Уолтър Скот
Айвънхоу (36)

ГЛАВА XXXIII

Вий, най-добрите войни,

кажете ми Тит Ларций как живее.

 

Марций:

 

Като човек, що само заповеди дава,

едни на смърт осъжда, други на изгнание,

едни със откуп пуска, други опрощава,

а някои заплашва.

ШЕКСПИР — „КОРИОЛАН“

По чертите и обноските на пленения игумен личеше многостранна смесица от накърнено честолюбие, смутена превзетост и физически страх.

— Е, какво значи това, господа? — попита той с глас, в който се долавяха всички тези вълнения. — Що за ред сте възприели? Турци ли сте или християни, че се отнасяте така с духовно лице? Знаете ли какво значи manus imponere in servos Domini?^[1] Задигнахте писмата ми, разкъсахте дългата ми пелерина с интересна изрязана дантела, която би могла и на кардинал да послужи. Да е друг в моето положение, веднага щеше да excommunicabo vos^[2]. Но аз съм благодушен човек и ако заповядате да доведат конете ми, ако освободите моите братя и възстановите книжата ми, ако ми наброите с най-голяма бързина сто крони, които да изразходвам за литургии пред главния олтар на църквата в Жорвенския манастир, и дадете обет, че няма да хапнете дивеч до Петдесетница, може почти никак да не пострадате за тази лудория.

— Свети отче — каза водачът на разбойниците, — извънредно много съжалявам, че някои от последователите ми така са се отнесли с вас и че в качеството си на духовник имате основание да им отправите укор.

— Как се отнесоха с мене! — повтори възмутено думите му игуменът, насърчен от мекия тон на Локсли. — Та към породисто куче не би следвало да се отнесат така, камо ли към християнин, а още по-малко към духовно лице, а най-малко с абата на светото общежитие в Жорво. Тук има един пиян певец, един ругател — по име Алън-а-Дейл — nebulo quidam^[3], — който ме заплашва с телесно наказание — та дори и със смърт, ако не платя четиристотин крони откуп, извън всички скъпоценности, които вече ми задигна — безценни златни верижки и пръстени от няколко реда златни синджирчета; да не говорим за нещата, които се изпочупиха и развалиха в грубоватите му ръце, като например кутийката ми за парфюми и сребърните ми маши за къдрене на коса.

— Не може да бъде Алън-а-Дейл така да се е отнесъл с човек с вашата свята осанка — отвърна водачът.

— Вярно е, колкото е вярно евангелието на свети Никодим — каза абатът. — Той се закле с много жестоки северняшки клетви, че ще ме обеси на най-високото дърво в гората.

— Наистина ли каза това? Щом е така, свети отче, съветвам ви да изпълните исканията му, защото Алън-а-Дейл е от тези хора, дето, като кажат нещо, думата им на две не става.

— Вие се шегувате с мен — втрещи се абатът и се засмя престорено. — Аз самият разбирам от шеги и много обичам да се шегуват. Но — ха, ха, ха! — когато веселбата трае цяла нощ, сутринта е вече време човек да стане сериозен.

— Пък аз съм сериозен като изповедник — отвърна разбойникът. — Ще трябва да платите голяма сума като откуп, господин абате, или има изгледи манастирът ви да се събере за избор на нов игумен. Защото в такъв случай ще загубите мястото си.

— Възможно ли е да сте християни — възмути се абатът — и да държите такъв език с едно духовно лице?

— Християни ли? Разбира се, че сме християни, нещо повече, имаме си дори представител на църквата — бе отговорът на разбойника. — Нека да дойде нашият хубавеляк-свещеник и да изложи на светия отец правилата, които важат в този случай.

Монахът, полупиян, полутрезвен, набързо бе наметнал расо над зелената дреха и с върховно усилие си спомни откъслечни фрази от това, което някога бе учил наизуст.

— Свети отче — каза той, — Deus faciat salvarci be-nignitatem vestram^[4] — добре сте дошли в тази гора.

— Що за кощунство е този маскарад — възмути се абатът. — Приятелю, ако действително си духовник, по-добро дело ще направиш да ми помогнеш да избягам от тези хора, отколкото да се хилиш насреща ми и да приклякваш, като че играеш народен танц.

