Уолтър Скот
Айвънхоу (38)

ГЛАВА XXXV

Ни тигър разярен в хиркански лес,

ни гладен лъв, за плячка що се бори,

не е по-страшен от жарта свирепа

на фанатизъм див…

Разказът ни сега се връща при Исак от Йорк. Възседнал муле, подарено му от разбойника, и придружен от двама високи селяни, които бяха негови водачи и същевременно пазачи, евреинът бе потеглил за прецепторията в Темпълстоу, за да се опита да освободи дъщеря си. Прецепторията бе само на един ден път от разрушения замък Торкилстън и той се надяваше да стигне там преди мръкване. След като освободи водачите си на края на гората и ги възнагради с по един сребърник, той продължи нататък със скорост, каквато му позволяваше голямата му умора. Но силите му го изоставиха още когато бе на четири мили от прецепторията. Остри болки пронизаха гърба и крайниците му, а след като телесните мъки засилиха големите му душевни страдания, той се видя в невъзможност да продължи по-далеч от едно малко пазарно градче, където живееше един равин, изтъкнат медик и добър негов познат. Натан бен Израел прие изстрадалия си сънародник с предписаната по закона им любезност, която евреите винаги проявяваха един към друг. Той настоя Исак да си почине и му даде най-добрите за онова време лекарства срещу треската, която след толкова ужаси, умора, терзания и скръб бе повалила нещастния старик.

На следното утро, когато Исак се готвеше да стане и да продължи пътя си, Натан се възпротиви в качеството си на негов домакин и лекар. Това можело да му струва живота — казваше той. Но Исак отвърна:

— Това, което ме кара да отида в Темпълстоу още сега, е по-важно от живота и смъртта.

— В Темпълстоу! — извика изненадан неговият домакин. Той отново премери пулса му, после си промърмори:

— Треската му е попреминала, но сякаш умът му е разстроен и той не е съвсем на себе си.

— А защо не в Темпълстоу? — попита неговият пациент. — Съгласен съм, Натане, че той е дом на хора, за които презрените чада на обетованата земя са само пречка и трън в очите. Но тебе ти е известно, че важни търговски въпроси понякога ни карат да спохождаме тези кръвожадни назаряни-войници и да посещаваме прецепториите на тамплиерите, както и командориите^[1] на рицарите-хоспиталиери, както ги наричат.

— Знам — каза Натан, — но знаеш ли, че Лукъс де Боманоар, началникът на техния орден, когото наричат Велик магистър, сега се намира в Темпълстоу?

— Не, не знаех — отвърна Исак. — В последните писма братята ни в Париж ни съобщиха, че бил там и молел Филип за помощ срещу султан Саладин.

— Оттам дошъл в Англия за братята от ордена му — каза бен Израел. — Той идва сред тях със здрава, протегната десница, за да ги надзирава и наказва. Лицето му гневно гледа на онези от тях, които са нарушили дадената клетва, и велик е страхът на тези синове на Велиала. Не може да не си чувал името му!

— Много добре ми е известно — рече Исак. — Християните считат този Лукъс Боманоар за човек, който е готов да убива за всеки параграф на назарянските закони. Нашите братя го наричат свиреп убиец на сарацините и жесток тиранин към чадата на обетованата земя.

— Имат право така да го наричат — отговори Натан лекарят. — Други тамплиери могат да се отклонят от намеренията си, подтиквани от жаждата си за удоволствие или ако ги подкупят с обещания за злато и сребро. Но Боманоар е човек от по-друго тесто — той мрази чувствеността, презира богатството и се стреми към онова, което наричат короната на мъченичеството — дано богът на Якова бързо му я прати, на него и всички останали! Този горд човек е разперил тежката си десница най-вече над чадата юдейски, както свети Давид над Исав, брата на Яков, и за него убийството на евреин е жертвоприношение, еднакво благовонно като смъртта на сарацинец. Той дори е казал безбожни и неверни неща за лечебните свойства на нашите лекарства, като че ли са оръжие на сатаната — дано бог го накаже!

— И въпреки всичко — рече Исак — аз трябва да се представя в Темпълстоу, макар лицето му да е заприличало на огнена пещ, опалена седем пъти.

