Уолтър Скот
Айвънхоу (43)

ГЛАВА XL

Махнете се, видения! На себе си

Ричард пак!

ШЕКСПИР — „РИЧАРД III“

Когато Черния рицар — а сега се налага да, подхванем пак разказа за неговите приключения — напусна сборното дърво на щедрия разбойник, той се запъти направо към един съседен манастир, твърде малък и беден, наречен абатството на св. Ботолф, дето след превземането на замъка бяха пренесли ранения Айвънхоу под надзора на верния Гърт и на великодушния Уомба. Сега трябва да разкажем какво се бе случило с Уилфред и неговия освободител. С две думи, след като водиха дълъг и сериозен разговор, абатът изпрати свои хора в различни посоки и на следващата заран Черния рицар се готвеше да поеме пътя си, придружен от шута Уомба като водач.

— Ще се срещнем в Кънингзбърг — каза той на Айвънхоу, — в замъка на покойния Ателстън, тъй като баща ти Седрик е решил там да се състои погребалното пиршество на благородния му роднина. Искам да видя събран саксонския ти род, сър Уилфред, и да го опозная по-отблизо. И ти ще се срещнеш с мене там, защото съм ти поставил за задача да те сдобря с баща ти.

След това той най-приятелски се сбогува с Айвънхоу, който много държеше да придружава спасителя си. Но Черния рицар не щеше и да чуе за подобно предложение.

— Днес почивай, тъй като едва ще ти стигнат силите да пътуваш утре. За водач ми стига честният Уомба, който ще играе ролята на свещеник или на шут според настроението ми.

— А аз ще те придружа на драго сърце — каза Уомба. — Много бих се радвал да видя погребалното пиршество на Ателстън. Че ако гозбите не са пищни и в изобилно количество, той ще възкръсне от мъртвите, за да сгълчи готвача, прислужниците и виночерпеца. Това не е за изпускане. Винаги ще разчитам на храбростта ти да ме извиниш пред Седрик, ако видя, че сам не мога да се оправдая.

— А защо горката моя доблест, господин шуте, да успее там, където твоят бърз ум се запъва? Какво ще кажеш?

— С ума, господин рицарю — отговори шутът, — може много нещо да се направи. Той е бърз, схватлив негодник, който вижда слабото място на съседа си и умее да се пази от вятъра, когато се е разбеснял. А доблестта е мъжага, който разбива всичко пред себе си. Той гребе и срещу вятъра, и срещу прилива и въпреки всичко върви напред. Ето защо, добри ми господин рицарю, аз ще използвам хубавото време в настроението на благородния ни господар, но ще очаквам да се застъпиш за мен, когато се разфучи.

— Господин рицарю на букаите, щом желаеш така да те наричат — каза Айвънхоу, — боя се, че си избрал за водач един твърде бъбрив и досаден шут. Но той познава всеки път, всяка пътека в тези гори не по-зле от ловджията, който постоянно ги обикаля. А нещастният негодник, както донякъде можа сам да се увериш, е верен като куче.

— Моля ти се — отвърна рицарят, — стига да умее да ме напъти, съвсем не възразявам, че има желание да направи пътуването ми по-приятно. Сбогом, добри ми Уилфред. Моля те най-настоятелно да не правиш дори опит да пътуваш преди утре, в никакъв случай по-рано.

И той подаде ръка на Айвънхоу, който я целуна, сбогува се с абата, възседна коня си и тръгна, съпровождан от Уомба. Айвънхоу ги проследи с очи, докато се загуби в сенките на близката гора, после се върна в манастира.

Скоро след утринната молитва обаче той поиска да се срещне с абата. Старецът веднага побърза да отиде при него и загрижено го запита как е със здравето.

— По-добре съм, отколкото можех да се надявам — отвърна Айвънхоу. — Или раната е била по-лека, отколкото предполагах, съдейки по голямата загуба на кръв, или пък този балсам е имал чудотворно въздействие. Вече чувствам, че бих могъл да надяна ризницата си. Толкова по-добре, защото такива мисли ми минават през главата, че вече съвсем не ми се ще да стоя тук и да бездействам.

— Опазили ни всичките светии — каза абатът, — синът на Седрик Саксонеца да напусне манастира ни, преди да заздравеят раните му! Би било срам и позор за духовния ни сан, ако допуснем подобно нещо.

— Нито пък бих искал да напусна гостоприемния ви дом, преподобни отче — заяви Айвънхоу, — ако не се чувствах достатъчно здрав да тръгна на път и не бях принуден да взема такова решение.

— А какво ли ви кара да тръгнете толкова внезапно? — попита абатът.

— Никога ли не си имал предчувствие за предстоящо зло, свети отче — отговори Айвънхоу, — което напразно се мъчиш да си обясниш? Не ти ли се е случвало умът ти да бъде затъмнен като слънчев пейзаж от появил се неочаквано облак, който вещае буря? И не смяташ ли, че на такива пориви трябва да се обръща внимание, защото те са като наши ангели хранители, които ни подсказват, че ни грози опасност?

