Уолтър Скот
Айвънхоу (34)

ГЛАВА XXXI

Щурмувайте отново пробива, другари,

щурмувайте го пак — или със, своите мъртви

тела го запълнете…

А пък вий, селяци,

с тела, отхранени в английските полета,

сега ни покажете огъня, що крила

е вашата храна, та да се кълнем,

че вий за нея сте били достойни.

„ХЕНРИ V“, ШЕКСПИР

Седрик, макар и много да не вярваше на думите на Улрика, не пропусна да съобщи обещанието й на Черния рицар, и на Локсли. Те много се зарадваха, като узнаха, че имат съюзник вътре в замъка, който в момент на нужда може да улесни влизането им, и лесно се съгласиха със Саксонеца, че само една атака, при колкото и неблагоприятни условия да е, е единственото средство да се спасят пленниците, които сега се намираха в ръцете на жестокия Фрон де Бьоф.

— Кралската кръв на Англия се намира в опасност — каза Седрик.

— Застрашена е честта на една благородна дама — прибави Черния рицар.

— Кълна се в образа на свети Христофор, изписан на колана ми — рече добрият селянин, — да нямаше никаква друга причина за борба освен безопасността на бедния верен слуга Уомба, аз бих се изложил на опасност, за да не пострада нито един косъм от главата му.

— И аз също — рече монахът. — Какво, господа! Вярвам, че един шут — искам да кажа, гледайте мене, господа, — един шут, който си познава занаята и който подслажда чашата с вино, също както я подслажда свинската пържола — та казвам, братя, на такъв шут никога няма да липсва мъдър свещеник да се помоли за него или в случай на нужда да се бори за него, докато аз мога да казвам молитви и да размахвам алебарда.

С тези думи той размаха тежката си алебарда над главата си, както овчар размахва гегата си.

— Право казваш, свети отче — каза Черния рицар. — Права дума, сякаш самият свети Дънстън я е изрекъл. А сега, добри ми Локсли, не е ли добре Седрик до поеме командването на щурма?

— Ами, ами, не е за мене тази работа — възрази Седрик. — Никога не съм учил как се превземат и как се пазят тези седалища на тиранска власт, които норманите издигнаха в страдащата ни страна. Аз ще се бия между първите. Но моите добри съседи твърде добре знаят, че не съм опитен във военната дисциплина и в щурмуване на крепости.

— Щом така стои въпросът с благородния Седрик — рече Локсли, — аз с готовност ще поема командването на стрелците. И можете да ме обесите на собственото ми сборищно дърво, ако позволим на защитниците да се покажат над стените, без да забием в телата им толкова стрели, колкото зрънца карамфил се забиват в свински бут по Коледа.

— Браво на храбрия селянин — отвърна Черния рицар. — Ако ме смятате достоен да участвам в тези работи и ако между тези храбреци се намерят неколцина, които са готови да тръгнат подир един верен английски рицар — а такъв аз сигурно мога да се нарека, — готов съм, доколкото опитът ме е научил, да ги поведа в атака срещу тези стени.

След като водачите си разпределиха работата по този начин, те започнаха първата атака, резултата, от която читателят вече знае.

Когато превзеха външното укрепление, Черния рицар прати на Локсли вест за щастливото събитие и го помоли да наблюдава така зорко замъка, че да не позволи на защитниците му да обединят силите си, за да се втурнат внезапно навън и да си върнат отнетото укрепление. Това главно искаше да избегне рицарят, защото знаеше, че водените от него хора бяха припрени и необучени доброволци, недостатъчно въоръжени и непривикнали на дисциплина, и че в такъв случай на внезапно нападение ще бъдат в много неизгодно Положение в борбата с добре обучените нормански рицари, които бяха снабдени и с отбранителни, и с нападателни оръжия и които можеха да противопоставят на ревността и високия дух на нападателите една увереност, породена от отлична дисциплина и навик да си служат с оръжие.

Рицарят използува почивката, за да накара да построят нещо като подвижен мост или дълъг сал, с който се надяваше да премине рова въпреки съпротивата на врага. Тази работа отне доста време, за което водачите не съжаляваха, тъй като по този начин Улрика имаше възможност да изпълни плана си и да отклони вниманието на хората в крепостта от тях.

