Уолтър Скот
Айвънхоу (23)

ГЛАВА XX

Когато есенната нощ се спусне мълчалива

и горските пътеки вред потаен мрак обвива,

със радост божекът смирен заслушва се тогава,

щом във леса отшелник свят на бога химн запява.

 

И вярата звучи с гласа на музиката нежна,

и всеки звук лети с крила на вярата безбрежна,

и като птица, що в зори деня прославя с песен,

те пеят и летят ведно към купола небесен.

„Отшелникът край аязмото на св. Климент“

Едва след тричасово усилено ходене слугите на Седрик с тайнствения си водач стигнаха до малка горска поляна, сред която растеше огромен дъб, разперил извитите си клони във всички посоки. Под това дърво се бяха изтегнали четирима-петима селяни, а близо до тях в сенките на лунната но)щ напред-назад крачеше часовой.

Щом чу шума на приближаващите се стъпки, стражата незабавно даде тревога и заспалите селяни в същия миг скочиха и опънаха лъкове. Шест стрели се насочиха към мястото, откъдето се приближаваха пътниците, но щом познаха водача на групата, селяните го посрещнаха извънредно почтително и сърдечно. Веднага изчезнаха всички признаци и опасения за вражески прием.

— Къде е мелничарят? — бе първият въпрос на водача.

— На път за Родеръм.

— С колко души? — продължи да пита водачът, защото по всичко изглеждаше, че е техен водач.

— С шестима и с големи изгледи за плячка, ако е рекъл свети Никола.

— Не ти липсва набожност — каза Локсли. — Ами къде е Алън-ъ-Дейл?

— Тръгна към Уотлинг стрийт^[1], за да издебне абата на Жорво.

— И това добре сте намислили — отвърна водачът им. — А къде е монахът?

— В килията си.

— Ще отида при него — реши Локсли. — Разпръснете се и намерете другарите си. Съберете колкото може повече хора, защото има изгледи за дивеч, който трябва здраво да подгоним и да хванем натясно. Давам ви среща тук призори. Стойте — добави той, — щях да забравя най-важното. Двама от вас бързо да поемат пътя за Торкилстън, замъка на Фрон де Бьоф. Една банда „кавалери“, преоблечени в дрехи като нашите, са подкарали група пленници за там. Следете ги внимателно, защото, дори и да стигнат замъка, преди да успеем да съберем хората си, за нас е въпрос на чест да ги накажем и ще намерим начин да го сторим. Затова ги следете най-зорко. И изпратете някой ваш другар, който ходи най-бързо, да пръсне в околността на замъка вест, че свободните селяни готвят нападение.

Обещаха му безпрекословно подчинение и с голяма готовност тръгнаха всеки със своята задача. Междувременно водачът им и двамата му спътници, които сега го гледаха с голямо уважение и не без известен страх, поеха пътя за параклиса Копмънхърст.

Когато стигнаха до малката, облята от лунна светлина поляна с пресветия, макар и порутен параклис и напълно подобаваща за набожен аскет първобитна, отшелническа колиба, Уомба пошушна на Гърт:

— Ако тук живее крадец, напълно се оправдава старата поговорка „Колкото по-близо до църквата, толкова по-далеч си от бога“. Кълна се в шутовската си шапка, ако не е точно така. Послушай само каква дяволска молитва пеят в тази отшелническа колиба!

И действително пустинникът и неговият гост, използвайки всички възможности на мощните си дробове, пееха една стара пиянска песен със следния припев:

Кафяната купа с вино ми дай,

ти, момко драг, ти момко драг!

Кафяната купа със вино ми дай!

Хей, весел Дженкин, не се май!

Аз виждам — там някой пие пак!

Кафяната купа със вино ми дай!

— Виж ти, съвсем не пеят лошо — каза Уомба, който заизвива гласа си, за да подсили припева. — Но в името на свети Климент, кой ли е очаквал да чуе такава песен да се лее от килията на пустинник, и то среднощ!