— Не мога да отрека — призна абатът, като се прекръсти, — че такива неща са се случвали и че са пратени от бога. Но тогава тези предчувствия са имали предвид конкретна и полезна цел. Но каква полза би имал ти, с още незаздравели рани, да следваш стъпките на човек, комуто не можеш да помогнеш, дори да го нападнат?

— Абате — рече Айвънхоу, — имаш грешка, достатъчно съм силен да разменя удари с всекиго, който би ме предизвикал на такава борба. Но дори да не беше така, не бих ли могъл да му помогна, ако е в опасност, по друг начин освен със силата на оръжието си? Всеизвестно е, че саксонците не обичат норманите и кой знае какво може да стане, ако той внезапно се появи сред тях, както сърцата им са раздразнени от смъртта на Ателстън, а главите им разпалени от пиршеството, на което ще се отдават. Смятам, че е много опасно той да се появи сред тях точно в този момент и съм твърдо решен да се изложа на тази опасност наред с него или да я предотвратя. За да мога по-успешно да изпълня намерението си, бих те помолил да ми услужиш с някой кон за езда с по-лека стъпка, отколкото на моя destrier^[1].

— Разбира се — отвърна добрият духовник, — ще ти дам собственото си бавно испанско конче. Пък дано заради тебе да върви в раван, както конят на абата от свети Олбънския манастир. Но едно мога да кажа с положителност за Малкин — така наричам малката кобила, — ако търсиш кротък кон с равен ход за по-дълъг път, няма да намериш по-добро добиче от моето, като изключим коня на някой фокусник, който може да ти изкара стъпките на моряшки танц, пък и яйца да има пред него, пак няма да ги счупи. Колко проповеди съм съчинявал на гърба му за назидание на моите братя от абатството и за безброй страдащи християни!

— Моля те, преподобни отче, нареди веднага да приготвят Малкин за път и кажи на Гърт да ме придружава с оръжието ми.

— Но умолявам те, добри ми господине — взе да обяснява абатът, — не забравяй, че Малкин толкова разбира от оръжие, колкото господарят й, и не — гарантирам за нея, като те види облечен в пълно бойно облекло, нито пък дали ще издържи такава тежест. Ще видиш, Малкин е умно животно и ще протестира срещу прекомерно голям товар. Само бях заел книгата Fructus Temporum^[2] от свещеника в „Свети Бий“ и, честна дума ти казвам, кобилата не щя да мръдне от портата, докато не замених огромния том с малкия си требник.

— Може да ми имаш пълно доверие, свети Отче — каза Айвънхоу, — няма да я мъча с прекалено голям товар. А ако й хрумне да не ме слуша, тя ще е пострадавшата.

Той изрече тези думи, докато Гърт прикрепваше към петите на рицаря чифт големи позлатени шпори, които лесно биха убедили кой и да е необуздан кон, че за него е най-безопасно да се подчинява на волята на ездача си.

Като видя дълбоко нарязаните колелца, с които петите на Айвънхоу сега бяха въоръжени, добрият абат взе да съжалява за любезността си.

— Но моля ти се, добри ми господине, сега се сещам, че моята Малкин не търпи шпори — викна той. — По-добре да почакаш малко за кобилата на нашия иконом, долу при чифлика, която можем да ти доведем до един час и която не може да не е кротка, тъй като ни докарва повечето от дървата за през зимата и не яде зоб.

— Благодаря ти, свети отче, но ще се възползувам от първото ти предложение, защото виждам, че вече водят Малкин към портата. Гърт ще носи оръжието ми. А по другия въпрос, бъди уверен, че щом няма да претоваря гърба й, тя няма да надвие търпението ми. А сега сбогом!

Айвънхоу слезе по стълбите по-бързо и по-лесно, отколкото очакваше, и се метна веднага на коня, в желанието си да избяга от досадния абат, който го следваше толкова отблизо, колкото му позволяваха възрастта и пълнотата му, като ту хвалеше достойнствата на Малкин, ту увещаваше рицаря да я язди внимателно.

— Тя е в най-опасния период както за девойка, така и за кобила — каза старикът, смеейки се на собствената си шега, — защото е едва в петнадесетата си година.

Айвънхоу, който имаше друга по-важна работа, отколкото да разисква надълго и нашироко със собственика върху хода на един кон, слушаше само с половин ухо сериозните съвети и закачливите шеги на абата. Възседнал вече кобилата, той заповяда] на оръженосеца си (Гърт вече се наричаше такъв) да-язди редом с него и пое по пътя през гората, по който бе минал Черния рицар. А абатът го проследи с очи, застанал пред портата на манастира, като продължаваше да възклицава:

— Света Богородице! Какви бързи и нетърпеливи хора са войниците! Съжалявам, че му поверих Малкин, защото, както съм схванат от ревматизъм, свършено е с мене, ако я сполети някакво зло. Все пак — продължи той, като се поопомни — както аз самият не бих пожалил старите си сакати нозе за благородното дело на стара Англия, така и Малкин ще трябва да се изложи на опасност в същото начинание. Пък може и да сметнат, че бедният ни манастир заслужава някакво богато възнаграждение. Може също така случайно да се сетят да платят на стария игумен някое конче за езда. Ако ли не направят нито едното, нито другото, тъй като големците често забравят услугите на дребните хорица, право да си кажа, ще ми стига тази отплата, че съм сторил добро. А сега май дойде време да свикаме братята на закуска а столовата. Ах, не се съмнявам, че се отзовават на този зов по-охотно, отколкото на камбаната за полунощните служби или за утринна молитва.

