Уолтър Скот
Айвънхоу (46)

ГЛАВА XLIII

На Моубри греховете тъй да натежат,

че да пречупят на жребеца му гръбнака,

и презглава да полети върху пръстта

коварният предател!

ШЕКСПИР „РИЧАРД II“

Действието сега се връща пред замъка или прецепторията на Темпълстоу около часа, когато щеше да бъде хвърлен кървавият жребий за живота или смъртта на Ребека. Цареше голямо оживление, сякаш жителите от цялата околност се бяха стекли тук за тържественото освещаване на някоя църква или за някое селско празненство. Обаче голямата жажда за кръвопролитни зрелища, свързани със смъртна опасност, не е присъща само на онези тъмни епохи, макар че при подобните на гладиаторските игри двубои и при общия турнир бяха свикнали да гледат как загиват юначни мъже в кървави схватки с противника. Дори в наши дни, когато моралът е по-издигнат, една екзекуция, боксов мач, един бунт или някое събрание на радикали-реформатори може при не малка опасност за самите тях да събере огромна тълпа от зрители, които при друг случай биха се заинтересували само да разберат какви мерки ще се вземат или дали героите на деня, казано на героичния език на въстаналите шивачи, са „кремъци“ или „бунища“^[1].

Ето защо огромна тълпа от хора бяха устремили поглед към портата на прецепторията в Темпълстоу, за да видят шествието. А около арената на същата прецептория се бе събрала още по-голяма тълпа. Това заградено пространство наблизо представляваше гладък терен, който бе грижливо изравнен, за да се водят там бойни упражнения и рицарски игри. Разположено бе на склона на едно малко възвишение; наоколо бяха направили ограда и тъй като тамплиерите с охота канеха зрителите, за да покажат умението си в рицарските турнири, бяха издигнали много трибуни и поставили пейки.

Сега в източния му край бе издигнат трон на Великия магистър, около който имаше няколко хубави кресла за прецепторите и рицарите от ордена. Над тях се развяваше свещеният пряпорец, наречен „Le Beau Seant“, който бе емблема, както и боен вик на рицарите тамплиери.

На отсрещния край на арената имаше клада от дърва, наредени около един стълб така, че жертвата да може да влезе в този кръг на смъртта, като я вържат предварително с висящи от стълба вериги. До този уред на смъртта стояха четирима роби-негри, по онова време почти неизвестни в Европа, които с черния си цвят и африканските черти на лицето всяваха ужас сред множеството, което ги смяташе за дяволи, отдадени на сатанинските си занимания. Тези мъже се помръдваха само от време на време по нареждане на единия от тях, който изглежда, беше главатарят им, за да понаместят и подредят отново приготвените дърва. Те не поглеждаха хората наоколо. Всъщност човек би казал, че въобще не чувстваха присъствието им, всецяло погълнати в изпълнението на страховития си дълг. Когато приказваха помежду си, издутите им устни се разтягаха и блясваха белите им зъби, сякаш те се хилеха при мисълта за предстоящата трагедия. Ето защо изплашените хора не можеха да не повярват, че те действително са дяволи, постоянните спътници на вещицата, с които тя бе общувала и които с настъпването на последния й час чакаха да участвуват и в изпълнението на страшното й наказание. Хората си шушукаха и разправяха за всички подвизи, които сатаната бил извършил през това пълно със събития и нещастия време и, разбира се, му приписваха повече успехи, отколкото всъщност имаше.

— Не си ли чул, дядо Денет, как дяволът задигнал големия саксонски таи Ателстън от Кънингзбърг? — попита един прост селянин, обръщайки се към един старец.

— Да, но с божията благословия и с благословията на свети Дънстън той го върнал обратно.

