Уолтър Скот
Айвънхоу (19)

ГЛАВА XVI

Във глух, пустинен кът, далеч от тоя свят,

старееше без вест един отшелник свят.

Мъхът му бе легло, килия — пещерата,

плодът му бе храна и питие — вълната.

На хората бе чужд, на бога бе другар —

той молеше го в мир и славеше го с жар.

ПАРНЕЛ^[1]

Читателят не може да не си спомня, че изходът на боя в турнира бе решен от усилията на един неизвестен рицар, когото, поради безразличието и пасивността, проявени в началото на игрите, зрителите нарекли Черния мързеливец. Този рицар бе напуснал арената съвсем неочаквано, щом победата бе осигурена. А когато го призоваха да получи наградата за своята храброст, той бе безследно изчезнал. Междувременно, докато и вестителите, и тръбите го зовяха, рицарят пътуваше на север, като избягваше всички по-оживени пътеки и вървеше направо през горите. Той пренощува в една малка странноприемница, настрана от широкия друм, където въпреки това научи от един странстващ певец новините за изхода на турнира.

На следващата заран рицарят тръгна много рано с намерението да измине дълъг път, тъй като състоянието на коня му — предния ден той внимаваше да не го изтощи — позволяваше да пътува надалеч без много почивки. Но обиколните пътеки, по които яздеше, му объркаха сметките, така че привечер се озова едва на границата на околията Западен Райдинг в графството Йоркшир. При това както ездачът, така и конят вече чувстваха нужда да се подкрепят, пък и се налагаше да потърсят място за пренощуване, защото бързо се стъмваше.

А където се намираше рицарят, нямаше никакви изгледи да намери нито храна, нито подслон и по всичко изглеждаше, че ще бъде принуден да постъпи, както обикновено правят странстващите рицари в такива случаи — да пусне коня си да пасе, а сам той да се изтегне на земята и да замечтае за дамата на сърцето си, като дъбовите клони му служат за балдахин. Но Черния рицар или нямаше любима, за която да мисли, или, също тъй безразличен към любовта, както изглеждаше към борбата, не беше достатъчно погълнат от прочувствени размишления върху красотата и жестокостта й, за да могат те да заглушат глада и умората, така че любовта да замести твърде осезаемите удобства, каквито представляваха леглото и вечерята. Ето защо той изпита особено недоволство, когато се огледа и видя, че се намира в гъста непроходима гора. В нея действително имаше много поляни и тук-там пътеки, но те явно бяха проправени от многобройни стада, които пасяха из гората, или от дивеча, или пък от ловджиите, които го гонеха.

Слънцето, по което рицарят се водеше, вече бе залязло зад Дърбиширските възвишения отляво и вероятността да налучка правия път беше толкова, колкото и вероятността да тръгне в грешна посока. След няколко безуспешни опита да избере най-отъпканата пътека с надеждата, че тя ще го изведе до колибата на някой овчар или до жилището на някой горски пазач и след като се увери, че не знае по коя пътека да тръгне, рицарят се довери на усета на коня си; той от опит знаеше удивителното умение на тези животни да избавят от подобни затруднения и себе си, и ездача си.

Щом доброто добиче, което бе крайно изтощено от дългото пътуване с облечен в доспехи ездач на гърба си, разбра по отпуснатите поводи, че свободно може да избира пътя си, веднага почувствува нов прилив на сили и се окопити. Преди, в отговор на шпорите, то само жално стенеше, а сега, сякаш гордо от оказаното му доверие, наостри уши и без ездачът да го подканва, ускори ход. Пътеката, по която тръгна конят, доста се отклоняваше от посоката, следвана от рицаря през целия ден. Но тъй като животното твърде уверено крачеше по нея, ездачът се предостави на неговия усет.

Той не се излъга, защото пътеката скоро се разшири и поутъпка, а звънът на малка камбана показа на рицаря, че се намира недалеч от някой параклис или от килията на отшелник.

