Орсън Скот Кард
Сянката на Ендър (4)

3
Разплатата

— Мисля, че имам подходящ човек за теб.

— И преди си го казвала.

— Той е роден водач. Но не отговаря на физическите изисквания.

— Тогава, ще ме прощаваш, няма смисъл да си губя времето с него.

— Ако отговаря на изискванията ви за интелектуални и личностни качества, е възможно физическите му ограничения да бъдат преодолени. Достатъчно е да се отдели микроскопична част от бюджета за медни копчета или тоалетна хартия на МФ.

— Не подозирах, че монахините са способни на сарказъм.

— Не мога да те стигна, за да те перна с линията. Сарказмът е последният ми изход.

— Нека видя тестовете.

— Ще видиш момчето. И, като си говорим за това, ще ти доведа и още едно.

— Пак ли с физически ограничения?

— Дребничко. Малко на години. Но и онова момченце Уигин било същото както чувам. А това… някак е успяло да се научи само да чете на улицата.

— Ах, сестра Карлота, ти ми помагаш да изпълвам със съдържание празните часове на живота си.

— Като те предпазвам от извършването на бели, аз служа на Господа.

 

След подслушания разговор Бийн отиде право при Ахил. Твърде опасно беше Одисей да е излязъл от болницата и да се носи мълва, че е решил да си го върне за преживяното унижение.

— Мислех, че сме загърбили всичко това — рече тъжно Поук. — Говоря за борбата.

— През цялото това време Одисей е бил на легло — рече Ахил. — Дори и да знае за промените, не е имал време да ги проумее.

— Затова не бива да се делим — рече Сержанта. — Ще те пазим.

— Може би ще е по-безопасно за всички, ако изчезна за няколко дни — отвърна Ахил. — За да опазя вас.

— Но как тогава ще влизаме да ядем? — попита едно от по-малките деца. — Никога няма да ни пуснат вътре без теб.

— Следвайте Поук — нареди Ахил. — Хелга все така ще ви пуска на вратата.

— Ами ако Одисей те докопа? — попита друго малко дете и избърса сълзите от очите си, за да не му се смеят.

— Тогава ще умра — отвърна Ахил. — Не мисля, че ще се задоволи с това да ме вкара в болница.

Детето избухна в плач, което накара друго да захленчи, и скоро всичките ревяха в хор, а Ахил клатеше глава и се смееше.

— Аз няма да умра. За вас ще е по-безопасно, ако ме няма. След като Одисей най-сетне се успокои и свикне със системата, аз ще се върна.

Бийн наблюдаваше и слушаше мълчаливо. Според него Ахил не подхождаше правилно, но го беше предупредил и не носеше никаква отговорност по-нататък. Ако Ахил се укриеше, това означаваше, че си проси белята — щяха да го приемат като признак на слабост.

Същата нощ Ахил се измъкна и отиде някъде — не можел да им каже къде, да не би някой случайно да се изпусне. Бийн си поигра с идеята да го проследи, за да провери какво наистина смята да прави, но осъзна, че ще е по-полезен на основната група. В края на краищата, оттук нататък техен водач щеше да бъде Поук, а тя бе най-обикновен водач. С други думи, беше глупава. Тя имаше нужда от Бийн, макар и да не го знаеше.

Същата нощ Бийн се опита да остане буден — защо, сам не знаеше. Най-сетне заспа и сънува някакво училище, само че не тротоарното или улично училище със сестра Карлота, а истинско училище — с маси и столове. Но в съня си Бийн не можеше да седне на чина. Вместо това се рееше във въздуха над него, и когато пожелаеше, можеше да лети навсякъде из стаята. Чак до тавана. До нишата в стената, на тайно тъмно място — летеше нагоре и нагоре, ставаше все по-топло и по-топло, и…

Събуди се в мрака. Повяваше хладен ветрец. Пишкаше му се. Освен това му се искаше да лети. Това, че сънят е свършил, едва не го разплака от мъка. Не си спомняше досега да е сънувал, че лети. Защо трябваше да е такъв дребосък и да разчита на тези крака като чуканчета да го местят от място на място? Докато летеше, можеше да гледа всички отгоре и да вижда теметата на глупавите им глави. Можеше да пишка и да ака върху тях като птичка. Нямаше защо да се страхува, защото ако се разсърдеха, той можеше да отлети и те никога нямаше да го хванат.

