Уолтър Скот
Айвънхоу (5)

ГЛАВА II

Живееше един монах във таз обител,

той на лова и на ездата бе любител,

мъжествен бе на вид и за игумен годен,

той имаше коне със изглед благороден.

Познаваха навред, щом тръгваше на път,

как във ветреца свеж юздите му звънтят.

Звукът им бе тъй чист като звъна камбанен

във оня параклис, где беше той стопанин.

ЧОСЪР — „КЕНТЪРБЕРИИСКИ РАЗКАЗИ“

Въпреки подканите и упреците на другаря си, Уомба все намираше повод да се мае по пътя, ослушвайки се в приближаващия се конски тропот; ту откъсваше кичур лешници от някой храст, ту се обръщаше да хвърли похотливо усмихнат поглед на някоя селска мома, която им пресичаше пътя. Затова конниците скоро ги настигнаха.

Те бяха десет души на брой — първите двама ездачи, изглежда, бяха доста важни личности, а останалите — техни слуги. Не бе мъчно да се отгатне какво положение заемаше единият от тях. Той беше явно високопоставен духовник. Носеше облекло на цистерциански монах, но от много по-скъп материал, отколкото позволяваха правилата на този орден. Мантията му с качулка от най-фин фландърски плат падаше на богати и красиви дипли около хубавата му, макар и възпълна фигура. Както облеклото му не показваше презрение към светския блясък, така и лицето му не носеше следи от лишения. Чертите му биха могли да се нарекат красиви, ако под веждите му не проблясваха хитри епикурейски очи на прикрит сладострастник. Иначе неговата професия и положение го бяха научили да умее да владее изражението на лицето си и когато иска, да му придава тържествен вид, макар обикновено да носеше израз на добродушна общителност и търпимост. Въпреки монашеския правилник и едиктите на папи и църковни съвети, ръкавите на този сановник бяха подплатени и имаха маншети от скъпа кожа, пелерината му се закопчаваше със златна тока и изобщо целият му монашески костюм бе по-изискан и украсен като дрехата на някоя съвременна красавица-квакерка, която придава на облеклото на своята секта, посредством подбора на материала и начина, по който го носи, една кокетна привлекателност, твърде близка до светската суета.

Този достоен духовник яздеше охранено раванлия муле с богато украсено седло и сребърни звънчета на юздата по тогавашната мода. В стойката му нямаше ни следа от монашеска тромавост, напротив, в нея личеше лекотата и привичната грация на опитен ездач. И наистина, явно бе, че такова просто добиче като едно муле, колкото и да беше охранено и обяздено за лек и приятен раван, се използваше от напетия калугер само за пътуване. За други случаи някой брат мирянин от свитата му водеше един от най-прекрасните испански коне от Андалузия, които по онова време търговците внасяха с големи трудности и рискове за богати и знатни хора. Седлото и такъмите на този великолепен кон за езда бяха покрити, с дълго, почти до земята покривало, богато извезано с митри, кръстове и други църковни символи. Друг брат мирянин водеше товарно муле с багажа на висшия духовник, а двама монаси от същия орден, но с по-долен ранг, яздеха на края на кавалкадата, смеейки се и разговаряйки помежду си, без да обръщат внимание на останалите.

Спътникът на духовника беше човек над четиридесет години, слаб, висок, як и мускулест — фигура на атлет, по която умората и постоянното движение сякаш не бяха оставили ни следа от по-меките части на човешкото тяло, превръщайки го в здрави мускули и кости, издържали на хиляди усилия и готови да срещнат още толкова. Главата му беше покрита с алена шапка с кожа отпред, която французите наричат mortier, понеже прилича на обърнат хаван. Тя оставяше лицето му съвсем открито и то не можеше да не вдъхне на всеки непознат респект, ако не и страх. Гордото му лице със силно подчертани и изразителни черти бе почерняло почти като на негър от продължително излагане на тропическото слънце. Когато не бе възбуден, човек би казал, че върху него лежи дрямката, настъпила след отминала буря от страсти, но изпъкналите вени на челото, бързото потрепване на горната устна и на черните мустаци при най-малкото вълнение ясно свидетелстваха, че бурята може лесно да се разрази отново. Всеки поглед на острите му, тъмни и проницателни очи разказваше за преодолени трудности и смело срещнати опасности и сякаш оказваше съпротива, само и само да си създаде удоволствие да я премахне леко от пътя си с едно усилие на волята и смелостта си. Дълбок белег от рана на челото придаваше още по-суров вид на лицето му и злокобен поглед на едното му око, наранено при същия случай и съвсем малко изкривено, макар че зрението му не бе засегнато.