— Истина ти казвам, свети отче — рече монахът, — знам само един начин, по който би могъл да се измъкнеш. Днес празнуваме деня на свети Андрей: събираме си десетъка.

— Но не мога да допусна, добри ми брате, че събирате десетък от църквата! — удиви се абатът.

— От духовници и миряни — отвърна монахът, — ето защо, абате, tacite vobis amicos de Mammone iniquitatis — сприятелете се c Мамона^[5] на несправедливостта, защото никакво друго приятелство не би могло да ви бъде полезно.

— Много обичам веселяците-горяни — каза абатът, смекчавайки тона си. — Хайде сега, не бива да се отнасяте толкова жестоко с мен. Разбирам и от горския занаят, знам да надувам рог така, че да екне силно и ясно, пък и мога да викам „хей“, докато всеки дъб в гората закънти. Хайде, не бъдете толкова строги към мен.

— Дайте му един рог — каза водачът. — Искаме доказателства за умението, с което толкова се хвали.

Абатът Еймър наду рога, но водачът на разбойниците поклати глава.

— Уважаеми абате — каза той, — ти наистина умееш да надуваш рог, но това не може да ти послужи за откуп. Не можем да си позволим, както гласи девизът на щита на един добър рицар, да те пуснем на свобода заради едно надуване на рог. Освен това аз те разбрах какъв си: ти си от онези хора, които с новите френски елегантни завъртулки и тра-ли-ра нарушаваш старите английски мелодии. Абате, тази последна извивка при сигнала за завършване на лова увеличи откупа ти с петдесет крони, задето разваляш истинските стари мъжествени мелодии на ловджиите.

— Е, приятелю — рече абатът раздразнено, — на теб човек мъчно може да угоди с твоите изисквания в областта на ловното изкуство. Моля те да бъдеш по-отстъпчив по въпроса за моя откуп. Накратко казано — тъй като съм принуден по изключение да паля свещ на дявола, — какъв откуп се полага да заплатя, задето пътувах по Уотлинг стрийт без петдесет души зад гърба си, които да ме пазят?

— Няма ли да е добре абатът да каже какъв откуп да плати евреинът, а евреинът да определи откупа на абата? — каза заместникът на Локсли, като го дръпна малко настрана.

— И ти не си малък дявол — отвърна водачът, — но планът ти е чудесен! Хей, евреино, ела тук. Погледни там светия отец Еймър, игумен на богатото абатство Жорво, и IH кажи какъв откуп да му искаме? Бас държа, че знаеш какъв е доходът на манастира му.

— О, разбира се — рече Исак. — Търгувал съм със светите отци, купувал съм жито и ечемик и плодовете на измята и също така много вълна. А, това е наистина богат манастир и те действително живеят в охолство и пият най-гладките вина, тези свети отци от Жорво. И ако един несретник като мен имаше такъв дом и такива месечни и годишни приходи, бих платил много злато и сребро, за да откупя свободата си.

— Куче еврейско! възкликна абатът. — Никой не знае по-добре от твоята проклета личност, че светият ни дом има дългове за довършването на олтара ни…

— И за съответно количество гасконско вино, складирано през миналия сезон в избите ви — прекъсна го евреинът. — Но това… това е дребна работа.

— Гледай го ти, кучи нечестиво! — каза духовникът. — Той дрънка, като че ли светото ни общежитие наистина заборчлява покрай вината, които ни се разрешават propter necessitatem et ad frigus depellendum^[6]. Обрязаният негодник хули светата църква и християни го слушат, без да го упрекват!

— Всичко това няма да ти помогне — каза водачът на разбойниците. — Исак, произнеси се колко може да плати той, без да му одерем кожата.

— Шестстотин крони добрият абат може спокойно да плати на благородните ви особи, без да стане по-твърдо креслото му — каза Исак.

— Шестстотин крони — повтори разбойникът със сериозен тон. — Това ще ме задоволи, добре го каза, Исак, шестстотин крони. Това е решението, отче игумене!

— Това е решението — викнаха всички разбойници. — Самият Соломон не би могъл да отсъди по-мъдро.

— Ти чу съдбата си, абате — рече водачът.