— Как така? — попита едни пъргав момък, облечен в зелена, извезана със сърма дреха, зад когото вървеше здрав младеж, понесъл на гърба си арфа ясно указание за професията му. Той явно не бе обикновен менестрел, защото освен разкошната бродерия по дрехата му, около врата си носеше сребърен гердан, на който висеше ключът за настройване на арфата. На дясната му ръка имаше сребърна плочка, но вместо традиционния герб на благородното семейство, на което принадлежи, на неговата бе гравирано само „Шерууд“.

— Какво означава това? — рече веселият менестрел, намесвайки се в разговора на селяните. — Дойдох да търся тема, за — да си съчиня песен, но кълна се в света Богородица, бих се радвал да намеря две.

— Твърди се със сигурност — заяви по-старият селянин, — че след като Ателстън от Кънингзбърг бил мъртъв четири седмици…

— Изключено е — прекъсна го менестрелът. — Видях го жив на турнира в Ашби де ла Зуш.

— Мъртъв беше обаче или пренесен другаде духом — обади се по-младият селянин, — защото чух как монасите от манастира „Св. Едмънд“ пеят погребални химни за него. Нещо повече, в замъка го жалееха и имаше богато погребално угощение, на което щях да отида и аз, ако не беше Мейбъл Паркинс, която…

— Да, Ателстън беше мъртъв — поклати глава старикът, — и още по-жалко, защото старата саксонска кръв…

— Но какво стана с разказа ти? — прекъсна го менестрелът нетърпеливо.

— Да, да, я ни разправете какво е станало — добави един здравеняк монах, застанал до тях, облегнат на един прът, който беше нещо средно между гегата на поклонник и сопа и навярно служеше и за едното, и за другото според случая, — казвайте по-скоро, че нямаме време за губене — продължи якият духовник.

— Ако разреши ваше преподобие — започна Денет, — един пиян свещеник посетил клисаря в манастира „Св. Едмънд…“

— Моето преподобие не разрешава да съществува такова животно като пиян свещеник или ако има такъв, мирянин да го назовава по този начин — отвърна духовникът. — Дръж се както трябва, приятелю. Можеш да извадиш заключение, че светият човек е всецяло отдаден на размисъл, от което му се завива свят и краката му се олюляват, все едно, че стомахът е пълен с резняк. Знам го от личен опит.

— Добре де — подзе дядо Денет, — един свят монах посетил клисаря на „Св. Едмънд“ — гостът бил някакъв нередовен свещеник, дето убива половината откраднати в гората елени и предпочита дрънченето на халбите пред звъна на камбанката след своето причастие и за когото пушени свински ребра струват колкото десет зърна от броеницата му. Иначе е харен човек и веселяк. Умее той да върти дебелата сола, да ти изстреля стрела и да ти изиграе чеширски танц не по-зле от когото и да е в Йоркшир.

— Последните ти думи, дето ги изрече, ти спестиха едно-две счупени ребра, Денет — заяви менестрелът.

— Какво бе, човек, да не мислиш, че се боя от него — отвърна Денет. — Вярно, че съм поостарял и малко нещо схванат, но когато се бих за камбаната и овена в Донкастър…

— Разкажи ни най-после онази история.

— Историята, искаме да чуем историята, приятелю — подсети го отново менестрелът.

— Е, ето ви цялата история — Ателстън от Кънингзбърг бил погребан в манастира „Св. Едмънд“.

— Това е лъжа, и то опашата — извика монахът, — защото аз лично видях как го носят към собствения му замък.

— Добре тогава, разкажи ти какво е станало, господине — отвърна Денет, като взе да се цупи, задето постоянно му противоречат.

Менестрелът и по-младият селянин, другарят му, едва успяха да накарат простия човечец да продължи разказа си.

— Е, тези двама трезви монаси — подзе той най-после — щом този свят човек държи непременно да бъдат такива, продължили да пият хубаво пиво и вино и какво ли не още, кажи-речи, почти целия дълъг летен ден, когато се сепнали от дълбоки стенания и дрънчене на вериги и после при тях в стаята влязъл починалият Ателстън и им казал: „Ах вие, неверни пастири…“

— Не е вярно — бързо го пресече монахът. — Той не каза нито дума.