Тогава той обясни на Натан причината за спешното си пътуване. Равинът го изслуша с интерес и изрази съчувствието си по еврейски обичай, като разкъса дрехите си и каза:

— О, дъще моя! О, дъще моя! Тежко на красавицата на Сион! Тежко на робството на Израел!

— Сега виждаш в какво положение се намирам и че не мога да се бавя — продължи Исак. — Може пък присъствието на този Лукъс де Боманоар, техния началник, да отклони Брайън де Боа Жилбер от злото, което замисля, и тогава той може би ще ми върне любимата ми дъщеря Ребека.

— Иди — каза Натан бен Израел, — прояви мъдрост, защото мъдростта помогна на Данаил в ямата на лъвовете, в която го хвърлиха. Пожелавам ти успех, нека нещата се развият, както ти искаш. Все пак, ако е възможно, гледай да не се срещнеш с Великия магистър, защото нищо не му доставя по-голямо удоволствие, отколкото по всяко време на деня да позори народа ни. Може би, ако ти се удаде да говориш насаме с Боа Жилбер, по-лесно да успееш да го убедиш. Защото разправят, че сред проклетите назаряни в прецепторията има разногласие — дано се провалят съвещанията им и да бъдат опозорени! Но сетне, брате, непременно се върни при мен, все едно, че се връщаш в бащиния си дом, и ми кажи как е минала цялата работа. От сърце се надявам, че ще доведеш със себе си Ребека, ученичката на мъдрата Мириам, чиито лечения християните клеветят, като изкарват, че са плод на черна магия.

Исак се прости с приятеля си и един час по-късно се озова пред прецепторията Темпълстоу.

Тази обител на тамплиерите се намираше сред хубави ливади и пасища, които бившият набожен прецептор бе дарил на ордена. Беше здрава и добре укрепена сграда — нещо, което тези рицари никога не пренебрегваха — което бе особено необходимо през смутните времена в Англия. Двама души, облечени в черно и въоръжени с алебарди, пазеха подвижния мост, а други в същите мрачни ливреи сновяха напред-назад по стените с бавен погребален ход и приличаха много повече на привидения, отколкото на войници. Низшите чинове на ордена носеха черно облекло, откакто се разбра, че в планините на Палестина са се събрали много лъжливи братя с бели одежди като на рицарите и оръженосците, които наричали себе си тамплиери, но с поведението си позорели ордена. От време на време някой рицар прекосяваше двора в дългата си бяла мантия, с наведена на гърдите глава и скръстени ръце. Ако случайно се срещнеха, те си разменяха бавен, тържествен и безмълвен поздрав. Защото такъв бе редът на ордена им, основавайки се на светите писания — „В многословие не ще избегнеш греха“ и „Езикът е властен над живота и смъртта“. Накратко казано, строгата, аскетична дисциплина на ордена, която от толкова време бе заменена със снизходително отношение към разточителството и разврата, сякаш внезапно бе възстановена под зоркото око на Лукъс Боманоар.

Исак се спря пред портата, за да помисли как да си осигури най-добър прием. Той много добре съзнаваше, че възраждащият се фанатизъм на ордена нямаше да бъде по-малко опасен за нещастното му племе, отколкото развратът им; че в единия случай предмет на омраза и преследване щеше да бъде неговата религия, а в другия — богатството му би го изложило на безпощадно подтисничество.

Междувременно Лукъс Боманоар се разхождаше в една градинка на прецепторията, разположена в пределите на външните укрепления, и водеше сериозен и поверителен разговор с един брат от ордена си, който бе дошъл с него от Палестина.

