Уолтър Скот
Айвънхоу (39)

ГЛАВА XXXVI

Не говори, че моето изкуство мами!

Живее със измама тоя свят — с измама

простират просяци ръка, а царедворци

печелят със измама титли, сан, земи.

Не я презира попът, а войникът храбър

допълва с нея свойта служба, всеки тачи

измамата и сам си служи с нея! Който

показва себе си такъв, какъвто е,

назад остава вред — във църквата, във боя,

в държавните дела. Така върви светът!

ИЗ ЕДНА СТАРИННА ПИЕСА

Алберт Малвоазен, председател или според езика на ордена прецептор на Темпълстоу, бе брат на онзи Филип Малвоазен, за когото вече на няколко пъти се говори в настоя — шия разказ, и бе като гореспоменатия благородник в тесен съюз с Брайън де Боа Жилбер.

Измежду развратените и безпринципни мъже, броят на които в Ордена на храма за съжаление бе твърде голям, Алберт от Темпълстоу заемаше лично място. Но за разлика от дръзкия Боа Жилбер, той умееше да покрива пороците и амбициите си с булото на лицемерието и външно да проявява фанатизъм, който дълбоко в себе си презираше. Ако Великият магистър не бе пристигнал толкова неочаквано, той нямаше да види нищо в Темпълстоу, което би загатнало за някакво отслабване на дисциплината. Сега, макар да бе издебнат и макар някои от нередностите му да бяха отчасти разкрити, Алберт Малвоазен слушаше с такова почитание и видимо разкаяние упреците на началника си и толкова бързо изправяше порицаните от него нередности, накратко казано, толкова успешно съумя да придаде аскетичен и дълбоко набожен вид на една обител, която до вчера се бе отдавала на разврат и удоволствия, че Лукъс Боманоар започна да си съставя по-добро мнение за морала на прецептора, отколкото бе склонен да приеме след първите си впечатления.

Но благоразположението на Великия Магистър бе доста разклатено, когато се научи, че Алберт бе приел в един манастир пленничка-еврейка, при това, както не без основание се опасяваше, любовница на един брат от ордена. Когато Алберт му се представи, той го погледна с необичайна строгост.

— В тази сграда, посветена на целите на светия Орден на храма — каза Великият магистър със строг тон, — се намира еврейка, доведена от един брат с вашето мълчаливо съгласие, господин прецептор.

Алберт Малвоазен бе дълбоко смутен, защото бяха затворили нещастната Ребека в една отдалечена и тайна част на зданието и бяха взели всички мерки, за да не се разчуе, че тя живее там. По мрачните погледи на Боманоар той веднага схвана, че е свършено с него и с Боа Жилбер, ако не съумее да отклони грозящата го буря.

— Защо мълчиш? — попита го Великият магистър.

— Позволено ли ми е да отговоря? — рече прецепторът с тон на най-дълбоко смирение, макар че въпросът му целеше единствено да му спечели малко време, за да подреди мислите си.

— Говори, разрешава ти се — отвърна Великият магистър, — говори и кажи известна ли ти е главата на светия ни декрет De commilitonibus Temli in sancta civitate, qui cum miserrimis muli’eribus versantur, propter oblectationem carnis^[1]?

— В никакъв случай не бих могъл да се издигна до един пост в ордена, свети отче — отвърна прецепторът, — ако не знаех една от най-важните забрани.

— Тогава как стана, отново те питам, че си допуснал един брат да доведе любовница, и то любовница, която е еврейка-магьосница, в това свето място, за да го опетни?.

— Еврейка-магьосница! — повтори Алберт Малвоазен. — Ангелите небесни да ни закрилят!

— Да, брате, еврейка-магьосница — рече Великият магистър строго. — Това бяха думите ми. Смееш ли да отречеш, че Ребека, дъщерята на онзи мизерен лихвар Исак от Йорк и ученичка на мръсната вещица Мириам, сега — срамота е дори да се помисли и да се изрече, — сега се намира в твоята прецептория?