И абатът на манастира „Св. Ботолф“ закуцука обратно към столовата, за да заеме председателското място, докато раздаваха сушена риба и бира, закуската на монасите. С важен вид, задъхан от пълнотата си, той седна на масата и многократно загатна за някакви облаги, които могли да очакват за манастира, за негови големи лични заслуги, които по друго време биха привлекли вниманието на всички. Но тъй като рибата бе извънредно солена, а бирата сравнително силна, братята бяха твърде задълбочени в усилията на своите челюсти, за да могат да използуват целесъобразно ушите си. Летописите споменават името само на един брат, отец Дигъри, който страдал от силен зъбобол и можел да яде само на едната си страна и затова само той слушал и дори се замислил върху тайнствените думи на абата.

Междувременно Черният боец и водачът му пътуваха през горските дебри, без да бързат особено много. Добрият рицар ту си тананикаше песента на някой влюбен трубадур, ту поощряваше с въпросите си словоохотливия слуга, така, щото диалогът им представляваше интересна смесица от песни и шеги, с които на драго сърце бихме запознали читателите си. Затова представете си рицаря, какъвто вече го описахме, здравеняк, висок, широкоплещест, с едър кокал, възседнал грамадния си черен боен кон, създаден сякаш нарочно, за да носи огромната му тежест — с такава лекота пристъпваше под него, — с вдигнат отпред шлем, за да може да диша свободно, но със затворена долна част, за да не се различават съвсем ясно чертите на лицето му. Но зачервените му, загорели от слънцето скули ясно личаха, както и големите ярки сини очи, които блестяха изпод тъмната сянка на повдигнатия шлем. Движенията и общият вид на боеца излъчваха безгрижно веселие и безстрашна увереност и говореха за един ум, непознаващ страха от опасностите, но готов бързо да излезе насреща им в критичния момент. Той правеше впечатление на професионален воин и авантюрист, който е свикнал с мисълта за опасност.

Шутът бе облечен в обикновените си шарени дрехи, но случилите се напоследък злополуки го бяха научили да носи хубав остър меч вместо дървения и малък кръгъл щит. Въпреки професията си той се бе проявил като голям — майстор в боравенето с тези оръжия при превземането на Торкилстън. Всъщност слабоумието на Уомба се изразяваше главно в една нетърпеливост и раздразнителност, които му пречеха дълго да стои неподвижен или да следва дадена поредица от мисли, макар че бе достатъчно буден да свърши някоя възложена работа или да схване всичко, за което се говори в даден момент. Затова, когато яздеше, той постоянно се люшкаше и се движеше напред-назад, ту към ушите на коня, ту към задницата му. Ту пускаше двата си крака от едната страна на коня, ту сядаше с лице към опашката, като се вайкаше, правеше гримаси и ръкомахаше непрекъснато като същинска маймуна, докато животното толкова се раздразни, че го хвърли и той се просна на зелената трева. Тази случка много развесели рицаря, но и принуди другаря му да язди вече по-спокойно.

Сега се срещаме с тях точно когато тази весела двойка вървеше из гората и пееше едно virelai^[3], както ги наричаха, като шутът пригласяше на по-школувания рицар на букаи-те. Ето думите на песенчицата:

РИЦАРЯТ

Хей, Анна Мария, зора се зори

и слънцето вече в небето гори!

Мъглите се пръскат и пей чучулига,

хей, Анна Мария, не спи вече, стига!

Чуй, Анна Мария, вдигни се от сън,

ловецът засвирил е с рога си вън,

отекват звънливо скали и гори, хей,

Анна Мария, очи отвори!

 

УОМБА

Тибалде, мой милий, не ме ти събуждай,

от мойта постеля съня не прокуждай!

Какво по-прекрасно ще видим ний будни

от своите сънища — прелестни, чудни?

И нека звучи вън на птички гласът,

и с песни ловецът да броди в лесът,

в съня аз по-сладки мелодии чувам —

но ти не мисли, че за тебе сънувам.

— Каква хубава, весела песничка — възхити се Уомба, когато свършиха — и, кълна се в жезъла си, каква хубавичка поука! Едно време си я пеехме с Гърт, другаря ми от детинство, сега, по божия милост и по милост на господаря, вече свободен. Веднъж толкова се заплеснахме с тая песен, че цели два часа след изгрев слънце я пяхме в полусънно състояние и после заигра тоягата по гърба ни. Оттогава, щом чуя тази мелодия, кокалите ме болят. Въпреки това, за да ти угодя драги господине, изпях партията на Анна Мария.