Великият магистър бе човек в напреднала възраст, както свидетелстваха дългата му посивяла, брада и рунтавите му посивели вежди, надвиснали над очи, чийто плам годините не бяха успели да угасят. Някога страшен воин, слабите му, строги черти още бяха запазили свиреп войнствен израз; аскет и фанатик, той носеше отпечатъка на дългото изнурително въздържание и духовната гордост на самодоволния. В строгите черти на лицето му се примесваше нещо поразително и благородно, което навярно се дължеше на важната роля, която високият му пост му налагаше да играе сред монаси и принцове, и на върховната власт, която упражняваше над храбрите рицари от благородно потекло, обединени под законите на ордена. Той беше Висок на ръст и въпреки възрастта си и дългите години на труд ходеше изправен и с величествена походка. Бялата му мантия от плат, наречен по онова време бърел и ушита точно по мярка с характерния за ордена осмоъгълен кръст от червен плат на лявото рамо, падаше в строги и правилни дипли, според предписанията на самия св. Бернард. Никаква катерича кожа, нито хермелин украсяваха дрехата му. Но от уважение към възрастта му, а това бе разрешено от устава на ордена, дрехата на Великия магистър бе подплатена и украсена с мека агнешка кожа, обърната навън. Това бе най-голямото отклонение от правилника, което Великият магистър можеше да си позволи, защото по онова време кожите се смятаха за най-голям лукс в облеклото. В ръката си държеше особен абак или жезъл, символ на поста му, който обикновено се дава на тамплиерите, с широка закръглена горна част, на която бе издълбан кръстът на ордена в средата на кръг или орл, както го наричаха херолдите. Неговият другар, който придружаваше тази важна особа, носеше почти същото облекло, но крайната му почтителност към неговия началник показваше, че помежду им не съществува никакво друго равенство. Прецепторът, защото такъв бе неговият ранг, не ходеше редом с Великия магистър, а на малко разстояние зад него, достатъчно, за да може последният да му говори, без да обръща глава.

— Конрад — говореше Великият магистър, — скъпи мой другарю в битки и трудности, само на твоето вярно сърце мога да доверя скърбите си. Само на теб мога да кажа колко често, откакто дойдох в това кралство, съм пожелавал да изчезна и да се преселя при праведните. Как не видях едно нещо в Англия, което да радва окото ми, освен гробниците на нашите братя под тежкия покрив на църквата на тамплиерите в онази горда столица. „О, храбри Робърт де Poe!“ — възкликнах тайно, когато гледах статуите на добрите воини на кръста върху гробниците им. „О, достойни Уилиъм де Марешал! Отворете мраморните си килии и приемете при вашия покой един изнурен брат, който би предпочел да се бори със сто хиляди езичници, отколкото да бъде свидетел на упадъка на светия ни орден!“

— Вярно казвате — отвърна Конрад Мон-Фиче, — това е самата истина, уви. И нередностите на нашите братя в Англия са дори по-груби, отколкото на братята във Франция.