— Така, значи! Отче Тък — рече менестрелът, като го дръпна настрана от селяните, — ти май насочваш разказа в друга насока.

— Казвам ти, Абън-ъ-дейл — взе да го убеждава отшелникът, — видях Ателстън от Кънингзбърг, както може човек с очите си да види друг жив човек. Той бе увит в савана си и цял миришеше на гроб. Цяла бъчва испанско вино да изпия, не мога да го забравя.

— Глупости! — отвърна менестрелът. — Шегуваш се с мене!

— Никога вече да не ми вярваш, ако не е вярно, че му нанесох такъв удар със сопата си, който би повалил един вол, а той мина през тялото му, като че минава през стълб от дим!

— Кълна се в свети Хюбърт — възкликна менестрелът, — това е наистина чудновата история, която заслужава да използвам за едно стихотворение, нагласено за старата песен „Скрьб налегна стария монах“.

— Смей се, ако щеш — рече отец Тък, — но ако ме видиш някога да запея за такива неща, нека ме отвлече безследно първият дух или дявол, който ни посети! Не, не — аз тозчас реших да участвам в някое богоугодно дело като например изгаряне на вещица на божи съд или в някоя друга света работа и затова съм тук.

Тежката камбана на древната църква „Св. Михаил от Темпълстоу“ от едно селце на известно разстояние от прецепторията прекъсна разговора им. Вълна след вълна подтискащият звън достигаше до ушите им; едва замрял единият в далечината, и във въздуха отново се разнасяше ударът на тежката желязна камбана. Този звън, сигнал за предстоящата церемония, смрази сърцата на стеклите се зрители. Всички сега насочиха очи към прецепторията в очакване да се покажат Великия магистър, боецът и престъпницата.

Най-после спуснаха подвижния мост. Портата се разтвори и от замъка се зададе рицар, понесъл знамето на ордена, предшествуван от шестима тръбачи и последван от прецепторите, двама по двама. Последен бе Великия магистър, възседнал великолепен кон с най-обикновена сбруя и броня. Зад него яздеше Брайън де Боа Жилбер, въоръжен от глава до пети с блестящи доспехи, но без копието, щита и меча си, които двама оръженосци носеха зад него. По лицето му, макар и отчасти скрито от едно дълго перо, което се спускаше от плоската му барета, се четеше силен душевен смут — гордостта сякаш се бореше с известна нерешителност. Беше смъртно блед, като човек, неспал няколко нощи, и все пак управляваше нетърпеливия боен кон с обичайната си лекота и грация, каквито подобаваха на най-добрия копиеносец на Ордена на храма. Имаше нещо внушително и властно в целия му външен вид, но който го погледнеше по-внимателно, намираше в мрачното му лице нещо, което го караше час по-скоро да отвърне очи от него.

От едната му страна яздеше Конрад Мон-Фиче, а от другата — Алберт де Малвоазен, които бяха негови секунданти. И двамата носеха мирновременните си одежди, белите мантии на ордена. Зад тях яздеха други членове на храма и дълга върволица от облечени в черно оръженосци и пажове, които хранеха надеждата един ден да бъдат почетени със званието рицари на ордена. След тези новопосветени вървеше пеши от-ред от стражата в същите черни ливреи, сред алебардите на които се мяркаше бледата фигура на подсъдимата. Тя се движеше с бавни, но уверени стъпки към мястото, където щеше да се реши съдбата и. Бяха свалили всичките й украшения, да не би случайно между тях да има някои от амулетите, които — според вярването — сатаната дарявал на жертвите си, за да ги лиши от възможността да се изповядат дори когато ги подлагат на мъчения. Една проста по форма, груба бяла дреха бе заменила ориенталското й облекло. Въпреки това от нея лъхаше такава чудна смесица от смелост и примирение, че дори в тези дрехи и без никаква украса, освен дългите й черни коси, всички, които я погледнеха, заплакваха, и даже най-закоравелият фанатик съжаляваше за злата съдба, която бе превърнала едно толкова красиво създание в чаша на гнева и робиня на дявола.