Връхната дреха на този човек приличаше на тази на спътника му — тя бе дълга монашеска пелерина. Но червеният й цвят показваше, че той не принадлежи към никой от четирите признати ордена. На дясното рамо на мантията му бе изрязан от бял плат кръст с необикновена форма. Тази връхна дреха скриваше друга, която на пръв поглед изглеждаше несъвместима с нея, а именно — желязна ризница с ръкави и ръкавици от същата странно преплетена направа, която прилепваше тъй плътно о тялото, сякаш бе тъкана от друг, много по-податлив материал. Бедрата му отпред, доколкото мантията позволяваше да се видят, също бяха покрити с железни пластинки; колената и стъпалата бяха защитени с шини от стомана, изкусно прикрепени една към друга; железни чорапи пазеха краката от глезена до коляното и допълваха защитната броня на ездача. На пояса си носеше като единствено нападателно оръжие дълга двуостра кама.

Той не яздеше муле като спътника си, а як кираджийски кон, очевидно, за да щади хубавия си боен кон, който един оръженосец водеше отзад в пълно бойно снаряжение, с броня на главата и къс металически шип отпред. На едната страна на седлото висеше къса алебарда, богато украсена с дамаскинска резба; на другата страна — украсеният с перо шлем и желязната качулка на ездача, както и двуостър меч, носен от тогавашните рицари. Друг оръженосец държеше високо копието на господаря си, на чийто връх се развяваше знаменце със същия кръст като този на мантията му. Той носеше и малкия му триъгълен щит, достатъчно широк в горната си част, за да пази гърдите, а на долния — заострен. Щитът беше покрит с червен плат, който не позволяваше да се види емблемата върху него.

Зад оръженосците вървяха двама прислужници, чиито мургави лица, бели чалми и ориенталско облекло издаваха източния им произход. В целия вид на този воин и свитата му имаше нещо диво и чуждестранно. Облеклото на оръженосците му бе разкошно, а ориенталските му слуги носеха сребърни гердани на шията и гривни от същия метал на мургавите си ръце и крака, голи от лакътя надолу и от средата на прасците до глезена. Дрехите им от везана коприна свидетелстваха за богатството и високото положение на господаря им и същевременно контрастираха с военната простота на неговото собствено облекло. Те бяха въоръжени с извити ятагани с инкрустирани със злато дръжки и темляци и с още по-скъпо изработени турски ками. И двамата носеха отпред на седлата си сноп стрели и копия за хвърляне, дълги около четири стъпки, с остри стоманени върхове — оръжие, много разпространено между сарацините, споменът за което още се поддържа от военното упражнение, наречено El lerrid известно и досега в Ориента.

Конете на тези слуги бяха също тъй необикновени, както ездачите. Те бяха сарацински, тоест от арабска порода. Изящните им крака и малки стави, редките гриви и леката и гъвкава походка ярко ги отличаваха от едрите тежки коне, отглеждани във Фландрия и Нормандия за нуждите на тогавашните воини с пълното им въоръжение и доспехи; тези коне редом с ориенталските коне за надбягване сякаш представляваха олицетворение на материята и сянката.

Необикновената кавалкада възбуди любопитството не само на Уомба, но и на по-сериозния му другар. В лицето на калугера той веднага позна игумена на абатството Жорво, известен по тези места като любител на лова, на пиршествата и ако мълвата не го очерняше несправедливо, на други светски удоволствия, още по-несъвместими с монашеския му обет.