— Твоята мъдрост, свети отче — отвърна прецепторът, — помете мрака, който забулваше ума ми. Много съм се чудил как е възможно един толкова добър рицар като Брайън де Боа Жилбер да е тъй заслепен от чара на тази жена, която приех в този дом само за да им попреча да се сближат повече. Иначе близостта им щеше да се заздрави дотам, че да причини падението на храбрия ни, набожен брат.

— Значи, между тях още не е станало нищо, което да наруши клетвата му? — поиска да знае Великият магистър.

— Какво! Под този покрив? — възкликна прецепторът, като се прекръсти.

— Да ни опази света Магдалена и десетте хиляди девици! Не! Ако съм сгрешил, като я приех тук, то беше продиктувано от погрешната мисъл, че така ще мога да откъсна сляпо увлечения ни брат от еврейката. Това увлечение ми се виждаше толкова силно и неестествено, че си го обяснявах само като временна лудост, която би трябвало да лекуваме със състрадание, а не с упреци. Но откакто ти, с пресветата си мъдрост, откри, че тази безсрамница-еврейка е вещица, това може би напълно обяснява неговото безумно влюбване.

— Наистина! Наистина! — удиви се Боманоар. — Ето на, виждаш ли, Конрад, колко е опасно да отстъпва човек на първите примамки и ласкателства на сатаната! Ние гледаме жената само за да задоволим сладострастието на окото, да се насладим на това, което хората наричат нейна красота. А изконният враг, разбеснелият се лъв, ни завладява, за да доведе докрай чрез талисмани и магии едно дело, наченато от безделие и безразсъдство. Твърде е възможно нашият брат Боа Жилбер в случая да заслужава по-скоро съжаление, отколкото строго наказание, да се нуждае по-скоро от поддръжката на жезъла, отколкото от ударите на тоягата. Твърде е възможно нашите увещания и молитви да го отклонят от безумието му и да го възвърнат сред братята му.

— Би било много жалко — каза Мон-Фиче — орденът да загуби един от най-опитните си воини, когато светата обител има най-голяма нужда от синовете си. Триста души сарацини е повалил този Брайън де Боа Жилбер, собственоръчно.

— Кръвта на тези проклети кучета — заяви Великият магистър — ще бъде прекрасно и приемливо приношение на ангелите и светиите, които те презират и хулят. И с тяхна помощ ще противодействаме на магиите, в които нашият брат се е оплел като в мрежа. Той ще скъса веригите на тази Далила, както Самсон скъса двете нови въжета, с които го бяха вързали филистимците, и ще посича неверниците, ще ги трупа на камари. Но що се отнася до тази мръсна вещица, която е омагьосала един брат на светия Храм, тя непременно ще умре.

— Но законите на Англия… поде прецепторът, който, макар и възхитен, че възмущението на Великия магистър по такова щастливо стечение на обстоятелствата се бе отклонило от него и Боа Жилбер и бе взело друга посока, сега започна да се страхува, че Магистърът ще отиде твърде далече.

— Законите на Англия — прекъсна го Боманоар — позволяват и изискват от всеки съдия да раздава правосъдие в своята подведомствена област. Най-дребният благородник има правото да арестува, съди и осъжда вещица, ако я открие в своята територия. Ще бъде ли отречено това право на Великия магистър на Храма в една прецептория на неговия орден? Не! Ние ще съдим и ще осъждаме. Вещицата ще бъде махната от таз земя и злото ще бъде опростено. Пригответе тържествената зала на замъка за съдене на магьосницата.

Алберт Малвоазен се поклони и се оттегли не за да даде нареждания за подготовката на залата, а за да потърси Брайън де Боа Жилбер и да му съобщи как се развиваха събитията. Той скоро го намери, кипнал от възмущение, защото красивата еврейка отново го бе отблъснала.