Разбира се, ако можех да летя, всички останали също щяха да могат да летят, а аз пак щях да съм най-дребният и най-бавният, и те пак щяха да акат и пишкат върху мен.

Не можеше да заспи отново. Дълбоко в себе си беше наплашен, ала не знаеше защо. Стана и се запъти към уличката да се изпишка.

Поук вече беше там. Вдигна очи и го забеляза.

— Остави ме сама за минутка — рече тя.

— Не — отвърна той.

— Без простотии, момченце — скастри го тя.

— Знам, че пишкаш клекнала — отвърна той. — И без това не те гледам.

Тя изгледа Бийн кръвнишки и го изчака да се обърне.

— Предполагам, че ако си искал да ме издадеш, вече да си ме издал — рече тя.

— Те всички знаят, че си момиче, Поук. Когато те няма, татко Ахил те нарича „тя“ и „нея“.

— Той не ми е татко.

— Това го разбрах — рече Бийн и зачака с лице срещу стената.

— Можеш вече да се обърнеш. — Беше се изправила и закопчаваше панталона си.

— Страх ме е от нещо, Поук — рече Бийн.

— От какво?

— Не знам.

— Не знаеш от какво те е страх?

— Тъкмо затова е толкова страшно.

Тя се изсмя, тихичко и остро.

— Бийн, това означава просто, че си на четири години. Малките деца виждат силуети в нощта. Или пък не виждат. Но и в двата случая ги е страх.

— Не и мен — възрази Бийн. — Когато мен ме е страх, значи нещо не е наред.

— Одисей търси Ахил, за да му навреди — от това е.

— Това не би те натъжило, нали?

Тя го погледна сърдито.

— Ядем по-добре от всякога. Всички са щастливи. Планът беше твой. А и на мен никога не ми е пукало дали ще съм шефът.

— Но го мразиш — рече Бийн.

Тя се поколеба.

— Той сякаш непрекъснато ми се подиграва.

— Откъде знаеш от какво ги е страх малките деца?

— Защото и аз съм била малко дете — отвърна Поук. — И помня.

— Одисей няма да стори никакво зло на Ахил — каза Бийн.

— Знам — отвърна Поук.

— Защото ти смяташ да намериш Ахил и да го защитиш.

— Смятам да остана тук и да пазя децата.

— Или пък може би смяташ да намериш първо Одисей и да го убиеш.

— Как? Той е по-едър от мен. Много по-едър.

— Не си дошла тук да пишкаш — заяви Бийн. — Или мехурът ти е малък колкото топчица?

— Ти си ме слушал?

Бийн сви рамене.

— Ти не ми даваше да гледам.

— Много мислиш, но не знаеш достатъчно, че да схващаш какво става.

— Според мен Ахил ни излъга за това какво смята да прави — рече Бийн — Мисля, че и ти в момента ме лъжеш.

— Свиквай — отвърна Поук. — Светът е пълен с лъжци.

— На Одисей не му пука кого ще убие — заяви Бийн. — Ако убие теб, ще се радва пак толкова, колкото и ако убие Ахил.

Поук поклати нервно глава.

— Одисей е едно нищо. Той няма да стори зло на никого. Само се фука.

— Защо тогава не спиш? — попита Бийн.

Поук сви рамене.

— Ти смяташ да убиеш Ахил, нали? — попита Бийн. — И да направиш така, че все едно го е убил Одисей.

Тя подбели очи.

— Днес да не си пил нещо за затъпяване?

— Достатъчно умен съм, за да знам, че ме лъжеш!

— Върви да спиш — рече тя. — Върви при другите деца.

Той я поизгледа, а после се подчини.