— Да не сте луди, господа! — каза абатът. — Откъде ще намеря такава сума? Та дори да продам дарохранителницата и свещниците от олтара в Жорво, не мога събра половината от тази сума. Пък и за тази цел ще трябва сам да отида в Жорво. Като заложници можете да задържите двамата ми свещеници.

— Това значи да ти имаме сляпо доверие — отвърна разбойникът. — Не, тебе ще задържим, абате, а тях ще пратим да донесат откупа. А дотогава ще те гощаваме с мръвки от еленско месо и чашка вино. Ако си любител на лова, ще видиш такъв лов, какъвто в твоя северен край не си и сънувал.

— Или, ако искате — каза Исак в желанието си да спечели благоволението на разбойниците, — мога да пратя в Йорк за шестстотин крони от известни суми в мое притежание, ако достопочтеният абат се съгласи да ми даде разписка.

— Той ще ти даде, каквото поискаш, Исак — бе отговорът на водача, — а ти ще броиш парите, с които ще изкупиш и своята свобода, и свободата на абата.

— И моята! Ах, смелчаги мои — възкликна евреинът, — та аз съм грохнал и разорен човек! Да ви платя петдесет крони, значи просяшката тояга да ми стане спътник, докато съм жив.

— Абатът ще разреши въпроса — отвърна водачът. — Какво ще кажеш, отче Еймър? Евреинът има ли достатъчно средства за един добър откуп?

— Дали има достатъчно средства! — отговори абатът. — Та той не е ли Исак от Йорк, достатъчно богат да освободи от робство десетте племена на Израел, пленени от асирийците? Лично аз почти не съм се срещал с него, но нашият иконом и ковчежникът са имали много вземане-даване с него; а къщата му в Йорк, казват, била натъпкана с толкова много злато и сребро, че е срам за една християнска страна. Всички християни не могат да се начудят как е възможно да се оставят такива усойници да пропълзят до самото сърце на държавата, дори на самата света църква, с мръсно лихварство и изнудване.

— Стой, отче — каза евреинът, — смекчи и успокой гнева си. Моля ваше преподобие да си припомни, че никому не давам парите си насила. Но когато духовници или миряни, принцове или абати, рицари или свещеници идват и чукат на вратата на Исак, за да заемат жълтиците му, те не държат такъв груб език. Тогава казват: „Приятелю Исак, ще ни направиш ли тази услуга? Ще спазим срока, кълнем се в бога!“ или: „Добри Исак, ако някога си услужвал някому, прояви се като приятел на човек в нужда!“ А когато дойде уреченият ден и си поискам парите, чувам само: „Проклети евреино!“ и „Проклятието на Египет да падне върху племето ти!“ и подобни приказки, които способстват да се настрои простият, нецивилизован народ срещу нещастните чужденци!

— Абате — обърна се към него разбойникът, — макар и евреин, в случая човекът казва право. Затова определи неговия откуп, както той определи твоя, без повече ругатни.

— Само един latro famosus^[7] — название, което ще обясня при друг случай — би поставил християнски духовник и непокръстен евреин на равна нога. Но щом искате от мен да кажа колко струва този подлец, аз ви казвам най-откровено, че бихте останали изиграни, ако вземете от него един грош по-малко от хиляда крони.

— Това е решението! — викна главатарят на разбойниците.

— Това е решението! — провикнаха се, данъчните му експерти. — Християнинът прояви доброто си възпитание и се показа по-щедър към нас, отколкото евреинът.

— Богът на моите отци да ми се притече на помощ! — възкликна евреинът. — Да не искате да погребете едно разорено същество? Днес загубих детето си, да не искате да ме лишите от препитанието ми?

— Щом си загубил детето си, ще имаш да се грижиш за един човек по-малко, евреино — каза Еймър.

— Уви! Отче — обърна се към него Исак, — по силата на вашия закон нямате възможност да знаете колко едно обичано дете е свързано със струните на сърцето ни. Ах, Ребека! Дъщеря на любимата ми Рахил! Всяко листо на онова дърво да беше жълтица и всяка жълтица да беше моя, бих дал всичкото това огромно богатство, за да узная дали си жива и дали си се откопчила от ръцете на назарянина!

