Уолтър Скот
Айвънхоу (8)

ГЛАВА V

Нима евреинът няма очи? Нима евреинът няма ръце, органи, ръст, сетива, чувства, страсти? Нима не се храни със същата храна, не го нараняват същите оръжия, не страда от същите болести, не се лекува със същите средства, не го топли същото лято и не зъзне в същата зима като християнина?

ШЕКСПИР — „ВЕНЕЦИАНСКИЯТ ТЪРГОВЕЦ“

Освалд се върна и пошепна на ухото на господаря си:

— Странникът е евреин, нарича се Исак от Йорк. Редно ли е да го въведа в залага?

— Нека Гърт свърши тази работа, Освалд — каза Уомба с присъщото си безочие. — Свинарят ще бъде подходящ водач за един евреин.

— Света дева Мария! — прекръсти се абатът. — Евреин неверник да бъде допуснат в мое присъствие!

— Еврейско куче — поде тамплиерът — да се доближи до един защитник на светите земи!

— Кълна се в честта си — рече Уомба, — струва ми се, че тамплиерите предпочитат наследството на евреите пред тяхната компания.

— Спокойствие, достойни ми гости — каза Седрик. — Моето гостоприемство не може да се ограничава поради вашата неприязън. Ако небето търпи вече от незапомнени времена целия този народ от упорити неверници, то ние можем да изтърпим присъствието на един евреин за няколко часа. Аз не принуждавам никого да говори или да се храни с него. Сложете му маса и нещо за хапване отделно, освен ако — и той се усмихна — тези чужденци с чалмите не биха го приели в компанията си.

— Сър Франклин — отговори тамплиерът, — моите роби сарацини са верни мюсюлмани и наравно с християните презират обществото на един евреин.

— Бога ми — каза Уомба, — не разбирам какво преимущество имат почитателите на Махаунда и Термагаунта^[1] пред един някога богоизбран народ!

— Нека седне при тебе, Уомба — рече Седрик. — Глупецът и мошеникът ще си бъдат добра дружина.

— Глупецът — отговори Уомба, като вдигна парче огризана сланина — ще съумее да издигне крепост срещу мошеника.

— Тихо — прекъсна го Седрик, — ето го.

Въведен без много церемонии и пристъпвайки със страх и колебание и дълбоки смирени поклони, един висок старец, чийто ръст бе доста намалял поради навика постоянно да се кланя, се приближи към долния край на масата. Острите му правилни черти с орлов нос и проницателни черни очи, високо набръчкано чело, дълга посивяла коса и брада биха могли да минат за красиви, ако не носеха характерните белези на една раса, която в онези тъмни времена бе еднакво презирана от лековерния и суеверен прост народ и преследвана от алчните, грабливи благородници и която може би именно поради тази омраза и това преследване бе придобила един национален характер, примесен с доста низки и отблъскващи черти.

Облеклото на евреина, очевидно доста пострадало от бурята, се състоеше от проста надиплена червеникавокафява пелерина върху тъмноморава дреха. Високите му ботуши бяха подплатени с кожа, а на ремъка на кръста му бе затъкнат малък нож и калъф с писмени принадлежности. На главата си имаше особена четвъртита жълта шапка, каквато евреите бяха принудени да носят, за да се отличават от християните, и която той свали смирено още на вратата на залата.

Приемът, оказан на този човек в замъка на Седрик Саксонеца, би могъл да задоволи и най-върлия враг на израилтяните. Самият Седрик студено кимна в отговор на неколкократните поздрави на евреина и му даде знак да седне на долния край на масата, където обаче никой не се помръдна да му стори място. Напротив, докато той минаваше покрай масата, отправил плах, умолителен поглед към всички седнали там, слугите саксонци му обръщаха гръб и продължаваха лакомо да ядат, без да ги е грижа за новия гост. Слугите на абата се прекръстиха с израз на набожен ужас, а дори езичниците сарацини си засукаха мустаците с възмущение, когато Исак се приближи до тях, и сложиха ръце на кинжалите си, сякаш готови да се бранят с най-отчаяни средства, ако се осмели да ги оскверни, като се доближи до тях.