Действително той скоро стигна до една открита, леко наклонена поляна, на другия край на която огромна канара показваше на пътника сивия си, стръмен и брулен от ветровете скат. Тук-там бръшлян покриваше канарата, а другаде над урвите извиваха клони дъбове и храсталаци от див чимшир, чиито корени, търсейки прехрана в отвесните пукнатини на големите каменни късове, стърчаха, както перата на боеца стърчат над стоманения му шлем и придават чар на предмет, който по естеството си всява у зрителя ужас. В подножието на камарата, едва ли не опряна о нея, имаше колиба, построена от отсечени в близката гора стволове. Пролуките между тях бяха замазани с глина, примесена с мъх, за да не прониква студът и вятърът. Над вратата стърчеше окастрено стъбло на едно борче с превързано напреко към него друго дърво — грубо изработен символ на светия кръст. Недалеч надясно от скалата шуртеше изворче със съвършено бистра вода. Тя падаше върху широк камък, издълбан от несръчна човешка ръка във формата на корито спущаше се с ромон по прокопано от времето русло, после се плъзгаше по малката равнина и се изгубваше в близката гора.

До този извор се намираше мъничък порутен параклис с пропаднал покрив. Преди да настъпи разрухата, параклисът е имал не повече от шестнадесет стъпки на дължина и дванадесет на ширина, а схлупеният му покрив се е държал върху четири концентрични арки, които са се издигали от четирите ъгъла на сградата, поддържани от къси масивни колони. Скелите на две арки още стояха, макар покривът помежду им да беше се срутил; над останалите две той беше още здрав. Входът на този древен молитвен дом се намираше под съвсем нисък кръгъл свод, украсен с няколко реда скулптиран в зигзаг корниз, като зъбите на акула, който толкова често се среща в старосаксонската архитектура. Над преддверието върху четири малки колони се издигаше камбанария. Там висеше зеленясалата, проядена от времето камбана, чийто слаб звук Черният рицар бе чул малко време преди това.

Целият този тих и спокоен пейзаж мъждееше в здрача пред очите на пътника и му вдъхваше увереност, Че има къде да пренощува, защото горските отшелници бяха задължени да оказват гостоприемство на заблудили се или замръкнали странници.

Така рицарят не се спря да разгледа подробностите, които изброихме по-горе, а като благодари на свети Юлиан, покровителя на пътниците, който го бе довел до такъв добър подслон, скочи от коня си и зачука по вратата на колибата с копието си, за да привлече внимание върху себе си и получи покана да влезе.

Доста време мина обаче, преди да получи отговор и когато го получи, той бе неблагоприятен.

— Върви си по пътя, който и да си — се чу отвътре дълбок дрезгав глас, — и не безпокой служителя на бога и на свети Дънстън, когато чете вечерните си молитви.

— Добри отче — отвърна рицарят, — пред теб стои беден странник, заблудил се из гората, който ти дава възможност да проявиш милосърдието си и да му окажеш гостоприемство.

— Брате — каза отшелникът, — света Богородица и свети Дънстън са благоволили да ме предопределят за човек, който приема тези благодетели, а не ги упражнява. Дори куче не би хапнало храната, която имам тук, а по-грижливо гледан кон би презрял постелята ми. Затова върви си по пътя и на добър ти час.

— Но как ще се оправя в тая гора — възкликна рицарят, — когато нощта вече пада? Моля те, свети отче, нали си християнин, отключи вратата си и поне ми покажи накъде да тръгна.

— А аз те моля, добри ми брате-християнино — рече пустинникът, — повече да не ме безпокоиш. Заради тебе вече прекъснах едно pater две ave и едно credo^[2], които, като окаян грешник трябваше, според дадения от мен обет, да кажа, преди да изгрее луната.

— Покажи ми пътя, пътя! — викна му рицарят. — Кажи ми поне накъде да тръгна, ако друго не мога да очаквам от тебе.

— Лесно ще налучкаш пътя — отвърна отшелникът. — Пътеката от гората извежда до едно тресавище, а там има брод, по който може да се мине, защото отдавна не е валяло. Като минеш брода, внимателно ще изкачиш левия бряг, той е доста стръмен, а пътеката, която е току над реката, на няколко места се губела — така ми казаха; аз рядко напускам задълженията си в параклиса. След това ще тръгнеш направо.

— Заличена пътека, пропаст, брод и едно тресавище! — прекъсна го рицарят. — Отшелнико, ако ще да си най-светият, който е пускал брада и си е чел молитви на броеница, мъчно ще ме убедиш да тръгна по такъв път тази вечер. Слушай ме добре — ти, който живееш от подаянията на страната — навярно без да го заслужаваш, — нямаш никакво право да откажеш подслон на заблудил се странник. Или веднага отваряй вратата, или, заклевам се в светия кръст, ще я съборя и сам ще вляза вътре.