— Мен пък хич не ме учудва — рече Гърт — защото всички познават веселия монах от Копмънхърст, който убива половината откраднати елени в този край. Казват, че горският се оплакал на съдията от църковния съд и че въобще щели да му свалят и качулката, и монашеското расо, ако не се държи по-чинно.

Докато си разменяха тези думи, силното и продължително чукане на Локсли най-после успя да обезпокои отшелника и неговия гост.

— Кълна се в броеницата си — каза пустинникът, като се спря посред една много висока нота, — ето ти още окъснели гости. Заради монашеския си сан не бих искал да ни сварят при такива приятни занимания. Всеки си има врагове, добри ми Мързеливи рицарю. А има и лоши хора, които в злобата Си ще изтълкуват гостоприемната почерпка, която в продължение на някакви си три часа предлагам на тебе, уморен пътник, като чисто пиянство и разгулност, пороци, чужди както на професията ми, така и на моя нрав.

— Долни клеветници! — отвърна рицарят. — Де да ми паднат, та да ги накажа. Все пак, свети отче, вярно е, че всеки си има врагове. Та дори в тази земя има хора, с които аз предпочитам да говоря през наличника на шлема си, отколкото с открито лице.

— Тогава нахлупи желязното гърне на главата си, колкото бързо позволява природата ти — рече отшелникът, — докато прибера тези метални стакани, бившето съдържание на които ми е замаяло главата. Пък, за да заглушим шума — а, честно слово, нещо не ме държат краката, — подхвани песента, която ще запея. Думите нямат значение, аз самият едва ги помня.

С тези думи той гръмогласно запя De profundis clamavi^[2], под чиято закрила прибра съоръженията на пиршеството, докато рицарят се заливаше в смях и същевременно се въоръжаваше, но от време на време пригласяше на своя домакин, когато за момент преставаше да се смее.

— Какви дяволски утринни молитви си запял по туй време? — каза един глас отвън.

— Господ да ти прости, пътниче! — отвърна отшелникът, чийто собствен шум, а може би обилните чашки му пречеха да разпознае един доста добре познат нему глас. — Върви си по пътя, в името на бога и на свети Дънстън, и необезпокоявай молитвите ни, на мен и на светия ми брат.

— Луд свещеник си ти — отвърна гласът отвън. — Отвори вратата на Локсли.

— Няма опасност, всичко е наред — обясни отшелникът на своя другар.

— Но кой е той? — попита Черния рицар. — За мен е много важно да зная кой е.

— Кой е! — възкликна пустинникът. — Казвам ти, че е приятел.

— Но какъв приятел? — поде пак рицарят. — Че той на тебе може да е приятел, а на мен не.

— Какъв приятел ли? — отговори отшелникът. — Ето ти въпрос, който много по-лесно се задава, отколкото да му се отговори. Какъв приятел! Че сега, като се поопомних, се сетих, че той е същият добър горски пазач, за когото ти разправях преди малко.

— Да, да, толкова добър горски пазач, колкото ти си набожен отшелник — отвърна рицарят. — В това не се съмнявам. Но иди му отвори вратата, преди той да я избие.

Кучетата, които в началото на суматохата лаеха страховито, сега сякаш разпознаха гласа на стоящия вън човек. Те коренно промениха поведението си и започнаха да драскат и да скимтят по вратата, като че ли се застъпваха пред отшелника да го пусне вътре. Монахът бързо отключи вратата и покани Локсли и двамата му другари.

— Гледай ти, отшелнико, какъв другар по чашка си намерил? — попита още с влизането си селянинът, щом видя рицаря.

— Един брат от нашия орден — отвърна монахът, като поклати глава. — Цяла нощ сме се молили с него.

— Той навярно е монах от войнстващата църква — каза Локсли. — Срещал съм неколцина такива из околността. Казвам ти, брате, трябва да оставиш броеницата и да хванеш тоягата. Сега ще ни трябва всеки до един от нашата весела дружина, бил той църковник или мирянин. Да не си полудял? — добави той, като го дръпна малко настрана. — Как можа да приемеш тук един непознат рицар? Нима си забравил нашия устав?

— Непознат! — отвърна монахът смело. — Познавам го толкова добре, колкото просякът познава паничката си.