— Дъщеря ти не беше ли тъмнокоса — попита един от разбойниците — и не носеше ли воал от тънка вита коприна, извезан със сребро?

— Тъй! Тъй! — потвърди старецът, цял разтреперан от нетърпение, както преди трепереше от страх. — Яков да те благослови! Знаеш ли дали е в безопасност?

— Значи, нея отвлече гордият тамплиер, когато снощи разкъса нашите редици. Бях опънал лъка си да пратя по него една стрела, но го пощадих именно заради девойката, страхувах се да не пострада тя.

— Ах! — отвърна евреинът. — Да беше изстрелял стрелата, та дори тя да бе пробола нейната гръд! Гробницата на отците й е за предпочитание пред позорното ложе на развратния и свиреп тамплиер. Ихавод! Ихавод!^[8]

— Приятели мои — каза водачът на разбойниците, като се огледа, — макар този старик да е евреин, все пак скръбта му ме трогна. Постъпи честно с нас, Исак: кажи, ще останеш ли наистина без грош, ако платиш откуп от хиляда крони?

Принуден отново да наведе мислите си към имуществото си, на което по силата на непоправим навик държеше толкова много, щото любовта му към него съперничеше дори с бащинските му чувства, Исак пребледня, взе да заеква и не можа да отрече, че все още му остава нещичко.

— Е, от нас да мине, нека ти остане нещо — каза Локсли. — Няма да правим чак толкова тънки сметки с тебе. Лишен от богатствата си, има толкова вероятност да отървеш дъщеря си от лапите на сър Брайън де Боа Жилбер, колкото да повалиш царски елен с безвърха стрела. Определяме ти същия откуп като на абата Еймър или по-точно казано, сто крони по-малко, които сто крони ще минат като моя лична загуба, за да не се ощети това многоуважаемо общество. По този начин ще избегнем грозната простъпка да слагаме евреин-търговец на едни везни с християнски духовник, а ще ти останат шестстотин крони, с които да заплатиш откупа на дъщеря си. Тамплиерите не обичат блясъка на сребърниците по-малко от блясъка на черните очи. Побързай да издириш де Боа Жилбер и нека да чуе как дрънкат кроните ти, преди да я постигне по-лоша беда. Ще го намериш според сведенията на нашите съгледвачи в съседната прецептория^[9]. Добре ли му рекох, момци мои?

Свободните селяни както обикновено изразиха съгласието си с мнението на водача си. А Исак, облекчен от половината си опасения с вестта, че дъщеря му е жива и че съществува все пак възможност да я откупи, се хвърли в краката на щедрия разбойник и търкайки брадата си в неговите обувки, се опита да целуне края на зелената му дреха. Водачът се отдръпна и се освободи от евреина, като показа презрението си.

— Стига, дявол да те вземе, изправи се бе, човече! Аз съм англичанин по рождение и не обичам ориенталски поклони. Коленичи пред бога, а не пред окаян грешник като мен!

— Вярно, евреино — каза абатът Еймър, — падни на колене пред бога, в лицето на неговия служител, и ако искрено се разкаеш и съответно дариш гробницата на свети Робърт с дарове, кой знае, може и да получиш опрощение и ти, и дъщеря ти Ребека. Скърбя за девойката, защото тя има прекрасно лице. Видях я на турнира в Ашби. Освен това Брайън де Боа Жилбер е човек, пред когото имам голямо влияние. Помисли си как можеш да заслужиш една добра дума от мен.

— Тежко ми! Уви! — възкликна евреинът. — Отвсякъде искат да ме ограбят. Плячка съм на асирийците, както и на египтянина.

— Че каква друга съдба очакваш за проклетото си племе? — попита абатът в отговор. — Защото според светото писание verbum Domini projecerunt, et sapientia est nulla in eis — те отхвърлиха словото божие и у тях няма мъдрост, — propterea dado mulieres eorum exteris — ще дам жените им на чужденци, тоест в настоящия случай на тамплиера, — et thesauros eorum haeredibus alienis — а богатствата им на други, в сегашния случай на тези почтени господа.

Исак изстена дълбоко, закърши ръце и отново изпадна в пълно отчаяние. Но водачът на разбойниците го дръпна настрана.