— Защото са по-богати — отговори Великият магистър. — Ще те моля за снизхождение, брате, ако сам се хваля. Ти знаеш какъв живот съм водил, как съм спазвал всяко правило на нашия орден, преборвайки се със сатанински духове и с дяволи в човешка плът, как повалях ревящия лъв, който броди навред и търси да разкъса и погълне някого. Повалях го като добър рицар и набожен духовник, където и да го срещна, както ни завеща свети Бернард в четиридесет и петата точка на нашия правилник^[2]. Но кълна се в името на Светия храм. Ревността, която погълна цялото ми същество, целия ми живот, нещо повече, нервите и мозъка на костите ми — в името на същия този Свят храм ти се кълна, че освен тебе и неколцина други, които още спазват стария строг ред на нашия орден, не виждам хора, които бих могъл, без да насиля душата си, да свържа с това свято име. Какво изискват нашите закони и как ги изпълняват нашите братя? Те не бива да се гиздят със суетня, светски украшения, да носят пера на шлемовете си, да имат злато по стремената и юздечката. А сега по-пищно издокарани от бедните воини на храма никъде няма да срещнеш! По нашите закони им е забранено да ходят на лов със соколи, да стрелят по животни с лък или арбалет, да отговарят с вик на ловджийски рог или да пришпорват коня си по дивеч. А сега, има ли някъде обикновен лов или лов със соколи, или всякакъв вид празен спорт по горите и реките, тамплиерите са винаги между първите, готови да участвуват във всички тези празни суети! Всякакво четиво им е забранено, могат да четат само каквото разреши техният началник. Позволява им се само по време на храненето да слушат рецитации на свети текстове. А то какво! Ушите им само чакат да се подчинят на някой глупав менестрел, а очите им да разгадават безсъдържателни романи. Заповядано им бе да изкореняват магията и всякаква ерес. А ето, сега ги обвиняват, че изучават прокълнатите кабалистични тайни на евреите и магията на сарацините поганци. Предписана им бе проста храна — корени, чорби, каши, месо само три пъти седмично, защото постоянното ядене на месо причинява позорно рушение на тялото, а всъщност трапезите им се огъват от изискани гозби. Предвиждаше се да пият вода. А сега всеки гуляйджия се хвали, че можел да пие като тамплиер. Та същата тази градинка, в която изобилстват редки билки и дървета, изпратени от далечни източни страни, по би подхождала за харема на някой емир-неверник, отколкото за местенце, определено от монаси-християни за отглеждане на скромни билки. Ах, Конрад! Да можехме да кажем, че с това се изчерпва отслабването на дисциплината! Тебе ти е добре известно, че на нас ни бе забранено да приемаме набожните жени, които първоначално се числяха като сестри в нашия орден, защото, както гласи четиридесет и шестата глава, Исконният враг е отклонил мнозина от правилния път за рая само защото са общували с жени. Нещо повече, в последната глава, която е, тъй да се каже, завършек, поставен от блажения основател на нашия орден, на пречистото и неопетнено учение, което той ни завеща, в тая глава ни се забранява да целуваме дори майка си и сестрите си: ut omnium mulierum fugiantur oscula^[3]. Срам ме e да говоря, срам ме е дори да помисля за покварата, която ни залива досущ като потоп. Духовете на нашите пречисти основатели, духовете на Хю де Пайен и Годфри де сент Омер и на пресветите седем души, които за пръв път се събраха, за да посветят живота си в служба на Храма, дори тези духове са смутени и не могат спокойно да се наслаждават на рая. Виждал съм ги, Конрад, нощно време във виденията си: светите им очи ронеха сълзи заради греховете и лудостта на техните братя и за гнусния и позорен разкош, в който живеят. „Боманоар — ми казват те, — ти спиш, събуди се! На Храма е легнало петно, ярко и гнусно като петно, останало от докосването на прокажен по стените на заразените домове в старо време. Воините на Кръста, които трябва да избягват погледите на жени като погледа на базилиска^[4], живеят открито в грях не само с жени от собствената си раса, но и с дъщерите на проклетите поганци и на още по-проклетите евреи. Боманоар, ти спиш! Вдигни се и защити делото ни! Убий грешниците, както мъжете, така и жените! Хвани главнята на Финей!“ Видението изчезна, Конрад, но като се събудих, все още чувах дрънченето на доспехите им и сякаш още виждах как се развяват белите им мантии. Както ми наредиха, тъй ще постъпя: решен съм да изчистя петното на Храма. И нечистите камъни, заразени от проказа, ще махна, ще ги изхвърля навън от зданието.

— Все пак помисли си добре, свети отче — каза Мон-Фиче, — заразата е проникнала дълбоко с течение на времето, станала е обичайно нещо. Гледай да действаш предпазливо в реформите си, както е справедливо и разумно.

— Не, Мон-Фиче — отвърна строгият старец. — Аз трябва да действам рязко и внезапно. Сега се решава съдбата на ордена. Трезвостта, предаността и набожността на нашите предшественици ни спечелиха мощни приятели; нашата надменност, богатствата ни, охолството, в което живеем, станаха причина срещу нас да се надигат силни врагове. Трябва да изхвърлим тези богатства, които изкушават принцове; трябва да се откажем от надменността си, която ги дразни; трябва да премахнем разюздаността сред нашите братя, която възмущава целия християнски свят! Иначе — помни ми думите — орденът на тамплиерите ще бъде разрушен из основи и името му ще бъде забравено от народите.

— Бог да ни предварди от подобно нещастие! — каза прецепторът.