След жертвата в пълен ред, със скръстени и забити в земята очи, вървяха цяла тълпа нископоставени хора от прецепторията.

Това бавно шествие се изкачи по лекото възвишение, на върха на което бе арената, и като навлезе в арената, обиколи я веднъж отдясно и към ляво. Обиколи я веднъж и се спря. За момент настъпи суетня, докато Великия магистър и придружаващите го, с изключение на боеца и секундантите му, слязат от конете си. Оръженосци, дошли именно за тая цел, веднага изведоха конете от арената.

Нещастната Ребека поведоха към черния стол, поставен до кладата. Когато за пръв път видя страшното място, където правеха приготовления за една смърт, толкова подтискаща за духа, колкото и болезнена за тялото, всички я видяха как изтръпна и затвори очи, устните й се задвижиха, навярно си казваше молитви, без обаче да се чуе никакъв звук. Миг по-късно тя отвори очи и ги впери в кладата, сякаш за да привикне умът й с нея; сетне с бавно и непринудено движение извърна глава.

Междувременно Великия магистър бе заел мястото си. Когато рицарите от ордена насядаха около и зад него, всеки според ранга си, се разнесоха силно и продължително звуци на фанфари, които оповестиха, че съдиите са заели местата си. Тогава Малвоазен, в качеството си на представител на боеца-защитник, излезе напред и постави ръкавицата на еврейката — залог за борбата — в краката на Великия магистър.

— Доблестни лорде и свети отче — каза той, — ето, тук стои Брайън де Боа Жилбер, рицар и прецептор на Ордена на храма, той приема залога за борбата, който сега поставям пред вашите свети нозе, и се задължава да изпълни днес дълга си в двубоя, за да потвърди, че тази девойка — еврейка на име Ребека, справедливо е заслужила присъдата, отредена на един сбор на този пресвети Орден на Храма на Сион, с която я осъжда на смърт като магьосница — тук повтарям, той е готов да се бие по правилата на честта и на рицарството, ако вашата благородна и свята особа заповяда.

— Заклел ли се е — попита Великия магистър, — че поводът за борбата е справедлив и почтен? Подайте едно разпятие и Te igitour^[2].

— Пресвети отче — отвърна Малвоазен без никакво колебание, — тук присъстващият наш брат вече е положил клетва за верността на обвинението си пред доблестния рицар Конрад де Мон-Фиче. Другояче не би трябвало да се заклева, като се има пред вид, че противникът му е неверник и няма правото да полага клетва.

За голяма радост на Алберт това обяснение задоволи Великия магистър, защото хитрият рицар бе предвидил, че ще бъде извънредно трудно или по-скоро невъзможно да убеди Брайън де Боа Жилбер да даде такава клетва пред насъбралата се тълпа и бе измислил този предлог, за да му спести това неприятно задължение.

Великият магистър прие извинението на Малвоазен и заповяда на вестителя да излезе напред. Отново екнаха фанфарите и един херолд пристъпи няколко крачки и провъзгласи на висок глас:

— Чуйте, чуйте, чуйте! Тук стои храбрият рицар Брайън де Боа Жилбер, готов да се бие в единоборство с кой да е рицар от благородна кръв, който е съгласен да защити делото на еврейката Ребека; на нея й бе позволено и определено разрешаването на спора чрез божи съд да стане посредством защитник в единоборството, пред вид законното й право да не се явява лично поради пола си. На такъв — защитник тук присъстващият пресвети и доблестен Велик магистър дава хубава арена и равни условия по отношение на слънцето и вятъра и на всичко друго, свързано с един справедлив двубой.

Отново засвириха тръбите и настъпи доста продължителна гробна тишина.

— За подсъдимата не се явява никакъв защитник — каза Великия магистър. — Иди при нея, вестителю, и я питай дали очаква някой да се сражава за нейната кауза.

