Орсън Скот Кард
Сянката на Ендър (14)

13
Армия „Дракон“

— Трябва ми достъп до генетичната информация на Бийн — заяви сестра Карлота.

— Това не е ваша работа — отказа й Граф.

— Аз пък си мислех, че това разрешително може да ми отвори всички врати.

— Ние изобретихме специална нова категория на секретност, наречена „Забранено за сестра Карлота“. Не искаме да споделяте данните за генетичната информация на Бийн с никого. Намислили сте да я предадете в чужди ръце, нали?

— Само за да проведа един тест. Значи… вие ще го проведете вместо мен. Искам сравнение между ДНК на Бийн и Волеску.

— Нали вие ми казахте, че Волеску бил източникът на клонираната ДНК.

— Мисля за това, откакто ви го казах, полковник Граф… И знаете ли какво? Бийн изобщо не прилича на Волеску. Не виждам и как като порасне, би заприличал на него.

— Може би изглежда различно и заради нееднаквото темпо на растеж.

— Може би. Но е възможно и Волеску да лъже. Той е суетен.

— За всичко ли да лъже?

— За какво ли не. За бащинството — съвсем вероятно. Освен това, ако лъже и за…

— Тогава може би прогнозата за бъдещето на Бийн не е толкова мрачна? Не предполагате ли, че вече сме проверили всичко с нашите генетици? Точно за това Волеску не лъже. Ключът на Антон най-вероятно ще въздейства по описания ви начин.

— Моля ви. Проведете теста и ми съобщете резултатите.

— Защото не ви се иска Бийн да излезе син на Волеску ли?

— Не желая Бийн да се окаже близнак на Волеску. Нито пък вие го искате, според мен.

— Улучихте. Но трябва да ви кажа, че момчето наистина си има склонност към суета.

— Когато си надарен колкото Бийн, точната самопреценка изглежда на другите като суета.

— Да, но той не е длъжен да ни я натрапва, нали?

— Охо… Нечие его е било наранено?

— Не моето. Засега. Но егото на един от учителите му е малко понатъртено.

— Май вече не твърдите, че съм фалшифицирала резултатите му от тестовете.

— Да, сестра Карлота, вие излязохте права. Той заслужава да бъде тук. Както и… Е, нека кажем само, че след толкова години на издирвания най-сетне сте ударили джакпота.

— Това е джакпот за цялото човечество.

— Казах само, че заслужава да бъде тук, не че тъкмо той ще ни доведе до победата. Що се отнася до този, последният, колелото все още се върти. И аз съм заложил парите си на друго число.

 

Изкачването на стълби с боен костюм в ръце не беше практично, затова Уигин накара облечените да тичат нагоре-надолу по коридора и да се потят, докато Бийн и останалите голи или полуоблечени деца не се облекат. Николай помогна на Бийн да закопчае костюма. За Бийн беше унизително, че има нужда от помощ, но щеше да е още по-зле, ако излезе последен — гадното ситно дребосъче, което бави всички. С помощта на Николай той успя да не приключи последен.

— Благодаря.

— Моля, моля.

Мигове по-късно те изкачваха стълбите към нивото на бойната зала. Уигин ги заведе до горната врата — онази, която се отваряше в средата на бойната зала и през която се влизаше в истинските битки. Отстрани, в тавана и пода бяха монтирани скоби, за да могат учениците да се залюлеят и да се хвърлят в безтегловното пространство. Разправяха, че в бойната зала гравитацията била ниска, защото е разположена най-близо до центъра на станцията, но Бийн вече бе разбрал, че в това няма нищо вярно. Ако случаят беше такъв, тогава на вратите щеше да въздейства центробежна сила и да се отчита явното присъствие на ефекта на Кориолис. Вместо това в бойните зали гравитацията бе абсолютно нулева. За Бийн това означаваше, че МФ разполага със съоръжение, което или блокира силата на тежестта, или по-вероятно произвежда фалшива гравитация, идеално изчислена така, че да противостои на ефекта на Кориолис и на центробежната сила в бойната зала. Въздействието на тази гравитация започваше непосредствено от вратата. Технологията беше невероятна — в МФ никога не я обсъждаха, поне не и в литературата, достъпна за учениците във Военното училище — и се пазеше в тайна от Земята.

