Уолтър Скот
Айвънхоу (42)

ГЛАВА XXXIX

О, девойко със гордо и хладно сърце —

знай, и аз като тебе съм горд!

СЕВАРД

Привечер на същия ден, когато я съдиха, ако това може да се нарече съд, някой тихо почука на вратата на стаята, в която беше затворена Ребека. Това никак не обезпокои обитателката, погълната всецяло от вечерната молитва, препоръчвана от нейната религия, която завършваше с химн, чийто превод се осмелихме да предадем на английски:

Когато Израел, народ богоизбран,

от робската земя потегли невредим,

пред него богът, от дедите завещан,

вървеше страховит сред пламъци и дим.

През смаяни царства, докле бе светъл ден,

той като огнен стълп се плъзгаше без шум.

Арабската страна със пясъка червен

зарееше в нощта край страшния му друм.

 

Летеше химн свещен към зноен небосклон

сред екот на тимпан, сред звуци на фанфар

и пееха във хор жените на Сион,

свещеник и войник пригласяха със жар.

Уви, врага ни днес Поличба не грози,

самотен Израел върви из пътя свой.

Бащите ни от теб отвърнаха очи

и ти от тях очи отвърна, боже мой!

 

Но пак, невидим, ти сред нас изправяш ръст.

Когато ярък ден света облей с лъчи,

да бъдат мислите за тебе облак гъст,

що слънчевия жар, измамен ще смекчи!

Когато черна нощ над нас надвие пак —

о, колко пъти ний вървяхме в тъмнина! —

ти, който си добър, ти, който си всеблаг,

бъди ни в оня час зорница, светлина!

 

Край вавилонски бряг оставихме сами

ний Своите арфи — с тях се гаври днес врагът,

край нашият олтар тамянът не дими,

фанфар, тимпан и рог забравени мълчат.

Но ти — ми прати вест и аз гласа ти чух,

не ще заколя днес коза или овен —

разкаяно сърце, смирен, покорен дух

са жертвения дар, що искаш ти от мен.

Когато заглъхнаха последните звуци на химна, който пееше Ребека, отново се чу слабото почукване.

— Влез, ако си приятел — каза тя. — А ако си враг, нямам начин да ти откажа да влезеш.

— Аз съм приятел или враг, Ребека — каза Брайън де Боа Жилбер, влизайки в стаята, — според изхода от тази среща.

Смутена при вида на този човек, чиято сладострастна любов смяташе за причина на нещастията си, Ребека се отдръпна в най-отдалечения ъгъл на стаята с предпазлив и възбуден, но не и плах вид, сякаш бе решена да отстъпва, докато може, но да отстоява твърдо, когато няма друг изход. От нея лъхаше не толкова открито пренебрежение, колкото твърдост, като у човек, който не иска да предизвиква нападение, но е решен да го отблъсне, ако дойде, доколкото му позволяват силите.

— Няма защо да се боиш от мене, Ребека — рече тамплиерът, — или по-точно казано, поне сега нямаш основание да се боиш от мене.

— Не ме е страх от теб, рицарю — отвърна Ребека, макар ускореното й дишане да опровергаваше донякъде смелите й думи. — Доверието ми е голямо и не се боя от тебе.

— Нямаш основание да се боиш — отговори Боа Жилбер със сериозен тон. — Няма вече защо да се страхуваш от предишните ми безумни опити да те спечеля. Стига само да викнеш и ще дойдат пазачи, над които нямам никаква власт. Те имат задачата да те поведат на смърт, Ребека, но не биха позволили някой да те обиди, дори аз, ако яростта ми — защото се касае за ярост — ме подтикне да сторя това.

— Благословен бог! — каза еврейката. — Най-малко от смъртта се страхувам в това гнездо на злото.

— Така е — отвърна тамплиерът, — мисълта за смъртта се приема лесно от смелите духове, когато внезапно се отвори пътят към нея. Пред това, което ти и аз смятаме за позорно, не са нищо за мен удар от копие или от сабя, а за тебе да скочиш от шеметно висока кула или да забиеш остър нож в гръдта си. Забележи добре — аз казвам това, — може би моето чувство за чест не отстъпва на твоето, Ребека, но и двамата знаем да мрем за честта си.