— Драги пътнико — отвърна отшелникът, — стига си ми досаждал. Ако ме накараш да използвам хладно оръжие в самозащита, ще има да се каеш.

В този момент далечният лай и ръмженето, които от известно време достигаха до ушите на пътника, се засилиха много и това го накара да предположи, че отшелникът, изплашен от заканата му да влезе насила, бе повикал кучетата си от някое скрито място навътре към скалата, където ги държи, с надеждата, че техният лай ще му помогне да се защити. Разгневен от тези приготовления от страна на отшелника да изпълни негостоприемните си намерения, рицарят удари вратата толкова силно с крака си, че разклати и гредите, и резетата.

Тъй като пустинникът не желаеше повторно да изложи вратата си на подобен удар, той извика силно:

— Търпение, търпение! Не си хаби силата, пътнико. Ей, сега ще ти отворя вратата, макар че, като я отворя, няма да ти стане много приятно.

Вратата се отвори и пред рицаря застана отшелникът, едър, набит мъж, облечен в грубата си качулата дреха от зебло и с пояс от преплетени тръстики на кръста. В едната си ръка държеше запален факел, а в другата една толкова дебела и тежка тояга от дива ябълка, че с право би могла да се нарече боздуган. Две големи рунтави кучета, смес от едра ловджийска порода и хрътка, само чакаха да се отвори вратата, за да се нахвърлят на пътника. Но когато факелът освети високите пера на шлема и златните шпори на застаналия вън рицар, отшелникът, изглежда, се отказа от първоначалните си намерения, укроти разярените си помощници и с променен тон на любезен простак покани рицаря да влезе в колибата. После се извини, като каза, че не искал да отвори вратата на къщурката си след залез слънце, защото из околността скитали много разбойници и бандити, които съвсем не почитали нито св. Богородица, нито св. Дънстън, нито отшелниците, отдали живота си в служба на светците.

— Скромността на килията ти, добри ми човече — каза рицарят, като се огледа и не видя нищо освен постеля от листа, грубо издялано от дъб разпятие, богослужебна книга, грубо изработена маса, две столчета и още някоя и друга съвсем примитивна покъщнина, — скромността на килията ти би трябвало да е достатъчна защита срещу крадци, да не говорим за помощта на двете верни кучета, достатъчно големи, струва ми се, да съборят елен, а още повече, да се преборят с един среден по сила мъж.

— Добрият горски пазач ми даде тези животни, да ме пазят, нали съм сам, докато настъпят по-добри времена.

После той закрепи факела в извита желязна кука, която служеше за свещник, постави дъбова пиростия пред жарта, постъкми огъня със сухи дърва, след което сложи едно столче до едната страна на масата и направи знак на рицаря да си сложи столче от другата й страна.

Двамата седнаха и се заоглеждаха с много сериозен вид, като и единият, и другият си мислеше, че рядко бе виждал човек с по-здраво телосложение от седящия насреща му.

— Свети отшелнико — поде рицарят, след като дълго и настойчиво оглежда своя домакин, — ако не рискувах да прекъсна набожните ти размишления, бих поискал да ми кажеш три неща: първо, къде да си оставя коня, второ, какво ще ми дадеш за вечеря и, трето, къде ще ми посочиш да легна?

— Ще ти отговоря с пръста си — каза отшелникът, — тъй като е против моите правила да изричам думи, когато знаците могат да свършат същата работа.

И той посочи ъгъла на колибата.

— Тук е яхърът — каза той, — а там постелята ти. — После посегна и свали от една полица близо две шепи изсъхнал грах, остави го на масата и добави: — А това е вечерята ти.

Рицарят сви рамене, излезе от колибата и се върна с коня си, който междувременно бе вързал за едно дърво, свали много грижливо седлото и покри гърба на измореното животно със собственото си наметало.

Загрижеността, както и умението, проявени от странника в грижите му за коня, изглежда, накараха отшелника да се смили. Защото, като измърмори нещо за някаква храна, оставена за коня на горския пазач, той измъкна от едно кьошенце малко сено, разстла го пред бойния кон на рицаря и веднага след това натрупа голямо количество сушена папрат в ъгъла, определена за постеля на ездача му. Рицарят му благодари за любезността. Сетне и двамата отново заеха местата си до масата, на която помежду им седеше чинията с граха. След дълга благодарствена молитва, която някога си може да е била латинска — сега само тук-там имаше следи от първоначалния език, и то в дългите гръмки окончания на някоя дума или израз — отшелникът даде пример на своя гост, като скромно постави в огромната си уста, със зъби, достойни по острота и белота да се мерят със зъбите на глиган, три-четири зърна сушен грах, което наистина изглеждаше съвсем мизерно мливо за толкова голяма и мощна воденица.