Когато салът бе готов, Черния рицар се обърна към обсадителите със следните думи.

— Другари, вече няма смисъл да чакаме тук. Слънцето клони към запад, а пък аз имам работа, която не ми позволява да остана с вас още един ден. Освен това не изпълним ли бързо задачата си, цяло чудо ще бъде, ако не ни нападнат конници от Йорк. Затова нека един от вас да отиде при Локсли и да му каже да започне да обсипва със стрели другата страна на замъка и да се придвижва напред, сякаш се кани да нападне. А вие, сърцати англичани, стойте до мене и бъдете готови да тикнете сала през рова, щом като се отвори задната порта на нашата страна. Последвайте ме смело и ми помогнете да разбия онзи вход в главната стена на замъка. А онези от вас, на които не се нрави тази работа или пък не са достатъчно добре въоръжени за нея, нека пазят върха на външното укрепление с готови опънати лъкове и щом се покаже човек на крепостта, свалете го с изстрела си. Благородни Седрик, ще поемете, ли командването на тези, които ще останат тук?

— Кълна се в духа на Хериуърд — рече Саксонеца. — това аз няма да сторя. Да водя не мога, но нека поколенията прокълнат гроба ми, ако не тръгна напред с първите там, където ти ни насочиш. Аз съм причината за тази борба и ми подобава да бъда в предните редици.

— Но помисли си, благородни саксонецо — възрази рицарят, — ти нямаш ни ризница, ни броня — нищо освен този лек шлем, щит и меч.

— Толкова по-добре — отвърна Седрик, — по-леко ще се покача по тези стени. И — прости ми самохвалството, господин рицарю, — но ти днес ще видиш, че голите гърди на един саксонец могат да се изложат тъй смело в борбата, както желязната ризница на един норманец.

— В името на бога тогава — каза рицарят — разтворете широко вратата и пуснете плаващия мост.

Портата, която водеше от вътрешната страна на външното укрепление към рова и срещу която имаше врата към главната стена на крепостта, изведнъж се отвори. Тласнаха напред временния мост, който бързо се хлъзна във водата и се простря между замъка и външното укрепление. Така той представляваше хлъзгава и опасна пътека, по която двама души един до друг можеха да преминат рова. Съзнавайки колко е важно да изненада врага, Черния рицар, последван от Седрик, веднага се хвърли на моста и стигна на отвъдната страна. Тук той започна да нанася гръмотевични удари със секирата си по портата на замъка. Развалините от предишния мост, който тамплиерът бе разрушил при отстъплението си от външното укрепление, оставяйки едната му част все още да виси на горната част на портата, донякъде го запазваше от изстрелите и камъните, хвърлени от защитниците. Но тези, които последваха рицаря, нямаха тази защита. Двама от тях веднага бяха улучени от стрели, двама паднаха в рова, а останалите се оттеглиха във външното укрепление.

Сега положението на Черния рицар и на Седрик беше наистина опасно и щеше да бъде още по-опасно, ако не бяха верните стрелци във външното укрепление, които непрестанно обсипваха със стрели бойниците и отвличаха вниманието на бойците, които ги пазеха, като по този начин бранеха водачите си от дъжда изстрели, които иначе сигурно щяха да ги повалят. Но все Пак положението им ставаше всеки миг по-опасно.

— Засрамете се — викаше де Брейси на войниците около себе си. — Наричате се стрелци, а позволявате на тези две кучета да се задържат под стените на крепостта! Хвърлете покривните камъни на бойниците, ако няма друго! Донесете секира и лостове и съборете онзи грамаден корниз — той посочи един тежък дялан камък, надвиснал над стобора.

В този момент обсадителите видяха червеното знаме на ъгъла на кулата, която Улрика бе описала на Седрик. Смелият селянин Локсли пръв го забеляза, когато бързаше към външното укрепление, за да види как върви нападението.

— Свети Георги! — извика той. — Добрият свети Георги помага на Англия! Напред, смели селяни! Защо оставяте доблестния рицар и благородния Седрик сами да щурмуват прохода? Върви, луди калугерю, покажи, че можеш да се биеш за броеницата си! Напред, смели воини! Замъкът е наш, вътре имаме приятели! Виждате ли оня червен байрак? Това е уреченият сигнал! Торкилстън е наш! Помислете за славата! За плячката! Едно усилие и крепостта е наша!