В коридора Уигин ги строи в четири колони и им заповяда да подскочат и да се хванат за скобите на тавана, за да се отблъснат преди влизане в залата.

— Сборен пункт — при отсрещната стена, все едно атакувате вратата на противника.

За ветераните тези думи означаваха нещо. На новобранците, които никога не бяха участвали в битка — и по тази причина не бяха влизали през горната врата — това нищо не им говореше.

— Когато отворя вратата, се втурвате към нея и влизате по четирима — по една група в секунда.

Уигин говореше зад гърба на групата. С куката си — регулатор, прикрепен към вътрешната страна на китката му, чиято извивка прилягаше към лявата длан — той накара съвсем плътната на вид врата да изчезне.

— Тръгни! — първите четирима се втурнаха към вратата. — Тръгни! — следващата група се затича, преди първата да е достигнала вратата. Колебанието означаваше някой да връхлети върху тебе изотзад. — Тръгни! — Първите четирима се хванаха за скобите, залюляха се непохватно и се разлетяха в различни посоки. — Тръгни! — следващите групи се учеха, или поне се опитваха да се учат, от непохватността на предишните. — Тръгни!

Бийн бе на края на колоната, в последната група. Уигин положи длан на рамото му.

— Ако искаш, можеш да използваш страничната скоба.

Така, значи, помисли си Бийн. Сега пък реши да се държиш с мен като със сополанко. Не защото недодяланият боен костюм ми стои като торба, а защото съм нисък.

— Дръж си я за теб! — сопна му се той.

— Тръгни!

Бийн тичаше наравно с останалите трима, макар това да означаваше, че трябва да помпа дробовете си с въздух един и половина пъти по-бързо от нормалното. Щом стигна до вратата, той премина в летящ скок, докосна в полет скобата на тавана и влетя в стаята, като се въртеше безпомощно в три посоки едновременно. Гадеше му се.

Но той не бе очаквал да се справи по-добре и вместо да се съпротивява на въртенето, се постара да се успокои и направи упражнението си против повръщане. Отпусна се, докато се приближаваше към стената, и се подготви за удара. Не се приземи до някоя от скобите, но дори и да беше така, лицето му не бе обърнато към стената — нямаше да се залови за нищо. Затова пак се оттласна — този път летеше малко по-стабилно и накрая кацна до тавана, близо до задната стена. По-малко време му отне да се плъзне до долу, където се събираха другите, строени в редица под средната врата на задната стена — противниковата врата.

Уигин прелетя спокойно през залата. Той имаше кука и по време на занятията можеше да маневрира във въздуха така, както войниците не можеха. По време на битка обаче куката беше безполезна, затова командирите трябваше да внимават да не развиват зависимост към допълнителния контрол, осигуряван от нея. Бийн с одобрение забеляза, че Уигин май изобщо не я използваше. Ендър влетя странично, залови се за една скоба на пода на около десет крачки от задната стена и увисна във въздуха. С главата надолу.

После впери поглед в едно момче и попита:

— Защо стоиш с главата надолу, войнико?

Някои войници веднага се заобръщаха с краката нагоре.

— Мирно! — изрева Уигин. Всякакво движение секна. — Защо си с главата надолу, попитах!

Бийн се изненада, че войникът не отговори. Дали не бе забравил как постъпи учителят в совалката на път за насам? Умишлената дезориентация? Или това го правеше само Димак?

— Попитах защо всеки от вас е вирнал крака във въздуха и е провесил глава към земята!

Уигин не гледаше конкретно Бийн, а точно на този въпрос Бийн не искаше да отговаря. Нямаше гаранция кой от верните отговори очаква да чуе Уигин, така че защо да си отваря устата, само за да го накарат да млъкне?