Или по-скоро привидно се подчини. Върна се в леговището, където спяха напоследък, но веднага изпълзя по другата страна и се закатери по щайги, барабани и стени, докато най-сетне се добра до един нисък покрив. Стигна до ръба му тъкмо навреме, за да види как Поук се изнизва от страничната уличка на улицата. Тя наистина отиваше някъде. На среща с някого.

Бийн се спусна по един улук върху един варел и забърза подире й по Корте Хоог Страат. Опитваше се да е тих, но тя вдигаше достатъчно шум, а и градът бе изпълнен с други звуци, така че стъпките му останаха нечути. Придържаше се в сенките на стените и гледаше да не се отклонява много. Беше доста просто да я следи — зави само два пъти. Вървеше към реката. Имаше среща с някого.

Бийн имаше две предположения. Или беше Одисей, или Ахил. Кой друг от познатите й ще будува по това време, вместо да спи в гнездото си? Но пък и защо да се среща с когото и да било от тях? За да моли Одисей да пощади живота на Ахил? За да предложи героично себе си в замяна? Или за да убеди Ахил да се върне и да се изправи лице в лице с Одисей, вместо да бяга? Не, за всичко това би могъл да се досети Бийн, Поук не беше толкова проницателна.

Тя се спря сред едно открито пространство до доковете на корабостроителницата и се огледа. Очевидно забеляза, каквото търсеше. Бийн се напрегна, за да види. Някой я очакваше в тъмните сенки. Бийн се изкатери върху един голям палет — опитваше да си осигури по-добър изглед. Долови два гласа — и двата детски — но не различаваше какво казват. Който и да беше това, изглеждаше по-висок от Поук. Но можеше да бъде както Ахил, така и Одисей.

Момчето обгърна Поук с ръце и я целуна.

Това наистина беше много смахнато. Бийн бе виждал възрастните да правят така много пъти, но защо децата да го правят? Поук беше на девет години. Разбира се, имаше курви на същата възраст, но всеки знаеше, че техните клиенти са перверзници.

Бийн трябваше да се приближи, да чуе за какво разговарят. Той се спусна по задната страна на палета и бавно навлезе в сянката на една будка. Сякаш за да го улеснят, те се обърнаха с лице към него. Той бе невидим в плътната сянка — поне ако не мърдаше. Не ги виждаше по-добре, отколкото те — него, но поне вече чуваше откъслеци от разговора им.

— Ти обеща — казваше Поук. Момчето смънка нещо в отговор.

Един преминаващ по реката кораб освети с фенер бреговете и лъчът разкри лицето на момчето до Поук. Беше Ахил.

На Бийн това му беше достатъчно. Как можеше да си помисли, че Ахил някой ден ще убие Поук? Онова, което ставаше между момчетата и момичетата, беше нещо, което той просто не проумяваше. Сред всичката тази омраза се случва това! Тъкмо когато Бийн започваше да проумява света.

Той се измъкна и побягна към Постхоорнстраат.

Но не се отправи обратно към тяхното леговище — не още. Защото — макар и да разполагаше с всички отговори, сърцето му не се успокояваше. Нещо не е наред, не спираше да му повтаря то.

И тогава се сети, че Поук не беше единствената, която криеше нещо от него. Ахил също лъжеше. Криеше нещо. Някакъв план. Само тази среща с Поук ли? Тогава каква беше цялата тази работа, че се укривал от Одисей? Той нямаше нужда да се крие, за да направи Поук свое момиче. Можеше да го направи съвсем открито. Някои побойници го правеха — по-големите. Но обикновено не си хващаха за гаджета деветгодишни. Това ли криеше Ахил?

„Ти обеща“ — беше казала Поук на Ахил там, на кея.

Какво ли беше обещал Ахил? Затова беше отишла при него Поук — да му се отплати за обещанието. Но какво ли можеше да й обещае Ахил? Като член на семейството му тя получаваше всичко. Ахил нямаше нищо друго.

Значи сигурно беше обещал да не направи нещо. Да не я убива? Това би било твърде тъпо дори и за Поук, да не говорим за Ахил.

Да не убие мен, помисли си Бийн. Ето какво е обещал. Да не убива мен.

