Уолтър Скот
Айвънхоу (2)

ПИСМО-ПОСВЕЩЕНИЕ

до преподобния д-р Драйаздъст^[1], член на археологическото дружество

 

Каел Гейт, Йоркшър

Многоуважаеми и скъпи господине,

 

Едва ли е необходимо да споменавам разнообразните причини, които ме подтикват да поставя името Ви над следващия труд. И все пак главната причина може би ще бъде обезсилена от недостатъците на изпълнението. Ако можех да се надявам, че той ще бъде достоен за Вашето покровителство, читателската публика веднага би разбрала колко уместно е да се посвети един труд, чиято цел е да покаже старинния бит на Англия и по-специално на нашите саксонски прадеди, на учения автор на Есетата за Рога на крал Улфас и за Земите, дарени от него на престола на свети Петър. Но аз съзнавам, че повърхностният и незадоволителен начин, по който са предадени в следващите страници резултатите от моите исторически проучвания, не позволява на труда ми да се нареди сред онези съчинения, що носят гордия девиз detur digniori^[2]. Напротив, боя се, че рискувам да бъда обвинен в самонадеяност, задето поставям дълбокоуважаваното име на д-р Джо-нас Драйаздъст над една творба, която по-сериозните проучва-тели на древността може би ще причислят към празните романи на нашето време. Горещо желая да се отърся от подобно обвинение. Защото, макар и да мога да разчитам, че Вашето приятелско отношение към мен ще ме извини в собствените Ви очи, не бих желал читателската публика да ме обвини в такова тежко престъпление, от каквото се опасявам.

Затова трябва да Ви припомня, че когато за първи път разговаряхме с Вас за този вид съчинения, в едно от които толкова непростимо бяха изложени пред читателската публика личните и семейни работи на Вашия учен приятел от Северна Англия, г-н Оулдбък от Мънкбарнз, ние разисквахме относно причините за популярността, спечелена от подобни творби в нашата лекомислена епоха, като се има пред вид, че каквито и други качества да притежават, те са във всеки случай написани набързо и небрежно и погазват всички правила на епическото творчество. Вашето мнение тогава като че ли беше, че тяхното очарование се дължи изцяло на умението, с което неизвестният автор, като втори Мъкфърсън^[3] се е възползувал от богатия исторически материал наоколо си и е попълнил празнините, оставени от собствената му леност или бедно въображение, със случки, действително станали в страната в недалечното минало, като е въвел в разказа си действителни лица и почти не е скрил истинските им имена. Не са минали повече от шейсет-седемдесет години, забелязахте Вие, откак цяла Северна Шотландия се управляваше все още тъй просто и патриархално, както нашите добри съюзници мохиканите и ирокезите^[4]. Макар че самият автор не може да е бил свидетел на тази епоха, той все пак, казахте Вие, трябва да е живял сред хора, които са я преживели и страдали в нея. А само през последните тридесет години се е извършила такава огромна промяна в шотландския бит, че хората гледат на обществените навици на непосредствените си прадеди както ние гледаме на тези от царуването на кралица Ана^[5] или дори от времето на Революцията^[6]. Имайки толкова разнообразни материали около себе ни, авторът, продължихте Вие, няма от какво да се смущава освен от трудността да избира между тях. Нищо чудно тогава, че като е започнал да експлоатира една тъй богата мина, той е-получил много повече отплата и печалба за труда си, отколкото заслужава за една тъй леко постигната задача.