— Амин — заключи Великият магистър тържествено. — Но трябва да заслужим неговата помощ. Казвам ти, Конрад, че нито небесните, нито земните сили ще търпят повече злините на това поколение. Сведенията ми са достоверни — почвата, на която се издига нашата сграда, вече не е здрава и всяка притурка към сградата на нашето величие само ще допринесе за по-скорошното й сгромолясване. Трябва да се върнем назад, да се покажем верни защитници на кръста, като жертваме за званието си не само кръвта и живота си, не само сластолюбието и пороците си, но и охолството, удобствата и естествените си чувства. Трябва да действаме като хора, убедени, че много от удоволствията, които може да са законни за другите, са забранени на заклетия воин на Храма.

Точно тогава в градината влезе един оръженосец, облечен в износени дрехи — кандидатите за този монашески орден носеха като послушници захвърлените остарели дрехи на рицарите, — и с дълбок поклон застана мълчаливо пред Великия магистър и зачака разрешение да каже по каква работа идва.

— Не ти ли прави по-добро впечатление — каза Великият магистър, — като гледаш този Дамян, облечен в дрехи, които изразяват християнско смирение, да застава пред началството си в почтително мълчание? А едва преди два дни същият този глупак бе издокаран в шарена дреха, наперен и горд като папагал! Говори, Дамяне, разрешавам ти. Какво имаш да ми кажеш?

— Пред портата има един евреин, който иска да говори с брата Брайън де Боа Жилбер, благородни и свети отче — каза оръженосецът.

— Добре стори, че ми съобщи — отвърна Великият магистър. — В наше присъствие един прецептор е като обикновен брат на нашия орден, който няма право да ходи, където си иска, а трябва да изпълнява волята на своя Магистър, както се казва в устава: „Щом ме чу, той ме послуша“. Особено важно е за мен да науча какво върши този Боа Жилбер — добави той, обръщайки се към събеседника си.

— Той минава за храбър и доблестен — каза Конрад.

— С право го считат за храбър — продължи Великият магистър. — Само по храбростта си не сме изпаднали по-долу от предшествениците си, героите на Кръста. Но брат Брайън стана член на нашия орден като мрачен и разочарован човек, подтикнат, струва ми се, да приеме обета ни и да се откаже от света не защото душата му искрено го желае, а като човек, когото някакво дребно недоволство тласка към покаяние. Оттогава той стана активен и сериозен агитатор, недоволник, интригант и водач на онези, които оспорват нашата власт, без да държи сметка, че властта се дава на Магистъра именно чрез символа на жезъла и тоягата — жезъла, за да подкрепя слабите, а тоягата, за да изправя грешките на провинилите се. Дамяне — продължи той, — доведи евреина при мен.

Оръженосецът се оттегли с дълбок поклон и се върна няколко минути по-късно, като водеше Исак от Йорк. Дори гол роб, въведен при могъщ принц, не би се доближил до трона му с по-голямо благоговение и ужас, отколкото прояви сега Исак, когато се приближаваше до Великия магистър. Като стигна на три ярда разстояние от него, Боманоар направи знак с жезъла си да не се доближава повече. Евреинът коленичи на земята и я целуна в знак на почит; сетне се изправи и застана пред тамплиерите със скръстени на гърди ръце и наведена глава, в поза на пълно покорство, както е възприето за робите в Ориента.

— Дамяне — обърна се към него Великият магистър, — оттегли се и нареди да има наблизо стража, за да дойде, щом я повикам. Не пускай никого в градината, преди да се оттеглим ние.

Оръженосецът се поклони и се оттегли.

— Евреино — продължи надменният старец, — запомни добре думите ми. Не подобава на човек с моето положение да говори, по-продължително с теб, нито пък да си хаби думите и времето за когото и да било. Затова отговаряй накратко на въпросите, които ще ти задам, и казвай само истината. Защото, ако изкривиш езика си пред мен, ще наредя да го изтръгнат от безверните ти челюсти.

Евреинът тъкмо се канеше да отговори, но Великият магистър продължи:

— Мълчи, невернико! Нито една дума в наше присъствие, само в отговор на въпросите ни. Каква работа имаш с нашия брат Брайън де Боа Жилбер?

Исак едва поемаше дъх от ужас и от колебание. Ако му разправи всичко, той би могъл да сметне, че тази история позори ордена. От друга страна, ако не му каже, нямаше никаква надежда да освободи дъщеря си. Боманоар схвана, че човекът е смъртно уплашен и благоволи да го успокои донякъде.

