Уолтър Скот
Айвънхоу (26)

ГЛАВА XXIII

С разчувствани думи щом не мога

да ви склоня към ласкави обноски,

ще почна по войнишки и насила,

не както в любовта — но ще ви любя!

ШЕКСПИР, „ДВАМАТА ВЕРОНЦИ“^[1]

Стаята, в която въведоха лейди Роуина, бе подредена и украсена с известно примитивно великолепие и фактът, че я поканиха тук, можеше да се смята като особен признак на уважение, каквото не бе оказано на другите пленници. Но тъй като жената на Фрон де Бьоф, за която първоначално бе мебелирана тази стая, бе отдавна умряла, избраните по неин вкус украшения бяха овехтели и занемарени. На много места драпериите висяха накриво по стените, някои бяха потъмнели или избелели от слънцето, а други вече разпокъсани и прогнили. Колкото и неприветливо да беше това помещение, все пак бяха сметнали, че то е единственото в замъка, достойно за една богата саксонска наследница. Тук именно я оставиха да размишлява върху съдбата си, докато актьорите в тази тъмна драма си разпределяха ролите, които всеки от тях трябваше да играе. Това се извърши на едно съвещание между Фрон де Бьоф, де Брейси и тамплиера. След дълги и разгорещени спорове относно облагите, които всеки един от тях настояваше да спечели като свой дял от това дръзко предприятие, най-после те решиха съдбата на нещастните си пленници.

Наближаваше вече обед, когато де Брейси, заради когото първоначално бе предприета тази авантюра, се яви пред лейди Роуина, за да се помъчи да спечели ръката и имуществото й.

Времето между пристигането в замъка и този момент не бе изцяло запълнено със съвещания между затворниците, тъй като де Брейси бе намерил възможност вече да се на-гизди по вкуса на тогавашните контета. Той бе захвърлил зеленото расо и маската. Дългата му буйна коса се спускаше на чудновати букли върху богато украсена с кожи мантия. Брадата му бе късо подстригана, жакетът му достигаше до средата на бедрата, а поясът, с който бе пристегнат и на който висеше тежкият му меч, бе бродиран и гравиран със злато. Вече споменахме екстравагантната мода на обувките по онова време. Носовете на обувките на Морис де Брейси биха могли да съперничат по екстравагантност с тези на най-голямото конте, тъй като бяха повдигнати нагоре и извити като рога на овен. Така се обличаха в онази епоха галантните кавалери. В случая ефектът на облеклото се подсилваше от хубостта и добрите обноски на де Брейси, които съчетаваха грацията на дворянин с прямотата на воин.

Той поздрави лейди Роуина, като свали кадифената си шапчица, украсена със златна брошка, на която бе изобразен свети Архангел Михаил, който тъпче в краката си сатаната. Същевременно учтиво подкани с жест дамата да седне. Тъй като тя остана права, рицарят свали ръкавицата на дясната си ръка и посегна да я заведе до стола. Но Роуина отказа да се възползува от неговата любезност и отвърна:

— Ако пред мен е моят тъмничар, уважаеми рицарю, а обстоятелствата не ми позволяват да мисля другояче, най-добре подхожда на неговия пленник да остане прав, докато чуе съдбата си.

— Уви, прекрасна Роуина — отговори Де Брейси, — пред вас е вашият пленник, а не вашият тъмничар, и във вашите очи де Брейси ще прочете съдбата си.

— Аз не ви познавам, сър — каза дамата, издигайки гордо глава с накърнено достойнство на високопоставена красавица. — Аз не ви познавам и нахалната фамилиарност, с която прилагате към мене жаргона на един трубадур, не може да извини насилието на един разбойник.

— Ти самата, прелестна девойко — отвърна де Брейси с предишния си тон, — ти самата и твоят чар е виновен за всичко, което съм направил и което е несъвместимо с уважението ми към онази, която съм избрал за царица на сърцето си и пътеводна звезда на очите си.

— Повтарям, господин рицарю, че не ви познавам и че никой мъж, който носи оръжие и шпори, няма право да се натрапва на една беззащитна дама.

— Мое нещастие е наистина — каза де Брейси, — че вие не ме познавате. Но нека се надяваме, че името на де Брейси не е останало неспоменато, когато менестрели и херолди са възхвалявали рицарските подвизи по турнирите и бойните полета.