С тези думи той опъна мощния си лък и изпрати една стрела право в гърдите на един войник, който по указания на де Брейси се мъчеше да откърти парче от бойниците й и да го запрати върху главите на Седрик и Черния рицар. Друг войник грабна от ръцете на умиращия железния лост, с който той повдигаше камъка, и бе вече успял да разхлаби корниза, когато една стрела се заби през пречките на шлема му и той падна мъртъв от стената в рова. Бойците се стреснаха, защото изглеждаше, че никаква броня не може да устои на ударите на този необикновен стрелец.

— Нима ще отстъпите, подлеци? — извика де Брейси. — Nount jove Saint Dennis!^[1] Дайте ми лоста!

И като го грабна, той пак се зае с разхлабения корниз, който беше толкова тежък, че ако паднеше, щеше не само да срути остатъка от подвижния мост, който пазеше двамата нападатели, но и да потопи грубия им сал. Всички съзряха опасността и дори най-храбрите, даже смелият монах, не смееха да стъпят на сала. Три пъти Локсли стреля по де Брейси и трите пъти стрелата му се отплесна от здравата броня на рицаря.

— Да бъде проклета испанската ти ризница! — викна Локсли. — Ако я бе правил английски ковач, тези стрели щяха да минат през нея като през коприна.

После завика:

— Другари! Приятели! Благородни Седрик! Дръпнете се назад! Стената пада!

Никой не чу предупредителния му вик, защото трясъкът от ударите на Черния рицар по портата можеше да заглуши дори двайсет бойни тръби. Наистина верният Гърт се втурна към подвижния мост, за да предупреди Седрик за очакващата го съдба или да я сподели с него. Но щеше да бъде твърде късно — корнизът се поклащаше и де Брейси, който все още натискаше лоста, скоро щеше да го срути, ако близо до него не бе прозвучал гласът на тамплиера.

— Всичко е загубено, де Брейси — замъкът гори.

— Ти си луд! — извика рицарят.

— Цялата западна страна е в ярки пламъци. Напразно се мъчех досега да ги угася.

Брайън де Боа Жилбер съобщи тази грозна вест със свойственото си хладнокръвие, но смаяният му другар не я прие така спокойно.

— Светии небесни! — извика де Брейси. — Какво да правим? Обещавам свещ от чисто злато на свети Николай от Лимож…

— Спести си обещанието — каза тамплиерът — и ме чуй. Поведи хората си долу, сякаш се каниш да излезеш навън. Отвори задната порта — има само двама души на сала — хвърли ги в рова и си пробий път към външното укрепление. Аз ще щурмувам предната порта и ще нападна укреплението откъм външната страна. Ако можем да си възвърнем него, бъди уверен, че ще успеем да се отбраняваме, докато ни дойдат на помощ или поне докато ни предложат приемливи условия.

— Добре си го обмислил — отговори де Брейси. — Ще изпълня своя дял. Но ти, тамплиере, няма да ме изоставиш, нали?

— Ето ръката ми! — каза Боа Жилбер. — Но бързай, за бога!

Де Брейси набързо събра хората си, втурна се надолу към задната порта и нареди веднага да я отворят. Но едва-що сториха това и огромната сила на Черния рицар си проби път навътре въпреки де Брейси и хората му. Двама от първите паднаха веднага, а останалите отстъпиха въпреки всички усилия на вожда им да ги спре.

— Кучета недни! — викаше де Брейси. — Нима ще оставите двама души да пресекат единствения ни път към спасение?

— Той е самият дявол! — рече един стар воин, мъчейки се да избегне ударите на черния си противник.

— Даже и да е самият дявол — отвърна де Брейси, — нима ще бягаш от него, за да се хвърлиш в зиналата уста на пъкъла? Замъкът гори зад вас, негодници! Дано отчаянието ви вдъхне смелост! Пуснете ме напред! Аз сам ще се справя с този боец!

И наистина този ден де Брейси защити смело и като истински рицар славата си, спечелена в безбройните междуособици през тези страшни времена. Сводовете на преддверието, в което водеше задната порта и където сега двамата прославени рицари се вкопчиха в ръкопашен бой, отекваха от бесните удари, които си нанасяха — де Брейси с меча, а Черния рицар с тежката си алебарда. Най-после норманецът получи един удар, който, въпреки че можа отчасти да го парира с щита си (иначе де Брейси не би останал жив), се стовари с такава сила на шлема му, че той се просна на земята.