— Няма какво да се страхуваш за жалкия си живот, евреино — каза той, — стига да говориш открито. Още веднъж те питам, каква работа имаш с Брайън де Боа Жилбер?

— Нося писмо, ваше високопреподобие — взе да заеква евреинът, — писмо за този добър рицар от игумена Еймър от абатството Жорво.

— Не ти ли казах, че това са наистина лоши времена, Конрад? — каза Магистърът. — Цистерциански приор праща писмо до един воин на храма и не може да намери по-подходящ пратеник от неверник евреин. Дай ми писмото.

Евреинът с разтреперани ръце дръпна гънките на армейската си шапка, където бе поставил плочките на абата, за да бъдат на по-сигурно място, и понечи да се приближи, приведен, протягайки ръка към страшния си следовател.

— Назад, куче! — викна Великият магистър. — Аз докосвам безверници само с меча си. Конрад, вземи писмото от евреина и ми го дай.

Боманоар, вече в притежание на плочките, внимателно ги огледа отвън и едва тогава се залови да разшива конците, които ги прикрепваха.

— Свети отче — поде Конрад, намесвайки се, макар и много почтително, — нима ще счупиш печата?

— Да не мислиш, че няма! — отвърна намръщено Боманоар. — Нали в четиридесет и втора глава е казано de lectione literarum^[5], че никой тамплиер няма право да получава писма, та ако ще да е от баща си, без да съобщи за това на Великия магистър и без да го прочете в негово присъствие?

После той набързо прочете писмото, като по лицето му се изписа изненада и ужас; прочете го отново по-бавно; сетне го подаде на Конрад с една ръка и почуквайки леко с другата, възкликна:

— Ето за какви хубави работи намира един християнин да пише на друг; при това и двамата са високопоставени духовници! Кога ще дойдеш ти с веялките си — рече той тържествено, поглеждайки към небето, — за да прочистиш гумното?

Мон-Фиче взе писмото от Магистъра с явното намерение да го прочете.

— Чети го на глас, Конрад — каза Великият магистър, — а ти — обърна се той към Исак — внимавай какво пише в него, защото ще те разпитаме във връзка с това писмо.

Конрад прочете писмото, което гласеше, както следва:

„Еймър, по божия милост абат на цистерцианския манастир «Св. Мария» от Жорво, пожелавам на сър Брайън де Боа Жилбер, рицар от светия орден на Храма, здраве, наред с щедрите дарове на цар Бакхус и на лейди Венера. Що се отнася до положението ни в настоящия момент, драги брате, ние сме пленници в ръцете на известни безбожници, хора вън от закона, които дръзнаха да задържат нашата особа и да ни искат откуп. Чрез тези хора се научихме за нещастието, което сполетя Фрон де Бьоф, и също така, че ти си избягал с онази красива чародейка — еврейката, чиито черни очи те омагьосаха. Искрено се радваме, че си в безопасност. Все пак те молим да бъдеш предпазлив по въпроса за тази втора магьосница от Аендор. Защото по частен път имаме сведения, че вашият Велик магистър, който пет пари не дава за алени бузи и черни очи, щял да дойде от Нормандия, за да понамали веселието ви и да изправи прегрешенията ви. Ето защо те молим най-настоятелно да внимаваш и да бъдеш винаги нащрек, както гласи светото писание Invenientur vigilantes^[6]. А богатият евреин Исак, от Йорк, баща на Ребека, след като измоли от мен писмо, с което да се застъпя за него, получи от мен тези плочки, в които най-сериозно те съветвам и, тъй да се каже, те умолявам, да поискаш откуп за девойката, като имаш пред вид, че той ще ти брои от кесиите си достатъчно, за да намериш петдесет девойки при по-безопасни условия; очаквам да получа и аз полагаемата ми се част, когато се съберем на гуляй, като верни братя, без да забравяме и чашката. Защото в писанието се казва Vinum Laetificatcor hominis^[7]; и още: Rex delec-tabitur pulchritudine tua^[8].

До тази весела среща, сбогом. Написано от свърталището на крадците приблизително по време на утринните молитви.

 

Еймър, Абат св. М. от Жорво.