Шутът сега поде друга песенчица, весела, закачлива, а рицарят, като схвана мелодията, взе да припява в същия дух.

РИЦАРЯТ И УОМБА

Те дойдоха от север, от запад и юг.

Хей, всички запейте таз песен игрива!

Те ще искат вдовицата Уйкъмска тук.

Коя ли вдовица ще каже: Не бива!

 

Беше първият рицар, във Тейндейл роден.

Хей, всички запейте таз песен игрива!

Бог да пази — предците му знатни мъже.

Коя ли вдовица ще каже: Не бива!

 

Бил баща му дворянин, а чичо му — княз,

той хвалел се с рима и песен звънлива.

Но във замъка свой се завърнал тозчас,

вдовицата казала просто: Не бива!

 

УОМБА

А пък втория в мило и драго се клел.

Хей, всички запейте таз песен игрива!

Той бил джентълмен и дошъл бил от Уелс.

Коя ли вдовица ще каже: Не бива!

 

Аз съм Дейвид ап Моргьн ап Грифит ап Хю

ап Тюдор ап Рейс — той редял търпеливо.

Где ще има вдовица за толкоз мъже?

Вдовицата казала просто: Не бива!

 

А пък третия бил чифликчия от Кент,

той хубаво пеел таз песен игрива.

Той пресметнал й своята рента на ден.

Коя ли вдовица ще каже: Не бива!

 

ДВАМАТА

Тя изпъдила рицар и стар джентълмен.

Хей, всички запейте таз песен игрива!

Но щом дойде със рента мъжага от Кент,

коя ли вдовица ще каже: Не бива!

— Да можеше нашият домакин — горянинът, или веселият монах, неговият свещеник, да чуят твоята песен, толкова хвалебствена за този грубоват, но прям и сърдечен селянин, Уомба! — рече рицарят.

— Аз пък не бих си пожелал подобно нещо, ако не беше онзи рог, дето виси на пояса ти — отговори Уомба.

— Вярно — поде рицарят, — той е залог за приятелските чувства на Локсли, макар че не вярвам да ми потрябва. Той ме увери, че стига три пъти да го надуя, щом се нуждая от помощ, и веднага ще се съберат цяла банда от неговите честни селяни.

— Пазил ни господ, казвам аз — обади се пак шутът, — ако този хубав подарък не беше гаранция, че ще ни пуснат да минем мирно и тихо.

— Че какво искаш да кажеш? — почуди се рицарят. — Наистина ли мислиш, че ако не беше този залог за другарство, те щяха да ни нападнат?

— Моля ти се, аз нищо не казвам — заяви Уомба, — защото и зелените дървета имат уши не по-малко от каменните стени. Но можеш ли да ми изтълкуваш следното, господин рицарю? Кога е по-добре каната ти за вино и кесията ти да са празни, отколкото пълни?

— Ами май никога — отговори рицарят.

— За такъв прост отговор заслужаваш никога да не държиш нито пълна кана, нито пълна кесия! По-добре е да изпразниш каната, преди да я подадеш на саксонец, а да оставиш парите си у дома, преди да поемеш път през гората.

— Значи, според теб нашите приятели са истински разбойници, а? — попита рицарят на букаите.

— От мен не си чувал такива приказки — заяви Уомба, — Конят може да почувствува облекчение, ако му махнеш багажа, когато го чака дълъг път. А положително и на ездача ще олекне, ако се освободи от корена на злото. Затова няма да назова с груби имена онези, които вършат подобни услуги. Но когато срещам тези юнаци, бих желал багажът ми да си е у дома, а кесията — в стаята ми, защото това би им спестило много труд.

— Независимо как ги описваш, все пак ние сме длъжни-да се молим за тях, приятелю.

— Ще се моля за тях от все сърце — каза Уомба, — но в града, не в гората, както игуменът на „Св. Бий“, когото накараха да чете литургия в един кух дъб вместо в църковен олтар.

— Каквото щеш кажи, Уомба — възрази рицарят, — но тези свободни селяни направиха истинска услуга на господаря ти Седрик при Торкилстън.

— Да, така е — отвърна Уомба, — но така си правят сметките и с бога.

— Сметките ли? — недоумяваше рицарят. — Какво искаш да кажеш, Уомба?

— Сега ще чуеш — поясни Уомба. — Те си изравняват сметките с бога не по-зле, отколкото Исак евреинът, когато записва дълговете на длъжниците си: като него, дават съвсем малко, а получават много. Навярно смятат, че ще бъдат възнаградени със седемкратна лихва, както обещава светото писание на онези, които дават заеми от милосърдие.

— Дай ми пример за това, което искаш да кажеш, Уомба. Нищо не разбирам от твоите сметки и лихви — отвърна рицарят.

— Ами щом си толкова несхватлив въпреки храбростта си, позволи ми да ти кажа, че ония честни хора уравновесяват едно добро дело с някое не дотам похвално, като например да дадеш една крона на някой просещ монах, а от друга страна да задигнеш сто жълтици от някой дебел игумен, или да целунеш едно момиче в гората, а от друга страна да услужиш на някоя бедна вдовица.