Въпреки всичко по онова време схващанията на хората за поведението на бялото, както и на черното духовенство, бяха толкова свободни, че абатът Еймър се ползваше с доста добро име в околността на своя манастир. Неговият лек и весел нрав и готовността, с която даваше опрощение на всички обикновени прегрешения, го правеха любимец на благородниците и по-известните земевладелци, с някои от които беше в роднински връзки, тъй като самият той произхождаше от знатен нормански род. Дамите особено не бяха твърде склонни да съдят строго морала на един мъж, всеизвестен като почитател на техния пол. При това той умееше по най-различни начини да разсейва скуката, която твърде често се вмъкваше в залите и покоите на старинните феодални замъци. Абатът вземаше участие в лова с необикновена охота и всички признаваха, че има най-добре дресираните ястреби и най-бързоногите хрътки в Северен Райдинг, а това го издигаше в очите на младите благородници. Между старите той имаше друга роля, която изпълняваше с голямо достойнство. Колкото и да бяха оскъдни книжните му знания, те стигаха, за да внушат у невежите уважение към учеността му; а тържествеността на езика и държането му и властният тон, с който застъпваше авторитета на църквата и духовенството, им вдъхваме не по-малка вяра в светостта му. Дори простите хора — най-строгите критици на по-високостоящите от тях — се отнасяха съчувствено към лудориите на абата Еймър. Той беше щедър, а щедростта, както е известно, изкупва редица грехове в по-друг смисъл от този на евангелието. Приходите на манастира, с голяма част от които сам разполагаше, му даваха възможност да посреща собствените си доста значителни разходи, както и да прави щедри подаяния на селяните и често да облекчава теглото на подтиснатия народ. Ако абатът Еймър обичаше да препуска лудо на лов или да се застоява по пиршества, ако понякога виждаха абата Еймър рано призори да се вмъква през задната врата на манастира, прибирайки се от някоя нощна среща, хората само свиваха рамене и се примиряваха с нарушенията му, като си казваха, че много негови събратя правят същите грехове, без да имат други качества, с които да ги изкупят. Поради всичко това абатът Еймър и репутацията му бяха твърде добре известни на нашите саксонски крепостници и те му се поклониха скромно по селски и получиха в отговор неговото Benedicite mes filz^[1].

Обаче необикновеният му спътник и неговите слуги така приковаха вниманието им, че те едва чуха въпроса на игумена на Жорво, когато той ги запита знаят ли къде биха могли да се подслонят наблизо — тъй много бяха слисани от полумонашеския, полувоенен вид на мургавия непознат и от причудливото облекло и въоръжение на ориенталските му слуги. А може би и езикът, на който бе изречена благословията и зададен въпросът, да бе прозвучал неприятно в ушите на саксонските селяци, макар и сигурно да го разбираха.

— Попитах ви, деца мои — повтори абатът, издигайки глас и говорейки на този смесен език или lingua franca, на който разговаряха помежду си нормани и саксонци, — дали наблизо няма някой добър човек, който от любов към бога и църквата би Дал за една нощ подслон и храна на двама от най-скромните им слуги и свитата им.

Той изрече това с важен тон, в пълен разрез със смирените слова, с които счете за нужно да си послужи.

— Двама от най-скромните слуги на църквата! — повтори Уомба на себе си, внимавайки, макар че бе шут, да не чуят забележката му. — Какви ли са тогава управителят на двореца й, главните й икономи и другите й по-важни слуги?

След този таен коментар върху думите на игумена той вдигна очи и отговори на зададения въпрос.

— Ако благочестивите отци обичат хубаво ядене и меко ложе, след няколко мили могат да стигнат до абатството Бринскуърт, където техният сан не може да не им осигури най-почтителен прием. Ако пък предпочитат да прекарат вечерта в пост и молитва, могат да поемат по оная пуста пътека, която ще ги изведе до един параклис в Копмънхърст, и там един набожен отшелник ще сподели с тях своя покрив и молитвите си.

Абатът поклати отрицателно глава в отговор на двете предложения.

— Добри ми приятелю — каза той, — ако дрънченето на звънчетата не ти беше затъмнило мозъка, ти щеше да знаеш, че Clericus cum clericum non decimat^[2], тоест, че ние духовниците не се ползваме от гостоприемството на своите събратя, а по-скоро предпочитаме гостоприемството на миряните, като им даваме по този начин възможност да угодят богу и да помогнат на неговите слуги.

— Вярно е — отвърна Уомба, — че аз, бидейки магаре, имам чест да нося звънчета като мулето на ваше преподобие. Все пак аз си мислех, че благодеянията на майката църква и нейните слуги може би както всички други благодеяния най-напред се раздават между най-близките й.

— Млъкни, нахалнико — намеси се въоръженият ездач, прекъсвайки бърборенето на Уомба с високомерен и строг глас, — и ни покажи, ако можеш пътя за… Как се наричаше вашият франклин, абате Еймър?