Херолд отиде при стола, на който седеше Ребека. И Боа Жилбер внезапно обърна главата на коня си към другия край на арената, въпреки възраженията на Малвоазен и Мон-Фиче, и се намери до стола на Ребека едновременно с вестителя.

— Редно ли е и Според правилата на двубоя ли е? — попита Малвоазен, поглеждайки към Великия магистър.

— Редно е, Алберт де Малвоазен — отвърна Боманоар, — защото при този божи съд нямаме право да забраним на страните да водят разговори, които най-добре биха способствали да се разкрие истината около спора им.

В това време херолдът се обърна към Ребека със следните думи:

— Девойко, почтеният и пресвети Велик магистър ти заповядва да кажеш дали имаш защитник, който днес ще се бие за тебе, или се предаваш като човек, справедливо осъден на заслужена смърт?

— Кажи на Великия магистър — отвърна Ребека, — че поддържам своята невинност и не се признавам за справедливо осъдена, за да не падне върху самата мен вината за моята смърт. Кажи му, че държа да ми се даде отсрочка, каквато се предвижда по неговите правила, за да видя дали господ, който използува моменти на крайни изпитания, за да помогне на човека, ще ми изпрати спасител. А когато изтече крайният срок, да бъде святата му воля!

Вестителят се оттегли, за да предаде отговора й на Великия магистър.

— Пазил ни бог — каза Лукъс Боманоар, — евреин или езичник да ни обвини в несправедливост! Ще чакаме да видим дали ще дойде защитник за тази нещастница, докато сенките почнат да падат от запад на изток. Когато денят нарасне дотам, тя нека се готви за смъртта си.

Вестителят съобщи на Ребека думите на Великия магистър. Тя покорно наведе глава, скръсти ръце и обърна очи нагоре, сякаш очакваше свише да получи помощ, каквато едва ли можеше да й окажат хората. В настъпилото страшно мълчание тя чу гласа на Боа Жилбер. Той едва шепнеше, но тя се стресна още повече, отколкото от зова на херолда.

— Ребека — промълви тамплиерът, — чуваш ли ме?

— Нямам какво да деля с жесток и коравосърдечен човек като теб! — отвърна нещастната девойка.

— Добре, но разбираш ли какво ти говоря? — попита я тамплиерът. — Защото собственият ми глас ме плаши. Едва си давам сметка къде сме и защо са ни докарали тук. Тази арена, този стол, тези дърва — знам с каква цел са поставени и все пак ми изглеждат като нещо недействително — страхотна картина на едно видение, което ужасява съзнанието ми с отвратителни фантазии, но не убеждава разума ми.

— Умът и сетивата ми не ме лъжат — отвърна Ребека — и ми говорят, че дървата са предназначени да изгорят тленното ми тяло и да проправят мъчителен, но кратък път към един по-добър свят.

— Сънища са това Ребека, мечти — отговори тамплиерът, — празни видения, които дори вашите садукеи^[3] в мъдростта си отричат. Чуй ме, Ребека — продължи той, като се оживи, — ти имаш по-голям шанс да заживееш свободен живот, отколкото предполагат ония мошеници и онзи престарял глупак. Качи се зад мен на коня ми, на Замор, чудния кон, който никога не е изневерявал на ездача си. Спечелих го от султана на Трапезунд, когато се сражавахме в двубой. Казвам ти, качи се зад мен. Само след един час ще сме оставили далеч зад себе си и гонения, и преследване — пред теб се открива нов свят на удоволствия, а пред мен славно бъдеще. Нека изрекат присъдата, която презирам, и нека заличат името на Боа Жилбер от списъка на монасите-роби! С кръв ще измия всякакво петно, с което биха посмели да опетнят семейния ми герб.

— Махай се оттук, изкусителю! — рече Ребека. — Дори в това крайно изпитание не можеш да ме отклониш от гроба ми. Както съм заградена сега от всички страни с врагове, тебе смятам за най-върлия си, най-опасния си враг. Махай се, ради бога!