Като признавам в общи линии правотата на тези заключения — а аз не мога да ги отрека, — не мога да не се учудвам, че не е направен опит да се събуди същият интерес към бита и традициите на стара Англия, какъвто е вече събуден към бита и традициите на нашите по-бедни и не тъй прославени съседи. Зелената Кендалска дреха^[7], макар и много по-стара, би трябвало да ни бъде също така скъпа, както пъстрите карирани дрехи на северняците. Името на Робин Худ — ако го призовем с нужните заклинания — би трябвало да съживи неговия дух също както името на Роб Рой^[8]. А английските патриоти заслужават не по-малко слава в наше време от всички брусовци и уоласовци на Каледония^[9]. А ако южният пейзаж не е тъй романтичен и внушителен, като този на северните планини, трябва да признаем, че в замяна на това той е по-мек и по-красив. Изобщо ние сме в правото си да извикаме с думите на патриотичния сириец: „Нима Фарфар и Абана, реките на Дамаск, не са по-хубави от всички реки на Израел?“

Срещу подобен опит, Вие, драги докторе, повдигнахте две възражения. Вие настоявахте, че шотландецът има преимущество пред нас поради това, че описваният от него обществен ред, сред който се развива действието на разказа му, е съществувал до твърде неотдавна. Вие забелязахте, че още мнозина си спомнят хора, които не само са виждали славния Макгрегър^[10], но и са пирували, дори са се били с него. Всички тези дребни подробности от личния и семеен живот, всичко, което придава правдоподобност на разказа и индивидуалност на образите, все още се знае и добре се помни в Шотландия. В Англия, напротив, процесът на цивилизацията е завършил толкова отдавна, че ние сме принудени да събираме оскъдни данни за нашите прадеди от мухлясали хроники и летописи, чиито автори сякаш напук са се наговорили да отстранят от изложението си всички интересни подробности, за да сторят място на цветисто монашеско красноречие или на изтъркани морални разсъждения. Би било във висша степен несправедливо, казахте Вие, да се постави пред един английски и един шотландски автор еднаквата задача да възкресят и превъплътят традициите на своите народи. Шотландският магьосник, казахте Вие по-нататък, подобно на вълшебницата на Лукан^[11] свободно може да скита по прясното бойно поле и да си избере за възкресяване едно тяло, чиито крайници доскоро са потръпвали от живот и из чието гърло току-що се е изтръгнал последният смъртен стон. Такова именно тяло дори всевластната Ерихто^[12] била принудена да избере, защото даже нейната мощна магия само на него можела отново да вдъхне живот.

… glidas leto scrutata medullas, Pulmonis rigidi stantes sine vulner? fibras lnventit, et vocem defuncto in corpore quaerit^[13]

Английският автор, напротив, казахте Вие, дори и да предположим, че има същата заклинателна сила като северния вълшебник, може да избира своите обекти само сред праха на древността, където не се намира нищо друго освен сухи, прогнили, изпочупени кости, подобни на тези, що пълнели някога долината пред Йосафат^[14]. Освен това Вие изказахте опасение, че неродолюбивите предразсъдъци на моите съотечественици няма да се отнесат твърде честно към една творба, подобна на тази, чийто евентуален успех аз се стараех да докажа. И това според Вас няма да се дължи толкова на общото предпочитание към всичко чуждо, колкото на неправдоподобностите, които английският читател ще види в нея поради особените обстоятелства, сред които е поставен. Ако му опишете диви нрави и първобитно общество сред планинска Шотландия, той ще бъде твърде склонен да се съгласи, че всичко казано е вярно. И то с право. Ако е обикновен читател, той или никога не е виждал тези далечни краища, или пък е странствал из онези пусти области през някоя лятна ваканция, хранил се е лошо, спал е на походно легло, преминавайки от една пустош в друга и затова е напълно склонен да вярва и най-невероятните неща, които му се разказват за един тъй див и чудат народ, заселен сред такава необикновена местност. Но същият този почтен господин, седнал в уютната си гостна стая, заобиколен от всички удобства на един английски дом, съвсем не е така склонен да вярва, че собствените му прадеди са живели твърде различно от него, че порутената кула, която сега живописно се очертава пред прозореца му, някога е била резиденция на някакъв барон, който би го обесил пред собствената му порта без всякакъв съд; че ратаите, които сега обработват любимия му чифлик, преди няколко века биха били негови роби и че неограничената власт на феодалната тирания се е простирала над съседното село, където сега нотариусът е по-важна личност, отколкото лордът от имението.