— Седрик — отговори игуменът. — Седрик Саксонеца. Кажи ми, добри човече, близо ли е жилището му и можеш ли да ни покажеш пътя?

— Не е лесно да се намери пътят — намеси се за пръв път Гърт, — а пък семейството на Седрик си ляга рано.

— Не ми ги дрънкай такива — каза воинът. — Не е мъчно да станат и да задоволят нуждите на пътници като нас. Ние не се унижаваме да молим за гостоприемството, което е наше право.

— Не знам — рече Гърт намусен — дали трябва да покажа пътя към дома на господаря си на хора, дето изискват като свое право подслона, който други измолват като услуга.

— Ти спориш с мене, а! — извика воинът и като пришпори коня си, принуди го на един скок да премине пътечката и същевременно вдигна камшик да удари нахалния селяк.

Гърт му метна изпод вежди див и отмъстителен поглед и свирепо, но все пак колебливо сложи ръка на дръжката на ножа си. Но намесата на абата Еймър, който блъсна мулето си между своя другар и свинаря, предотврати замислената разправа.

— В името на света дева Мария, брате Еймър, не бива да си въобразявате, че се намираме в Палестина и властвате над турци езичници и сарацини неверници. Ние, жителите на този остров, не обичаме удари, освен когато те идват от светата църква, която наказва тези, които обича. Добри човече — обърна се той към Уомба и подсили думите си с една сребърна монета, — покажи ни пътя към дома на Седрик Саксонеца. Ти сигурно го знаеш и твой дълг е да напътиш един странник, дори когато той не принадлежи към такава света професия като нас.

— Право да ви кажа, преподобни отче — отвърна шутът, — сарацинската глава на уважаемия ви другар така ме уплаши, че забравих пътя към дома и не знам и сам как ще си стигна там тази вечер.

— Хайде, хайде — рече абатът, — ти можеш да ни кажеш, стига да искаш. Този преподобен брат цял живот се е борил против сарацините, за да спаси от тях божия гроб. Той е от ордена на рицарите тамплиери, за които може би си чувал, и е полумонах, полувоин.

— Щом като е само наполовина монах — отвърна шутът, — не бива да бъде напълно неразумен в държането си към хора, срещнати по пътя, па макар и те да не бързат да отговарят на въпроси, които съвсем не ги засягат.

— Ще простя остроумието ти — каза игуменът — при условие, че ни покажеш пътя към дома на Седрик.

— Добре тогава — отговори Уомба. — Ваши преподобия трябва да продължат по тази пътека, докато стигнат до един потънал в земята кръст, който стърчи само около един лакът над почвата. Оттам ще поемете пътеката наляво, защото четири пътеки се кръстосват на това място, и надявам се, че ваши преподобия ще намерят подслон, преди да ви настигне бурята.

Абатът благодари на мъдрия си съветник и кавалкадата пришпори коне и потегли с бързината на хора, които желаят да стигнат до странноприемница преди разразяването на нощна буря. Когато заглъхна тропотът на копитата им, Гърт каза на другаря си.

— Ако следват мъдрите ти напътствия, преподобните отци едва ли ще стигнат Ръдъруд тази нощ.

— Не — ухили се шутът. — Но ако имат късмет, може да стигнат до Шефилд, където им е мястото. Не съм толкова лош ловец, та да покажа на кучето къде се крие сърната, ако не искам то да я улови.

— Имаш право — каза Гърт, — лошо ще бъде, ако Еймър види лейди Роуина, и още по-лошо, ако Седрик се скара с този воин-монах, както сигурно ще направи. Но нека като добри слуги да слушаме и да гледаме и да си мълчим.

Да се върнем към ездачите. Те скоро оставиха крепостниците далеч зад себе си, разговаряйки помежду си на нормано-френски — езика на всички представители на висшите класи освен на хората, които все още бяха склонни да се гордеят със саксонския си произход.

— Какво искат да кажат тези своеволни типове с нахалството си? — рече тамплиерът на цистерцианеца. — И защо ми попречихте да ги накажа?

— Наистина, брате Брайън — отвърна абатът, — що се отнася до единия от тях, мъчно бих могъл да ви обясня защо един глупец говори глупости. А другият селяк е от това сурово, свирепо и непокорно племе, потомци на което все още се намират между покорените саксонци. Най-голямото удоволствие на тези хора е да показват всячески омразата си към победителите.

