да се залови с ръце малко по-нататък и така да използва триенето, за да се измъкне. Вместо това хлътна в отдушника.

Прекрасно, няма що! Е, все някой щеше да го потърси по някое време или щеше да го намерят следващата група деца, дошли да играят игри — но той не искаше да го намерят така. По-точно, каналът щеше да му осигури само алтернативен маршрут през станцията, ако можеше да излиза през отдушниците. Представи си как някой отваря отдушник и насреща му се облещва черепът на Бийн, а мъртвото му тяло е напълно изсъхнало в топлия вятър на отдушниците, където е умрял от глад или от жажда, докато се е опитвал да се измъкне навън.

Но докато стоеше там, можеше да пробва дали може да затвори отвътре решетката на отдушника.

Пресегна се и много трудно успя да закачи с пръст решетката и да я издърпа. След като най-сетне я хвана здраво, изобщо не беше трудно да я намести върху отвора. Можеше дори да я издърпа навътре и тя да се прилепи о отвора достатъчно, че да няма забележима разлика за случайните наблюдатели от другата страна. Но когато отдушникът беше затворен, Бийн трябваше да си държи главата извърната на една страна. Дори и за него нямаше достатъчно място да я завърти. Значи, когато влезеше в каналите, трябваше да си държи главата през цялото време обърната или наляво, или надясно. Страхотно.

Той бутна отново решетката, но внимателно, за да не падне надолу. Сега вече беше време да излезе наистина навън.

След още два неуспешни опита той най-сетне разбра, че тъкмо решетката е помощното средство, от което се нуждае. Той я постави на пода пред отдушника и се вкопчи с пръсти в далечния й край. Тя му послужи като лост, така че да може да издърпа тялото си, докато се измъкне от отвора до гърдите. Болеше — Бийн висеше с цялата тежест на тялото си върху един остър ръб, но сега, когато можеше да се изправи на лакти, а после и на ръце, успя да измъкне цялото си тяло през отвора обратно в стаята.

Замисли се подробно върху последователността от мускули, която бе използвал, а после и за уредите в гимнастическия салон. Да, можеше да направи по-силни тези мускули.

Постави решетката на отдушника обратно на мястото й. После издърпа нагоре ризата си и огледа червените белези по кожата си там, където ръбът на отвора безмилостно се беше врязал. Имаше и кръв. Интересно. Как щеше да обясни, ако някой го попиташе? Трябваше по-късно да провери дали не би могъл да се удари по същия начин, докато се катери по койките.

Той изтича навън от залата за игри и се спусна по коридора към най-близкия стълб, а после се спусна до нивото на трапезарията. През цялото време се чудеше откъде беше това настоятелно желание да се промъкне в каналите. Винаги, когато в миналото му се беше случвало да върши нещо, без да знае защо изобщо трябва да го върши, бе излизало, че е усетил някаква опасност, но все още не я бе възприел със съзнанието си. Каква ли беше опасността тук?

После разбра. В Ротердам, на улицата, той винаги се стараеше да има винаги резервен изход, алтернативен път да стига от едно място на друго. Ако бягаше от някого, никога не хлътваше да се скрие в някоя улица без изход, освен ако не знаеше и друг начин да се излезе оттам. В действителност той никога не се криеше, а успяваше да избяга, като изобщо не спираше да се движи. Без значение колко ужасна бе преследващата го опасност, не го свърташе на едно място. Ужасно беше да те приклещят. Болеше.

Болеше, беше мокро, студено, той вечно беше гладен, нямаше достатъчно въздух за дишане, а хората преминаваха покрай него и ако само вдигнеха капака, щяха да го намерят, и тогава нямаше накъде да бяга, трябваше просто да стои там и да ги чака да отминат, без да го забележат. Ако използваха тоалетната и пуснеха казанчето, апаратът не се задействаше, защото тежината на тялото му пречеше на водата да изтече. Когато се пъхна вътре, бе разплискал много вода. Щяха да забележат, че нещо не е наред, и да го намерят.

По-лошо нещо не му се беше случвало в живота, затова не можеше да понесе идеята някога отново да му се наложи да се крие така. Притесняваше го не тясното пространство, нито че е мокро, нито, че е гладен или че е сам — а фактът, че единственият начин да излезе оттук беше на ръцете на преследвачите.

Сега, когато сам го осъзна, можеше да си отдъхне. Не беше намерил мрежата от канали, защото усещаше някаква опасност, която все още не бе осъзнал, а за да си спомни колко лошо му беше, докато се криеше в тоалетното казанче като пеленаче. Затова, каквато и опасност да съществуваше тук, той още не я бе осъзнал. Беше просто изплувал на повърхността детски спомен. Сестра Карлота му беше казала, че голяма част от човешкото поведение всъщност зависи от реакции на отдавна отминали заплахи. На Бийн по онова време това не му прозвуча смислено, въпреки че не го оспори, но сега разбираше, че тя е била права.