Може би същите подбуди, които бяха подтикнали Седрик да отвори вратите на замъка си за този син на един отритнат народ, щяха да го накарат да настои пред слугите си да приемат Исак по-вежливо. Но в този момент игуменът го бе увлякъл в един много интересен спор за породите и нрава на любимите му хрътки, който не би прекъснал и по много по-важен повод от този, че един евреин щял да си легне гладен. Докато Исак стоеше така отритнат между тези хора, както народът му между другите народи, напразно търсейки гостоприемство и място да седне, поклонникът до огнището се смили над него и му отстъпи мястото си, като каза кратко.

— Старче, моите дрехи са вече сухи и гладът ми утолен, а ти си мокър и гладен.

С тези думи той стъкна загасващите, разпилени в голямото огнище главни, разпали ги, взе от голямата маса една чиния със задушено козе месо, сложи я на масичката, където сам се бе хранил, и без да изчака благодарностите на евреина, се отдалечи към другия край на залата. Дали стори това от нежелание да разговаря с този, към когото бе проявил добрина, или от желание да се доближи до горния край на масата, не знам.

Ако по онова време бе имало художници, годни да изобразят такъв сюжет, мършавата прегърбена фигура на евреина и протегнатите му над огъня премръзнали и разтреперани ръце биха могли да послужат за символично изображение на зимата. След като се постопли, той жадно се обърна към топлата яхния пред себе си и заяде с бързина и охота, които свидетелстваха, че вероятно отдавна не бе вкусвал храна.

Междувременно абатът и Седрик продължаваха да спорят за лов; лейди Роуина разговаряше с една от прислужниците си, а високомерният тамплиер, чийто поглед се спираше ту върху евреина, ту върху саксонската красавица, бе потънал в мисли, които очевидно дълбоко го интересуваха.

— Чудно ми е, достойни Седрик — каза абатът през време на разговора, — защо, колкото и голямо да е предпочитанието ви към вашия мъжествен роден език, вие все пак не приемете по-благосклонно норманофренския поне що се отнася до тайните на горското и ловното изкуство. Сигурен съм, че никой друг език не е така богат на изрази, свързани с лова, и не дава такива възможности на опитния ловец да разказва за веселото си изкуство, както френският.

— Добри ми отче Еймър — отговори саксонецът, — трябва да ви кажа, че аз не държа за тези европейски превземки и че и без тях ми е приятно в гората. Мога да свиря на рога си, макар и да не наричам свирнята му recheate или morte^[2]. Мога да насъсквам кучетата си по плячката, да одера и нарежа убитото животно, без да си служа с новомоден жаргон като curee, arbor, nombles^[3] и други подобни брътвежи на легендарния сър Тристрам.^[4]

— Френският език — каза тамплиерът, издигайки глас със свойствения си арогантен и авторитетен тон — е не само езикът на лова, но и езикът на любовта и на войната. Той е езикът, с който се печелят сърцата на дамите и се сразяват враговете.