— Тогава как се казва той? — поиска да узнае Локсли.

— Той се казва — рече отшелникът, — той се казва сър Антъни от Скрайбълстоун. Като че ли съм от тези, дето ще седнат да пият с човек, без да знаят името му.

— Ти май си посръбнал повече, отколкото трябва, отче — продължи горянинът, — и боя се, че си издрънкал повече приказки, отколкото трябва.

— Не се сърди на веселия ми домакин — намеси се рицарят, като пристъпи една крачка и се обърна към Локсли. — Той само ми оказа гостоприемство, а ако беше отказал, щях да го принудя да ме приеме.

— Ти да ме принудиш! — възмути се монахът. — Чакай само да сваля сивите си одежди и да облека зелената си дреха и ще видиш дали няма тоягата ми да удари дванадесет по тиквата ти. Да не съм нито верен църковник, нито добър горянин, ако не го направя.

Докато говореше, той смъкна расото си и се показа облечен в опъната черна камизола и гащи от груб, корав ленен плат, над които бързо навлече зелена дреха и обу дълги чорапи от същия цвят.

— Моля ти се, стегни ми връзките^[3] — обърна се той към Уомба — и ще получиш чаша бяло вино за труда си.

— Благодаря за виното — каза Уомба, — но смяташ ли, че е законно да ти помагам да се превърнеш от свят отшелник в грешен мирянин?

— Не бой се — отвърна отшелникът, — просто ще изповядам греховете на зелената си пелерина пред сивата си монашеска мантия и всичко ще е наред.

— Амин! — бе отговорът на Уомба. — Покаяник в черен фин плат би следвало да има изповедник в зебло, а твоята дреха може да опрости греховете и на моята шарена камизола заедно с другите.

Сетне той помогна на монаха да стегне и върже многобройните връзки, с които чорапите се прикрепяха към камизолата.

Докато Уомба бе отдаден на тези занимания, Локсли дръпна рицаря настрана и се обърна към него със следните думи:

— Ако ще и да отричаш, рицарю, ти си този, който наклони победата в полза на англичаните срещу чужденците на втория ден на турнира в Ашби.

— А какво ще последва, ако правилно си отгатнал, добри селянино? — попита рицарят.

— В такъв случай ще те считам за приятел на по-слабата страна — отвърна Локсли.

— Поне такъв е дългът на един истински рицар — отговори Черния борец. — Нямаше да съм доволен, ако имаше основание да имат друго мнение за мен.

— Но за целта, която имам предвид — каза селянинът, — би трябвало да си толкова добър англичанин, колкото си добър рицар. Защото въпросът, за който имам да ти говоря, наистина може да се сметне за дълг на всеки честен човек, но по-специално на всеки англичанин по рождение.

— Няма да намериш човек, който повече да милее за Англия и за живота на всеки англичанин от мен — каза рицарят.

— Ще ми се да вярвам, че е тъй — отговори горянинът, — защото страната ни никога повече от сега не се е нуждаела от поддръжката на онези, които милеят за нея. Изслушай ме и ще ти разправя за едно дело, в което, ако наистина си такъв, какъвто изглеждаш, може да участваш, и то с чест. Една банда мошеници, предрешени в облеклото на най-добри хора, отколкото са те самите, плениха един благороден англичанин, наречен Седрик Саксонеца, неговата повереница и приятеля му, Ателстън от Кънингзбърг, и ги закараха в един замък в тази гора, наречен Торкилстън. Аз те питам, като добър рицар и добър англичанин, ще ни помогнеш ли да ги спасим?

— По силата на клетвата, която съм дал, съм длъжен да им помогна — отвърна рицарят. — Но много държа да узная кой си ти, който ме молиш да ви помогна в тяхното избавление.

— Аз съм човек без име — каза горянинът, — но съм приятел на страната си и на приятелите на моята страна. Засега трябва да се задоволиш с тези сведения за мен, още повече, че и ти самият желаеш все още да не казваш кой си. Бъди уверен обаче, че веднъж дам ли честната си дума, държа на нея не по-малко, отколкото, ако шпорите ми бяха златни.