— Нещастнико — промълви еврейката, — а ти осъден ли си да изложиш живота си за принципи, които здравият ти разум отхвърля? Това значи да се лишиш от богатството си заради нещо, което не ти е насъщният. Но не мисли, че с мене е така. Твоите решения могат да се люшкат по бурните вълни на хорското мнение, но моите са приковани към бога.

— Млъкни, девойко — отговори тамплиерът, — такива приказки сега са безсмислени. Ти си осъдена да умреш не от лека и внезапна смърт, каквато избира беднякът и за каквато мечтае отчаяният, но бавно, продължително, в страшни мъки, каквито според тези жестоки фанатици твоето престъпление заслужава.

— А ако ме чака такава съдба, кому дължа това? — попита Ребека. — Само на този, който ме довлече тука с най-брутална и егоистична цел и който сега, по някаква известна Само нему причина, се старае да направи още по-страшна злочестата съдба, пред която ме изправи.

— Не мисли — продължи тамплиерът, — че аз сторих това. Като щит бих се изправил пред тебе и бих те предпазил с гръдта си от опасността, така както съвсем открито я изложих на стрелите, които иначе щяха да покосят живота ти.

— Ако ти бе имал за цел почтено да защитиш невинните — отвърна Ребека, — бих ти благодарила за грижите. Но както стоят нещата, ти толкова си изтъквал пред мене тази твоя заслуга, че не мога да не ти кажа — животът за мене няма стойност, ако трябва да го платя с цената на това, което ти бе поискал за него.

— Престани с твоите укори, Ребека — рече тамплиерът. — Имам собствена мъка и няма да позволя твоите упреци да я увеличат още повече.

— Тогава защо си дошъл, рицарю? — попита еврейката. — Говори кратко. Ако си дошъл по друга работа, не само за да видиш със собствените си очи причиненото ми от тебе нещастие, кажи ми. И после, ако обичаш, остави ме сама. Крачката между живота и вечността е кратка, но страшна и нямам много време да се подготвя за нея.

— Виждам, Ребека — каза Боа Жилбер, — че ти продължаваш да стоварваш върху мен вината за бедите, които на драго сърце бих предотвратил.

— Рицарю, не искам да те упреквам. Но има ли нещо по-сигурно от това, че аз дължа смъртта си на твоята необуздана страст?

— Грешиш — прекъсна я тамплиерът бързо, — ако смяташ за мое дело нещо, което не можех нито да предвидя, нито да предотвратя. Можех ли да отгатна, че неочаквано ще пристигне онзи стар глупак, който заради единични прояви на безумна храброст и заради хвалебствията на малоумните за глупавите му аскетични самоизтезания се е издигнал временно по-високо, отколкото заслужава, по-високо, отколкото допуска здравият разум. Издигнал се е над мене и над стотиците братя от нашия орден, които мислят и чувстват като хора, свободни от глупавите и фантастични предразсъдъци, върху които той изгражда мненията и делата си.

— И все пак — възрази Ребека — и ти беше от моите съдии. Невинна, съвсем невинна, каквато ме знаеше, ти се съгласи да ме осъдят. И ако правилно съм разбрала, самият ти ще се явиш на двубоя, за да докажеш моята вина и да допринесеш за наказанието ми.

— Да изпитам търпението ти, девойко — отвърна тамплиерът. — Никое друго племе не знае по-добре от евреите как да се пригоди към обстановката на момента. И така да нагласи платната на лодката, че да използува дори най-неблагоприятния вятър.

— Печален е часът, който научи евреите на такова изкуство! — възкликна Ребека. — Но нещастието огъва сърцето, както огънят огъва твърдата стомана, и хората, които вече не са господари на земята си и не обитават своя свободна и независима страна, трябва да се кланят пред чужденци. Това е нашето проклятие, рицарю, което без съмнение сме заслужили със собствените си деяния и деянията на нашите деди. Но ти — ти; който се хвалиш, че си роден свободен, колко по-голям е твоят позор, когато се унижаваш, за да не дразниш предразсъдъците на другите, и то противно на собствените ти убеждения!

