Уолтър Скот
Айвънхоу (20)

ГЛАВА XVII

Пред рафта с книги, вечерта,

във том старинен ще чета

как в подвиг честен святост блика,

как радост чака мъченика,

И както гасне мойта свещ,

ще пея богу химн горещ.

 

Но кой тоз пищен земен ден

сменил би с расо като мен

и своя бурен светски дял

за мирна служба би отдал?

УОРТЪН

Въпреки предписанията на общителния отшелник, които неговият гост прие с готовност, светият отец много се затрудни, докато настрои арфата.

— Струва ми се, свети отче — обърна се към него рицарят, — че на арфата липсва една струна, а останалите са доста раздрънкани.

— Аха, значи, забеляза? — отвърна отшелникът. — Това показва, че си познавач. Всичко това иде от вино и гуляи — додаде той сериозно, поглеждайки нагоре, — от вино и гуляи! Казвах аз на Алън-ъ-Дейл, менестрела северняк, че ще повреди арфата, ако я пипне след седмата чаша, но той не разбираше от дума. Приятелю, пия за хубавата песен, която ще изпееш.

С тези думи той гаврътна чашата си с много сериозен вид, като същевременно клатеше неодобрително глава при спомена за пиянството на шотландския арфист.

Рицарят беше успял да настрои донякъде инструмента и след кратка прелюдия попита своя домакин дали иска една sirvente, на oc-ски език, или една lai на езика oui, или една virelai, или пък някоя балада на простонароден английски.^[1]

— Балада, балада — викна отшелникът, — предпочитам балада пред всички французки ос и oui. Аз съм си чист англичанин, рицарю, какъвто е бил и моят покровител свети Дънстън. Той презирал ос и oui, както би презирал обрезки от копитото на сатаната. В тази килия ще се пеят само чисто английски песни.

— Тогава — рече рицарят — ще изпея балада, съчинена от един саксонски странстващ певец, когото познавах в светите места.

Твърде скоро стана ясно, че ако рицарят не бе съвършен майстор на менестрелното изкуство, то поне бе получил отлична школовка. Певческото изкуство го бе научило да смекчи недостатъците на един глас с малък регистър, по природа по-скоро рязък, отколкото мек. С една дума, той бе постигнал всичко достижимо чрез внимателна обработка, за да скрие вродените си слабости. Ето защо и по-вещи познавачи от отшелника биха счели, че изпълнението му е много прилично, особено като се има предвид, че влагаше в песента ту бойкост, ту умиление и възторг, които придаваха и сила, и енергия на изпетите от него стихове.

ЗАВРЪЩАНЕТО НА РИЦАРЯ КРЪСТОНОСЕЦ

1

Венчан със бойна слава, рицар млад

от гроба божи връща се назад.

Копринен кръст краси му раменете,

разръфан цял, разкъсан в боевете.

Покриват вдлъбнатини черни щита

и всяка в кървав бой е придобита.

На свойта дама пред дома е спрял,

любовна песен в здрача е запял.

2

— Привет, любима! Твоят рицар бе

във край богат под палещо небе.

Но злато той не носи — дар достоен,

над всичко той ценеше коня боен

и шпорите, врага с които гони,

и меча, що пронизва яки брони.

Не е донесъл никакъв трофей,

за погледа на Текла той копней.

3

Привет, Любима! Твоят образ мил

за подвизи го беше вдъхновил

и той за твойта слава се потруди —

когато се сберат отбрани люде,

незнаен трубадур за теб ще пее:

„Една девица с хубост нежна грее —

онази, за която с вихрен кон

спечели той турнира в Аскалон.

4

Усмивката й меча осени,

вдовици що направи сто жени,

когато в Кония^[2] султанът падна,

напразно що събрал бе мощ грамадна.

Косата й като зората грее,

врата й бял ту блясва, ту тъмнее.

За таз косица златна в боен ден

бе не един неверник повален.“

5

Привет, любима! Твои са от днес

и моите подвизи, и мойта чест!

Разкрий ти портата омразна — пада

роса, повява нощната прохлада.

Във жарка Сирия вървях под зноя,

сега студът терзай снагата моя.

Момински свян надвий с любовен жар,

на своя рицар дай прекрасен дар!

Докато рицарят пееше отшелникът се държеше досущ като съвременен всепризнат критик при изпълнението на някоя нова опера. Той се бе отпуснал на стола си с полузатворени очи: ту сключваше ръце и въртеше палци в поза на пълно съсредоточение, ту разперваше длан и с леки движения следваше такта на песента. При една-две каденци, които особено му допадаха, когато гласът на рицаря не успяваше да достигне желаната по височайшите му изисквания височина, той се намесваше с желание да му помогне. Накрая песента свърши и отшелникът безрезервно заяви, че е много хубава и добре изпълнена.