— Помисли си добре, Исак — каза Локсли, — как ще постъпиш сега. Съветвам те да спечелиш този духовник на твоя страна. Той е суетен, Исак, и алчен. Понеже има нужда от пари, за да живее в разкош. Ти лесно можеш да задоволиш алчността му. Не мисли, че можеш да ме излъжеш, като се преструваш на беден. Знам в най-големи подробности самия железен ковчег, където си държиш торбите с пари. Какво си мислиш? Да не би да не знам големия камък под ябълковото дърво в градината ти в Йорк? — Евреинът пребледня като смъртник. — Но от мен няма какво да се боиш — продължи Локсли, — защото ние сме стари познайници. Забравил ли си болния селянин, когото красивата ти дъщеря Ребека освободи от белезниците в Йорк и го държа в твоя дом, докато се възстанови здравето му? Като оздравя, ти го изпрати и му даде една сребърна монета, помниш ли? Макар и лихвар, никога не си давал монета с по-добра лихва от онази дребна сребърна марка, защото тя днес ти спести петстотин крони.

— Ти да не си оня, когото наричахме Дикън Опънилък? — попита Исак. — Все ми се струваше, че гласът ти ми е познат.

— Аз съм Дикън Опънилък — каза водачът, — аз съм Локсли, пък имам и още много други имена.

— Но за онази сводеста стая се лъжеш, драги ми Опънилък. — Господ да ми е свидетел, в нея няма нищо освен стоки, с които на драго сърце бих се разделил във ваша полза — сто ярда зелен ловджийски плат за дрехи на твоите хора, сто пръчки от испанско тисово дърво за лъкове и сто копринени тетиви, жилави, кръгли и здрави — всичко това ще ти пратя за добрата ти воля, честни Дикъне, а за сводестата стая ще мълчиш, добри ми Дикъне.

— Ще мълча като риба — каза разбойникът — и вярвай ми, искрено скърбя за дъщеря ти. Но не мога с нищо да ти помогна. В открито поле копията на тамплиера са твърде силни в сравнение с моите стрели. Биха ни разпръснали като сламки. Ако знаех, че е Ребека, когато я отвличаше, можеше нещо да се направи. Но сега нямаш друг изход, освен да действаш само с хитрост. Кажи, да говоря ли за теб на абата?

— В името господне, Дикън, ако можеш, помогни ми да си прибера любимото чедо!

— Само не ме прекъсвай с неуместното си скъперничество — каза разбойникът, — пък аз ще преговарям с него, за да запазя интересите ти.

Тогава той остави евреина, който обаче го последва като сянка.

— Абате Еймър — обърна се към него водачът, — ела малко с мен тук под това дърво. Казват, че си обичал вино и дамски усмивки повече, отколкото подобава на сана ти, отче, но това не ми влиза в работата. Също, така съм чувал, че имаш слабост към добри ловджийски кучета и бързи коне и твърде е възможно, покрай слабостта си към такива скъпи неща, да не гледаш с омраза на кесия злато. Но никога не съм чувал да обичаш подтисничеството и жестокостта. Ето сега Исак е готов да ти даде възможността да се отдаваш на приятни развлечения посредством една кесия със сто сребърни марки, ако застъпничеството ти пред твоя съюзник тамплиера спомогне да осигури свободата на дъщеря му.

— Читава и с непокътната чест, каквато беше, когато ми я отне — каза евреинът. — Иначе сделката не е валидна.

— Моля те, Исак — сряза го разбойникът, — мълчи или се отказвам да се застъпвам за тебе. Какво ще кажеш на това мое предложение, абате Еймър?

— Въпросът е доста сложен — рече игуменът, — защото, ако, от една страна, извърша едно добро дело, от друга, то ще облагодетелства евреин и като такова е в разрез със съвестта ми. Все пак, ако израилтянинът облагодетелства църквата, като ми даде нещичко в повече за строежа на спалня, съвестта ми ще се нагърби да му помогне да върне дъщеря си.

— За двадесетина марки срещу строежа на спалнята — каза разбойникът. — Мълчи, Исак! Или за два сребърни свещника за олтара, няма да правим въпрос.