Алберт Малвоазен, разтревожен от продължителния им разговор, изгуби търпение и отиде към тях да го прекъсне.

— Девойката призна ли вината си — попита той Боа Жилбер, — или е още все тъй упорита?

— Тя е наистина упорита! — каза Боа Жилбер.

— Тогава ще трябва да заемеш предишното си място, благородни брате — каза му Малвоазен, — където да изчакаш края на церемонията. Сенките вече се менят по лицето на слънчевия часовник. Хайде, храбри ни Боа Жилбер, ела, ти, който си надеждата на светия ни орден и в скоро време — негова глава.

Докато му говореше с успокоителен тон, той бе поставил ръката си на поводите на рицаря, сякаш за да го заведе обратно към мястото му.

— Неверни мошенико! Защо посягаш към поводите ми? — викна Боа Жилбер ядовито. И като се отскубна от другаря си, отиде на другия край на арената.

— Още има дух в него — каза Малвоазен настрана на Мон-Фиче, — стига да е добре насочен. Но като гръцкия огън той изгаря каквото се допре до него.

Съдиите вече бяха се бавили два часа на арената в напразно очакване на защитник.

— Причината е много ясна, като се има пред вид, че е еврейка — рече отец Тък, — и все пак, кълна се в ордена си грехота е едно толкова младо и красиво създание да загине, без никой да вдигне ръка в негова защита! Ако ще десет пъти да е магьосница, стига да е поне мъничко християнка, сопата ми щеше да извести дванадесет часа по желязната шапка на оня свиреп тамплиер, преди да се измъкне той току-тъй.

Обаче грамадното болшинство от присъстващите не вярваха, че някой ще се яви да защити една обвинена в магьосничество еврейка. Подтикнати от Малвоазен, рицарите взеха да си шушукат, че е вече време залогът на Ребека да се смята за загубен. В този момент на полето се показа рицар, който пришпорваше коня си, за да стигне колкото се може по-скоро на арената. Стотици гласове викнаха едновременно: „Защитник иде! Защитник!“ И въпреки предразсъдъците на зрителите всички нададоха вик, когато рицарят влезе в арената. Но щом го погледнаха повторно, загубиха надеждата, която навременното му пристигане бе събудило. Конят му, който в продължение на много мили бе препускал с все сили, едва ли не се олюляваше от умора, а ездачът, колкото и неустрашимо да се бе появил в арената, било от слабост, било от изтощение, едва се държеше на седлото.

Призован от херолда да каже името си, от какъв ранг е и с каква цел идва, неизвестният рицар отговори смело и непоколебимо:

— Аз съм добър, благороден рицар и дойдох да подкрепя с копие и меч справедливата и законна кауза на тази девойка, Ребека, дъщеря на Исак от Йорк; да поддържам, че издадената срещу нея смъртна присъда е лишена от правда и да изоблича сър Брайън де Боа Жилбер като предател, убиец и лъжец, което ще докажа на тази арена, като се срещнем в двубой, с божия помощ, с помощта на светата Дева и на свети Георги, храбрия рицар.

— Непознатият трябва първо да докаже, че е добър рицар — каза Малвоазен, — че произхожда от благородно потекло. Храмът не пуска защитниците си срещу безименни хора.

— Името ми — отвърна рицарят, като вдигна шлема си, — е по-добре известно, потеклото ми по-чисто, Малвоазен, от твоето. Аз съм Уилфред от Айвънхоу.

— Сега няма да се сражавам с тебе — заговори тамплиерът с променен и глух глас. — Нека ти заздравеят раните, снабди се с по-добър кон, пък тогава може би ще реша, че си струва да смажа юношеската ти дързост.