— Все пак — възрази той — струва ми се, че сънародниците ми са общували достатъчно дълго с норманите, за да възприемат тона на тъжните им песенчици. Какво е накарало този добър рицар да напусне родината си? А и какво друго би могъл да очаква при завръщането си, освен да намери своята любима благополучно сгодена за някой съперник и тя да обръща толкова внимание на неговата серенада, както я казват, колкото на мяученето на улична котка? Въпреки това, рицарю, дигам тази чаша за твое здраве и за успеха на всички верни влюбени. Ти май не си от тях — добави отшелникът, като забеляза, че рицарят, чиято глава се сгорещяваше вече от голямото количество вино, си доля чашата с вода.

— Та какво от това — каза рицарят, — ти нали ми каза, че тази вода била от аязмото на благословения ти покровител свети Дънстън?

— Така е — отвърна отшелникът — и стотици езичници е покръстил в нея, но никога не съм чувал да е пил от нея. Всичко си има предназначение на този свят. Свети Дънстън е знаел, не по-малко от всеки друг, какви са правата на един монах-веселяк.

След това той посегна към арфата и започна да забавлява госта си със следната известна песен с характерен за старите английски мелодии припев „дери-даун“^[3].

ПЕСЕН НА БОСОНОГИЯ МОНАХ

1

От Византия чак до испанския бряг ти иди

и дванайсет и двайсет години без отдих броди,

не почивай ни миг, ала няма да видиш ти пак

по-щастлив, по-безгрижен човек от монаха-босяк.

2

Яхва рицарят коня, за дамата влиза във бой,

вечерта го отнасят — в гърдите пронизан е той.

Ти причастие свято набързо му даваш по мрак,

утешава нещастната дама монахът-босяк.

3

А кралете? Един ли отколе от древните дни

със монашеско расо короната златна смени?

Ала мигар до днес на земята монах е живял,

що за царска корона бедняшкото расо е дал?

4

Той потегля на път и където ще мине, навред

е за него отворен светът със богатства безчет.

Щом е морен, отдъхне — поиска ли, тръгва той пак,

че на всеки домът е и дом на монаха-босяк.

5

Щом залезе денят, го очакват пред къщния праг,

той е пръв на трапезата в дом на богат и бедняк.

За монаха-босяк е приготвен до огъня кът

и най-вкусната гозба на него тозчас ще дадат.

6

От пещта вадят млина, щом в къщата влезе по мрак,

и поднасят му вино в големия, черен кърчаг,

и жената мъжа си в нощта ще изгони навън,

но за госта най-меко легло ще постели за сън.

7

Да живеят сандалът, връвта и кърчагът голям

и страхът от рогатия дявол и папата сам!

Всички рози със тръни създал е творецът всеблаг,

невредим къса розите само монахът-босяк.

— Честна дума — възхити се рицарят, — чудесно я изпя и с такъв силен глас! И как само възхвали ордена си! Ами като става дума за дявола, свети отче, не се ли боиш, че той може да те посети тъкмо когато си се отдал на някои не твърде канонически развлечения?

— Аз да се отдавам на неканонически развлечения! — възкликна отшелникът — Отхвърлям обвинението, отхвърлям го най-категорично! Задълженията си в параклиса изпълнявам предано и както се следва. Две служби на ден, сутрин и вечер, утринни, обедни и вечерни молитви.

— Освен през лунните нощи, когато е времето за лов на елени — допълни гостът.

— Exceptis excipiendis^[4] — отвърна отшелникът, — както ме научи да казвам старият игумен, ако се случи безочливи миряни да ме запитат дали спазвам педантично всички правила на ордена си.

— Така е, свети отче — продължи рицарят, — но дяволът има навика да дебне такива изключения. Нали знаеш, че той броди по земята като ревящ лъв.

— Нека да реве тука, ако му стиска — заяви монахът. — Един удар на въжения ми колан ще го накара да ревне така, както е ревал от машите на самия свети Дънстън. Никога не съм се боял нито от човек, нито пък от сатаната и дяволчетата му. С помощта на свети Дънстън, свети Дюбрик, свети Уиниболд, света Уинифред, свети Суибърт, свети Уилик, като не забравим свети Томъс от Кент и моите скромни качества — аз не признавам нито един дявол било с къса, било с дълга опашка. Но да ти кажа под строга тайна — аз приятелю, никога не говоря на подобни теми пред първите сутрешни молитви.

Сетне той заговори за друго. И двамата изпаднаха в неудържимо весело настроение и един на друг си изпяха много песни. Тяхната веселба се прекъсна обаче, когато някой силно зачука по вратата на колибата.

Причините за прекъсването можем да си обясним само като подхванем разказа за приключенията на друга група от действащите лица в нашия роман. Защото, както стария Ариосто^[5], ние не претендираме да следваме непрекъснато и изключително само едно от тях.