— Скоро щях да го науча аз да се държи учтиво — забеляза Брайън. — Аз съм навикнал да се справям с такъв дух — нашите пленници турци са свирепи и непокорни като самия Один^[3] и все пак, прекарат ли два месеца при мен, под властта на моя надзирател на роби, те стават смирени, покорни, услужливи и готови да следват волята ми. Вярвайте ми, сър, от тези хора човек трябва да се пази от кама и отрова, защото те си служат охотно с тях при най-малкия повод.

— Да — отговори абатът Еймър, — но всяка страна си има свои обичаи. Освен това, ако бяхте набили този човек, нямаше да узнаем пътя към къщата на Седрик, а ако случайно го бяхме намерили, това непременно щеше да даде повод за разпра между него и вас. Помнете какво ви казах — този богат франклин е горд, свиреп, амбициозен и сприхав. Той се съпротивлява на благородниците и дори на съседите си Реджиналд Фрон де Бьоф и Филип де Малвоазен, които съвсем не са достойни за презрение противници. Той се застъпва тъй твърдо за привилегиите на своя народ и толкова се гордее с прекия си произход от Хериуърд^[4] — прославения защитник на хептархията^[5], че всички го наричат Седрик Саксонеца. Той се хвали, че принадлежи към този народ, докато други се мъчат да скрият произхода си, да не би да понесат горестта на победения.

— Абате Еймър — каза тамплиерът, — вие сте галантен мъж, познавач на красотата и опитен като трубадур в любовта. Но аз очаквам да видя наистина необикновена красота у тази прославена Роуина, за да бъда възнаграден за лишенията и за търпимостта, която трябва да проявя, за да спечеля благоволението на такъв бунтар и грубиян, какъвто е според описанието ви баща й Седрик.

— Седрик не й е баща — отвърна игуменът, — а само далечен роднина. Нейното потекло е още по-благородно от неговото, но помежду им има далечно кръвно родство. Обаче той й е настойник, самозван настойник, струва ми се; Все пак тази повереница му е скъпа като собствено дете. Вие сам скоро ще имате възможност да прецените красотата й и ако чистотата на лицето й и царственият и все пак благ израз на две нежни сини очи не изгонят от паметта ви чернокосите палестински моми и дори ориенталските чародейки от рая на стария Махаунд, наречете ме езичник, а не верен син на църквата.

— Ако вашата прославена красавица не задоволи изискванията ми, вие помните нашия облог, нали?

— Златния ми гердан — отвърна абатът — срещу десет бъчви чианско вино. Все едно, че те са вече мои и се намират в избата на манастира ми под ключа на Денис, пазача на виното.

— Но аз самият ще преценя — каза тамплиерът — и само собственото ми признание, че не съм виждал по-хубава мома от миналогодишната Петдесетница насам, ще ме осъди да загубя облога. Нали такова беше условието? Абате, вашият гердан е в опасност — аз ще го нося над нагръдника на бронята си на турнира в Ашбиде-ла-Зуш.

— Ако го спечелите честно — отвърна игуменът, — носете го, както щете. Вярвам, че отговорът ви ще бъде искрен и разчитам на думата ви като рицар и духовник. Все пак, брате, послушайте съвета ми и пригодете езика си към по-голяма вежливост, отколкото сте свикнали да показвате като властник над пленени неверници и ориенталски роби. Ако Седрик Саксонеца се почувствува обиден — а той твърде лесно се обижда, — нито уважението му към рицарското ви звание, нито високият ми пост, нито духовният сан и на двама ни ще му попречи да ни изгони от къщата си и да ни прати да нощуваме при чучулигите, па макар и да е посред нощ. И внимавайте как гледате Роуина, която той обича и пази най-ревниво. Само малко да се усъмни в това отношение, ние сме загубени. Разправят, че изгонил собствения си син от къщи, задето вдигнал влюбен поглед към тази красавица, която, както изглежда, може да бъде обожавана отдалеч, но не и докосната с други мисли освен с тези, с които влизаме в олтара на света дева Мария.

— Добре, достатъчно — рече тамплиерът. — За една вечер аз ще си наложа необходимата въздържаност и ще се държа смирено като девица. Колкото за опасенията ви, че може насила да ни изхвърли от къщата си, аз и оръженосците ми с помощта на Хамет и Абдала ще съумеем да ви запазим от подобен позор. Бъдете сигурен, че сме достатъчно силни да си осигурим подслон.