Само че не аз съм в опасност, нито пък представлявам най-голямата заплаха. Може и да съм й казал да го убие, но Поук беше тази, която го събори на земята, която се надвеси над него. Тази картина сигурно все още бе в ума на Ахил, вероятно през цялото време си я спомняше, сънуваше я — той, проснат на земята, а над него е надвесено деветгодишно момиче с тухла в ръка, което заплашва да го убие. Той, сакатият, някак бе влязъл в редиците на побойниците. Защото беше кораво копеле. Но момчетата със здрави крака вечно се подиграваха на най-ниския по ранг побойник — на него. И най-голямото падение в живота му щеше да е точно тогава — когато едно деветгодишно момиче го събори на земята, наобиколен от малки деца.

Поук, той обвинява най-много теб. Теб трябва да смаже, за да изтрие агонията от този спомен.

Сега стана ясно. Всичко онова, което Ахил бе наговорил днес, беше лъжа. Той не се криеше от Одисей. Той би се изправил срещу Одисей — може би наистина щеше да се изправи срещу него, утре. Но когато се изправеше срещу Одисей, той щеше да покаже, че таи много по-тежка скръб. „Ти уби Поук!“ — щеше да изкрещи той обвинително. Одисей щеше да изглежда толкова глупав и слаб, щеше да отрича след всичките хвалби как щял да си го върне. Можеше пък да признае, че я е убил, само за да се изфука. И тогава Ахил щеше да нападне Одисей, спокоен, че никой няма да го вини за убийството. Щеше да е чиста проба самозащита — той щеше да пази семейството си.

Ахил беше просто прекалено умен, по дяволите. И търпелив. Не бързаше с убийството на Поук и изчакваше да се появи някой, върху когото да хвърли вината.

Бийн се втурна обратно, за да я предупреди. Толкова бързо, колкото можеха да тичат мъничките му крачка, с най-дългите крачки, на които бе способен. Тича цяла вечност.

На дока, където Поук се срещна с Ахил, нямаше никого.

Бийн се огледа безпомощно. Хрумна му да извика, но това щеше да е глупаво. Ахил мразеше най-много Поук, но това не означаваше, че е простил на Бийн, макар и да отхапваше от хляба му.

Или може би аз съм откачил и няма нищо такова. Той я прегръщаше, нали? Тя бе дошла доброволно, нали? Между момчетата и момичетата се случват неща, които аз просто не разбирам. Ахил е глава на семейство — защитник, а не убиец. Моят ум работи така, моят ум си мисли как да убия някого, който е безпомощен, само защото по-късно той може да представлява опасност. Ахил е добрият. Аз съм лошият, престъпникът.

Ахил е този, който знае да обича. Аз съм този, който не знае.

Бийн се приближи до ръба на дока и се огледа отвъд канала. Ниско над водата бе паднала мъгла. На отсрещния бряг светлините на Буумпиес Страат блещукаха като новогодишни лампички. Вълните се плискаха като малки целувчици о подпорите.

Той се загледа в реката под нозете си. Нещо се люшкаше върху вълните и се удряше в пристана.

Известно време Бийн го гледаше, без да разбира. Но после осъзна, че от първия миг знае какво е това, просто не искаше да го повярва. Беше Поук. Мъртва. Бе станало точно както се опасяваше Бийн. Всички на улицата щяха да повярват, че Одисей е виновен за убийството, макар нищо да не можеше да се докаже. Бийн бе прав за всичко. Каквото и да ставаше между момчетата и момичетата, то нямаше силата да спре омразата и жаждата за отмъщение заради унижението.

И докато Бийн стоеше там и гледаше водата, той разбра: или трябва да разкажа какво се е случило — веднага, още в тази минута — на всички, или да реша никога да не го казвам на никого. Ако Ахил съзре и най-малкия намек, че съм видял това тази вечер, той ще ме убие без изобщо да се замисля. Ахил просто ще каже: Одисей отвръща на удара. И преди да го убие, ще каже, че отмъщава и за мен.

На Бийн му оставаше само да си мълчи. Да се преструва, че не е видял как тялото на Поук плава във водата, а луната осветява обърнатото й нагоре лице.