— Но моля, добри ми Дикън Опънилък — каза евреинът, опитвайки се да се намеси.

— Добри евреино — добро говедо — добри червейо! — викна селянинът, като загуби търпение. — Ако продължаваш да туряш мръсните си пари на везните наред с живота и честта на дъщеря ти, бог да ми е свидетел, ако не ти смъкна и последната испанска жълтица, която притежаваш, преди да изминат три дни!

Исак цял се сви и млъкна.

— А каква гаранция ще ми се даде срещу всичко това? — запита абатът.

— Когато Исак се завърне благополучно след твоето застъпничество — каза разбойникът, — кълна се в името на свети Хюбърт, ще се погрижа той да ти плати парите в хубави сребърни монети, ако не, така ще се разправя с него, че ще има да съжалява, дето не е платил двадесет пъти тази сума.

— Тогава, евреино — рече Еймър, — щом се налага да Се намесвам в тази работа, дай ми твоите плочки за писане^[10] — макар че, но не! — по-скоро съм готов да постя двадесет и четири часа, отколкото да използвам перото му — но отде да намеря друго?

— Ако светите ти скрупули не ти разрешават да използваш плочките на евреина, аз ще разреша въпроса за перото — рече селянинът. И тозчас опъна лъка си и се прицели в една дива гъска, която летеше високо над главите им като авангард на ятото си на път за далечните пусти блата на Хоулдърнес. Птицата взе да пада от висините, пронизана от стрелата.

— Ето ти, абате — каза Локсли, — ето ти достатъчно пера за всички монаси в Жорво за следните сто години, ако не се запретнат да пишат хроники.

Игуменът седна и бавно-бавно съчини писмо до Брайън де Боа Жилбер. Като подпечати внимателно плочките, той ги предаде на евреина с думите:

— Това писмо ще ти осигури свободен достъп в прецепторията в Темпълстоу и по мое мнение най-много ще допринесе за освобождаването на дъщеря ти, ако добре го подкрепиш с изгодни предложения и подходящи стоки. Защото, вярвай ми, добрият рицар Боа Жилбер е от братството на онези, които нищо не правят безвъзмездно.

— Е, абате — каза разбойникът, — повече няма да те задържам тук, след като дадеш на евреина разписка за шестстотин крони — стойността на определения за тебе откуп. Аз го приемам за ковчежник. И само да чуя, че се опъваш да му платиш сумата, която той ще плати като откуп, света дева Мария да се откаже от мен, ако не подпаля манастира над главата ти, та ако ще десет години по-рано да увисна на бесилката!

Много по-неохотно, отколкото преди малко бе съчинил писмото си до Боа Жилбер, абатът написа разписка за шестстотин крони, получени от Исак от Йорк, за да изплати откупа си, с тържествено обещание да се разплати честно с него.

— А сега — каза игуменът Еймър — моля да ми върнеш мулетата и конете и да освободиш светите братя, мои подчинени, както и да ми предадеш пръстените, скъпоценностите и скъпите одежди, които ми задигнаха, тъй като вече изпълних изискванията ти по откупа като истински пленник.

— Що се отнася до братята, абате — каза Локсли, — в най-скоро време ще ги освободим, защото би било несправедливо да ги задържаме. А конете и мулетата също ще ти бъдат върнати с достатъчно пътни пари, за да стигнеш до Йорк, защото би било жестоко да те лишим от превозни средства. Но пръстените, скъпоценностите и тъй нататък, трябва да разбереш, че ние сме хора с чувствителна съвест и не ще оставим свят човек като тебе, за когото суетата на този живот не би следвало да представлява никакъв интерес, да се излага на силното изкушение да нарушава правилата на ордена си, като носи пръстени, гердани и други суетни дрънкулки.

— Помислете добре какво вършите, господа — каза абатът, — преди да турите ръка на църковни дарове, тези неща са inter res sanctas^[11] и кей знае каква беда може да последва, ако до тях се докоснат ръце на миряни.

— Аз ще се погрижа за това, преподобни абате — каза отшелникът от Копмънхърст, — защото лично аз ще ги нося.