Едно дете на име Шейм — съкратено от Шеймъс — най-сетне отговори.

— Сър, това бе стойката, която бяхме заели, преди да влезем през портала. — Добре се досети, помисли си Бийн. По-добре, отколкото жалкия аргумент, че при нулева гравитация нямало „горе“ и „долу“.

— Е, и какво от това? Има ли значение каква е била гравитацията в коридора! В коридора ли ще се сражаваме? Тук има ли гравитация?

„Не, сър“ — измърмориха всички.

— Отсега нататък, минете ли веднъж през портала, забравете за гравитацията. Старата гравитация я няма, изпарила се е. Ясно ли е? Независимо каква е гравитацията преди влизането ви тук, запомнете едно — вратата на противника е надолу. Краката ви сочат към противниковата врата. „Нагоре“ е към вашата собствена врата. Север е нататък — той посочи към някогашния таван — юг е нататък, изток е насам, а запад… накъде е запад?

Те посочиха.

— Това и очаквах — заяви Уигин. — Единственият процес, който сте усвоили добре, е физиологическият и единствената причина да го усвоите добре, е, че можете да тренирате в тоалетната.

Бийн наблюдаваше развеселен. Значи Уигин бе възприел школата за основно обучение „Толкова сте тъпи, че трябва аз да ви бърша задниците“. Е, може би бе необходимо като един от ритуалите на обучението. Страшна досада, но… такъв бе изборът на командира.

Уигин мярна Бийн, но очите му продължаваха да шарят насам-натам.

— Що за цирк наблюдавах тук?! Това ли наричате строй? Това ли наричате полет? Сега всички се отблъснете и се стройте на тавана! Готови! Тръгни!

Бийн знаеше къде се крие капанът и отскочи към стената, през която бяха влезли, още преди Уигин да е завършил изречението си. Повечето войници също бяха схванали къде е уловката, но доста отскочиха в неправилната посока — онази, която Уигин бе нарекъл „север“, а не определената от него като „нагоре“. Този път Бийн кацна до една скоба и се залови за нея с изненадваща лекота. Беше го правил и преди — като новобранец — по време на упражненията в бойната зала. Но понеже бе твърде дребен в сравнение с другите, за него беше много по-вероятно да се приземи точно там, където наблизо няма скоба. Късите ръце определено бяха пречка в бойната зала. При кратките придвижвания той можеше да се прицели в някоя скоба и да улучи мястото. Но когато се налагаше да прекосява цялата зала, беше почти безнадеждно. Затова бе хубаво, че поне този път не изглеждаше като глупак. Всъщност, тъй като бе отскочил първи, той пристигна преди другите.

Бийн се обърна и започна да наблюдава как провалилите се предприемат дългия и срамен втори скок, за да се присъединят към армията. Малко се изненада от това кои се оказаха неуспелите. Невниманието може да направи на маймуни всички ни, помисли си той.

Уигин пак го наблюдаваше, но този път не го удостои само с мимолетен поглед.

— Ти! — посочи го той. — Накъде е надолу?

Това не го ли минахме току-що?

— Към вратата на противника.

— Как се казваш, момче?

Хайде де, наистина ли Уигин не знаеше кой е дребосъкът с най-високи резултати в цялото училище? Е, щом ще си играем на лошия сержант и злочестия редник, по-добре да следвам сценария.

— Редник Бийн, сър.

— Бобче, значи? Заради ръста ли ти викат така или заради големината на мозъка ти?

Някои от другите войници се позасмяха, но не бяха много. Значи до другите славата на Бийн бе достигнала. За тях вече не беше смешно колко е дребен, а само срамно, че един фъстък изкарва отлични резултати на тестовете (някои от задачите във въпросните тестове те изобщо не можеха да проумеят).

— И така, Бийн, съвсем точно схващаш нещата. — Уигин се обърна към цялата група с лекция на тема как влизането през вратата с краката напред те превръща в много по-малка мишена за изстрелите на противника. — Така врагът по-трудно ще ви уцели. Кажете ми сега, какво става, когато те замразят?