— Как не мисли колко е неблагодарна — негодуваше той, — да презре, отхвърли човека, който сред кърви и пламъци бе готов да спаси живота й, като рискува своя собствен! Бога ми, Малвоазен! Останах там, докато покривът и гредите пращяха в пламъците и се срутваха наоколо ми. Бях прицел на хиляди стрели. Те тракаха по доспехите ми като град по прозорец с решетки. Послужих си с щита си само за да я закрилям. Всичко това понесох заради нея. А сега своенравното момиче ме укорява, че не съм я оставил да загине и не само ми отказа дори най-дребното доказателство за благодарност, но даже най-слабата надежда, че някога ще мога да я накарам да ми се отблагодари. Дяволът, който надари расата й с упорство, е събрал всичката им упоритост само у нея!

— Май че дяволът се е вселил и у двама ви — каза прецепторът. — Колко пъти съм те съветвал да си предпазлив, ако не си способен на въздържание! Не ти ли казах, че има колкото щеш достъпни християнски девойки, които биха счели за грях да откажат Le don d’amoureux merci^[2] на един толкова храбър рицар, а ти трябваше да се влюбиш в една опърничава, упорита еврейка! Кълна се в светата литургия, мисля, че старият Лукъс Боманоар право е отгатнал, като поддържа, че тя те е омагьосала.

— Лукъс Боманоар ли! — възкликна Боа Жилбер укоризнено. — Такива ли са предпазните ти мерки, Малвоазен? Нима си допуснал този оглупял старик да разбере, че Ребека е в прецепторията?

— Та какво можех да сторя? — рече прецепторът. — Направих всичко, което ми бе възможно, за да остане тайната ти скрита, но някой я е издал, дали дяволът или някой друг, само дяволът знае. Но завъртях работата, доколкото можах. За тебе няма опасност, ако се откажеш от Ребека. Тебе той съжалява като жертва на магьосническа измама. Тя е вещица и като такава трябва да пострада.

— Бога ми, няма да допусна тя да пострада! — извика Боа Жилбер.

— Бога ми, тя трябва да пострада и така ще стане! — каза Малвоазен. — Нито ти, нито някой друг може да я спаси. Лукъс Боманоар е постановил, че смъртта на една еврейка ще бъде достатъчно голямо жертвоприношение, за да изкупи всички любовни прегрешения на рицарите-тамплиери. А ти знаеш много добре, че не му липсва нито власт, нито воля, за да изпълни едно толкова разумно и набожно начинание.

— Нима бъдещите поколения ще повярват, че някога е съществувал такъв; — глупав фанатизъм! — каза Боа Жилбер, като крачеше напред-назад из стаята.

— Не зная какво може да вярват — отвърна Малвоазен спокойно. — Но зная много добре, че днес, в наши дни, деветдесет и девет на сто от духовниците и миряните ще кажат „Амин!“ на присъдата на Великия магистър.

— Ха, намислих го! — каза Боа Жилбер. — Алберт ти си мой приятел. Тя ще избяга с твоето мълчаливо съгласие, Малвоазен. Ще я преместя в някое по-сигурно и по-тайно място.

— И да искам, не мога — бе отговорът му — Сградата е пълна с прислужници на Великия магистър и други, които са му предани. И, право да си кажа, брате, не ми се ще да се заловя с тебе в тази работа, дори да се надявах, че всичко ще излезе на добър край. Достатъчно много вече съм рискувал заради тебе. Нямам намерение да ми връчат присъда за понижение, нито да загубя прецепторията си заради някакво начервено парче еврейска плът и кръв. А ти, ако слушаш съветите ми, ще се откажеш от този лов, който наникъде не те извежда, и ще пуснеш сокола си по друга плячка. Помисли си, Боа Жилбер, сегашният ти чин, бъдещите ти почести, всичко зависи от мястото ти в ордена. Ако упорстваш и не се откажеш от любовта си към Ребека, ще дадеш на Боманоар правото да те изключи и той не ще изпусне такъв случай. Той ревниво пази жезъла, който държи в разтрепераната си ръка, и знае, че ти протягаш смелата си десница към него. Той непременно ще те разсипе, ако му дадеш един толкова хубав повод — да защитиш една еврейка-магьосница. Остави го да си решава, както знае, защото не можеш да му се наложиш. Когато здраво хванеш жезъла в ръката си, можеш да галиш дъщерите на Юда или да ги гориш, според каквото ти е настроението.