— Това са горчиви думи, Ребека — рече Боа Жилбер, като крачеше нетърпеливо из стаята. — Но аз не дойдох тука, за да си разменям с тебе упреци. Знай, че един Боа Жилбер не отстъпва пред никой смъртен, макар понякога обстоятелствата да му налагат временно да промени намеренията си. Волята му е като планинския поток, който наистина за кратко може да обиколи скалата, но неизбежно си пробива път до океана. Бележката, в която те съветваха да поискаш защитник, кой друг можеше да я прати, ако не Боа Жилбер? Кой друг би проявил толкова голям интерес към тебе?

— Кратка отсрочка на предстоящата смърт — каза Ребека, — която няма много да ме ползува. Повече не можеше ли да направиш за едно момиче, чиято глава си привел от скръб и което си докарал едва ли не до прага на гроба.

— Не, девойко — отговори Боа Жилбер, — имах и друго пред вид. Ако не беше проклетата намеса на фанатичния старик и глупака от Гудалрик, който като тамплиер претендира да мисли и съди съгласно обикновените човешки правила, ролята на защитник щеше да се падне не на прецептор, а на обикновен член на ордена. Тогава аз самият — такива бяха намеренията ми, — още щом прозвучеше тръбата, щях да се явя в арената като твой защитник, преоблечен в доспехите на странстващ рицар, който търси приключения, за да прояви умението и храбростта си. И тогава, ако ще Боманоар да бе избрал не един, а двама-трима от събраните тук братя, положително щях да ги сваля от седлото с копието си без чужда помощ. Така, Ребека, щеше да е доказана твоята невинност и щях да разчитам на твоето чувство за благодарност като награда за победата ми.

— Това е празно самохвалство, рицарю — рече Ребека. — Хвалиш се с това, което щеше да направиш, ако не ти беше по-удобно да действаш другояче. Ти прие ръкавицата ми и моят защитник, ако една толкова отчаяна девойка може да намери такъв, трябва да се срещне с тебе на арената. И въпреки това ти се държиш като мой приятел и закрилник!

— Твой приятел и закрилник аз все пак ще бъда — повтори тамплиерът сериозно. — И то с голям риск да загубя честта си. Затова не ме обвинявай, ако предявявам своите искания, преди да заложа всичко, които ми е било скъпо, за да спася живота на една девойка еврейка.

— Говори — каза Ребека. — Не те разбирам.

— Е, тогава — отвърна Боа Жилбер — ще говоря така свободно, както обезумял покаяник пред духовния си баща, когато го въведат в изповедта. Ребека, ако не се явя на двубоя, ще загубя и слава, и положение, ще загубя онова, което ми е скъпо като живота — искам да кажа, уважението на моите братя и надеждите, които храня, да наследя онази върховна власт, която сега е в ръцете на фанатичния глупак Лукъс де Боманоар — но власт, която бих използвал по съвсем друг начин. Такава съдба ме чака, ако не се явя на арената против тебе. Проклет да е онзи от Гудалрик, който и изкопа този трап! Дваж проклет да е Алберт де Малвоазен, който ме възпря да хвърля обратно ръкавицата в лицето на суеверния остарял глупак, който изслуша едно толкова абсурдно обвинение, и то срещу едно толкова благородно и красиво създание като тебе.

— А каква полза има сега от високопарни думи и ласкателство? — попита. Ребека. — Ти си направил вече избора между необходимостта да пролееш кръвта на една невинна жена и да опропастиш собственото си положение и земните си надежди. Какъв смисъл има да разискваме? Ти вече избра.

— Не, Ребека — заговори рицарят с по-мек тон, като се приближи към нея, — изборът ми не е направен. Нещо повече, знай, ти ще решиш въпроса. Ако се явя на арената, трябва да поддържам името си на боец. И ако сторя това, с или без защитник, ти ще загинеш на кладата, защото няма рицар, който да ме е надвил в бой при равни условия или с известни предимства освен Ричард Лъвското сърце и неговия любимец Айвънхоу. Айвънхоу, както ти е известно, не може да носи оръжие, а Ричард е в чужд затвор. Ако се явя, ти ще умреш, дори ако твоят чар накара някой буен младеж да се хвърли в боя за теб.