Пък и кой знае? Опасният път през каналите един ден можеше да се окаже единственият път към спасението.

Досега не беше докоснал стената, за да задейства зелено-кафяво-зеления код. Знаеше съвсем точно къде се намира спалното му помещение. И как иначе? Нали вече бе ходил там — познаваше като петте си пръста спалното и всички останали места, които бе посетил в станцията.

А когато стигна там, Димак още не се беше върнал с бавноядящите. Цялата му експедиция не бе отнела повече от двайсет минути — включително разговорът с Петра и наблюдаването на двете бързи компютърни игри през междучасието.

Той се издърпа непохватно нагоре от долното легло и увисна с гърди, опрени в ръба на горното. Достатъчно дълго, че го заболя почти на същото място, което бе охлузил при излизането от отдушника.

— Какво правиш? — попита го един новобранец наблизо.

Тъй като нямаше да проумеят истината, той каза самата истина:

— Охлузвам си гърдите.

— Опитвам се да поспя — укори го събуденият. — И ти би трябвало да спиш.

— Следобеден сън! — промърмори друго момче. — Все едно съм в детската градина.

Бийн се зачуди какво ли е това детска градина и дали наистина е толкова неприятно.

 

 

Сестра Карлота стоеше до Пабло де Ночес и гледаше тоалетното казанче.

— Старо е — посочи го Пабло. — Нортеамерикано. Много бяха популярни едно време, когато Нидерландия се превърна в интернационална територия.

Тя вдигна капака на казанчето. Много леко. Пластмаса.

Когато излязоха от тоалетната, управителката, която ги развеждаше, я изгледа любопитно.

— Няма никаква опасност да се използват тоалетните, нали? — попита тя.

— Не — отвърна сестра Карлота. — Просто трябваше да го видя, това е. По задание на флота. Ще съм ви благодарна, ако не споменавате нашето посещение тук.

Думите на монахинята разбира се гарантираха, че управителката ще говори именно за това и за нищо друго. Така сестра Карлота се надяваше посещението й да прозвучи само като странна клюка.

Който и да бе въртял ферма за органи в тази сграда, не бе искал да го хванат — в този престъпен бизнес се въртяха огромни пари. Така дяволът възнаграждаваше приятелите си — с много пари. Но един ден неизменно настъпваше моментът, когато Лукавия ги предаваше и те оставаха сами срещу агонията на ада.

След като излязоха от сградата, тя попита Пабло:

— Наистина ли се е крил там?

— Беше много мъничък — отвърна Пабло де Ночес. — Когато го намерих, той пълзеше, но целият беше мокър — от едната страна чак до рамото, и по гърдите. Помислих си, че се е напишкал, но той отрече. После ми показа тоалетната. Имаше червени белези тук и тук, където се бе притискал до механизма.

— Говорел е!? — изуми се тя.

— Не много — знаеше само няколко думи. Беше съвсем мъничък. Не вярвах, че толкова малко дете може да говори.

— Колко време е престоял там?

Пабло сви рамене.

— Кожата му се беше набръчкала като на баба. Цялата. Беше премръзнал. Мислех си, че ще умре. Водата вътре бе студена — не като тази в плувните басейни. То цяла нощ трепери.

— Не разбирам как така не е умрял — рече сестра Карлота.

Пабло се усмихна.

— No hay nada que Dios no puede haser.

— Вярно е — отвърна тя. — Но това не значи, че не можем да разберем как Бог върши чудеса. Нито пък защо.

Пабло вдигна рамене.

— Господ си знае работата. Аз си гледам моята и живея, както мога.

Тя го стисна за лакътя.

— Ти си прибрал загубено дете и си го спасил от хората, които са възнамерявали да го убият. Господ те е видял и те е възлюбил.

Пабло не каза нищо, но сестра Карлота се досещаше какво мисли той — колко точно грехове му са били заличени от това добро дело и щеше ли то да е достатъчно, че да му спести ада?

— Добрите дела не заличават греховете — рече монахинята. — Solo el redentor puede limpiar su alma.

Пабло сви рамене. Не го биваше в теологията.

— Ти не вършиш добри дела заради себе си — продължи сестра Карлота, — а защото Господ е в теб и в тези мигове ти си негови ръце и крака, очи и уста.

— Аз мислех, че Господ е бебето. Нали Исус казва, че каквото направиш за това малкото, правиш го за мен.

Сестра Карлота се разсмя.

— Господ сам ще изясни смисловите разлики, като му дойде времето. Достатъчно е да се опитваме да му служим.