Тя беше глупава. Толкова глупава, че не бе успяла да прозре плановете на Ахил, толкова глупава, че изобщо да му се довери, толкова глупава, че да не ме послуша. Колкото глупав бях и аз, задето се махнах, вместо да се провикна предупредително. Може би щях да я спася, Ахил нямаше да посмее да я убие, ако знаеше, че някой го наблюдава.

Заради нея Бийн бе останал жив. Тя бе онази, която му бе дала име. Тя беше онази, която се вслуша в плана му. И сега бе мъртва заради това, а той можеше да я спаси. Да, в началото той й беше казал да убие Ахил, но в крайна сметка тя го бе избрала правилно — той бе единственият сред побойниците, който би могъл да схване всичко и да го осъществи така стилно. Но и Бийн беше прав. Ахил бе шампион на лъжата и когато бе решил, че Поук ще умре, бе започнал да трупа лъжите, които щяха да заобикалят убийството — лъжи, които щяха да накарат Поук сама да отиде там, където той можеше да я убие без свидетели. Лъжи, които щяха да му осигурят алиби в очите на по-малките деца.

Аз му се доверявах, помисли си Бийн. От самото начало го знаех какъв е, а му се доверявах.

О, Поук, бедно глупаво, мило, свястно момиче. Ти ме спаси, а аз те разочаровах.

Не съм виновен единствено аз. Тя тръгна сама с него.

Сама, за да се опита да спаси живота ми? Каква грешка, Поук — да мислиш за някого другиго, освен за себе си!

И аз ли ще умра заради нейните грешки?

Не. Аз ще умра заради собствените си тъпи грешки.

Но не тази нощ. Ахил още не бе задействал никакъв план, който да подмами Бийн да отиде някъде сам. Но оттук нататък, докато лежи буден нощем, той ще мисли за това как Ахил дебне. Как протака. До деня, в който и Бийн не цопне във водата.

 

 

Сестра Карлота се опитваше да проявява съчувствие към страданията на тези деца, още повече, че една от тях бе удушена и хвърлена в реката. Но смъртта на Поук бе още по-сериозна причина да ускори изпитанията. Все още не бяха открили Ахил — след като онзи Одисей вече бе нанесъл удар, имаше голяма вероятност „таткото“ да се укрива доста време. Затова сестра Карлота нямаше друг избор, освен да продължи с Бийн.

Отначало момчето се разсейваше и се справяше зле. Сестра Карлота не разбираше как така той се проваля на най-елементарните задачи от теста, въпреки че сам се бе научил да чете на улицата. Сигурно беше заради смъртта на Поук. Така че тя прекъсна теста и му заговори за смъртта. Обясни как сега духът на Поук е при Господ и при светците, които щяха да се погрижат за нея и да я направят по-щастлива, отколкото някога е била приживе. Той като че не прояви никакъв интерес. Единственият резултат беше, че се справи още по-зле, когато се зае със следващия етап на теста.

Е, щом състраданието не вършеше работа, строгостта можеше и да свърши.

— Не разбираш ли за какво е този тест, Бийн? — попита тя.

— Не — отвърна той. Тонът му издаваше непогрешимо продължението „и не ме интересува“.

— Ти познаваш единствено живота на улицата. Но улиците на Ротердам са само част от големия град, а Ротердам е само един град в света, пълен с хиляди такива градове. Цялото човечество, Бийн — този тест е заради него. Защото формиките…

— Бъгерите — поправи я Бийн. Като повечето улични хлапаци, и той презираше евфемизмите.

— Те ще се върнат и ще пометат цялата Земя, ще избият всичко живо до крак. С този тест ние проверяваме дали ти не си от децата, които могат да постъпят във Военното училище. Ако е така — ще бъдеш обучен за командир на войските, които ще се опитат да ги спрат. Целта на този тест е спасяването на света, Бийн.

За първи път от началото на теста Бийн застана нащрек.

— Къде се намира Военното училище?

— На орбитална платформа в космоса — обясни тя. — Справиш ли се достатъчно добре с този тест, ще станеш космонавт!