— Предай се, де Брейси — каза Черния боец, като се наведе над него и сложи на пречките на шлема му смъртоносната кама, с която рицарите доубиваха врага си и която наричаха кама на милосърдието. — Предай се, Морис де Брейси, защото, и да ти дойдат, и да не дойдат на помощ, ти ще умреш.

— Няма да се предам на един непознат победител — чу се слабият глас на де Брейси. — Кажи ми името си или пък прави, каквото щеш с мене. Не ще допусна да се каже някога, че Морис де Брейси се е предал в плен на един безименен селяк.

Черния рицар прошепна нещо на ухото на победения.

— Предавам се безусловно — каза норманецът и предишния му тон на строга и решителна упоритост се замени с тон на пълно, макар и неохотно покорство.

— Върви във външното укрепление — каза победителят властно — и чакай там по-нататъшните ми нареждания.

— Нека най-напред да ти кажа нещо, което те интересува — отвърна де Брейси. — Уилфред от Айвънхоу е ранен и пленен в замъка и ще загине, ако не му помогнете незабавно.

— Уилфред от Айвънхоу? — извика Черния рицар. — Пленен и ще загине! Всички в замъка ще отговарят с живота си, ако бъде опърлен макар и един косъм от главата му! Покажи ми стаята му!

— Качи се по онази вита стълба — каза де Брейси, — тя води в неговата стая. Няма ли да ме приемеш за водач? — прибави той с покорен тон.

— Не. Върви във външното укрепление и там чакай заповедите ми. Нямам доверие в тебе, де Брейси.

През време на двубоя и на краткия разговор. Седрик, начело на група мъже, между които личеше монахът, бе преминал моста, щом видя, че портата е отворена, и бе изтласкал обезсърчените и отчаяни хора на де Брейси, някои от които просеха милост, други напразно се мъчеха да се съпротивляват, а по-голямата част избягаха към двора. Самият де Брейси стана от пода и хвърли тъжен поглед подир победителя си.

— Няма доверие в мене — повтори си той. — А нима съм заслужил доверието му?

После вдигна меча си от земята, свали шлем в знак, че се е предал и като отиде във външното укрепление, предаде меча си на Локсли, когото срещна по пътя.

Бушуващият пожар скоро се усети и в стаята, дето еврейката Ребека се грижеше за Айвънхоу. Шумът от битката скоро бе прекъснал краткия му сън и гледачката му, която по негово настояване пак бе застанала до прозореца, за да наблюдава и да го уведомява за хода на атаката, известно време не можеше да види нищо от растящия задушлив дим. Най-после огромните кълба пушек, които нахлуха в стаята, виковете „Вода!“, които се чуваха сред глъчката на боя, ги накараха да почувствуват ясно нарастващата нова опасност.

— Замъкът гори! — извика Ребека. — Какво можем да сторим, за да се спасим?

— Бягай, Ребека! — рече Айвънхоу. — Спаси собствения си живот. Мене никаква земна сила не може да ме избави.

— Няма да бягам — отвърна Ребека. — Ще се спасим или ще загинем заедно. Но, велики боже! Баща ми, какво ще стане с баща ми?

В този момент вратата на стаята бързо се отвори и се показа тамплиерът. Той представляваше страхотна фигура, позлатената му броня бе изпотрошена и окървавена, а перото на каската му бе наполовина счупено, наполовина обгоряло от огъня.

— Ето, че те намерих — рече той на Ребека. — Ще видиш, че ще сдържа думата си и ще споделя с тебе и добро и зло… Има само един път към спасение — превъзмогнах петдесет опасности, за да ти го покажа. Стани и ела веднага с мене!

— Сама аз няма да тръгна с тебе — отговори Ребека. — Ако си роден от жена, ако имаш капчица човешка милост, ако сърцето ти не е кораво като бронята на гърдите ти — спаси стария ми баща, спаси този ранен рицар!

— Един рицар — рече тамплиерът с обичайното си спокойствие, — един рицар, Ребека, трябва да срещне съдбата си било от меч, било от огън. А кой дава пет пари за съдбата на един евреин?