— Изпийте чаша вино с мене, сър тамплиер — рече Седрик, — и напълнете чашата на абата, а аз ще ви върна тридесетина години назад и ще ви разкажа една съвсем друга история. Такъв, какъвто беше тогава Седрик Саксонеца, простите му английски слова не се нуждаеха от гарнитурите на френски трубадури, когато ги шепнеше на ухото на някоя красавица. А бойното поле в Нортъмбърлънд в деня на светото знаме може да разкаже дали саксонският боен зов не се чуваше тъй далеч сред редовете на шотландските войски, както cri de guerre^[5] на най-храбрия нормански барон. За паметта на храбреците, които се биха там! Пийте с мене, гости мои! — Той изпи чашата си и продължи още по-разпалено: — Да, но този ден се трошаха щитове, стотици знамена се свеждаха над главите на смелите воини, кръвта се лееше като вода и всеки предпочиташе смъртта пред бягството. Един саксонски певец е нарекъл този ден празник на сабите, сборище на орли над плячката им; дрънкането на мечовете по щита и шлема и бойните викове звучали тогава по-радостно от сватбено веселие. Но няма ги вече нашите певци — каза той, — делата ни се губят сред делата на друг един народ, нашият език, самото ни име бързо загива и никой не скърби за него, само един самотен старец… Виночерпецо! Напълни бокалите! За силните в оръжието, сър тамплиер, от който и народ да са и какъвто и език да говорят, които сега най-храбро от всички защитници на кръста се бият в Палестина!

— Не подобава на човек, който носи този знак, да отговори — каза сър Брайън де Боа Жилбер, — но кому, ако не на заклетите закрилници на божи гроб, може да се отреди палмата на първенството измежду всички други бойци за кръста?

— На рицарите хоспиталиери^[6] — каза абатът. — Аз имам брат в този орден.

— Не отричам славата им — отвърна тамплиерът, — и все пак…

— Мисля, приятелю Седрик — намеси се Уомба, — че ако Ричард Лъвското сърце бе послушал съвета на един глупец, можеше да си седи в къщи при веселите си англичани и да остави да избавят Йерусалим същите тези рицари, които имат най-голяма вина за загубването му.

— Нима в английската армия — запита лейди Роуина — нямаше някои, чиито имена заслужава да се споменат наред с рицарите тамплиери и с рицарите от ордена св. Йоан?

— Простете ми лейди — отвърна Боа Жилбер. — Вярно е, че английският монарх доведе в Палестина една войска от храбреци, които отстъпват по смелост само на онези, чиито гърди са неизменната крепост край тази свещена земя.

— Които не отстъпват пред никого — намеси се поклонникът, който стоеше достатъчно близо, за да чуе разговора, и го следеше с видимо нетърпение. Всички се обърнаха към мястото, откъдето дойде това неочаквано твърдение.

— Казвам — повтори поклонникът с твърд и силен глас, — че английските рицари не отстъпваха по храброст пред никой от тези, които с меча си бранеха светите земи. Казвам, още, че самият крал Ричард с петима свои рицари, след превземането на Сей Джон д’Акър извика на турнир всички, които желаеха да премерят силите си с тях. Аз казвам, че на този ден всеки един от тези рицари се би три пъти и повали по трима противници. Ще прибавя, че седем от противниците им бяха рицари тамплиери, а сър Брайън твърде добре знае, че говоря истината.

Езикът няма думи да опише жестокия израз на ярост, който помрачи още повече мургавото лице на тамплиера. В изблик на смут и гняв разтрепераните му пръсти посегнаха към дръжката на меча и може би се отдръпнаха само при мисълта, че не бива да се върши насилие тук, сред тези хора. Седрик, чиито чувства бяха винаги прями и прости и рядко се насочваха към повече от един обект в даден момент, не забеляза в радостта, с която слушаше за славата на сънародниците си, гневния смут на своя гост.

— Давам ти тази златна гривна, поклоннико — рече той, — ако можеш да ми кажеш имената на рицарите, които тъй храбро са защитили славата на весела Англия.

— С радост ще сторя това — отвърна пилигримът, — и то без награда, защото моят обет засега ми забранява да се докосвам до злато.

— Аз ще нося гривната вместо тебе, ако искаш, приятелю поклонник — обади се Уомба.

— Първият по чест и по оръжие, по слава и по ранг — рече поклонникът — беше храбрият Ричард, крал на Англия.

— Прощавам му — каза Седрик, — прощавам му произхода от тиранина херцог Уилиъм.

— Вторият беше Лестърският херцог — продължи поклонникът. — Третият беше сър Томас Мълтън от Гилсланд.