— Готов съм да ти повярвам — отвърна рицарят. — Отдавна имам навик да съдя за характера на хората по лицата им, а в твоето виждам и честност, и решителност. Ето защо няма повече да ти задавам въпроси, но ще ти помогна да освободим тези измъчени пленници. След което, надявам се, като се разделим, ще сме се опознали вече по-добре и ще бъдем доволни един от друг.

— Така — каза Уомба на Гърт; когато монахът бе вече напълно екипиран, шутът се бе приближил към другия край на колибата и бе чул края на този разговор, — значи, имаме нов съюзник? Надявам се, че храбростта на рицаря ще се окаже по-качествена от религиозното чувство на отшелника или честността на селянина. Защото този Локсли ми прилича на роден крадец на елени, а свещеникът на здравеняк-лицемер.

— Мълчи, Уомба — каза Гърт, — всичко може да е така, както предполагаш. Но и рогатият дявол да изскочи и да ми предложи своята помощ, за да освободим Седрик и лейди Роуина, боя се, че религиозното ми чувство няма да е достатъчно силно, за да откажа предложението на мръсния сатана и да го изпъдя.

Монахът беше вече напълно нагласен като свободен селянин, със сабя и щит, лък и стрелница и здрава алебарда през рамо. Той пръв излезе от колибата си, последван от другите, и като заключи внимателно вратата, остави ключа под вратата.

— В състояние ли си да си гледаш добре службата, отче — попита го Локсли, — или още ти се върти главата от кафявата купа?

— Само една глътка от аязмото на свети Дънстън ще уталожи лекото бръмчене в главата — отвърна монахът — и ще подкрепи краката ми, които малко нещо се клатят, но ще видиш, че ей сега всичко ще ми мине.

И той отиде до каменното корито, в което водите се струяха с искрящи мехурчета на бялата лунна светлина, и пи дълго, сякаш се канеше да пресуши аязмото.

— Кога друг път си пил толкова много вода, свети отче от Копмънхърст? — попита го Черния рицар.

— Не съм пил, откакто буренцето ми за вино почна да тече и да изпуска течността, откъдето не трябва — обясни монахът, — и така не ми остави нищичко за пиене освен изобилния дар на моя покровител.

След това той потопи глава и ръце в аязмото и водата изми всички следи от среднощния гуляй.

Освежен и изтрезнял от студената вода, веселият монах с три пръста завъртя тежката алебарда около главата си, сякаш се мъчеше да поддържа равновесието на стрък тръстика, и викна:

— Къде ги тия неверни похитители, дето крадат жени против волята им? Подлият сатана да ме отвлече, ако мъжката ми сила не утрепе шестима.

— Как може ти, свети отче, да кълнеш? — почуди се Черния рицар.

— Стига с твоето „свети отче“ — отговори преобразеният монах. — В името на свети Георги и змея, аз съм монах със стригана глава само докато монашеските ми одежди са на гърба ми. Когато нося зелените дрехи, ще пия, ще псувам и ще ухажвам девойките наред с всеки веселяк-горянин в областта Уест-Райдинг.

— Хайде, хайде, попе — каза Локсли, — стига си приказвал. Дигаш толкова шум, колкото цял манастир в навечерието на свят празник, след като игуменът си е легнал. Хайде, и вие, господа, не се бавете с приказки — повтарям, да вървим. Трябва да съберем всичките си сили, а те не са кой знае колко, ако ще щурмуваме замъка на Реджиналд Фрон де Бьоф.

— Какво! Значи, че Фрон де Бьоф е този, който спира кралските поданици по кралски път? Да не е станал крадец и потисник? — възкликна Черния рицар.

— От край време си е потисник.

— А колкото до това дали е крадец — допълни монахът, — съмнявам се дали въобще някога е бил наполовина толкова честен, колкото много крадци, които познавам.

— Я върви напред, отче, и мълчи — каза селянинът. — По-добре да ни водиш до мястото, където имаме среща, отколкото да кажеш един куп приказки, които не са за казване от благоприличие и благоразумие.