По лицето му не пролича детинско въодушевление. Само усилено пресмятане.

— Досега се справях много зле, нали? — попита той.

— Резултатите от тестовете засега показват, че си прекалено тъп, за да можеш да ходиш и дишаш едновременно.

— Не може ли да започна отначало?

— Да, разполагам с друг вариант на тестовете — увери го сестра Карлота.

— Дайте ми го.

Когато извади алтернативния комплект, тя му се усмихна — опитваше се отново да го предразположи.

— Значи искаш да станеш космонавт, така ли? Или те привлича идеята да постъпиш в Международния флот?

Бийн не отговори.

Този път по време на теста той реши всички задачи, макар тестът да бе разработен така, че да не можеш да приключиш за определеното време. Резултатите му не бяха идеални, но бяха доста близки до идеалните. Толкова близки, че никой нямаше да им повярва.

Затова тя му зададе нов комплект тестове, този път разработени за по-големи деца — всъщност, стандартните тестове, които проверяваха дали шестгодишните са годни за Военното училище на нормалната за това възраст. С тях не се справи толкова добре — все още му липсваше разнообразен опит, за да може да разбере съдържанието на някои от въпросите. Но все пак се справи забележително добре. По-добре от всички ученици, които някога бе проверявала.

И само като си помислиш, че тя бе взела Ахил за истинския потенциал. Това, малкото, това същинско бебе, беше просто удивително. Никой нямаше да повярва, че го е намерила на улицата, където умираше от глад.

В ума й се промъкна едно подозрение и когато приключиха с втория тест, тя записа резултатите, остави ги настрани и се облегна в креслото. Усмихна се на Бийн, чиито очи се бяха замъглили, и попита:

— Чия беше идеята за семейства сред уличните деца?

— На Ахил — отвърна Бийн.

Сестра Карлота изчакваше.

— Поне негова беше идеята да го нарече семейство — додаде Бийн.

Тя продължаваше да изчаква. Ако му дадеше достатъчно време, гордостта щеше да го предизвика да продължи нататък.

— Но да накараме някой побойник да защитава малките, това го измислих аз — продължи Бийн. — Споделих го с Поук, тя го обмисли, реши да пробваме и допусна само една грешка.

— Каква грешка?

— Не избра за наш защитник подходящия побойник.

— Имаш предвид, че не е успял да я защити от Одисей?

Бийн се засмя невесело, а по бузите му потекоха сълзи.

— Одисей скитосва насам-натам и само се фука.

И макар че й се щеше да не е така, сестра Карлота всъщност разбра какво се е случило.

— Знаеш ли тогава кой я е убил?

— Аз й казах да го убие. Казах й, че греши за него. Казах й го пред него, докато той бе проснат на земята. Предупредих я, че никога няма да й прости. Но той е хладнокръвен. Изчака толкова дълго. И все отказваше да приеме хляб от нея. Тя не биваше да се среща с него насаме. — Той се разплака съвсем искрено. — Мисля, че тя защитаваше мен. Защото й казах да го убие още първия ден. Може би го е убеждавала да не ме убива.

Сестра Карлота се опита да говори с безстрастен глас:

— Убеден си, че Ахил те застрашава?

— Сега, когато ви го казах, вече ме застрашава — отвърна той, позамисли се и продължи: — И преди беше така. Той не прощава. Той винаги си връща.

— Разбираш ли, че аз не възприемам Ахил така — нито пък Хейзи, исках да кажа Хелга. На нас той ни се вижда… цивилизован.

Бийн я изгледа, като откачена.

— А не означава ли цивилизован точно това? Да можеш да изчакваш, за да получиш онова, което искаш?

— Ти искаш да се махнеш от Ротердам и да постъпиш във Военното училище, за да избягаш от Ахил.

Бийн кимна.

— Ами другите деца? Според теб той заплашва ли ги?

— Не — отвърна Бийн. — Той е техният татко.

— Но не и твой. Макар да е вземал хляб от тебе.