Макар че признавам силата на тези възражения, трябва същевременно да заявя, че те не ми се виждат съвсем непреодолими. Оскъдността на материала представлява наистина значителна трудност. Но никой не знае по-добре от д-р Драйаздъст, че тези, които добре познават старинните текстове, ще намерят разпръснати из страниците на различните историци много намеци за частния живот на нашите прадеди. И макар че те представляват една незначителна част от целия засегнат в тях материал, все пак, събрани заедно, те хвърлят не малко светлина върху la vie privee^[15] на прадедите ни. Убеден съм дори, че колкото и малък успех да имам самият аз в опита си в тази насока, все пак с повече труд при събирането и с повече умение при използуването на наличните материали, както ни са дадени и илюстрирани от д-р Хенри, от покойния г-н Стрът и главно от г-н Шейрън Търнър, един по-надарен автор би имал успех. И поради това аз предварително възразявам срещу всеки довод, основан върху неуспеха на настоящия ми опит.

От друга страна, както вече казах, ако може да се даде вярна картина на стария английски бит, считам, че здравият разум и доброто сърце на сънародниците му ще й осигури благоприятен прием.

След като отговорих, доколкото ми позволяват силите, на първите Ви възражения или поне демонстрирах решението си да прескоча пречките, посочени от Вашето благоразумие, накратко ще отбележа и това, което се отнася по-специално до самия мен. Вашето мнение като че ли беше, че самата работа на един историк, зает със сериозни и, както смята простолюдието, трудни и подробни проучвания, го прави неспособен сполучливо да съчини подобен разказ. Но позволете ми да кажа, драги докторе, че това възражение е по-скоро формално, отколкото съществено. Вярно е, че подобни несериозни съчинения може би не подхождат на по-строгия гений на нашия приятел г-н Оулдбък. И все пак Хорас Уолпоул^[16] написа приказка за духове, която е карала да трептят не малко сърца. А Джордж Елис^[17] съумя да пренесе цялото игриво очарование на своя прекрасен и необикновен хумор в своите „Съкратени стари романси в стихове“. Така че макар в бъдеще може би да имам причина да се разкайвам за дързостта си, сега поне мога да се позова на най-високо уважавани предшественици.

Все пак по-строгият историк може би ще сметне, че като смесвам истината с въображението, аз замърсявам чистия извор на историята със съвременни измислици и внушавам на младото поколение неверни представи за епохата, която описвам. В известен смисъл аз не мога да отрека правотата на тези разсъждения, но все пак се надявам да им противопоставя следните съображения.

Вярно е, че нито мога, нито се опитвам да съблюдавам пълна точност дори по отношение на облеклото, камо ли пък в много по-важни пунктове като езика и нравите. Но същите съображения, които не ми позволяват да напиша диалога на книгата си на англосаксонски или на норманофренски или да я поднеса на читателя, напечатана с шрифта на Какстън^[18] или на Уинкин де Уърд, ми пречат да се огранича само в рамките на описваната от мене епоха. За да се събуди какъвто и да е интерес, разработваната тема трябва, така да се каже, да бъде преведена не само на езика на времето, в което живеем, но и пригодена за неговите нрави. Никога ориенталската литература не е била обкръжена с такова очарование, както в първия превод на „Приказки от 1001 нощ“ на г-н Галънд. В този превод, запазвайки, от една страна, великолепието на ориенталските костюми и необуздаността на ориенталското творческо въображение, той вмъква необходимата доза обикновени чувства и изрази, за да ги направи интересни и понятни, а съкращава разтегления разказ, еднообразните разсъждения и безкрайните повторения на арабския оригинал. И така, „Приказките“, макар и не вече тъй чисто ориенталски, както в оригинала, бяха много по-подходящи за европейския пазар и спечелиха невиждан успех сред читателите — успех, който те сигурно никога нямаше да спечелят, ако битът и стилът не бяха до известна степен приближени до чувствата и нравите на западния читател.