— Кое смяташ за добро дело и кое за злодеяние? — прекъсна го рицарят.

— И таз хубава, и таз хубава! — възкликна Уомба. — Общуваш ли с духовити хора, изостря ти се умът. Бас държа, че по-сполучлива приказка не си казвал, господин рицарю, когато нареждаше пиянски молитви с грубоватия отшелник. Но да продължа разказа си. Тия добри горяни изгарят замък, за да построят една къщурка, ще построят сламен покрив на хора, а ще ограбят църквата, ще пуснат на свобода някой беден пленник, а ще убият някой горд шериф, или ето пример, който ни засяга по-пряко, ще освободят от плен саксонски франклин, а от друга страна ще изгорят жив нормански благородник. С две думи, те са деликатни крадци и вежливи разбойници. Но винаги е най-добре да се срещне човек с тях, когато са най-зле.

— Какво искаш да кажеш? — попита рицарят.

— Ами тогава ги гризе съвестта и са склонни да си поправят положението пред бога. Но когато сметката е чиста, господ да е на помощ на тези, с които ще открият нова сметка! Първите пътници, които са ги срещнали след добрата им услуга в Торкилстън, сигурно здравата са си изпатили. И все пак — добави Уомба, като се приближи до рицаря — има и такива зверове, които са много по-опасни за пътниците, отколкото тези разбойници.

— А кои са те, защото тук не се въдят нито вълци, нито мечки, нали? — полюбопитствува рицарят.

— Вълци и мечки няма, но съществуват войниците на Малвоазен — каза Уомба, — повярвай ми, при гражданска война десетина души от тях струват колкото цяла глутница вълци. Сега те очакват жертва, а са подкрепени и от войници, избягали от Торкилстън. Затова ако попаднем на някоя шайка от тези войници, май скъпо ще заплатим за военните си подвизи. Кажи ми например, рицарю, какво би правил, ако срещнехме двама от тях?

— Ще прикова негодниците за земята с копието си, Уомба, ако рекат да ни окажат съпротива.

— Ами ако са четирима?

— Ще сърбат същата попара — отговори рицарят.

— Ами шестима — продължи Уомба, — а ние, както ни виждаш сме само двама. Не би ли се сетил за рога на Локсли?

— Какво! Да надувам тръбата за помощ — възкликна рицарят — срещу шепа негодници, които един добър рицар ложе да разгони пред себе си, както вятърът гони изсъхнали листа!

— Тогава мога ли да те помоля да ми дадеш този рог, който издава такива мощни звуци, за да го разгледам по-отблизо.

Рицарят разкопча катарамата на пояса и угоди на прищявката на спътника си, който веднага окачи рога около врата си.

— Тра-ли-ра — изсвири той с уста, — няма що, знам аз гамите не по-зле от всеки друг.

— Какво значи това, негоднико — викна рицарят. — Веднага ми върни рога.

— Успокой се, рицарю, той е в сигурни ръце. Когато храбрецът и глупакът пътуват наедно, глупакът би следвало да носи рога, защото той най-добре тръби.

— Ти наистина прекаляваш, мошенико — разсърди се Черния рицар. — Внимавай да не ме изкараш от търпение.

— Не ме заплашвай, рицарю — рече шутът, като се поотдалечи от раздразнения боец, — или глупакът ще си плюе на петите и ще остави храбреца да се оправя в гората, както може.

— Виж, тук ме хвана натясно — каза рицарят, — пък и право да си кажа, нямам време да се разправям с тебе. Задръж рога, ако искаш, но да продължим пътя си.

— Нищо няма да ми направиш, нали? — попита Уомба.

— Няма, няма, негоднико!

— Добре, но дай си рицарската честна дума — продължи Уомба, приближавайки се много предпазливо.

— Давам рицарската си дума — само по-бързо тръгвай, ако си глупак.

— Значи, храбростта и глупостта отново са близки приятели — рече шутът, като смело зае мястото си до рицаря. — Но право да си кажа, никак не обичам такива удари, каквито ти нанесе на якия монах, та светиня му се изтърколи по тревата като цар на кеглите. А сега, когато лудият носи рог, нека храбрецът да се стресне и поразтърси гривата си, защото чини ми се в онзи гъстак има хора, които ни дебнат.

— Защо мислиш така? — попита го рицарят.

— Защото на два-три пъти ми се видя, че блесна полуотворен шлем сред шумата. Ако бяха порядъчни хора, щяха да си вървят по пътеката. Но такива шубраци са най-подходящият параклис за монасите на „Св. Никола“.

— Честна дума — рече рицарят, като спусна шлема си, — мисля, че имаш право.

Той го спусна точно навреме, защото в същия миг от храста, който им се видя съмнителен, едновременно изхвърчаха три стрели, насочени срещу главата и гърдите му, една от които щеше да се забие в мозъка му, ако не бе отблъсната от железния шлем. Другите две се отплеснаха от бронята му и от щита, който висеше около врата му.