— Той я прегърна и я целуна — каза Бийн. — Видях ги на пристанището, тя му позволи да я целуне, а после спомена, че й бил обещал нещо. Затова си тръгнах, но после проумях всичко и се втурнах обратно. Не бях се отдалечил много, притичах може би шест преки, но тя вече беше мъртва, с извадено око, плуваше във водата и се удряше в кея. Той може да те целуне и да те убие, ако те мрази достатъчно.

Сестра Карлота забарабани с пръсти по бюрото.

— Какво затруднение.

— Какво затруднение ли?

— Смятах да подложа на тестовете и Ахил. Мисля, че би могъл да постъпи във Военното училище.

Цялото тяло на Бийн се стегна.

— Тогава не ме изпращайте там. Или той, или аз.

— Мислиш ли наистина… — гласът й заглъхна. — Мислиш ли наистина, че ще се опита да те убие там?

— Да се опита? — Гласът му бе изпълнен с презрение. — Ахил не се задоволява с опити.

Сестра Карлота познаваше чертата, за която говореше Бийн — безмилостната решителност беше едно от нещата, които във Военното училище търсеха. Тя можеше да направи Ахил по-привлекателен за тях от Бийн. А и там знаеха как да насочват това смъртоносно насилие. Как да го вкарват в употреба.

Но цивилизоването на уличните побойници не беше идея на Ахил. Бийн се беше сетил за това. Невероятно — едно толкова малко дете да го измисли и осъществи. Това дете бе наградата, не онзи, който живееше заради хладнокръвното отмъщение. Но едно беше сигурно. Щеше да сгреши, ако вземеше и двамата. Макар несъмнено да можеше да поеме и другия — да го запише в училище тук, на Земята, да го прибере от улицата. Несъмнено тогава Ахил щеше да стане наистина цивилизован — отчаянието на улицата вече нямаше да принуждава децата да постъпват така ужасно едно с друго.

Ала после осъзна що за глупости си мисли. Не отчаянието на улицата бе накарало Ахил да убие Поук, а гордостта. Той беше Каин и според него срамът бе достатъчно основание да отнеме живота на брат си. Той бе Юда, който не се бе поколебал да целуне, преди да убие. Какво си въобразяваше тя, за да се отнася към злото като към чисто механичен продукт на лишенията? Всички деца на улицата страдаха от страх и глад, от безпомощност и отчаяние. Но не всички ставаха хладнокръвни, пресметливи убийци.

Стига Бийн да говореше истината.

Но тя не се съмняваше, че дребосъкът е искрен. Ако той лъжеше, сестра Карлота щеше да признае, че нищо не разбира от детски характери. Сега, когато се замислеше, осъзнаваше, че Ахил е ловък. Ласкател. Всяка негова дума бе изчислена така, че да впечатлява. А Бийн говореше малко и се изразяваше просто, когато изобщо кажеше нещо. Беше малък, а страхът и скръбта му тук, в тази стая, бяха истински.

Разбира се, и той бе настоявал едно дете да бъде убито.

Но само защото представляваше заплаха за останалите. А не от гордост.

Как бих могла да съдя? Не трябва ли Христос да съди живите и мъртвите? Защо това се падна на мен, недостойната?

— Бийн, искаш ли да останеш тук, докато препратя резултатите ти от тестовете на хората, отговорни за решенията за Военното училище? Тук нищо не те заплашва.

Той впери поглед в ръцете си, кимна, после отпусна глава в шепи и се разрида.

 

 

Същата сутрин Ахил се върна в гнездото.

— Не можех да не се върна — обясни той. — Много неща биха се объркали.

Заведе ги на закуска, както винаги. Но Поук и Бийн ги нямаше.

После Сержанта пообиколи, позаслуша се тук-там, поговори с другите деца — както и с някои възрастни — за да разбере какво става и да открие всичко, което можеше да им е от полза. Покрай пристанището Уийнхавен чу как някои от докерите си говорят, че същата сутрин в реката намерили труп. Труп на малко момиче. Сержанта разбра и къде държат тялото й до идването на властите. Не се уплаши, отиде право при завитото с брезент мъртво тяло и без да поиска разрешение от никого наоколо, дръпна покривалото.

— Какво правиш, момче!

— Тя се казва Поук — каза той.