— Той поне е от саксонски произход — рече Седрик възторжено.

— Четвъртият бе сър Фоук Дойли — продължи пилигримът.

— Саксонец, поне по майчина линия — каза Седрик, който слушаше жадно и отчасти поне бе забравил омразата си към норманите при мисълта за общата победа на английския крал и неговите островитяни. — А кой бе петият?

— Петият бе сър Едуин Търнъм.

— Чистокръвен саксонец, кълна се в душата на Хенгист^[7]! — извика Седрик. — Ами шестият — продължи той нетърпеливо, — как се наричаше шестият?

— Шестият — отговори поклонникът след кратка пауза, сякаш се мъчеше да си припомни нещо, — шестият беше един млад рицар с по-малка слава и по-нисък ранг, приет в тяхната почетна група не толкова да им помогне, колкото да попълни броя им. Не си спомням името му.

— Поклоннико — каза сър Брайън де Боа Жилбер презрително, — твърде късно се сети да се престориш, че забравяш, след като си спомни вече толкова много неща. Аз сам ще кажа името на рицаря, чието щастливо копие и една грешка на моя кон стана причина за повалянето ми — това беше рицарят Айвънхоу и измежду шестимата нямаше друг на неговите години с по-голяма бойна слава. Но аз ще кажа, и то високо, че ако той беше сега в Англия и би се осмелил да повтори поканата за бой от Сен Джон д’Акър в турнира през тази седмица, аз, въоръжен както съм сега, бих му дал възможност да се възползува от всяко преимущество на оръжието и спокойно бих изчакал резултата.

— Вашата покана за борба веднага щеше да е приета — отвърна поклонникът, — ако противникът ви беше наблизо. Но както стоят сега нещата, не смущавайте тази мирна зала с хвалби за изхода на една борба, която добре знаете, че няма да се състои. Ако Айвънхоу някога се върне от Палестина, аз гарантирам за него, че ще излезе насреща ви.

— Хубав гарант! — каза рицарят тамплиер. — А какво предлагаш като залог?

— Тази кутийка с мощи — отговори поклонникът, изваждайки от пазвата си малка кутийка от слонова кост. — В нея има парченце от истинския кръст Христов, донесено от манастира в планината Кармел.

Игуменът на Жорво се прекръсти и каза едно „Отче наш“, което повториха всички освен евреина, мохамеданите и тамплиера. Последният, без да повдигне качулката си и да прояви някаква почит към предполагаемата светост на реликвата, свали от шията си един златен синджир, хвърли го на масата и рече:

— Нека абатът Еймър да пази моя залог и залога на този безименен скитник в знак на това, че когато рицарят Айвънхоу се върне между четирите британски морета, той се задължава да приеме поканата на Брайън де Боа Жилбер и ако не му отвърне, ще го обявя за страхливец по всички дворци на тамплиерите в Европа.

— Не ще стане нужда — намеси се лейди Роуина, нарушавайки мълчанието. — Нека се чуе моят глас, щом като никой друг глас в тази къща не се вдига в защита на отсъстващия Айвънхоу. Аз заявявам, че той ще отговори честно на всяка честна покана за двубой. Ако моята нищожна гаранция може да прибави нещо към неоценимия залог на този свет поклонник, аз бих заложила името и честта си, че Айвънхоу ще срещне този горд рицар, както желае той.

Множество противоречиви чувства, сякаш бяха завладели Седрик и го караха да мълчи, докато траеше спорът. Задоволена гордост, огорчение, смут пробягваха по широкото му открито чело като сенки на облаци над полето но жътва. А слугите му, върху които името на шестия рицар бе подействало почти като мълния, следяха с напрежение изражението на господаря си. Но когато Роуина заговори, звукът на нейния глас като че ли го стресна от унеса му.