— Не можеш да се движиш — обади се едно момче.

— Да си замразен означава точно това — съгласи се Уигин. — Но какво става с теб?

Според Бийн, Уигин не бе формулирал много ясно въпроса. Нямаше смисъл да се протака агонията, докато и останалите го схванат. Затова отговори:

— Продължаваш да се движиш в посоката, по която си поел при влизането. Със скоростта, с която си се движил, когато са замразили.

— Вярно — рече Уигин. — Вие петимата на опашката, тръгни! — Посочените петима войници се спогледаха толкова продължително, преди да решат кои петима има предвид той, че Уигин улучи всичките и ги замрази на място. По време на упражненията ефектът от замразяването траеше няколко минути, освен ако командирът не ги размразеше по-рано с куката си.

— Следващите петима — тръгни!

Седем деца веднага се размърдаха — нямаше време за броене. Уигин ги уцели също толкова бързо, колкото и предните, но тъй като вече бяха полетели, те продължиха да се движат с голяма скорост към съответните стени.

Първите петима се рееха във въздуха близо до мястото, където ги бяха замразили.

— Погледнете тези така наречени войници. Техният командир им нареди да тръгнат, а вижте ги сега. Не само че са замразени, а са замразени тук, където могат да се пречкат. Докато другите, които тръгнаха, когато им бе заповядано, са пак замразени, но са там — долу. Препречили са коридорите на противника и са закрили зрителното му поле. Надявам се поне петима от вас да са разбрали поуката от тази маневра.

Всички го разбираме, Уигин. Тук, във военното училище, не вкарват тъпаци. Не е като да не съм ти подбрал най-добрата възможна армия.

— И Бийн несъмнено е един от тях. Нали, Бийн?

Бийн направо не можеше да повярва, че Уигин отново го нарочва.

Само защото съм малък, той ме използва, за да засрамва другите. Дребосъците знаят отговорите, вие защо не ги знаете, дангалаци?

Но Уигин все още не разбира. Той смята, че са му дали армия от некомпетентни новобранци и отхвърлени от другите армии войници. Още не е имал шанс да проумее, че всъщност разполага с елитна войска. Затова ме мисли за най-смешния от цялата тази жалка пасмина. Разбра, че аз не съм идиот, но все още смята другите за такива.

Уигин продължаваше да го гледа. А, да, той бе задал въпрос.

— Тъй вярно, сър — отговори Бийн.

— И така, каква е поуката?

Изтърси му точно онова, което той току-що бе казал.

— Когато ти се заповядат да тръгнеш, тръгни незабавно, така че, ако те замразят, да се изтеглиш настрани, вместо да пречиш на операциите на собствената си армия.

— Отлично. Все пак имам един войник, който може да преценява нещата.

Бийн бе отвратен. Това ли бе командирът, който трябваше да превърне „Дракон“ в легендарна армия? Предполагаше се, че Уигин е алфата и омегата на Военното училище, а сега — какво? Превръща ме в черната овца. Уигин дори не е погледнал резултатите ни, не е обсъдил своите войници с учителите. Ако беше така, щеше да е разбрал, че аз съм най-умното дете в училището. Всички други го знаят. Затова се гледат сконфузено. Уигин разкрива собственото си невежество.

Бийн улови как Уигин отбеляза отвращението на войниците си. Само примигна с очи — но може би командирът най-сетне бе проумял, че неговият ход „Да направим за смях дребосъка“ рикошира върху него. Защото най-сетне се залови да ги обучава. Научи ги как да коленичат във въздуха, дори как да замразят собствените си крака, за да не мърдат, и после да стрелят между коленете си, докато се спускат към врага. Така краката се превръщаха в щит — поемаха противниковия огън и им позволяваха да водят по-продължителна открита стрелба. Добра тактика — Бийн най-сетне започна да схваща защо Уигин може би в края на краищата не е пълен провал като командир.