Следователно, за да бъда справедлив към многобройните хора, които, вярвам, жадно ще погълнат тази книга, аз съм предал древния бит на съвременен език и така съм описал характерите и чувствата на своите герои, че днешният читател, надявам се, няма да бъде твърде много спъван от противната сухота на обикновения историзъм. В това отношение, позволявам си да твърдя, съвсем не съм надхвърлил границите на онази свобода, която се разрешава на белетриста. Покойният, твърде находчив г-н Стрът, в своя рицарски роман „Куийнху Хол“, се ръководеше от друг един принцип и разграничавайки древното от съвременното, забрави, струва ми се, онази голяма неутрална зона, а именно онези нрави и чувства, които са общи за нас и прадедите ни, тъй като сме ги получили от тях без промяна или пък произхождат от нашата обща природа и затова сигурно съществуват при всяко общество. По този начин един талантлив писател с голяма историческа ерудиция ограничи популярността на своята творба, като изключи от нея всичко онова, което не бе достатъчно остаряло, за да бъде вече съвсем забравено и непонятно.

Свободата, за която се застъпвам тук, е толкова необходима за изпълнението на моя план, че аз Ви моля да имате търпение и да изслушате още някои доводи в полза на моето становище.

Който за първи път отвори страниците на Чосър^[19] или на кой да е друг някогашен поет, така се стряска от остарелия правопис, натрупаните съгласни и стария език, че е склонен да се отчае и да захвърли книгата, защото му се струва твърде много покрита с ръждата на древността, за да може да прецени качествата й или да вкуси от красотата й. Но ако някой интелигентен и начетен приятел му посочи, че трудностите, които го плашат, са по-скоро привидни, отколкото действителни, ако му почете на глас или пък му покаже съвременния правопис на по-обикновените думи и успее да докаже, на новака, че само една десета част от думите са всъщност остарели, то последният може лесно да се съгласи да се докосне сам до този „непокварен извор на английския език“ с увереността, че е нужно много малко търпение, за да може да се наслади на хумора и патоса, с които старият Джефри радвал епохата на Креси и Поатие^[20].

Да отидем още малко по-далеч. Ако нашият току-що спечелен привърженик на старата литература в голямата си едва-що породена любов към нея реши да подражава това, от което се е научил да се възхищава, трябва да признаем, че той би постъпил много неблагоразумно, ако избере от речника остарелите думи и употребява изключително тях, като пренебрегва всички думи и изрази, запазени в съвременността. Това беше грешката на злочестия Чатъртън. За да придаде на езика си старинен облик, той изхвърли от него всички съвременни думи и създаде един диалект, който никога не е бил говорен никъде във Великобритания. Който желае да подражава на старинния език, трябва да обърне по-скоро внимание на неговия граматичен строеж, на изразите и словореда, отколкото да се мъчи да събира чудати и остарели термини, които, както вече казах, и в по-старите автори не представляват повече от една десета от броя на думите, останали и досега в употреба, макар и с променен смисъл и правопис.

Казаното досега по отношение на езика важи още повече за чувствата и нравите. Човешките страсти и източниците, от които произтичат те във всичките си многообразни форми, са обикновено едни и същи във всички обществени слоеве, за всички времена и народи. От това естествено следва, че хорските мнения, мисловни навици и действия, колкото и да са повлияни от даден обществен строй, все пак, общо взето, твърде много си приличат. Сигурно нашите прадеди не са били по-различни от нас, отколкото са евреите от християните; и те са имали „очи, ръце, органи, ръст, сетива, чувства, страсти.“, и те „са се хранели със същата храна, наранявани са били от същите оръжия, страдали са от същите болести, топлели са се в същото лято и са мръзнели в същата зима“, както и ние. Следователно общият тон на техните чувства и страсти трябва да е бил твърде подобен на нашите.