— Не бива да допуснем да се стигне дотам — отвърна абатът. — Но ето заровеният кръст на шута, а нощта е тъй тъмна, че едва може да се види пътят, по който трябва да поемем. Струва ми се, че той каза да тръгнем наляво.

— Доколкото си спомням — рече Брайън, — той каза надясно.

— Сигурен съм, че каза наляво. Спомням си, че посочи с дървения си меч.

— Да, но държеше меча в лявата ръка и сочеше през гърдите си — възрази тамплиерът.

Както става в подобни случаи, двамата упорито поддържаха своето мнение. Запитаха и слугите, но те не бяха чули упътванията на Уомба. Най-после Брайън забеляза нещо, което отначало не беше видял в полумрака.

— До кръста лежи някой заспал или мъртъв. Хуго, бутни го с приклада на копието си.

Щом Хуго стори това, човекът се повдигна и възкликна на правилен френски език.

— Който и да си ти, невежливо е да смущаваш мислите ми.

— Искахме само да ви попитаме — каза абатът — кой път води за Ръдъруд, имението на Седрик Саксонеца.

— Аз самият отивам натам — отговори непознатият — и ако имах кон, бих ви завел, защото пътят е доста объркан, макар че ми е добре познат.

— Ще получиш и благодарност, и награда, приятелю — каза абатът, — ако ни заведеш благополучно у Седрик.

И той накара един от прислужниците си да яхне неговия собствен кон и да даде този, който яздеше досега, на непознатия им водач.

Непознатият ги поведе по път в обратна посока на този, който им бе посочил Уомба, с цел да ги заблуди. Пътеката скоро навлезе дълбоко в гората и трябваше да пресичат не един поток, опасан с тресавищата, през които течеше. Но непознатият сякаш по инстинкт налучкваше най-твърдата почва и най-безопасните бродове. Внимателно и предпазливо той изведе групата на един по-широк път и като посочи една голяма несиметрична сграда на края на пътя, каза на абата:

— Ето, там е Ръдъруд, жилището на Седрик Саксонеца.

Това бе радостна вест за Еймър, чиито нерви съвсем не бяха от най-здравите. Страховете и вълненията при преминаването на опасните тресавища не бяха дали възможност на любопитството му да се събуди и той не бе задал ни един въпрос на водача им. Като се видя в безопасност и близо до подслон, любопитството му взе връх и той го запита кой е и какъв е.

— Пилигрим, току-що завърнал се от светите земи — бе отговорът.

— По-добре щеше да е да беше останал там да се биеш за освобождението на божия гроб — рече тамплиерът.

— Вярно е, преподобни рицарю — отвърна пилигримът, който като че ли познаваше добре тамплиера, — но когато тези, които са дали обет да освободят светия град, се разхождат така далеч от мястото, където ги зове дългът им, чудно ли е, че един мирен селянин като мен е отказал да поеме изоставеното от тях задължение?

Тамплиерът се канеше да отвърне гневно, но го прекъсна абатът, който пак изрази учудването си, че след толкова дълго отсъствие водачът им познава тъй добре горските проходи.

— Аз съм роден по тези места — отвърна той. Те вече стояха пред замъка на Седрик — ниска неправилна сграда с няколко вътрешни двора, които заемаха доста голямо пространство. Макар че големината на дома свидетелстваше за богатството на притежателя му, сградата рязко се различаваше от високите, защитени с кули и бойници замъци на нормайските благородници, чиято архитектура бе вече възприета в цяла Англия.

Все пак Ръдъруд не беше съвсем незащитен — никое жилище в ония смутни времена не можеше да остане неукрепено, без риск да бъде ограбено и опожарено още първата нощ. Дълбок ров, пълнен от един близък поток, бе изкопан около цялата сграда. Двойна ограда или стобор от побити остри колове, изсечени от близката гора, пазеше двата бряга на рова. На западната страна вход с подвижен мост минаваше през външната и вътрешната ограда. Входът се охраняваше от издадени ъгли в стената, зад които можеха да се наредят в случай на нужда стрелци или войници с прашки.

Застанал пред входа, тамплиерът изсвири силно с рога си, защото отдавна застрашаващият ги дъжд сега започна буйно да се лее.