— Жестоки рицарю — отвърна Ребека, — по-скоро ще загина в пламъците, отколкото да приема избавление от тебе!

— Ти нямаш избор, Ребека. Веднъж успя да ми се изплъзнеш, но никой смъртен не е могъл да стори това втори път.

С тези думи той грабна изплашената девойка, чиито писъци огласиха въздуха, и я изнесе на ръце от стаята, въпреки виковете й и без да обръща внимание на заплахите, които Айвънхоу с гръмовит глас сипеше по него.

— Куче проклето! Позор за ордена ти! Пусни девицата! Предателю Боа Жилбер, Айвънхоу ти заповядва! Негоднико, ще ми платиш с кръвта на сърцето си!

— Нямаше да мога да те намеря, Уилфред — каза Черния рицар, който в този момент влезе в стаята, — ако не беше викал така.

— Ако си истински рицар — викна Уилфред, — не мисли за мене. Тичай подир този похитител, спаси Роуина, погрижи се за Седрик!

— Когато им дойде редът — отвърна рицарят на букаите, — но сега е твоят ред.

И като грабна Айвънхоу, той го понесе с такава лекота, с каквато тамплиерът беше отнесъл Ребека, втурна се с него към задната порта и след като предаде там товара си на двама селяни, върна се пак в замъка да помага за спасението на останалите пленници.

Една от кулите сега бе обхваната от ярки пламъци, които буйно проблясваха от всеки прозорец и от всяка амбразура. Но в другите части на замъка, където дебелите стени и сводестите покриви на стаите пречеха на пламъците да проникнат, все още бушуваше не по-малко страховито човешката ярост, тъй както оттатък господстваше ужасната стихия. Обсадителите преследваха защитниците на крепостта от стая в стая и с кръвта им утоляваха жаждата за мъст, която дълго бяха таили към войниците на тиранина Фрон де Бьоф. Повечето от тях се съпротивяваха докрай — малцина искаха милост и никой не я получи. Въздухът бе изпълнен със стенания и трясък на оръжия, подовете бяха облени с кръвта на отчаяни и издъхващи нещастници.

Сред тази бъркотия Седрик се втурна да търси Роуина, докато верният Гърт, който го следваше по петите сред боя, нехаеше за собствената си безопасност, когато се мъчеше да отстрани ударите, насочени срещу господаря му. Благородният саксонец има късмет да стигне в стаята на повереницата си точно когато тя бе оставила всяка надежда за спасение и притискайки отчаяна един кръст към гърдите си, седеше и очакваше всяка минута смъртта. Той я предаде на Гърт да я заведе на безопасно място във външното укрепление, пътят към което бе вече разчистен от врага и не бе още обхванат от пламъци. След това верният Седрик побърза да потърси своя приятел Ателстън, решен с риск на живота си да спаси тази последна издънка на саксонските крале. Но преди да успее да проникне в старата зала, където сам преди бе пленник, изобретателният гений на Уомба бе успял да освободи него самия и другаря му по съдба.

Когато шумът на битката възвести, че тя е в разгара си, шутът захвана да вика, колкото му глас държи:

— Свети Георги и драконът! Добрият свети Георги помага на хубава Англия! Замъкът е превзет!

Той засилваше страшния ефект на думите си, като блъскаше едно о друго две парчета от ръждясала броня, които се търкаляха в залата. Стражите, които бяха поставени в преддверието и които вече бяха обхванати от тревога, се изплашиха от крясъците на Уомба и оставяйки вратата отворена подире си, изтичаха да кажат на тамплиера, че врагът е навлязъл в старата зала. Пленниците лесно излязоха в преддверието и оттам в двора на замъка, където сега се разиграваше последното действие на борбата. Тук свирепият тамплиер бе вече яхнал коня си, заобиколен от неколцина войници на коне и пеши, които бяха тръгнали след този прославен вожд, за да осигурят последната останала възможност за отстъпление и спасение. Подвижният мост бе спуснат по негова заповед, но пътят пред тях не бе свободен, защото стрелците, които досега обстрелваха тази страна на замъка, щом видяха, че се спуща мостът, се струпаха на входа — едно, за да попречат на войниците да избягат, второ, за да си осигурят дял от плячката, преди да изгори замъкът. Освен това група от нападателите, влезли през задната порта, сега нахълтаха в двора и яростно нападнаха останалите защитници на замъка, които по този начин се видяха нападнати от две страни.