Щом схванаха смисъла, Уигин размрази себе си и всички войници, които беше замразил по време на демонстрацията.

— И така — рече той, — накъде е противниковата врата?

— Надолу! — отвърнаха те в хор.

— А в какво положение тръгваме в нападение?

О, ясно, помисли си Бийн — как ли пък не бихме могли да дадем хорово обяснение! Единственият начин беше да се демонстрира — затова Бийн се отблъсна от стената и полетя напред, като стреляше между краката си в движение. Не го изпълни идеално — малко се въртеше в полет — но, общо взето, се справи добре в първия си истински опит да изпълни маневрата.

Чу как над него Уигин крещи на другите:

— Бийн ли е единственият, който може да го направи?

Когато Бийн се улови за срещуположната стена, цялата армия вече го следваше и крещеше, сякаш се беше втурнала в атака. Само Уигин остана до тавана. Бийн забеляза развеселен, че командирът стои там, ориентиран по същия начин като в коридора — с глава „на север“, бившето „нагоре“. Може и да знаеш теорията по вода, но на практика бе трудно да се отърсиш от старото, основаващо се върху гравитацията мислене. Бийн умишлено се бе ориентирал странично, с глава на запад. Войниците до него последваха примера му. Дори да бе забелязал, Уигин не се издаде.

— А сега всички се върнете. Докато идвате, стреляйте по мен!

Бойният му костюм незабавно светна — четирийсет лъча бяха насочени нататък, докато цялата му армия летеше към него и стреляше с всичка сила.

— Опа! — възкликна Уигин, когато стигнаха. — Уцелихте ме.

Повечето се разсмяха.

— И така, за какво могат да ви послужат краката в едно сражение?

За нищо, отвърнаха някои от момчетата.

— Бийн не смята така — рече Уигин.

Значи дори и сега не иска да ме остави на мира. Е, какво иска да чуе той? Някой смънка „За щит“, но Уигин го пропусна покрай ушите си — значи имаше предвид нещо друго.

— С тях най-добре се отблъскваме от стените — предположи Бийн.

— Правилно — съгласи се Уигин.

— Стига — отблъскването от стени е движение, а не сражение! — възрази Том Лудата глава. Неколцина други замърмориха одобрително.

О, добре, значи се започва, помисли си Бийн. Том Лудата глава подхваща безсмислена свада с командира, който му се ядосва и…

Но Уигин не се обиди от забележката на Том. Само го поправи внимателно:

— Без движение няма сражение. А сега, със замразени в това положение крака, можеш ли да се отблъскваш от стените?

Бийн нямаше представа. Както и всички останали.

— Бийн? — попита Уигин. Много ясно.

— Никога не съм опитвал — отвърна Бийн. — Но може би, ако човек застане с лице към стената и се присвие в кръста…

— Да, ама не. Погледнете ме. Аз съм с гръб към стената и краката ми са замразени. И тъй като съм присвил колене, ходилата ми са срещу стената. Обикновено, когато се отблъсква, човек трябва да се отблъсне надолу, така че да изопне тялото си назад като шушулка зелен боб, така ли е?

Групата се разсмя. За пръв път Бийн осъзна, че Уигин не беше глупав, задето накара цялата армия да се смее на дребосъка. Може би той много добре знаеше, че Бийн е най-умното дете, и бе решил да насочи към него цялата омраза на другите вместо към себе си. Целият този сеанс гарантираше, че останалите няма да видят нищо лошо в подигравките за сметка на Бийн и ще го презират, въпреки че е умен.

Велика система, Уигин. Съсипи шансовете на най-добрия си войник. Погрижи се никой да не го уважава.

Ала по-важно беше да научи онова, което им преподаваше Уигин, а не да се вкисва заради начина му на преподаване. И затова Бийн съсредоточено наблюдаваше как Уигин демонстрира отблъскване със замразени крака от стената. Забеляза, че командирът умишлено се завъртя. Така щеше да му е по-трудно да стреля в полет, но и на отдалечения противник щеше да му е много мъчно да фокусира лъча върху която и да било негова част достатъчно дълго, че да го порази.