— Познаваш ли я? Знаеш ли кой би могъл да я убие?

— Едно момче на име Одисей — той я е убил — отвърна Сержанта. После я зави с покривалото и приключи обикалянето. Ахил трябваше да разбере, че страховете му са се оправдали — Одисей избива когото може от семейството.

— Нямаме друг избор, освен да го убием — каза Сержанта.

— Достатъчно кръв се проля — отвърна Ахил, — но се боя, че си прав.

Някои от по-малките плачеха. Едно от тях обясни:

— Поук ме нахрани, когато щях да умра.

— Млъкни! — сряза го Сержанта. — Сега ядем по-добре, отколкото когато Поук беше шефът.

Ахил положи длан на рамото на Сержанта, за да го накара да млъкне.

— Поук се справяше отлично като главатар на банда. И тъкмо тя ме доведе в семейството. Така че в известен смисъл всичко онова, което ви давам, го дължите на нея.

При тези думи всички закимаха тържествено.

Едно дете попита:

— Според теб дали Одисей е убил също и Бийн?

— Точно той не е кой знае каква загуба — обади се Сержанта.

— За моето семейство всяка загуба е голяма — рече Ахил. — Но повече загуби няма да има. Ако Одисей не се махне от града веднага, ще умре. Пусни мълвата, Сержант. Нека на улицата се разчуе, че отправям предизвикателство. Одисей няма да яде в никоя кухня в града, докато не се изправи срещу мен. Сам си го изпроси, когато е забил ножа в окото на Поук.

Сержанта му отдаде чест и побягна — самото въплъщение на деловото подчинение.

Само дето, докато тичаше, той също плачеше. Защото не бе казал на никого как е умряла Поук, нито че окото й бе кървава рана. Може би Ахил знаеше от другаде, може би вече беше чул и не беше го споменал, преди Сержанта да се върне с новината. Може би, може би, но Сержанта знаеше истината. Одисей не бе вдигал ръка срещу никого. Това бе дело на Ахил. Точно както ги бе предупредил Бийн още в началото. Ахил никога нямаше да прости на Поук това, че го е пребила. Сега я беше убил, защото щяха да обвинят за това Одисей. А после седеше там и им обясняваше колко добра била тя, колко благодарни трябвало да й бъдат и как за всичко, което получавали от него, били задължени на Поук.

Значи Бийн беше прав от самото начало. За всичко. Ахил можеше да е добър татко на семейството, но беше и убиец, който никога не прощава.

Поук обаче го знаеше. Бийн я бе предупредил и тя го знаеше, но все пак избра Ахил за техен татко. Избра го и умря заради това. Тя беше като оня Исус, за когото проповядваше Хелга в кухнята, докато се хранеха. Бе умряла за своя народ. А Ахил — той беше като Господ. Караше хората да плащат за греховете си въпреки всичко.

Важното беше да запазиш благоволението на Господ. Нали на това ги учеше Хелга? Недей да гневиш Господа.

Аз няма да гневя Ахил. Ще почитам татко си, със сигурност, за да остана жив, докато порасна достатъчно, че да продължа сам.

Що се отнася до Бийн — да, той беше умен, но не толкова, че да остане жив. А ако не си достатъчно умен, за да оцелееш, по-добре е да умреш.

Когато Сержанта стигна до първия ъгъл и разпространи новината, че Ахил е забранил на Одисей да стъпва във всички кухни в града, той вече бе приключил с плача. Скръбта си бе отишла. Сега ставаше въпрос за оцеляване. Макар да знаеше, че Одисей не е убил никого, той бе съгласен Одисей да умре, защото това беше важно за безопасността на семейството. Смъртта на Поук му осигуряваше добро извинение да настоява останалите татковци да не се месят и да оставят Ахил да се разправи с него. Когато всичко свърши, Ахил щеше да е водачът на всички татковци в Ротердам. А Сержанта щеше да стои до него, да знае тайната на отмъщението му и да не я разкрива на никого. Така Сержанта щеше да оцелее, семейството — също. А освен тях — и всяко улично хлапе в Ротердам.