— Какъв смисъл има да повтаряш това толкова често — забеляза Ребека.

— Има смисъл — отвърна тамплиерът, — защото трябва да се научиш да гледаш положението си от всички страни.

— Добре тогава, обърни гоблена и дай да видя другата страна — каза еврейката.

— Ако се явя на арената — продължи Боа Жилбер, — тебе те чака бавна и жестока смърт със страдания, каквито, казват, изпитвали грешниците в ада. Ако не се явя, ще бъда рицар, загубил положението и честта си. Ще бъда обвинен в магьосничество и в общуване с неверници. Ще бъде поругано старото славно име, което съм прославил още повече. Ще загубя слава, ще загубя чест, ще загубя изгледите за такова величие, каквото едва ли са достигали императори. Ще жертвам голямата си амбиция, ще срутя плановете си, които съм градил високи като планините, извисявали се някога, според езичниците, в рая. И се пак, Ребека — добави той, като се хвърли в краката й, — ще жертвам тази слава, ще се откажа от величието, от властта, и то сега, когато е почти в ръцете ми, ако ти кажеш: „Боа Жилбер, приемам те за свой любим.“

— Остави глупостите, рицарю — отвърна Ребека, — и бързо намери регента, кралицата майка и принц Джон. От уважение към английската корона те не могат да допуснат дела, каквито върши Великият ви магистър. По такъв начин ще ми осигуриш защита, без да правиш никакви жертви, нито пък ще има основание да искаш от мен отплата.

— Аз нямам работа с тях — продължи той, като държеше шлейфа на дрехата й, — само към теб се обръщам. Какво друго можеш да избереш? Помисли, дори да бях самият дявол, смъртта е по-страшна и от дявола, а сега смъртта е мой съперник.

— Въобще не съпоставям тези злини — каза Ребека, която се боеше да не предизвика необуздания рицар, но бе не по-малко решена не само да не приема неговата любов, но дори да не се преструва, че я приема. — Бъди мъж, бъди християнин! Ако вярата ти действително проповядва милост, за каквато могат да претендират по-скоро езиците, отколкото делата ви, спаси ме от тази ужасна смърт, без да търсиш отплата, която би превърнала великодушието ти в най-долна разменна търговия.

— Не, девойко — извика гордият тамплиер, като скочи на крака. — Няма да допусна да ме изиграеш по този начин: ако се отказвам от настоящата си слава и от амбициите си за бъдещето, правя го само заради тебе и ще избягаме заедно. Слушай, Ребека — поде той, като смекчи отново тона си, — Англия, Европа — та това не е целият свят. Има земи, където ще можем да живеем, достатъчно обширни дори за моите амбиции. Ще отидем в Палестина, където се намира моят приятел Конрад Маркиз Монсерат — човек като мен, без глупави скрупули, които сковават свободния ни разум. По-скоро бихме се съюзили със Саладин, отколкото да търпим пренебрежението на фанатици, които презираме. Ще си проправя нови пътища към слава — продължи той, като закрачи бързо из стаята, — Европа ще чуе тежката стъпка на тогова, когото е пропъдила измежду чадата си! Милионите хора, който нейните кръстоносци погубват, не могат толкова да направят в защита на Палестина. Хилядите, десетките хиляди сарацински мечове не са в състояние толкова дълбоко да проникнат в страната, за която се борят народите, както моята мощ и моята политика и тази на братята, които напук на онзи стар фанатик ще ме последват и за добро, и за зло. Ти ще бъдеш царица, Ребека: на планината Кармел Ще издигнем трона, спечелен за тебе от моята храброст, и ще заменя дългожелания жезъл със скиптър!

— Блянове — каза Ребека, — безсмислени видения. Дори и да се осъществят, не биха ме трогнали. Аз никога няма да целя с тебе властта, която евентуално би спечелил. Нито пък, гледам така леко на вяра и родина, че да уважавам човек, — готов да се откаже от отечеството си и да пренебрегне задълженията си към ордена, в който е бил приет под клетва, за да задоволи необузданата си страст към дъщерята на чужд народ. Не поставяй цена за моето спасение, рицарю, недей продава едно благородно дело, защищавай подтиснатите от милосърдие, а не за лични облаги. Иди при английския трон. Ричард ще чуе моя зов за спасение от тези жестоки мъже.