— Той беше толкова мъничък — повтори Пабло. — Но Господ беше в него.

Когато той слезе от таксито пред своя блок, тя се сбогува с него.

Защо исках да видя тази тоалетна със собствените си очи? Работата ми с Бийн приключи. Той замина вчера със совалката. Защо аз не мога да приключа с това?

Защото е истинско чудо, че е оживял, затова. След толкова години гладуване по улиците, макар да се е преборил със смъртта, той е израсъл недохранен. А това означаваше, че умствените му способности е трябвало да пострадат. Трябваше да развие слабоумие.

Ето защо тя не можеше да изостави темата за произхода на Бийн. Може би той наистина беше увреден. Може би беше бавноразвиващ се. Може би в началото е бил толкова умен, че е можел да изгуби половината си интелект и пак да си остане момче-чудо.

Сети се как свети Матей постоянно повтаря, че Дева Мария е пазела в тайна всички неща, случили се в детството на Исус.

Бийн не е Исус и аз не съм Светата майка. Но той е момче, и аз го обичах като собствен син. Това, което може той, не е по силите на никое дете на неговата възраст.

Нито едно дете — което едва пълзи, ненавършило дори година — не би могло толкова ясно да осъзнава грозящата го опасност, че да се сети да постъпи като Бийн. Децата на тази възраст често се изкатерваха и падаха вън от люлките — не се криеха с часове в тоалетно казанче, за да излязат след това и да молят за помощ. Мога колкото си искам да твърдя, че това е чудо, но трябва да го разбера. В тези ферми за органи са прибирали деца от изметта на обществото. Бийн притежава такива необикновени дарби, че можеше да произхожда само от необикновени родители.

И все пак проучванията й през месеците, докато Бийн живееше с нея, не доведоха до доказателство, че момчето е било жертва на отвличане. Нямаше данни за откраднати деца. Нито за безследно изчезнали. Но това все пак не беше доказателство — не всяко потънало в неизвестност бебе оставяше следи в пресата, а и не всеки вестник притежаваше архиви, достъпни за претърсване чрез мрежите. Но Бийн трябваше да е дете на родители, толкова поразителни, че светът да ги е забелязал — нали? Можеше ли такъв гений да е син на обикновени хора? Дали това не беше чудото, от което произхождаха всички други чудеса?

Но въпреки желанието си да повярва в това, сестра Карлота така и не успя. Бийн не беше такъв, какъвто изглеждаше на пръв поглед. Сега той учеше във Военното училище и имаше голям шанс някога да се издигне до командир на голяма флотилия. Но какво ли знаеха за него? Беше ли възможно той изобщо да не е естествено човешко същество? А необикновеният му интелект — дарба не от Бога, а от някой друг или нещо друго?

Тук възникваше и въпросът: ако не Господ, то кой тогава би могъл да създаде такова дете?

Сестра Карлота зарови лице в шепи. Откъде ли идваха тези мисли? След всички тези години на търсене защо ли се съмняваше в единствения си голям успех?

Видяхме звяра от Откровението, рече си тихо тя. Бъгерът — мравченото чудовище, донесло разруха на Земята тъкмо според пророчеството. Тогава — отдавна, много отдавна — Мейзър Ракъм оглави човешкия флот и, на ръба на поражението, низвергна огромния дракон. Но той щеше да се завърне — в своето Откровение свети Йоан казваше, че когато това стане, с него щеше да дойде и пророкът му.

Не, не. Бийн е добър, той има добра душа. Не е никакъв дявол, нито слуга на звяра, а просто едно изключително надарено момче, създадено от Господ във времето на най-голяма опасност — божия благословия. Познавам го така, както майката познава детето си. Не греша.

И все пак, когато се върна в стаята си, тя включи своя компютър и започна да търси новини. За доклади на или за учени, работили, поне преди пет години, по проекти за изменяне на човешката ДНК.

И докато търсачката преглеждаше всички индекси в мрежите и подреждаше отговорите в полезни категории, сестра Карлота отиде при малката купчинка сгънати дрехи за пране. Така и така нямаше да ги изпере. Сложи ги в найлонов плик заедно с чаршафите и калъфката на Бийн, след това го запечата. Бийн беше носил тези дрехи, беше спал в тези чаршафи. Кожата му беше в тях — малки люспички кожа. Няколко косъма. Може би имаше достатъчно ДНК за сериозен анализ.

Да, той беше чудо, но тя щеше да открие какви бяха измеренията на това чудо. Защото нейната мисия не беше да спасява децата от жестоките улици на градовете по света. Мисията й беше да помогне за спасението на целия вид, създаден по образ и подобие Божие. Продължаваше и сега. А ако имаше някаква нередност с детето, което бе приела в сърцето си като любим син, тя щеше да я открие и да предупреди.