 

П.П. Златният ти гердан не остана дълго в мои ръце и сега е около врата на един разбойник — крадец на елени. На него ще виси свирката, с която той ще вика ловджийските си кучета.“

— Какво ще кажеш за това писмо, Конрад? — попита Великият магистър. — Свърталище на крадци! Съвсем подходящо жилище за такъв игумен! Нищо чудно, че ни удря ръката божия, че в Палестина отстъпваме град след град, педя по педя земя на неверниците, щом имаме духовници като този Еймър. Интересно, какво иска да каже с тази „втора магьосница от Аендор“? — добави той малко настрана на своя довереник.

Конрад бе по-добре запознат от началството си с жаргона на галантността, може би от личен опит. Затова той изтълкува пасажа, който затрудни Великия магистър, и му каза, че с такива изрази си служат светските мъже, за да назоват жените, с които имат незаконни любовни връзки. Но това обяснение не задоволи фанатика Боманоар.

— Тук се крие нещо повече, отколкото предполагаш, Конрад; твоята наивност не може да се справи с дълбоката бездна на порока. Ребека от Йорк бе ученичка на онази Мириам, за която си чувал. Сега ще чуеш как самият евреин ще го потвърди. — И като се обърна към Исак, той каза на висок глас: — Значи, дъщеря ти е пленница на Брайън де Боа Жилбер?

— Така е, достопочтени господине — взе да заеква горкият Исак, — и какъвто откуп може да плати един бедняк, за да бъде тя освободена…

— Млъкни! — каза Великият магистър. — Дъщеря ти се е занимавала с изкуството да лекува, нали?

— Да, милостиви господине — отвърна евреинът малко по-самоуверено. — Ще намерите и рицари, и селяни, земевладелци и васали, които благославят чудната й способност, дарена от небето. Мнозина са тия, които могат да свидетелстват, че тя ги е излекувала с изкуството си, когато всякакви други средства, познати на хората, са се оказвали неуспешни. Но тя бе благословена от бога на Яков.

Боманоар се обърна към Мон-Фиче със зловеща усмивка.

— Виждаш ли, брате — каза той, — виждаш ли измамата на всеунищожаващият враг! Ето с какви примамки лови душите, предлагайки им кратко съществувание тука на земята в замяна на вечно щастие след смъртта. Добре казва святото ни правило — Semper percutiatur leo^[9]. Да се опълчим срещу лъва! Долу разрушителя! — викна той, размахвайки своя мистичен жезъл, сякаш за да предизвика силите на мрака. — Дъщеря ти без съмнение прави чудеса — продължи той, като заговори отново на евреина — с думи и знаци, с тайнствени сили, с амулети и други кабалистични потайности.

— Не, свети и храбри рицарю — отвърна Исак, — главно с един чудотворен балсам.

— От кого научи тя тайната му? — попита Боманоар.

— Тайната й бе предадена от Мириам, една мъдра стара жена от нашето племе — отговори Исак неохотно.

— Ах ти, лъжливи евреино! — възкликна Великият магистър. — Не беше ли тя същата вещица Мириам, чиито ужасни магии са известни в целия християнски свят? — продължи възбудено той, като се кръстеше. — Тялото й бе изгорено на клада, а пепелта разпръсната във всички посоки на вятъра. Нека това се случи с мен и с моя орден, ако не постъпя по същия начин с ученичката й, дори по-лошо! Ще я науча аз да омагьосва и да изрича заклинания над воините на благословения Храм! Хей, Дамяне, изхвърли този евреин вън от портата; ако се съпротивлява или понечи да се върне, убий го. С дъщеря му ще постъпим, както повелява християнският закон и собственият ни висок сан.

Така горкият Исак бързо бе изведен и изхвърлен от прецепторията, без да обърнат и най-малко внимание на молбите, дори на предложенията му. Не му оставаше нищо друго, освен да се върне в дома на равина и да се помъчи по начини, посочени от него, да разбере какво смятаха да правят с дъщеря му. Досега той се страхуваше за нейната чест; сега дойде ред да трепери за живота й. Междувременно Великият магистър заповяда прецепторът на Темпълстоу да се яви при него.