Все пак, движени от отчаянието и поддържани от примера на неустрашимия си вожд, войниците се бореха с най-голяма храброст и тъй като бяха добре въоръжени, няколкократно смогнаха да отблъснат далеч по-многочисления си противник. Ребека, поставена на кон пред един от сарацинските роби на тамплиера, се намираше в средата на малката група и Боа Жилбер, въпреки бъркотията на кървавата схватка, полагаше всички грижи за безопасността й. Той постоянно заставаше пред нея и я пазеше с триъгълния си обкован със стомана щит, без да се грижи за себе си. После, отделяйки се от нея, надаваше бойния си вик, втурваше се напред, поваляше на земята първия нападател и моментално се връщаше пак да хване юздата на коня й.

Ателстън, който, както е известно на читателя, беше ленив, но не бе страхлив, видя женската фигура, която тамплиерът тъй ревностно пазеше, и ни за момент не се усъмни, че това е Роуина и че тамплиерът се кани да я отвлече въпреки съпротивата й.

— Кълна се в душата на свети Едуард! — рече той. — Аз ще я избавя от този горделив рицар и той ще загине от моята ръка!

— Мисли какво правиш! — извика му Уомба. — Който много бърза, хваща жаба вместо риба. Кълна се в пръчицата си, онази там не е лейди Роуина. Виж черните й коси! Ех, щом не различаваш черно от бяло, ти може да си водач, ама аз няма да тръгна подире ти — няма да си троша костите, без да има за кого! Пък и ти си без броня! Помни, че копринена шапка не пази от стоманено острие. Е, добре тогава, щом управителят иска вода, нека се дави! Deus vobiscum^[2], доблестни Ателстън — заключи той и пусна дрехата на саксонеца, за която досега го дърпаше.

За голямата сила на Ателстън бе нужен само един момент, за да грабне един боздуган от земята, където той лежеше изпуснат от ръката на умиращ воин, и да се спусне сред хората на тамплиера, удряйки ту наляво, ту надясно, като поваляше по един войник с всеки удар. Скоро се намери на два метра от Боа Жилбер, комуто викна силно и гневно:

— Обърни се, неверни тамплиере! Пусни тази, която си недостоен дори да докоснеш! Обърни се, бандит, убиец и лицемерен разбойник!

— Куче такова! — скръцна със зъби тамплиерът. — Ще те науча аз тебе да богохулстваш срещу светия орден на сионовия храм — и с тези думи той обърна коня си наполовина към саксонеца и като се издигна на стремената, за да се възползува напълно от височината на животното, нанесе страхотен удар върху главата на Ателстън.

Право каза Уомба, че копринена шапка не пази от стоманено острие. Тъй остро бе оръжието на тамплиера, че разцепи на две като върбова клонка жилавата усукана дръжка на боздугана, който злочестият саксонец вдигна, за да парира удара, и като се стовари на главата му, повали го на земята.

— Ha! Beau-seant — извика Боа Жилбер. — Така се пада на тези, които ще хулят рицарите тамплиери! — И като се възползува от смайването, причинено от падането на Ателстън, той викна силно: — Който иска да се спаси, нека ме последва!

После се втурна по подвижния мост, разпръсквайки стрелците, които се мъчеха да му пресекат пътя. Последваха го сарацините и петима-шестима войници, които бяха успели! да се качат на конете си. Многобройните стрели, насочени; по тамплиера и хората му, правеха тяхното отстъпление твърде опасно, но това не му попречи да стигне, препускайки, до външното укрепление, което предполагаше, че е превзето от де Брейси според първоначалния им план.

— Де Брейси! Де Брейси! — извика той. — Тук ли си?.

— Тук съм — обади се де Брейси, — но съм пленен.

— Не мога ли да те спася? — викна Боа Жилбер.

— Не — отвърна де Брейси. — Аз се предадох безусловно и ще остана верен на думата си. Спасявай се, наоколо има ястреби, бягай отвъд морето. Повече не смея да ти кажа.