— Благодаря ти, верни ми оръжейнико — каза рицарят. — Уомба, хайде да се справим с тях.

И той насочи коня си право в храста. Посрещнаха го шест-седем въоръжени мъже, които се втурнаха към него с копията си. Три копия се удариха о него и се раздробиха на парченца, сякаш, бяха хвърлени срещу стоманена кула. Очите на Черния рицар стреляха огън дори през отвора на шлема. С неизразимо достойнство той се изправи на шпорите си и викна:

— Какво значи това, господа?

В отговор мъжете извадиха мечовете си и го нападнаха от всички страни с викове: „Смърт на тиранина!“

— Хайде! Свети Едуард! Хайде! Свети Георги! — викна Черния рицар, като при всяко име поваляше някого. — Вие да не сте предатели?

Враговете му, колкото и отчаяно да се биеха, се отдръпнаха от ръката, всеки удар на която бе смъртоносен. Изглежда, че ужасът, който всяваше сам без чужда помощ, вече щеше да му помогне да спечели сражението при толкова неблагоприятни обстоятелства. Точно тогава обаче един рицар в сини доспехи, който до този момент стоеше зад останалите нападатели, пришпори коня си и се прицели с копието си не в ездача, а в коня му и смъртно рани благородното животно.

— Това бе престъпен удар! — възкликна Черния рицар, когато конят се строполи на земята, повличайки със себе си и ездача.

В този момент Уомба наду рога. Всичко се бе разиграло толкова бързо, че не му остана време да го използува по-рано. При този неочакван звук убийците отново се отдръпнаха и Уомба, макар зле въоръжен, без всякакво колебание се втурна да помогне на Черния рицар да се вдигне.

— Срам и позор за вас, неверни подлеци! — извика рибарят в синята броня, който очевидно бе водач на нападателите. — Да побегнете от звука на един нищо и никакъв рог, и то когато го надува шут!

Окуражени от думите му, те отново нападнаха Черния рицар, който видя, че най-добре може да се пази, когато опре гърба си на един дъб и оттам се защищава с меча си. Подлият рицар междувременно бе взел друго копие с намерение да издебне страшния си противник, сега хванат натясно от многобройните си нападатели, и вече препускаше към него в галоп, надявайки се да го прикове към дървото, когато Уомба отново сбърка сметките му. Бойците, заети в момента с един много по-важен неприятел, едва обръщаха внимание на не особено силния, но затова пък извънредно пъргав шут. Уомба се въртеше край биещите се мъже, без да се намесва в борбата, и твърде резултатно спря съдбоносния галоп на Синия рицар, като осакати коня му с един удар на меча си. И ездачът, и конят се строполиха на земята. Въпреки това положението на рицаря на букаите все още беше много опасно, тъй като взе да се уморява от усилията, които трябваше да прави, за да се защищава срещу толкова нападатели почти едновременно. В този момент сива стрела от гъше перо внезапно прониза и повали на земята най-страшния от нападателите и цяла група селяни се втурнаха на поляната, начело с Локсли и веселия монах. Всички взеха най-активно участие в схватката и скоро се справиха с главорезите, които до един лежаха наоколо убити или смъртно ранени. Черния рицар благодари на спасителите си със сериозен, достоен тон, който не бяха забелязали преди, защото досега той се бе държал по-скоро като груб и смел войник, отколкото като високопоставена личност.

— От голямо значение е за мен — подзе той, — дори преди да изкажа докрай своята благодарност на приятелите си, които с такава готовност ми се притекоха на помощ, да разбера, ако може, кои бяха тези мои непредизвикани врагове. Уомба, подигни шлема на онзи там Син рицар, който, изглежда, предвождаше тези подлеци.

Шутът веднага отиде при водача на убийците, който, натъртен от падането и притиснат под раненото животно, лежеше на земята, без да може нито да побегне, нито да се съпротивлява.

— Хайде, храбрецо — обърна се към него Уомба, — налага се — да бъда твой оръжейник, както и твой коняр. Аз те свалих от коня, сега ще сваля шлема ти.

С тези думи той не особено внимателно махна шлема на Синия рицар. Когато шлемът се изтърколи в тревата, рицарят на букаите видя посивели коси и едно лице, което не очакваше да види при такива обстоятелства.

— Уолдемар Фицърс! — удиви се той. — Какво е могло да накара човек с твоя ранг и с привидните ти качества да се заловиш с такова долно начинание?

— Ричард — продума плененият рицар, поглеждайки към него, — зле си опознал хората, ако не знаеш докъде амбицията и чувството за отмъщение може да доведе всяко чедо Адамово.

— Отмъщение! — почуди се Черния рицар. — Че аз никога не съм ти сторил зло. Няма за какво да си отмъщаваш на мен.

— А дъщеря ми, Ричард, за която не иска да се ожениш? Това не бе ли обида за норманец, чиято кръв е не по-малко благородна от твоята?