За да последва един толкова похвален пример, рицарят свали шлема, ризницата и голяма част от доспехите си и показа пред отшелника глава с гъсти руси къдрави коси, едри черти, особено лъчисти сини очи, изваяна уста, украсена с по-тъмни от косата мустаци; въобще глава на смел, храбър и предприемчив човек, която напълно отговаряше на едрото му здраво тяло.

Отшелникът, сякаш в отговор на оказаното му от госта доверие, свали качулката си и изложи на показ съвършено кръглата глава на човек в разцвета на силите си. Обръснатото му теме, обкръжено с венец от твърда, къдрава черна коса, доста наподобяваше общинска кошара, оградена с висок жив плет. Чертите на лицето му с нищо не отразяваха строгия монашески живот, нито лишенията на аскета. Напротив, това бе лице на дързък, прям, простоват човек, с дебели черни вежди, високо чело и закръглени и зачервени като на тръбач бузи, от които падаше дълга, къдрава черна брада. Такова едно лице и набитото тяло на светия мъж по-скоро напомняха на печено говеждо филе и бутчета, отколкото за сушен грах и варива. Това несъответствие не остана незабелязано от госта. След като с голяма мъка успя да сдъвче шепата сух грах, наложи му се да поиска от набожния си домакин нещо за пиене. В отговор на молбата отшелникът постави пред него голяма кана с най-бистра изворна вода.

— Тази вода е от аязмото на свети Дънстън — каза той, — в което от изгрев до залез слънце той е кръстил петстотин езичници датчани и брити — да бъде благословено името му!

После долепи черната си брада до каната и глътна пропорционално много по-малко вода, отколкото човек би очаквал след такива хвалебствия.

— Струва ми се, свети отче — каза рицарят, — че оскъдната храна и това светено, макар и малко тънко питие, ти понасят отлично. Имаш повече вид на човек, годен да отнесе като награда овена при състезания на борба или да спечели пръстена при борба с тояги, или щитовете при състезание с мечове, отколкото бавно да гаснеш в тази пустош, като само четеш молитви и се храниш със сух грах и студена вода.

— Рицарю — отговори отшелникът, — мислите ти, както на всички невежи миряни, изхождат от плътта. Света Богородица и моят светец са благоволили да благославят скромната храна, с която се задоволявам, както варивата и водата са били благословени за момците Шадрах, Мешех и Абеднего, които предпочели да се хранят с тях, отколкото да се оскверняват с месата и виното, предложени им от рицаря на сарацините.

— Отче свети — поде рицарят, — върху чийто образ господ е благоволил да направи такова чудо, разреши на един грешник-мирянин да попита как се казваш?

— Можеш да ме наричаш монаха от Копмънхърст — отвърна отшелникът, — защото така ме викат в този край. Те наистина прибавят епитета „светия“, но аз не държа на него, понеже не се смятам достоен за такава добавка. А сега, храбри рицарю, мога ли да те помоля да ми кажеш как се казва моят гост?

— Право е — каза рицарят, — свети отче от Копмънхърст, в този край ме наричат Черния рицар. Мнозина прибавят епитета „Мързеливеца“, с който съвсем не държа да се кича.

Отшелникът не можа да се въздържи да не се усмихне на отговора на своя гост.

— Виждам, Мързеливи рицарю — рече той, — че си благоразумен човек и добър съветник. Освен това виждам, че си привикнал с волностите в кралския двор и във военния стан и с лукса на града, на теб твърде не ти допада скромното ми монашеско препитание. Сега изведнъж се сетих, че когато великодушният горски пазач остави фуража и кучетата да ме пазят, той ми остави и малко храна, която аз, вглъбен в молитви и размишления, съвсем бях забравил. Впрочем тя не е подходяща за мен…

— Готов съм да се закълна, че е оставил — каза рицарят. — От момента, когато свали качулката си, свети отче, бях убеден, че в килията ти има по-добра храна от тази. Твоят пазач трябва да е веселяк човек. Пък, който види как огромните ти зъби се преборват с този грах и гърлото ти се залива с това недружелюбно питие, не би му дало сърце да те гледа да се мъчиш с конски фураж и конско питие (и той посочи храната на масата), без да се постарае да я засили и разнообрази. Затова по-скоро покажи щедрите дарения на пазача.