От всичко това следва, че голяма част от материала, който един автор трябва да използува в рицарски романи или друго белетристично произведение, подобно на моето, една съществена част от езика и нравите принадлежат и на днешното време, също както на епохата, в която се развива действието на съчинението. Следователно той има много по-голяма свобода на избор и задачата му е много по-лека, отколкото изглежда на пръв поглед. Ако вземем пример от едно сродно изкуство, можем да кажем, че историческите подробности представляват характерните черти на един пейзаж, рисуван с молив. Кулата на феодала трябва да се извишава в необходимата величественост; човешките фигури трябва да имат характерните за епохата костюми и вид; цялата картина трябва да изобразява характерните черти на местността, която си е избрал за сюжет, с нейните високи скали или шеметни водопади. Цветовете също трябва да са взети от природата. Небето трябва да бъде облачно или лазурно — според климата, и тоновете да отговарят на онези, що преобладават в един природен пейзаж. Дотук живописецът е обвързан от правилата на своето изкуство, които го принуждават към точно подражание на природата; но не е необходимо той да стигне дотам, че да копира всичките й най-малки подробности или да изобразява с абсолютна точност самите треви, цветя и дървета, които красят този кът. Всичко това, както и по-тънките нюанси на светлини и сенки, са свойствени на всеки природен пейзаж, естествени са при всяко положение и художникът може да ги третира тъй, както му подсказва вкусът или предпочитанието.

Вярно е, че и тази свобода е ограничена в известни рамки. Живописецът не бива да внася декоративни детайли, несъвместими със страната, която изобразява; той не може да посади кипариси на Инч Мерин или шотландски бор сред развалините на Персеполис. Същото ограничение се налага и на литературния творец. Той може да се впуска в много по-по-подробно описание на чувства и страсти, отколкото му дава копираният от него старинен оригинал, но не бива да вмъква нищо, което е несъвместимо с нравите на епохата. Неговите рицари, оръженосци, слуги и селяни могат да бъдат описани с по-ярки краски, отколкото му дават простите и сухи очертания на един старинен илюстрован ръкопис, но характерът и костюмът на епохата трябва да се запазят: трябва да бъдат същите фигури, но нарисувани от по-опитна ръка или да се изразим по-скромно — изпълнени в една епоха, когато принципите на изкуството са вече по добре и по-пълно разбрани. Езикът му не трябва да бъде изключително старинен и непонятен, но по възможност той не бива да употребява и думи, и изрази от явно съвременен произход. Има съществена разлика между това да използуват език и чувства, общи за нас самите и за нашите прадеди, и това да приписваш на прадедцте ни чувства и изрази, характерни изключително за техните потомци.

Именно това, драги ми приятелю, бе за мен най-трудната част от моята задача. И откровено казано, трудно мога да очаквам да задоволя вашата обективна преценка и по-обширни знания по тези въпроси, след като самият аз не съм съвсем доволен от постиженията си.

Съзнавам, че онези, които може би ще бъдат склонни да преценяват моя разказ съвсем строго, ще открият в него още много грешки по отношение на маниерите и костюмите на действащите лица. Може би малко са въведените от мене елементи, които могат да се нарекат съвременни, но, от друга страна, твърде вероятно е да съм объркал нравите на два или три века и да съм въвел в епохата на царуването на Ричард Първи обстоятелства, характерни за един по-ранен или пък значително по-късен период. Утешавам се с това, че подобни грешки ще останат незабелязани от обикновените читатели и че може би и аз ще се радвам на незаслужените хвалби, отправяни към онези архитекти, които без колебание и без всякакъв метод и правило вмъкват в своята модерна готика орнаменти, характерни за други стилове и за други епохи. Онези пък, чиято широка ерудиция им дава възможност да съдят грешките ми по-строго, може би ще се покажат снизходителни към мен именно защото познават по-добре трудността на задачата ми. Моят добър и забравен приятел Ингълфъс ми даде не малко ценни идеи. Но осветленията, които ни дават по тези въпроси Кройдънският монах и Джефри де Винсоф, са така замъглени от една невъзможна смесица от безинтересни и непонятни данни, че ние с радост бягаме от тях, за да търсим утеха в увлекателните страници на Фроасар^[21], макар че той постига разцвета си в една епоха, много по-близка до нас от онази, описана в моя разказ. Затова, драги приятелю, ако сте достатъчно великодушен да ми простите самонадеяния опит да си изработя минестрелска корона отчасти от истински бисери на древността, отчасти от изкуствените камъни и сплав, с които се мъча да ги имитирам, убеден съм, че Вашето познаване на трудностите на моята задача ще Ви накара да се примирите със слабостите на изпълнението ми.