— Никога, Ребека! — каза тамплиерът свирепо. — Ако се откажа от ордена си, ще се откажа само заради тебе. Ще продължавам да храня амбициите си, ако отблъснеш любовта ми. Няма да допусна да ме изиграят от вси страни. Да преклоня шлема си пред Ричард! Да искам услуги от това гордо сърце! Ребека, никога не ще поставя ордена на Храма в краката му, като поискам от него услуга. Може да изоставя ордена си; но никога не ще го унижа, нито ще му изменя!

— Господ да ми е на помощ сега — извика Ребека, — защото виждам, че едва ли мога да се надявам на хорска помощ!

— Така е — отвърна тамплиерът — Ти си горда, но и аз не ти отстъпвам по гордост. Ако изляза на арената с вдигнато копие, не мисли, че от човечност няма да хвърля всичките си сили в боя. Тогава мисли за собствената си съдба — смърт, най-ужасната смърт, от която загиват най-големите престъпници — смърт чрез изгаряне, сред огнените езици на кладата, а после превръщане пак в онези елементи^[1], които така мистично се смесват в телата ни, без да остане следа от това красиво тяло, по която да съдим, че то е живяло и се е движило. Ребека, не е свойствено за жената да издържи до ри на мисълта за подобна участ — ти ще приемеш моята любов.

— Боа Жилбер — отвърна девойката, — ти не познаваш женското сърце или само си общувал с такива, на които са чужди най-благородните чувства. Казвам ти, горди тамплиере, в най-ожесточените си битки не си проявявал повече от прословутата си храброст, отколкото е проявявала жената, когато любовта или дългът й налагат да страда. Самата аз съм жена, отгледана с нежни грижи, по природа страхлива и неиздръжлива на болки; и въпреки това, когато започне този смъртоносен двубой, ти, за да се биеш, а аз, за да страдам, дълбоко съм уверена, че моята смелост ще превиши твоята. Сбогом. Повече думи няма да хабя с тебе; другояче трябва дъщерята на Якова да прекара малкото време, което й остава на земята. Тя трябва да потърси Утешителя, който може да скрива лика си от своя народ, но винаги чува зова на всеки, който се обръща към него искрено, с гласа на истината.

— Нима така ще се разделим? — попита тамплиерът след кратко мълчание. — По-добре никога да не бяхме се срещали или ти да се беше родила християнка от благороден произход! Бога ми, не! Като те гледам и си помисля каква ще бъде следващата ни среща, дори съжалявам, че не съм човек от унижения ти народ; ръката ми да борави със слитъци и жълтици вместо с копие и щит; с глава, приведена пред всеки дребен благородник; погледът ми да плаши само разтреперания фалирал длъжник — бих си пожелал това, Ребека, за да живея близо до тебе и да избягна страшния дял, който налага да имам в твоята смърт.

— Ти описа евреина такъв, какъвто е станал вследствие на гоненията на хора като тебе. Разгневеният бог го е прокудил от страната му, но неговото трудолюбие разкри единствения непреграден от потисника път, водещ към влияние и власт. Прочети старата история на богоизбрания народ и ми кажи дали хората, посредством които Йехова извърши такива чудеса сред народите, тогава са били народ от скъперници и лихвари! И знай, горди рицарю, че някои от нашите хора носят големи имена, в сравнение с които имената на прехвалената ти северняшка аристокрация са като кратуната пред кедъра — имена, които могат да се проследят до онези велики времена, когато господ разтърси трона си сред херувимите; имена, чието величие произлиза не от някакъв земен принц, а от страшния Глас, който заповяда на отците им да застанат най-близо до трона божи. Такива бяха принцовете от династията на Яков.

Ребека заруменя, докато хвалеше древната слава на народа си, но побледня, когато добави с въздишка:

— Такива са били принцовете юдейски, но вече не са! Потъпкани са като покосена трева, премесени са с калта по пътищата. Все пак сред тях има хора, които не срамят високия си произход; и такава ще бъде дъщерята на Исака, сина на Адоникам! Сбогом! Не завиждам на спечелените ти с кръв почести! Не завиждам на варварския ти произход от северните езичници; не ти завиждам за вярата, която не слиза от устните ти, но никога не стига до сърцето ти, до делата ти.