— Оставете тогава менестрели и херолди да възпяват славата ви, господин рицарю? — отговори Роуина. — Това по-добре подхожда на техните уста, отколкото на вашите собствени. И кажете ми кой от тях ще възхвали в песен или в летопис на турнирите паметната ви победа тази нощ, победа над един старец, придружен от няколко боязливи слуги, и плячката, която взехте — една нещастна девица, отнесена против волята й в замъка на един разбойник?

— Вие сте несправедлива, лейди Роуина — рече рицарят, хапейки устни доста смутен и говорейки вече с по-естествен тон, а не с тона на галантна превзетост, който отначало бе възприел. — Вие самата не знаете що е страст и затова не можете да извините, лудостта на друг, макар тя да е породена от вашата собствена красота.

— Моля ви, господин рицарю — каза Роуина, — да оставите този език, който така често Се използува от странстващи певци, че не подхожда вече за рицари и благородници. Вие наистина ме принуждавате да седна, щом се впускате в тези банални фрази, които всеки най-обикновен пътуващ свирач владее в такова изобилие, че могат да му стигнат от днес, та чак до Коледа.

— Горделива девойко — рече де Брейси ядосан, че галантния му стил не му спечелва нищо друго освен презрение, — знай, че и аз мога да ти отвърна също така гордо. Да знаеш тогава, че аз се помъчих да спечеля ръката ти по начин, който най-добре ти подхожда. Но изглежда, че на твоя нрав по-прилича човек да те ухажва с лък и алебарда, отколкото с общоприетите изрази на дворцовия език.

— Когато вежливият език — каза Роуина — се използува, за да прикрие низко дело, той прилича на рицарски пояс, препасан на най-долен палячо. Не ми е чудно, че ограниченията, които той ви налага, ви дразнят. По-почтено би било да си запазите облеклото и езика на разбойник, отколкото да прикривате разбойническото си дело под маската на вежлив език и поведение.

— Съветът ти е добър, лейди — каза норманецът, — затова ще ти отговоря с дръзки думи, които най-добре подхождат на едно дръзко дело, че ти няма да напуснеш този замък, преди да станеш жена на Морис де Брейси. Не съм навикнал да срещам пречки в начинанията си, нито пък е нужно за един нормански благородник старателно да оправдава поведението си пред една саксонска мома, на която прави чест да предложи ръката си. Ти си горда, Роуина, и затова си подходяща за моя жена. По какъв друг начин би могла да достигнеш високи почести? и ранг на принцеса, освен като се свържеш с мене? По какъв друг начин би могла да се измъкнеш от оня долен селски хамбар, където саксонците живеят заедно със стадата, източник на богатството им, и да заемеш място, където трябва да ти се отдава почит и където ще ти се отдава почит наред с всички други в Англия, които се отличават с хубост и власт?

— Господин рицарю — отвърна Роуина, — хамбарът, който вие презирате, е моят дом от детинството ми насам. И уверявам ви, когато го напусна — ако това някога се случи, — аз ще го напусна с човек, който се е научил да презира дома и обичаите, сред които съм израснала.

— Сещам се какво искаш да кажеш — каза де Брейси, — въпреки че може би си мислиш, че говориш твърде прикрито, за да те разбера. Но недей си въобразява, че Ричард Лъвското сърце някога ще се върне на трона си, а още по-малко, че Уилфред от Айвънхоу, неговият любимец, някога ще те заведе до трона му, за да те приветства той като жена на неговия фаворит. Друг може би би почувствувал ревност, когато засегне тази струна. Но моето твърдо намерение не може да се измени заради една такава детинска и безнадеждна любов. Знай, девойко, че този съперник е сега в моя власт и че от мен зависи да издам на Фрон де Бьоф тайната, че той се намира в замъка. Неговата ревност ще бъде по-съдбоносна от моята.

— Уилфред тук! — извика Роуина презрително. — Това е толкова вярно, колкото, че Фрон де Бьоф му е съперник.

За момент де Брейси я погледна втренчено.

— Нима наистина не знаете това? — попита той. — Нима наистина не знаете, че Уилфред от Айвънхоу пътува в носилката на евреина? Хубав превоз за един кръстоносец, чиято смела ръка трябваше да ни възвърне божия гроб! — и той се изсмя презрително.

— Даже и да е тук — каза Роуина, като се мъчеше да говори с безразличие, макар да не можеше да прикрие, че трепери от страх, — в какво отношение е съперник на Фрон де Бьоф? От какво може да се бои освен от кратко пленничество и почетен откуп според рицарските обичаи?