Относно използваните материали малко имам да кажа. Те се намират главно в онзи изключителен англо-нормански ръкопис, който сър Артър Уордър тъй ревниво пази в третото чекмедже на дъбовия си шкаф, и макар че сам не може да прочете дори една сричка от съдържанието му, не позволява почти никому да се докосне до него. Аз никога нямаше да получа съгласието му през време на посещението си в Шотландия толкова часове да се ровя из ценните му страници, ако не бях му обещал да спомена името му, отпечатано с твърде декоративен шрифт, като по този начин му придам една индивидуалност, почти равностойна на Банатайнския ръкопис или на Охинлекския ръкопис, или на кой да е друг паметник на търпението на готическите преписвачи. Изпратих Ви за Ваше собствено ползване един индекс на съдържанието на този любопитен документ, който може би с Ваше разрешение ще прибавя към третия том на моя разказ, в случай че печатарят настоява за още материал, след като бъде набран целият ми роман.

Сбогом, драги приятелю. Казах вече достатъчно, за да обясня, ако не да оправдая опита, който правя и който въпреки вашите съмнения и моите собствени ограничени способности все още вярвам, че не е бил напусто.

Надявам се, че вече сте се оправили след пролетния пристъп на подагра и ще бъда много щастлив, ако Вашият просветен лекар Ви препоръча едно пътуване насам. Напоследък бяха открити няколко любопитни находки близо до стената и до старото селище Хабитанкъм. Може би сте чули по повод на последното, че някакъв простак селянин разрушил старата статуя или по-скоро барелеф, известен под името Робин от Редисдейл. Изглежда, че славата на този Робин привличала повече посетители, отколкото е било полезно за растежа на изтравничето в това поле, което струва по един шилинг акъра. Макар че сте духовно лице, покажете се този път отмъстителен и се молете заедно с мене този простак да получи такава атака от камъни в бъбреците, сякаш всички парченца от бедния Робин са се загнездили във вътрешностите му, за да причинят болестта. Недейте разправя това в Гат^[22], за да не се възрадват шотландците, че най-после и у съседите им е извършено варварско деяние, подобно на разрушаването на Артъровата пещ. Но засегнем ли веднъж подобни въпроси, много причини ще имаме да жалим. Предайте моите почитания на г-ца Драйаздъст. Опитах се през последното си отиване в Лондон да и намеря точно такива очила, каквито тя искаше. Надявам се, че ги е получила в изправност и че ц служат добре. Изпращам това писмо по пощенската кола, така че може би ще пътува доста дълго. Последната новина, която чух от Единбург, е, че господинът, който е по настоя-щем секретар на шотландското историческо дружество, е най-добрият любител-чертожник в това кралство и че се възлагат големи надежди на неговото изкуство и усърдие да се направят скици на онези национални исторически паметници, които или се рушат под бавното въздействие на времето, или се унищожават от съвременния вкус със същата бързина, с която Джон Нокс ги помиташе през време на Реформацията. Още веднъж сбогом; vale tandem, non immemor mei.^[23]

Уверявам Ви, преподобни и скъпи господине, че оставам Ваш най-верен и покорен слуга.

Топингуолд, до Егръмонт,

Къмбърлънд, 17 ноември 1817 г.

Лорънс Темпълтън