— Бога ми, аз съм омагьосан! — възкликна Боа Жилбер. — Почти съм склонен да повярвам, че онзи оглупял скелет каза истината и че има нещо свръхестествено в неохотата, с която се разделяме с теб. Красавице! — добави той, приближавайки се почтително към нея. — Толкова млада, толкова хубава, без никакъв страх от смъртта! И все пак осъдена да умреш, и то от позорна и мъчителна смърт. Кой не би заридал за тебе? Очите ми, които от двадесет години не знаят що е сълза, сега се навлажняват, като те гледам. Но друг изход няма — сега вече нищо не може да спаси живота ти. Ти и аз сме само слепи оръдия на непреодолимата съдба, която неудържимо ни тласка един към друг, като два кораба, които, порят бурните вълни, сблъскват се и загиват. Затова прости ми и нека поне се разделим като приятели. Напразно се помъчих да сломя твоята решителност, а моята е непоклатима като непреклонните закони на съдбата.

— Ето как хората приписват на съдбата последиците на собствените си необуздани страсти — рече Ребека. — Но аз ти прощавам, Боа Жилбер, макар и да си виновник за ранната ми смърт. През големия ти ум минават и благородни мисли; но той е като градината на мързеливеца: бурените са се надигнали и са успели да задушат хубавите здрави цветове.

— Да — отвърна тамплиерът. — Аз съм такъв, какъвто ме нарече ти, невъздържан, необуздан; и се гордея, че сред безбройните празни глупци и хитри фанатици съм запазил една изключителна сила на духа, която ме издига над тях. От най-млади години съм дете на битката с възвишени схващания, които най-упорито и непреклонно прилагам. Такъв ще си остана — горд, неумолим, твърд. Ще докажа пред света, че притежавам такива качества. Но ти прощаваш ли ми, Ребека?

— Никоя жертва не е била по-готова да прости на палача си.

— Тогава, сбогом — каза тамплиерът и излезе от стаята. В едно съседно помещение прецепторът Алберт нетърпеливо чакаше да се върне Боа Жилбер.

— Много се забави — рече Малвоазен. — Сякаш лежа на нагорещени железа от нетърпение. Ами ако Великият магистър или Конрад, неговият шпионин, бяха дошли насам? Скъпо щях да заплатя за снизхождението си. Но какво ти е, брате? Олюляваш се, а челото ти е намръщено като самата нощ. Да не ти е зле, Боа Жилбер?

— Толкова ми е добре, колкото на нещастника, който е осъден да умре след един час. Не, заклевам се в кръста, дори и не толкова добре; защото има хора, които в такова състояние могат да захвърлят живота си като износена дреха. Бога ми, Малвоазен, онова момиче едва ли не уби куража ми. Почти съм решен да ида при Великия магистър, открито да се отрека от ордена и да откажа да изпълня жестокото дело, което той като безподобен тиранин ми наложи.

— Ти си луд! — ужаси се Малвоазен. — Това наистина значи сигурен провал за тебе, но по този начин не ще ти се отдаде случай да спасиш живота на еврейката, който изглежда, ти е толкова скъп. Боманоар ще определи друг член на ордена да защити присъдата му вместо тебе и обвиняемата с положителност ще загине, все едно, че ти си поел, наложеното ти задължение.

— Не е така; ще я защитя аз самият — отвърна тамплиерът гордо. — Ако сторя това, струва ми се, Малвоазен, че не познаваш никого от ордена ни, който може да се задържи на седлото пред острието на копието ми.

— Да, но забравяш едно — каза хитрият му съветник, — няма да имаш нито време, нито възможност да изпълниш безумния си план. Иди при Букъс Боманоар и му кажи, че се отказваш от клетвата си за пълно подчинение, пък ще видиш колко време този тираничен старец ще ти остави лична свобода. Едва що си изрекъл думите и ще бъдеш или на тридесет метра под земята в тъмницата на прецепторията, докато те осъдят като рицар-предател, или ако още е на мнение, че си омагьосан, ще се порадваш на слама, тъмнина и окови в килията на някой далечен манастир, зашеметен от заклинания за очистение от зли духове и цял облят със светена вода за прогонване на мръсния сатана, който те е овладял. Веднага върви на арената, Брайън, иначе с теб е свършено и ще загубиш честта си.