— Дъщеря ти! — отвърна Черния рицар. — Хубава причина за вражда, която завършва с толкова пролята кръв! Отдръпнете се, господа, искам да поговоря с него насаме. Сега, Уолдемар Фицърс, кажи ми истината: признай кой те натовари с такава предателска задача.

— Бащиният ти син — отвърна Уолдемар, — който с това всъщност само отмъсти за твоето неподчинение на баща ти.

Очите на Ричард засвяткаха от възмущение, но благородството му надделя. Той сложи ръка на челото си и за миг впери очи в лицето на унизения барон, по което гордостта и срамът се бореха за надмощие.

— Няма ли да ме помолиш да те пощадя, Уолдемар? — попита го кралят.

— Който е в лапите на лъва, знае, че е безполезно — отвърна Фицърс.

— Тогава ще ти пощадя живота, без да молиш — каза Ричард. — Лъвът не брои за плячка безжизнени трупове. Подарявам ти живота, но при условие, че в три дни от днес ще напуснеш Англия и ще отидеш да скриеш своя позор в замъка си в Нормандия и че никога няма да споменаваш името на Джон Анжу, когато говориш за това подло твое деяние. Ако те намерят на английска земя след дадения ти от мене срок, ще умреш. Ако пък кажеш една дума, която да засегне честта на династията ми, кълна се в свети Георги, че никой олтар няма да може да ти послужи за убежище. Ще наредя да увиснеш на най-високата кула на собствения си замък за храна на гарваните. Дай кон на този рицар, Локсли. Твоите селяни, виждам, са хванали конете, които тичаха на свобода. И го пуснете да си отиде невредим.

— Ако не смятах, че слушам гласа на човек, чиито заповеди трябва безпрекословно да се изпълняват — отвърна селянинът, — щях да изпратя една стрела по подлеца, дето толкова знае да се крие, която би му спестила труда на едно дълго пътуване.

— Ти имаш юначно английско сърце, Локсли — каза Черния рицар, — и правилно си преценил, че това още повече те задължава да изпълниш моята заповед: аз съм Ричард, кралят на Англия!

Като изрече тия думи с подходяща за високия му ранг и за не по-малко високо благородния характер на Лъвското сърце тържественост, селяните веднага коленичиха пред него, заклеха му се във вярност и го помолиха да опрости извършените от тях злодеяния.

— Станете, приятели мои — каза Ричард сърдечно и по лицето му личеше, че обичайното му благоразположение бе надвило внезапния пристъп на гняв и вече бяха заличени всички следи от скорошната страшна схватка, останала бе само руменината от физическото усилие, — станете, приятели мои! Вие проявихте верността си, като помогнахте на бедстващите ми поданици в Торкилстън и като спасихте днес краля си. С това изкупихте простъпките, които сте извършили било в гората, било в полето. Станете, васали мои, и занапред бъдете добри поданици. А ти, храбри Локсли…

— Вече не ме наричай Локсли, а ме знай под името, което, боя се, славата е разнесла твърде далеч, за да не е стигнало до твоите кралски уши: аз съм Робии Худ от Шеруудската гора^[4].

— Крал на разбойниците и принц на добряците! — каза кралят. — Кой не е чувал едно име, което стигна чак до Палестина? Но бъди уверен, храбри стрелецо, че няма да пострадаш за никое дело, което си извършил, докато бях вън от страната и през размирните времена, които настъпиха вследствие отсъствието ми.

— Право казва поговорката — намеси се Уомба по-малко хапливо от обикновено:

Когато котката я няма,

мишките свободно си играят.

— Я гледай, Уомба, та ти тука ли си? — попита Ричард. — Толкова отдавна не съм ти чувал гласа, та помислих, че си избягал.

— Аз да избягам! — възкликна Уомба. — Виждал ли си някога глупостта да се разделя от храбростта? Ей, там лежи трофеят на сабята ми, онзи хубав сив кон. Какво не бих дал да го видя изправен на краката си при условие, че господарят му лежи там осакатен. Вярно е, че отначало поотстъпих, защото шутовската дреха не издържа на остри копия, както желязната ризница. Но ако не се бих с меч, ще признаеш, че дадох сигнал за нападението.

— И то много навреме, честни ми Уомба — отвърна кралят. — Няма да забравя добрата ти услуга.

— Confiteor! Confiteor!^[5] — каза с тон на подчинение един глас близо до краля. — Повече на латински не мога да кажа, но признавам грозното си прегрешение и моля за разрешение да ми се опрости грехът преди екзекуцията!

Ричард се обърна и видя веселия монах, коленичил, да чете молитви на броеницата си, а до него на тревата тоягата му, която бе турил в действие по време на схватката. Той бе свил лицето си по начин, който според него най-добре изразяваше дълбоко разкаяние: очите му бяха обърнати нагоре, а краищата на устата — дръпнати надолу — досущ като пискюлите при отвора на кесия. Въпреки това в едрите черти на лицето му се спотайваше комичен израз, който опровергаваше престорената смиреност и правеше и страхът, и разкаянието му да изглеждат еднакво лицемерни.