Отшелникът хвърли към рицаря тъжен поглед, в който се четеше известно комично колебание, сякаш се чудеше доколко ще постъпи разумно, ако окаже доверие на госта си. В лицето на рицаря обаче той видя толкова смелост и прямота, колкото въобще могат да се изпишат по човешки образ. И в усмивката му също имаше нещо неудържимо комично, така че и тя го уверяваше в неговата вярност и лоялност, която отшелникът не можеше да не почувствува.

След като размениха някой и друг поглед, без да говорят, отшелникът отиде до по-далечния край на колибата и отвори грижливо и умело прикрит вграден долап. От дълбините на един тъмен килер, към който водеше вратичката, той извади голяма баница с месо, опечена в необикновено голяма калайдисана тава. Този огромен съд той постави пред госта, който, използвайки камата си, за да разреже баницата, тозчас се зае да се запознае със съдържанието й.

— Откога не е идвал тук добрият пазач? — попита рицарят своя домакин, след като набързо бе глътнал няколко хапки от тези хубави подкрепления към храната на отшелника.

— Около два месеца — отвърна отчето, без много да мисли.

— Господ да ми е свидетел — възкликна рицарят, — всичко в жилището ти е чудотворно, свети отче! Защото бих се заклел, че угоеният самец, който е доставил месото за баницата, само преди няколко дни е препускал из гората.

Тази забележка не се понрави на отшелника. Той гледаше с такъв нещастен вид как намалява баницата, която неговият гост бе нападнал не на шега; а предишните му изявления за пълно въздържание го лишаваха от повод да участвува в тези своеобразни военни действия.

— Бил съм в Палестина, брате — каза рицарят, като внезапно спря да яде, — и си спомних за един тамошен обичай, според който всеки домакин трябва да увери своя гост, че поднесената храна е добра, като седне да яде с него. Далеч съм от мисълта да заподозря един толкова свят човек в някакви негостоприемни замисли. Все пак много ще ти бъда задължен, ако спазиш и ти този източен обичай.

— За да разсея излишните ти опасения, рицарю, по изключение ще наруша правилото си — отвърна отшелникът. И тъй като по онова време още нямало вилици, пръстите му мигновено потънаха в увитото с кори еленско месо.

Щом веднъж се стопи леда на официалностите, гостът и домакинът едва не се състезаваха кой ще прояви по-голям апетит. Макар първият навярно по-дълго да бе постил, отшелникът, може да се каже, го задмина.

— Свети отче — каза рицарят, след като утоли глада си, — готов съм да заложа отличния си кон, дето го виждаш, за една жълтица, че същият добър пазач, на когото трябва да благодарим за еленското месо, ти е оставил и шише вино или буренце, или някоя подобна дреболия, за да прави компания на тази чудесна баница. Естествено един толкова дребен факт ни най-малко не заслужава дълго да се запечата в паметта на строг отшелник като тебе. Все пак струва ми се, че ако поразровиш в онова тайно килерче, ще видиш, че предположенията ми ще се оправдаят.

Отшелникът вместо отговор се ухили. После отиде до килера и измъкна оттам мях за около четири литра. Той също така донесе две големи чаши, направени от рога на див вол и украсени със сребърни обръчи. След тези обещаващи приготовления за по-лесното смилане на вечерята той, изглежда, реши, че от своя страна няма вече защо да проявява официални любезности и като напълни двете чаши, вдигна наздравица по саксонски обичай: „Waes hael^[3], Мързеливи рицарю!“ и изпи до дъно чашата си.

— Drine hael^[4], свети отче от Копмънхърст! — отвърна воинът, като последва примера на своя домакин. — Свети отче — продължи той, след като бяха изпили първите чаши, — не мога да се начудя как един здравеняк като тебе, който при това умее добре да си похапва, е решил да се усамоти тук в тези пусти места. По моему, много повече ще ти подхожда да пазиш някой замък или укрепление, да ядеш най-здравата храна и да пиеш най-силното питие, отколкото да живееш тук само на вода и варива, пък дори да чакаш милостиня от пазача. Да бях на твое място, щях поне да си доставям и развлечение, и изобилна храна от кралски елени. Колко много хубави стада има по тези гори и никой няма и да усети, че липсва някой и друг самец, който послужил на свещеника на свети Дънстън.