Може да ме е яд, но това не означава, че не мога да се уча.

Тренировката беше дълга и изтощителна — отново и отново тренираха придобитите умения. Бийн забеляза, че Уигин не желае да ги остави да изучават всяка техника отделно. Трябваше да изпълняват всичко наведнъж и да го превърнат в гладко, съгласувано движение. Като танц, помисли си Бийн. Не се учиш първо да стреляш, после да се отблъскваш и накрая да добавяш контролирано въртеливо движение — учиш се как да се оттласкваш-стреляш-въртиш.

Най-после — до един подгизнали от пот, изтощени и развълнувани, че са научили неща, които не бяха чували никой друг да изпълнява — Уигин ги събра при долната врата и обяви, че през свободното време пак ще тренират.

— И не ми обяснявайте, че свободното време трябвало да бъде свободно. Това много добре го знам. Свободни сте да правите каквото искате. Но аз ви каня да посетите една допълнителна, доброволна тренировка.

Те се разсмяха. Групата се състоеше изцяло от деца, които преди бяха избрали да не посещават извънредните занятия в бойната зала с Уигин и сега той им даваше да разберат, че очаква от тях да променят приоритетите си. Но те нямаха нищо против. Тази сутрин бяха разбрали, че когато Уигин провежда упражнения, всяка секунда е от полза. Не можеха да си позволят да пропуснат нито една тренировка — щяха да изостанат значително. Уигин щеше да им отнеме свободното време. Но дори и Том Лудата глава не го оспорваше.

Бийн обаче знаеше, че трябва още сега да промени отношенията си с Уигин — иначе нямаше да има никакъв шанс да стане ръководител. След като Уигин вече беше пренасочил омразата на другите деца към малкия мухльо, Бийн трудно щеше се издигне във военната йерархия — ако другите деца го презираха, кой ли би го последвал?

Затова Бийн изчака Уигин в коридора, след като останалите си тръгнаха.

— Здрасти, Бийн — рече Уигин.

— Здрасти, Ендър — отвърна Бийн. Дали Уигин улови сарказма в начина, по който Бийн произнесе името му? Затова ли се забави малко с отговора?

— Сър — напомни тихичко Уигин.

Ох, стига с тия простотии.

— Ясно ми е какви ги въртиш, Ендър, сър, и те предупреждавам.

— Предупреждаваш ли ме?

— Мога да бъда най-добрият войник в армията ти, не си прави шегички с мен.

— Или какво?

— Или ще стана най-лошият. Или едното, или другото. — Не че Бийн очакваше Уигин да го разбере. Да проумее, че Бийн му е от полза само ако има доверието и уважението на Уигин — иначе щеше да остане само безполезното дребосъче. Уигин сигурно щеше да си помисли, че Бийн заплашва да му мъти водата, ако не бъде използван. И може би наистина е така — мъничко.

— А какво искаш? — попита Уигин. — Обич и целувки ли?

Ще го кажа направо, ще изложа мисълта си съвършено просто — така няма да се преструва, че не разбира.

— Искам взвод.

Уигин се приближи до Бийн и го изгледа отвисоко. Но за Бийн това, че Уигин не се беше изсмял в отговор, бе добър знак.

— И защо трябва да получиш взвод?

— Защото знам какво да правя с него.

— Да знаеш какво да правиш с един взвод е лесна работа. Трудното е да накараш и войниците да го направят. Защо ще му е притрябвало на някой войник да следва пръдльо като теб?

Уигин подходи директно към същността на проблема. Но злобният му тон не допадна на Бийн.

— Научавам, че и на теб са викали така. Чувам и че Бонсо Мадрид все още те нарича с това име.

Уигин не налапа стръвта.

— Зададох ти въпрос, войнико.

— Ще заслужа уважението на другите, сър, ако не ми попречиш.

За негова изненада Уигин се ухили.

— Аз ти помагам.

— По най-дяволския начин.