— Роуина — каза де Брейси, — и ти ли страдаш от заблуждението на всички жени, които мислят, че не може да има друго съперничество освен такова, свързано с техните прелести? Не знаеш ли, че съществува и ревност, породена от амбиция и жажда за богатство, а не само от любов? Нима не знаеш, че нашият домакин Фрон де Бьоф със същата готовност и безскрупулност ще отстрани от пътя си този, който пречи на претенциите му за хубавото баронско владение Айвънхоу, с която би го отстранил, ако му беше съперник за любовта на някоя синеока девойка? Но отнесеш ли се благосклонно към моето предложение, лейди, раненият боец няма защо да се бои от Фрон де Бьоф. В противен случай има да го жалиш в плен на този човек, който никога не е проявявал състрадание.

— Спаси го, за бога! — извика Роуина, чиято твърдост се огъна при ужасната мисъл за съдбата, която застрашаваше любимия й.

— Аз мога да сторя това и ще го сторя — каза де Брейси. — Защото, щом Руина се съгласи да стане невеста на де Брейси, кой ще посмее да упражни насилие върху нейния роднина, сина на нейния настойник, другаря й от детинство? Но ти трябва да спечелиш безопасността му с твоята любов. Не съм толкова романтичен и глупав да спомогна за щастието и да отклоня удара на съдбата от човек, който вероятно ще бъде пречка за изпълнението на желанията ми. Използвай влиянието си върху мене в негова полза и той ще бъде спасен. Откажеш ли, Уилфред ще умре и ти самата няма да бъдеш по-близо до свободата си.

— В твоите студени и прями слова — отвърна Роуина — има нещо несъвместимо с ужасите, за които говориш. Не вярвам, че намеренията ти са толкова зли, нито че властта ти е толкова голяма.

— Измамвай се тогава с тази надежда, докато дойде време да се увериш, че е напразна — рече де Брейси. — Твоят любим, избраникът ти, лежи ранен в този замък. Той е пречката, която се издига между Фрон де Бьоф и туй, което Фрон де Бьоф обича повече от славата и красотата. Какво ще му струва един удар с кама или копие, за да замлъкне завинаги противникът му? Ако пък Фрон де Бьоф се уплаши, че е трудно да оправдае такава открита постъпка, нужно е само лекарят да даде на пациента си погрешно лекарство или пък слугинята, или болногледачката да измъкнат изпод главата му възглавницата, и Уилфред, в положението, в което се намира сега, веднага ще умре от кръвоизлияние. И Седрик също… И Седрик…

— И Седрик също! — повтори Роуина. — Моят благороден, великодушен настойник! Заслужила съм злото, що ме сполетя, щом можах да забравя за неговата съдба, па макар и мислейки за съдбата на сина му!

— И съдбата на Седрик зависи от твоето решение — продължи де Брейси. — Оставям на тебе да я решиш.

До този момент Роуина бе играла ролята си в тази мъчителна сцена с непоклатима смелост, но това бе, защото не считаше, че опасността е толкова сериозна и близка. Характерът и беше такъв, какъвто сърцеведите обикновено приписват на русите жени — кротък, благ и плах. Но нейното възпитание я бе закалило и направило по-твърда. Свикнала да вижда как волята на всички, включително и на Седрик (който беше твърде своеволен спрямо другите), отстъпва пред нейните желания, тя беше придобила онази смелост и самоувереност, която се поражда у нас благодарение на постоянното уважение на околните ни. Тя мъчно можеше да си помисли, че някой може да се противопостави на волята й, камо ли пък съвсем да я пренебрегне.

Нейната гордост и навик да властва бяха следователно само външни черти, наложени над вродения й нрав, и те я напуснаха, щом очите й се отвориха за голямата опасност, която застрашаваше нея самата, както и нейния любим и настойника й. И когато видя, че волята й, най-малките прояви на която досега бяха срещали само уважение и внимание, сега се сблъсква с волята на един силен, жесток и непоколебим човек, който я държи в своя власт и бе решен да използува тази власт, тя изтръпна от страх пред него.

Тя се огледа, сякаш търсеше помощ, която отникъде не идваше, и след като от гърдите й се изтръгнаха няколко несвързани възклицания, даде воля на своята мъка и скръб в неудържими ридания. Невъзможно бе да гледа човек отчаянието на една такава хубавица, без да се трогне, и де Брейси не остана безучастен, макар че бе по-скоро смутен, отколкото трогнат. Наистина, той бе отишъл твърде далеч, за да се върне назад, и все пак в сегашното състояние на Роуина той не можеше да й повлияе нито с доводи, нито със заплахи. Той крачеше нагоре-надолу из стаята и ту увещаваше изплашената девойка да се успокои, ту се чудеше дали постъпва правилно.