— Ха! Горди тамплиере — възрази му Айвънхоу, — да не си забравил, че това копие вече два пъти те поваля? Спомни си турнира в Акр. Спомни си турнира в Ашби. Спомни си как гордо се хвалеше в залата Ръдъруд и как заложи златния си гердан срещу моето ковчеже с мощи, че ще се биеш с Уилфред от Айвънхоу, за да възстановиш загубената си чест! В името на тези свети мощи ще те обявя за страхливец, рицарю, във всеки кралски двор в Европа, във всяка прецептория на ордена ти, ако откажеш да се биеш с мен незабавно.

Боа Жилбер колебливо извърна глава към Ребека, после извика, хвърляйки свиреп поглед към Айвънхоу:

— Куче саксонско! Вземи копието си и се готви да посрещнеш смъртта, която сам си навличаш!

— Великия магистър разрешава ли ми да се бия? — попита Айвънхоу.

— Не мога да ти откажа — каза Великия магистър, — стига девойката да те приеме за свой защитник. Все пак ще ми се да си в по-добро състояние, за да се биеш. Ти винаги си бил враг на нашия орден, въпреки това бих искал достойно да посрещнеш противника си.

— Такъв, такъв, какъвто ме виждате, и не другояче — каза Айвънхоу. — Това е божи съд — разчитам на неговата помощ. Ребека — продължи той, като подкара коня си към съдбоносния стол, — приемаш ли ме за свой защитник?

— Приемам те, приемам те — отвърна тя, обзета от такова чувство, което дори страхът от смъртта не бе успял да събуди у нея — Приемам те за мой защитник, пратен от небето. Но не, не, раните ти не са още заздравели. Недей излиза срещу този горделив човек. Защо да загинеш и ти?

Но Айвънхоу бе вече заел мястото си, бе спуснал наличника на шлема си и взел копието в ръка. Боя Жилбер стори същото. Оръженосецът му забеляза, докато затваряше наличника, че лицето му, което въпреки вълнуващите го различни чувства цяла сутрин бе смъртно бледо, сега изведнъж бе силно пламнало.

Тогава вестителят, като видя бойците по местата им, възвиси глас и каза три пъти подред:

— Faites vos devoirs, preux chevaliers.^[4]

След третото извикване той се оттегли към единия край на арената и заяви, че никой под страх от незабавна смърт не бива с думи, викове или дела да се намесва или да попречи на това справедливо единоборство. Великия магистър, който държеше в ръка залога за боя, ръкавицата на Ребека, сега я хвърли на арената и изрече сигнала за започването на боя — съдбоносните думи — Laisser Aller.^[5]

Тръбите прозвучаха и рицарите се спуснаха стремглаво един срещу друг. Както всички очакваха, умореният кон на Айвънхоу и не по-малко изтощеният ездач бяха повалени от добре насоченото копие и якия кон на тамплиера. Всички предвиждаха изхода на боя. Но макар копието на Айвънхоу само да докосна щита на Боа Жилбер, последният, за най-голяма изненада на всички зрители, се олюля на седлото си, изпусна стремената и падна на земята.

Айвънхоу успя да се измъкне изпод падналия си кон и скочи на крака с надежда за по-добър успех с меча си. Но неговият противник не се надигна. Уилфред сложи крак на гърдите му и върха на меча си на гърлото му, сетне му заповяда да се предаде или да умре на място.

Боа Жилбер не отговори.

— Недейте го убива, рицарю — викна Великия магистър; — без да се е изповядал и да е получил опрощение за греховете си. Не убивайте и тялото, и душата му! Признаваме го за победен.

Той слезе на арената и заповяда да махнат шлема на победения боец. Очите на Боа Жилбер бяха затворени, лицето му все още бе силно зачервено. Докато го гледаха смаяни, очите се отвориха, но погледът бе втренчен и изцъклен. Червенината се изтегли от лицето му и бе заменена с бледия цвят на смъртта. Недокоснат от копието на противника си, той бе станал жертва на собствените си противоречиви страсти.

— Това наистина е божия присъда — каза Великия магистър, поглеждайки към небето, — „Fiat voluntas tua!“^[6]