— Ще се отскубна и ще побягна — извика Боа Жилбер, — ще побягна в някоя далечна страна, където лудостта и фанатизмът още не са си пробили път. Няма да допусна да се пролее една капка от кръвта на тази прекрасна девойка.

— Не можеш да побегнеш — възрази прецепторът, — със смахнатите си приказки ти успя да събудиш подозрения и няма да ти разрешат да напуснеш прецепторията. Опитай сам. Иди на портата, заповядай да спуснат моста и забележи какъв отговор ще ти дадат. Изненадан си и засегнат, нали? Но не е ли всъщност по-добре за тебе? Да речем, че побегнеш, би последвало само, че ще носиш оръжието си с върха надолу, че ще почерниш знатния си род, че ще загубиш високия си чин. Размисли. Старите ти бойни другари къде да крият главите си от срам, когато Брайън де Боа Жилбер, най-големият майстор на копието измежду тамплиерите, бъде обявен за предател сред одобрителните викове на тълпата. Как ще скърби ренският кралски двор! Как ще се възрадва надменният Ричард, когато чуе новината, че рицарят, който толкова зле го притисна в Палестина и едва ли не засенчи славата му, е загубил и слава, и чест зарад една еврейка, която, дори с цената на толкова голяма жертва, не е успял да спаси.

— Малвоазен — обърна се към него рицарят, — благодаря ти. Ти засегна струната, на която най-лесно откликва сърцето ми! Каквото и да стане, никога няма да допусна към името Боа Жилбер да се прибави думата предател. Да даде бог Ричард или кой да е друг от самодоволните му любимци в Англия да се яви на арената! Но тя ще е празна — никой няма да рискува да счупи копието си за невинната, за изоставената.

— Толкова по-добре за тебе, ако бъде така — каза прецепторът. — Ако не се появи никакъв защитник, причината за смъртта на девойката няма да си ти, а смъртната присъда на Великия магистър, върху когото пада цялата вина и който ще схване тази вина като повод за похвала.

— Така е — съгласи се Боа Жилбер. — Ако не се появи защитник, аз ще бъда само част от шествието, наистина възседнал коня си в арената, без обаче да взимам участие в това, което ще последва.

— Никакво участие — рече Малвоазен. — Ще участвуват колкото въоръженият образ на свети Георги, когото ще носят в шествието.

— Добре тогава, ще стана твърд като преди — отсече гордият тамплиер. — Тя ме презря, отблъсна, похули ме. Защо да пожертвувам заради нея доброто си име, доколкото се ползвам с такова сред хората? Малвоазен, ще изляза на арената.

Докато изговаряше тези думи, той бързо излезе от стаята, последван от прецептора, който си постави за цел да го наблюдава и да поддържа решението му. Защото той имаше твърде голям личен интерес в славата на Боа Жилбер, надявайки се един Ден, когато тамплиерът възглави ордена, да се радва на големи облаги, да не говорим за повишението, за което Мон-Фиче му бе загатнал, при условие, че нагласи и ускори осъждането на нещастната Ребека. Все пак, когато се мъчеше да надвие чувствата за справедливост у приятеля си, макар да беше в по-изгодното положение на всеки спокоен i и себелюбив хитрец, отколкото в положението на човек, у когото бушуват силни и противоречиви чувства, Малвоазен трябваше да приложи всичкото си умение, за да накара Боа Жилбер да се придържа към поведението, което го бе убедил да следва. Той бе принуден да го следи отблизо, за да го предпази от наново хрумналата му мисъл за бягство, да му попречи да се срещне с Великия магистър, за да не стигне работата до открито скарване с магистъра, и от време на време да повтаря различните доводи, с който се стараеше да докаже, че явявайки се като защитник на ордена при този случай, Боа Жилбер би действал по единствения възможен начин, за да се спаси от позор и понижение на ранга, без нито да ускори, нито да бъде причина за трагичната съдба на Ребека.