— Добре, щом искаш да останеш тук — съгласи се тамплиерът. — Но помни, че сторих туй, що бях обещал. Където и да са ястребите, чини ми се, че стените на прецепторията в Темпълстоу ще ме прикрият достатъчно добре и аз отивам там като чапла в скривалището си.

Като каза това, той препусна с хората си.

Останалите защитници на замъка, които не бяха успели да яхнат конете, продължиха да се борят отчаяно след бягството на тамплиера, но по-скоро, защото не очакваха милост, отколкото с надежда за спасение. Пожарът бързо се бе разпространил във всички части на замъка, когато Улрика — която го бе запалила, приличаща на древна фурия, се показа на една кула. Тя крещеше някаква бойна песен, която напомняше напевите на древните скалди по бойните полета на езичниците сакси. Дългата й бяла разрошена коса се развяваше, упойваща наслада от задоволената жажда за мъст искреше в очите й заедно с пламъка на изстъплението. Тя размахваше хурката си, сякаш бе една от трите съдбовни сестри^[3], които предат и късат нишката на живота. Преданието е запазило няколко строфи от дивашкия химн, който тя редеше сред пламъците и клането.

1

Точете стоманата,

чеда на Белия дракон!

Запали факела,

дъще на Хенгист!

Не за пируване бляска стоманата,

твърда, широка и тънко изострена.

Не в брачната стая ще свети факелът,

пламъкът е син, той има дъх на сяра.

Точете стоманата, гарванът грачи!

Палете факела, Зернебок вика!

Точете стоманата, чада драконови!

Запали факела, дъще Хенгистова!

2

Черен облак надвисва над тановия замък,

орелът кряска, той язди върху облака.

Млъкни, сив ездачо на черния облак,

готова е твойта трапеза! Девиците от Валхала^[4] поглеждат навън

и чакат от Хенгист изпратени гости.

Развейте черни къдри, девици от Валхала!

Бийте барабани за шумна веселба!

Много воини горди ще дойдат при вас,

със шлемове върху главите.

3

Над тановия замък виене тъмна нощ

и облаци черни се събират вече.

Червени като кръв на герои те скоро ще станат!

Червено знаме срещу тях ще издигне оня, що горите погубва.

Оня светъл, който палати поглъща

развява той широко пламтящото знаме.

червено, огромно, мрачно —

над битката на храбреците.

И радва го ек от саби строшени и трясък от счупени щитове,

той лиже е наслада кръвта, що блика топла от пресните рани!

4

Всички ще загинат!

Меч разсича шлема

и в здравата броня копие прониква.

Огньове повалят бойните крепости.

Всички ще загинат!

Няма го вече родът Хенгистов.

Забравено е вече името на Хорса.

Срещнете без страх съдбата си, чеда на меча!

Нека вашите мечове се напият с кръв!

Пирувайте днес на този кървав празник.

сред светлината на пламнали чертози!

Размахвайте меча, догдето сте живи,

пощада да няма от милост и страх,

защото е кратък часът на мъстта!

Даже омразата скоро загива!

И аз, и аз ще загина!^[5]

Извишилите се пламъци сега превъзмогнаха всякакви пречки и се издигнаха във вечерното небе като огромен горящ факел, който се виждаше надалеч из цялата околност. Кула след кула се срутваше с трясък сред горящи греди и покриви. Борците бяха принудени да напуснат двора. Малцината останали живи от победените се разпръснаха и избягаха в близката гора. Победителите, събрани на големи групи, глезеха смаяни и уплашени пламъците, които проблясваха тъмночервени по оръжията им. Фигурата на умопобърканата саксонка Улрика дълго се виждаше на високата кула, която си бе избрала. Тя размахваше ръце в бесен екстаз, сякаш властваше над запаления от самата нея пожар. Най-после кучата се олюля и падна със страхотен трясък. Улрика загина ред същите пламъци, които погълнаха и насилника й. Последваха няколко страшни минути на тишина, през които ужасните зрители нито мръднаха, нито издадоха глас, само безмълвно се кръстеха. После се разнесе гласът на Локсли:

— Викайте, селяни! Бърлогата на тиранина я няма вече! Чека всеки от нас да донесе плячката си на определеното място за срещи под дървото в Харткил Уок. Там призори справедливо ще я разделим между нашия отряд и достойните ни съюзници в това велико дело на мъст!