„Ако — мислеше си той — се оставя да ме трогнат сълзите и скръбта на тази отчаяна девойка, какво ще спечеля освен необходимостта да се откажа от надеждите, заради които вече се изложих на такъв риск, и да търпя подигравките на принц Джон и веселите му другари? И все пак — казваше си той — ролята, която играя, не ми подхожда. Не мога да гледам това лице, изкривено от ужас, и тези очи, окъпани в сълзи. Да беше запазила първоначалната си гордост! Или да бях имал аз по-голям дял от тройно изпитаното коравосърдечие на Фрон де Бьоф!“

Разкъсван от тези мисли, той можа само да помоли нещастната Роуина да се успокои и да я увери, че още няма причини да изпада в такова крайно отчаяние. Но тъкмо когато се мъчеше да я утеши, де Брейси бе прекъснат от звука на рога, „разнесъл дрезгав глас наблизо и далеч“, който в същия миг бе стреснал и другите обитатели на къщата и бе прекъснал изпълнението на алчните им и своеволни планове. Може би де Брейси най-малко от всички съжаляваше за това прекъсване, защото разговорът му с лейди Роуина бе достигнал до една точка, в която бе еднакво трудно за него да продължава и да се откаже от намеренията си.

Тук смятаме за необходимо да дадем на читателя убедителни доказателства за истинността на тъжната картина на нравите на онази епоха, която току-що му представихме, отколкото могат да бъдат събитията в един измислен разказ. Тъжно е да се помисли, че тези смели феодали, на чиято съпротива короната на Англия дължи своите свободи, сами са били такива ужасни потисници, способни на изстъпления, противни не само на английските закони, но и на законите на природата и на човечността. Но уви! Достатъчно е да вземем само един пасаж от безбройните данни, събрани от усърдния Хенри от историци — съвременници на тази епоха, за да се уверим, че дори измислиците едва ли могат да се сравнят по ужас с мрачната действителност на онова време.

Описанията, които авторът на Саксонската хроника^[2] дава на жестокостите, извършвани през царуването на крал Стивън от големите феодали и владетели на замъци, всички от тях нормани, е необоримо доказателство за това на какви изстъпления са били годни те, когато са развихрени страстите им. „Те мъчеха бедния народ и го принуждаваха да им строи замъци; и когато замъците бяха построени, те ги напълваха с лоши хора или по-скоро с дяволи, които хващаха и мъже, и жени, щом сметнеха, че имат пари, хвърляха ги в тъмница и — ги подлагаха на по-жестоки изтезания, отколкото изтезанията, търпени от светите мъченици. Някои те удавяха в кал, други обесваха за краката, главите или палците, като под тях запалваха огън. Главите на някои стягаха с възлести въжета, докато им изтече мозъкът, други пък хвърляха в тъмници, пълни със змии, гущери и жаби.“ Но жестоко е да мъчим повече читателя с останалата част на това описание.

Друг пример за горчивите плодове на норманското нашествие, и то може би най-силният, който можем да дадем, е, че императрица Матилда, дъщеря на краля на Шотландия и по-късно кралица на Англия и императрица на Германия, дъщеря, съпруга и майка на монарси, за да получи образованието си в Англия на млади години, била принудена да живее в манастир като калугерка, тъй като само по този начин можела да избегне задирянията на развратните нормански благородници. Това обяснение тя дала пред великия събор на английското духовенство като единствена причина да се покалугери. Събраните духовници го приели, признавайки за всеизвестни фактите, на които се основавало то. По този начин те са ни дали несъмнено и забележително доказателство за съществуването на онова позорно своеволие, което било черното петно на онази епоха. Те заявили, че цял свят знае, че след завоюването на Англия от крал Уилиам неговите нормански привърженици, опиянени от голямата победа, не признавали друг закон освен собствените си греховни удоволствия, и не само ограбвали земите и имуществото на покорените саксонци, но и най-безнаказано отнемали честта на техните жени и дъщери. Затова твърде обикновено явление било жени и девойки от благородни семейства да се покалугеряват и да търсят убежище в манастир не по божие призвание, а само за да запазят честта си от престъпната необузданост на мъжете.

Такова своеволие царяло по онова време според публичната декларация на събора на духовенството, дадена в летописа на Идмър. Затова не е нужно да даваме повече доказателство за достоверността на сцените, които вече описахме, и които тепърва ще описваме, основавайки се на апокрифните данни на Уордърския ръкопис.