— Никой не би те забелязал освен от съжаление към малкото дете. Но аз се погрижих днес всички да те забележат.

Трябваше да прегледаш характеристиките, Уигин. Ти си единственият, който все още не знае кой съм.

— Те ще следят всяка твоя стъпка — продължи Уигин. — Ако искаш да заслужиш уважението им, трябва вече да бъдеш безукорен във всичко.

— Затова нямам дори възможност да се науча, преди да ми пишат оценка. — Така се развива талантът.

— Горкото детенце. Никой не се отнася справедливо към него.

Престорената тъпота на Уигин вбесяваше Бийн. Ти си по-умен, отколкото ми се правиш, Уигин!

Щом забеляза, че Бийн е ядосан, Уигин се пресегна и го избута, докато гърбът му не опря плътно в стената.

— Ще ти кажа как можеш да получиш взвод. Докажи ми, че знаеш какво трябва да правиш като войник. Докажи ми, че знаеш как да използваш другите войници. И след това ми докажи, че някой иска те последва в битката. Но не и преди това!

Бийн не обръщаше внимание на притискащата го ръка. Много повече бе нужно, за да го усмири човек психически.

— Това е справедливо — съгласи се той. — Ако си удържиш на думата, само след месец ще бъда взводен.

Сега бе ред на Уигин да се ядоса. Той се пресегна, сграбчи Бийн за платката на бойния костюм, вдигна го и го подпря в стената, така че сега се гледаха очи в очи.

— Щом кажа, че ще направя нещо по даден начин, Бийн, аз наистина ще го направя само по този начин.

Бийн му се усмихна. При тази ниска гравитация по високите нива, за да вдигнеш едно дете, не се изискваше кой знае каква сила. А и Уигин не беше побойник. Реална заплаха не съществуваше.

Уигин го пусна. Бийн се плъзна бавно по стената, приземи се на крака, отскочи леко и пак кацна. Уигин отиде при пръта и се пусна надолу. Бийн бе спечелил сблъсъка — бе успял да влезе под кожата на Уигин. Освен това Уигин знаеше, че не е овладял особено добре ситуацията. Нямаше да го забрави. Всъщност, тъкмо Уигин бе загубил малко от уважението на другите към себе си — той го знаеше и щеше да се опита да си го върне.

За разлика от тебе, Уигин, аз наистина давам на другия шанс да научи какво да прави, преди да настоявам за съвършенство. Днес ти ме прецака, но утре и вдругиден ще ти дам възможност да се поправиш.

Ала когато Бийн стигна до пръта и се пресегна да го хване, забеляза, че ръцете му треперят и хватката му е твърде слаба. Наложи се да се облегне на пръта, докато се поуспокои.

Срещата очи в очи с Уигин… победата май не беше на негова страна. Може би дори беше глупаво, че постъпи така. Уигин го беше обидил с жлъчните си забележки, с подигравките. Бийн изучаваше Уигин като предмет на своята лична теология — а днес откри, че през цялото това време той дори не е и подозирал за съществуването на Бийн. Всички сравняваха Бийн с Уигин — но очевидно Уигин не беше чувал нищо за това, или не го интересуваше. Той се бе държал с Бийн като с нищожество. След като през последната година Бийн бе положил такива усилия, за да заслужи уважение, за него никак не беше леко да се превърне отново в нищожество. Това пробуди у него чувства, които си мислеше, че е изоставил в Ротердам. Болезненият страх от неизбежната смърт. Макар да знаеше, че тук никой не би вдигнал ръка срещу него, той си спомни как бе на ръба на гибелта, когато отиде при Поук и й повери живота си.

Това ли направих отново? Когато сам се включих в този списък, аз предадох бъдещето си в ръцете на това момче. Разчитах, че и той ще види в мен онова, което виждам аз. Но той, разбира се, не можа. Трябва да му дам време.

Ако имаше време. Защото учителите вече действаха бързо и Бийн може би не разполагаше с още една година престой в тази армия, за да се докаже на Уигин.