— Малвоазен — каза Боа Жилбер, — ти си безчувствен…

— Приятел — побърза да допълни прецепторът вместо някоя по-лоша дума, която Боа Жилбер навярно щеше да изрече. — Безчувствен, хладнокръвен приятел съм аз и затова по-годен да ти давам съвети. Казвам ти още веднъж, не можеш да спасиш Ребека. Казвам ти още веднъж, ти можеш само да загинеш с нея. Върви сега и се представи на Великия магистър. Хвърли се в краката му и кажи…

— Бога ми, не в краката му! Но ще кажа на брадата на този глупак…

— Кажи тогава на брадата му — продължи Малвоазен спокойно, — че си лудо влюбен в тази пленница еврейка. И колкото повече му говориш за любовта си, толкова по ще бърза той да й тури край, като осъди на смърт красивата? магьосница. А ти, хванат на местопрестъплението с признанието си за грях, който е в разрез с положената от тебе клетва, не може да очакваш никаква помощ от страна на братята и ще трябва да се откажеш от всичките си блестящи надежди за слава и власт, и ще вдигнеш сегиз-тогиз копието си като наемник в някоя дребна разпра между Фландрия и Бургундия.

— Право казваш, Малвоазен — рече Брайън де Боа Жилбер, след като поразмисли. — Няма да дам на този престарял фанатик възможност да се постави в по-благоприятно положение спрямо мен. А що се отнася до Ребека, тя не заслужава да излагам и своя сан, и честта си заради нея. Ще скъсам с нея. Да, ще я оставя на съдбата й, освен ако…

— Не поставяй никакви условия на мъдрото си и твърде необходимо решение — каза Малвоазен. — Жените са само играчките, с които се забавляваме, в часовете на развлечение. Амбицията — ето сериозното занимание в живота ни. По-добре хиляди такива крехки играчки като тази еврейка да загинат, отколкото мъжествената ти стъпка да се спре пред блестящата кариера, която се разкрива пред теб! Засега си отивам и не бива никой да ни види в интимен разговор. Трябва да наредя да приготвят залата за съда.

— Какво! — извика Боа Жилбер. — Толкова скоро?

— Да — отвърна прецепторът, — процедурата е бърза, когато съдията е предрешил присъдата.

— Ребека — каза Боа Жилбер, когато остана сам, — ти, изглежда, скъпо ще ми струваш. Защо не мога да те изоставя на съдбата ти, както препоръчва този хладнокръвен лицемер? Ще направя едничко усилие да те спася. Но пази се от неблагодарността! Защото, ако пак ме отритнеш, отмъщението ми не ще бъде по-малко от любовта ми. Не бива да се излага животът и честта на Боа Жилбер, където единствената му награда е презрението и упрекът.

Прецепторът едва се бе разпоредил за залата, когато при него дойде Конрад Мон-Фиче да му съобщи решението на Великия магистър веднага да започне съденето на еврейката-магьосница.

— Това трябва да е сън — каза прецепторът. — Та ние имаме много лекари евреи и не ги наричаме магьосници, макар да лекуват по чудотворен начин.

— Великият магистър не е на това мнение — каза Мон-Фиче. — И да ти кажа съвсем откровено, Алберт, без разлика дали е вещица, или не, по-добре е тази нещастна девойка да умре, отколкото орденът да загуби Брайън де Боа Жилбер или пък орденът да бъде разстроен от вътрешни несъгласия. Ти знаеш колко висок сан заема той, знаеш как се слави с военните си подвизи. Известно ти е колко ревностни последователи има между нашите братя. Но всичко това няма да му помогне пред Великия магистър, ако реши, че Брайън е съучастник, а не жертва на тази еврейка. Дори душите на дванадесетте племена на Израиля да бяха събрани само в нейното тяло, по-добре би било тя да загине сама, отколкото и Боа Жилбер да сподели съдбата й.