— Защо си тъй оклюмал, луди свещенико? — попита го Ричард. — Боиш се, че епархийският ти епископ ще се научи колко вярно служиш на светата Богородица и на свети Дънстън ли? Хайде, хайде! Не бой се. Ричард Лъвското сърце не издава тайни, които е научил на чашка.

— Не, милостиви владетелю — отвърна отшелникът, добре известен на любопитните читатели от популярните истории за Робин Худ под името отец Тък, — не ме плаши епископският жезъл, а скиптърът. Уви! Как можа светотатственият ми юмрук да удари ухото на миропомазания от бога!

— Ха! Ха! — изсмя се Ричард. — Такава ли била работата! Право да си кажа, съвсем бях забравил за твоя плесник, макар цял ден да ми пищеше ухото от него. Но нека тия юнаци тук отсъдят, ако ти здравата ме удари, дали аз ти останах длъжен. Ако ли мислиш, че още ти дължа нещичко и държиш да получиш още един, за да си разчистим сметката…

— Съвсем не — извика отец Тък. — Ти ми върна юмрука, и то с лихвите. Пожелавам на ваше величество винаги така да си плащате дълговете!

— Ако можех да си ги изплащам с юмруци — отвърна кралят, — кредиторите ми нямаше да имат основание да се оплакват от празна хазна.

— Все пак — поде монахът с предишния смирен, лицемерен израз на лицето — не зная с какво да изкупя този светотатствен удар…

— Не говори вече за него, брате — каза кралят. — Толкова удари съм понасял от поганци и друговерци, че би било лудост да се разправям за една плесница от толкова свят човек, какъвто е монахът от Копмънхърст. Все пак, честни ми отче, струва ми се, че би било по-добре и за църквата, и за тебе самия, ако ти издействувам позволително да се разкалугериш и да дойдеш да служиш при мен в дворцовата стража като мой телохранител, както преди служеше при олтара на свети Дънстън.

— Кралю мой — рече монахът, — най-смирено ви моля за прошка. На драго сърце бихте ми простили, ако знаехте до каква степен ме е налегнала греховната леност. Свети Дънстън — дано се смили над нас! — си стои тихо и мирно в нишата си, дори и да забравя молитвите си, когато съм на лов за някой тлъст елен. Случва се понякога да ме няма в килията ми нощем, зает с туй-онуй — свети Дънстън никога не се оплаква — по-тих, по-миролюбив господар като този, направен от дърво, не съм срещал. Но ако бъда от личната стража на моя владетел, краля — разбира се, това е голяма чест, — и все пак, само да мръдна за малко някъде, да утеша някоя бедна вдовица или да убия някоя сърна, веднага ще рекат: „Къде го това куче свещеника?“, или „Някой да е видял проклетия Тък?“, или „Разкалугереният мошеник убива повече дивеч, отколкото половината от хората тъдява“ — ще каже някой пазач. „И подгонва всяка боязлива сърна в околността!“ — ще рече друг. С две думи, добри ми господарю, моля те да ме оставиш такъв, какъвто ме намери. Ако ли желаеш по някакъв начин да проявиш щедростта си към мен, моля да ме считаш за бедния монах от килията на свети Дънстън в Копмънхърст, който с благодарност би приел някое малко дарение.

— Разбирам те — отвърна кралят, — и светият монах ще получи като дар от мен право на лов в горите ми в Уарнклиф. Но помни добре, предоставям ти само три елена на сезон. Пък ако това не ти послужи за оправдание да убиеш тридесет, да не съм рицар-християнин, нито пък истински крал.

— Мога да те уверя ваша светлост — заяви монахът, — че с благословията на свети Дънстън ще намеря начин да увелича извънредно щедрият ти дар.

— Ни най-малко не се съмнявам, — добри ми брате — пошегува се кралят, — и понеже дивечът е все пак суха храна, ще заповядам на управителя на избата си да ти доставя по едно буре бяло испанско вино, една бъчонка малвоазенско вино и три големи бъчви бира годишно. Ако това не е достатъчно да уталожи жаждата ти, ще трябва да дойдеш в двореца и да се запознаеш с иконома ми.

— А за свети Дънстън? — попита монахът.

— Също така ще получиш една мантия, патрахил и покривало за олтара — продължи Ричард, като се прекръсти. — не бива нашата шега да стане истина, да не би господ да ни накаже, задето мислим повече за лудориите си, отколкото да го почитаме и да му служим.

— Ще отговоря от името на покровителя си — заяви радостно свещеникът.

Отговаряй за себе си отче — възрази му крал Ричард с малко по-строг тон. Но веднага подаде ръка на отшелника, който, доста смутен, коленичи и я целуна.

— Ти по-малко зачиташ протегнатата ми длан, отколкото свития ми юмрук — каза кралят. — На дланта само коленичиш, а на юмрука ми цял се просна.

Но монахът, който може би се побоя да не го засегне пак, ако продължи разговора в прекалено шеговит дух — грешка, от която особено трябва да се пазят ония, които разговарят с монарси, — се поклони дълбоко и се отдръпна.

В това време се появиха още двама души.