— Лейди — рече Седрик, — това не е прилично. Ако имаше нужда от друг залог, аз самият, макар и да съм оскърбен от него, щях да заложа честта си за честта на Айвънхоу. Но бойният залог е достатъчен дори според фантастичните приумици на норманските рицари, нали, отче Еймър?

— Да — отговори абатът, — и аз ще запазя на сигурно място в съкровищницата на нашия манастир светата реликва и скъпия синджир, докато се разреши двубоят.

След тези думи той се прекръсти пак и след като направи няколко поклона, мърморейки молитви, предаде реликвата на слугата си, брат Амброуз, а самият той прибра с по-малко церемонии, но може би с по-голямо вътрешно задоволство златния синджир в своята кесия от ароматна кожа.

— А сега, сър Седрик — каза той, — ушите ми свирят за вечерня от хубавото ви силно вино. Позволете ни да пием още веднъж за щастието на лейди Роуина и ни разрешете да се оттеглим за почивка.

— Кълна се в кръста на Бромхоум! — рече саксонецът. — Вие не оправдахте славата си, господин абате! За вас разправят, че сте бил весел монах, който можел да дочака камбаните за утринна молитва, без да се раздели с чашката. И какъвто съм стар, аз се боях да не се посрамя при срещата си с вас. Но кълна се във вярата си, на мое време едно дванадесетгодишно саксонче не би оставило тъй рано бокала си.

Но игуменът си имаше причина да поддържа възприетата от него тактика на въздържание. Той не само по професия бе миротворец, но и на практика мразеше всякакви вражди и свади. И това не се дължеше само на любов към ближния или към себе си, или на двете заедно. В настоящия случай той изпитваше инстинктивен страх от огнения темперамент на саксонеца и съзираше опасност, че необузданият и високомерен нрав на другаря му, който вече няколко пъти се беше проявил, може да доведе до някое неприятно избухване. Затова тактично намекна, че никой друг народ не е в състояние да се състезава с издръжливия и упорит саксонец в приятната борба с чашката; спомена и съвсем мимоходом нещичко за своя свещен сан и накрая пак настоя да се оттегли за почивка.

Прощалната чаша бе поднесена на всички и гостите, след като се поклониха дълбоко на домакина и на лейди Роуина, станаха, преминаха през залата и се оттеглиха със свитите си през отделни врати.

— Невярно куче — каза тамплиерът на Исак от Йорк, като мина край него, — за турнира ли си се запътил?

— Така възнамерявам — отвърна Исак, покланяйки се най-смирено, — ако благоволява ваше преподобие.

— Да, да — каза тамплиерът, — отиваш да гризеш червата на нашите благородници с лихварството си и да мамиш жените и момчетата с шарении и дрънкулки. Сигурен съм, че в еврейската ти кесия има куп сребърници.

— Нито един сребърник, нито един сребърен пенс, нито половинка — богът Аврамов ми е свидетел! — каза евреинът и сключи ръце умолително. — Аз отивам само да търся помощ от някои братя-сънародници, за да си платя глобата, наложена ми от закона срещу евреите — отец Яков да ми е на помощ! Аз съм разорен нещастник — дори дрехата, която нося, съм взел назаем от Рубен от Тадкасхьр.

Тамплиерът се усмихна кисело и отвърна:

— Върви по дяволите, лъжецо; — И отминавайки нататък презрително, каза нещо на мюсюлманите-роби на непознат за околните език. Бедният израилтянин бе сякаш така слисан от думите на монаха-воин, че едва когато тамплиерът бе вече на края на залата, вдигна глава от смирената поза, която бе заел, и забеляза, че вече си е отишъл. И когато вдигна глава, имаше вид на човек, пред когото току-що е паднал гръм и в ушите му все още отеква страхотният трясък.

Домоуправителят и виночерпецът, двама прислужници с факли и други двама със закуски придружиха тамплиера и игумена до спалните помещения, докато по-нископоставените слуги заведоха свитата им и другите гости по местата, отредени им за почивка.