— Ей, сега го увещавах да я изостави — каза Малвоазен. — Но все пак има ли достатъчно основания, за да бъде осъдена тя като магьосница? Няма ли Великият магистър да промени решението си, като види колко слаби са доказателствата?

— Те трябва да се подсилят, Алберт — отвърна Мон-Фиче, — трябва да се подсилят. Разбираш ли какво искам да кажа?

— Разбирам — отвърна прецепторът, — нито пък бих се поколебал да направя каквото и да било за преуспяването на ордена. Но много малко време имаме, за да намерим подходящи доказателства.

— Малвоазен, трябва да се намерят такива доказателства — каза Конрад. — Това ще бъде от полза и за ордена, и за тебе. Темпълстоу е бедна прецептория. Тази в Мезон Дьо е двойно по-богата. Известно ти е какво влияние имам пред стария ви началник. Намери хора, които биха свършили работата, и ставаш прецептор на Мезон Дьо в плодородното графство Кент. Какво ще кажеш?

— Между хората, които дойдоха тук с Боа Жилбер — рече Малвоазен, — двама души познавам много добре. Те бяха слуги на брат ми Филип де Малвоазен, после преминаха на служба у Фрон де Бьоф. Може да знаят някои случаи, когато тази жена се е проявявала като магьосница.

— Върви веднага да ги намериш. Имай пред вид, ако някоя и друга жълтица би поизострила паметта им, дай им.

— И за по-малко биха се заклели, че родната им майка е вещица — каза прецепторът.

— Бързай тогава — подкани го Мон-Фиче. — Процесът почва по обед. Не съм виждал началникът ни толкова да бърза, откакто осъди на изгаряне Хамед Алфаги, покръстен мюсюлманин, който по-късно се отказа от новата си вяра.

Тежката камбана на замъка бе ударила дванадесет, кога — то Ребека чу трополене на стъпки по тайната стълба, която водеше до стаята й. По шума личеше, че са няколко души, което по-скоро я зарадва, защото всяко зло, което би могло да я сполети, не я плашеше, както посещенията на свирепия и страстен Боа Жилбер. Вратата се отключи и в стаята влязоха Конрад и прецепторът Малвоазен, придружени от четирима пазачи, облечени в черно, с алебарди в ръка.

— Дъщеря на прокълнато племе! — каза прецепторът. — Стани и ни последвай!

— Къде ще ме водите — попита Ребека — и с каква цел?

— Девойко — отвърна Конрад, — не се полага да задаваш въпроси, а да се подчиняваш. Все пак бъди известена, че ще бъдеш изправена пред съда на Великия магистър на светия ни орден, където ще отговаряш за злодеянията си.

— Хвала на бога Аврамов! — възкликна Ребека и набожно скръсти ръце. — Името на съдия, макар и враждебно настроен към моя народ, е за мене име на закрилник. На драго сърце ще ви последвам. Разрешете ми само да се забуля.

Бавно и тържествено слязоха по стъпалата, преминаха дългия коридор и през сгъващи се врати влязоха в голямата зала, която Великият магистър временно бе превърнал в съдебна зала.

Долният край на просторното помещение бе изпълнен с оръженосци и селяни, които не без затруднение сториха път на Ребека, придружена от прецептора и Мон-Фиче и последвана от пазачите с алебарди, за да може тя да отиде до определеното й място. Като минаваше през тълпата със скръстени ръце и сведена глава, някой пъхна в ръката й късче хартия, което тя прие почти несъзнателно и продължи да го държи, без да пречете съдържанието му. Увереността че всред това внушително събрание все пак има някой приятел, й даваше смелост да се огледа и да разбере пред кого бе доведена. И така тя обхвана с поглед залата, която ще се постараем да опишем в следващата глава.