— Мързеливи рицарю — отговори отшелникът, — това са опасни слова и те моля да се въздържаш от такива приказки. Аз съм отшелник, верен на краля и съблюдавам закона. Ако крадях от дивеча на своя крал, непременно щяха да ме хвърлят в затвора, пък ако не ме отърват монашеските одежди, щях да рискувам да увисна на бесилото.

— Все пак, ако бях на твоето място — каза рицарят, — бих тръгнал из гората нощем по лунна светлина, когато пъдарите и горските пазачи спят под топлите си юргани, и от време на време — както си редя молитвите — щях да пускам някоя стрела по светлокафявите елени, които пасат из горските поляни. Я си кажи, свети отче, никога ли не си се отдавал на такива развлечения?

— Мързеливи приятелю — отвърна отшелникът, — вече си видял всичко, което може да те засяга от моето домакинство и дори повече, отколкото заслужава човек, който насила се е настанил при мен. Повярвай ми, по-добре се радвай на доброто, което господ ти праща, отколкото да проявяваш нахално любопитство откъде иде то. Напълни си чашата и добре си дошъл. Моля те, недей упорства с безочливите си въпроси, за да не ме предизвикваш да ти докажа, че едва ли щеше да намериш подслон тази нощ, ако сериозно си бях наумил да не те пусна.

— Бога ми — рече рицарят, — ти съвсем разпали любопитството ми! По-тайнствен отшелник никога не съм срещал! Каквото ще да става, преди да се разделим, ще науча кой си и що си. Колкото до заплахите ти, знай, свети отче, че приказваш с човек, чийто занаят е да търси опасностите, където и да се намират те.

— Мързеливи рицарю, пия за твое здраве — рече отшелникът. — Моите уважения за храбростта ти, но за благоразумието ти нямам особено високо мнение. Ако си съгласен да вземем равни оръжия, ще ти дам въпреки приятелските и братските ми чувства към теб такова наказание и толкова пълно опрощение, че през следващата година няма да имаш възможност да ти тежи като грях прекаленото любопитство.

Рицарят вдигна чашата за негово здраве и го помоли да каже кое оръжие ще избере.

— Няма нито едно оръжие — отговори отшелникът, — от ножиците на Далила, и кола за десет гроша на Иаил^[5] до ятагана на Голиат, с което да не мога да ти изляза насреща. Но щом искаш аз да избирам, какво ще кажеш, приятелю, за тези дрънкулки?

С тези думи той отвори друг килер и извади няколко саби и щитове, с каквито си служеха селяните по онова време. Рицарят, който го бе проследил с очи, забеляза, че в това второ скривалище има два-три големи лъка, един арбалет, вързоп стрели за арбалета и шест колчана стрели за лъковете. Когато той отвори това тъмно помещение, рицарят можа да види една арфа и някои други, съвсем не канонически по вид принадлежности.

— Обещавам ти, отче — рече рицарят, — че няма вече да ти задавам неприятни въпроси. Съдържанието на онзи там килер послужи за отговор на всичките ми допитвания. Но там виждам едно оръжие (тук той се наведе и извади арфата), с което би ми било по-приятно да си премерим умението, отколкото със сабя и щит.

— Надявам се, рицарю — каза отшелникът, — че не си дал сериозен повод за прозвището си — Мързеливеца. Право да си кажа, виждаш ми се много съмнителен. Все пак ти си мой гост и няма против волята ти да подложа на изпитание твоето мъжество. И така, седни и си напълни чашата. Да попием, да попеем и да се повеселим. Ако случайно знаеш някоя хубава песен, винаги ще има за теб баница с мръвки в Копмънхърст, докато служа в параклиса на свети Дънстън. А аз ще бъда тук, ако е рекъл господ, докато зелена трева ме покрива вместо сивото платно. Но хайде, напълни чашата, защото трябва доста време, за да се настрои арфата. Пък нищо не оправя гласа и не изостря слуха както чаша вино. Аз поне пей давам да усещам гроздето чак на върха на пръстите си, преди те да заиграят по струните.^[6]