— Приятелю или брате — обърна се към него абатът в отговор на това разрешение на опасенията му, — ако действително си се покалугерил, моля те да помислиш как ще се оправдаеш пред председателя на църковния съд за участието ти в днешните събития.

— Приятелю абате — отвърна отшелникът, — разреши ми да те осведомя, че аз водя една малка епархия, където сам съм си владика и толкова ме е грижа за йоркския владика, колкото за абата на Жорво, за приора и целия манастир.

— Ти си от нередовните — продължи абатът, — ти си от ония недисциплинирани мъже, които, представяйки се за духовни лица без сериозно основание, оскверняват светите обреди и излагат на опасност душите на онези, които се допират до тях за съвет; lapides pro pane condonantes iis, които им дават камъни вместо хляб, както се казва във Вулгатата^[12].

— Е, ако си бях блъскал акъла с латински, нямаше толкова дълго да ми оцелее главата. Аз заявявам, че да обереш скъпоценностите и дрънкулките на надути свещеници като тебе, е съвсем законно ограбване на египтяните.^[13]

— Ти си бандитски свешеник — възмути се абатът, силно разгневен, — excommunicabo vos^[14].

— Ти самият приличаш повече на крадец и еретик — каза монахът, не по-малко възмутен. — Няма да преглътна такава обида пред моите енориаши, каквато ти не се посвени да ми нанесеш, макар да съм ти брат во Христе. Ossa ejus perfringam, ще ти строша костите, както се казва във Вулгатата.

— Я гледай! — извика водачът. — Как може свети братя да си разменят такива любезности? Ти, брате, да не нарушаваш реда. А ти, абате, освен, ако си си уредил сметките с бога, не предизвиквай повече монаха. Отшелнико, остави светия отец да си отиде спокойно, като човек, който си е платил откупа.

Селяните разтърваха разгневените духовници, които продължаваха с повишен тон да се ругаят на неправилен латински език, който абатът говореше по-плавно, а отшелникът по-енергично. Най-после игуменът се опомни достатъчно, за да си даде сметка, че подронва достойнството си, като се разправя с такъв разбойнически свещеник, и тъй като в този момент при него дойдоха събратята му, пое пътя си далеч не толкова тържествено и с вид, много по-достоен за апостол на вярата, що се отнася до светските блага^[15], отколкото преди тази среща. Сега остана само евреинът да представи някаква гаранция за откупа, който щеше да плати за абата и за себе си. Той даде един ордер, подпечатан с неговия печат, до един негов сънародник в Йорк, с който го задължаваше да заплати на приносящия сумата 1100 (хиляда и сто) крони и да предаде известни стоки, изброени в бележката.

— Брат ми Шева има ключа от складовете ми — простена той.

— И на сводестата стая — пошушна му Локсли.

— Не, не — да пази господ! — каза Исак. — Лош е бил часът, който е посветил когото и да било в тази тайна.

— Аз няма да я издам — рече разбойникът, — стига това твое послание ца нареди да ми се заплати определената в него сума. Но какво ти става, Исак? Да не си мъртъв? Какво стоиш като втрещен? Нима покрай изплащането на хиляда крони ти забрави каква опасност грози дъщеря ти?

Евреинът веднага се изправи.

— Не, Дикън, не. Тръгвам веднага. Сбогом на тебе, когото не мога да нарека добър, а не смея и не искам да нарека лош.

Преди да отпътува Исак, Локсли пак му даде този последен съвет:

— Предлагай щедро и не жали кесията си за сметка на безопасността на дъщеря си. Повярвай ми, златото, което ще спестиш в пазарлъка за нейното освобождаване, в последствие ще ти причини голяма болка, все едно, че ти го наливат разтопено в гърлото.

Исак се съгласи, но дълбоко простена и пое пътя си, придружен от двама високи горяни, които щяха да му бъдат едновременно водачи в гората и пазачи.

Сега дойде ред да се сбогува с разбойника и Черния рицар, който с голям интерес бе следил целия разговор. Той не можа да не изрази изненадата си от благоразумното и мъдро поведение на хора, отстранени от закрилата и влиянието на закона.

— Понякога, рицарю — каза селянинът, — и най-грозното дърво ражда добър плод. Така лошите времена не винаги раждат само зло, непримесено с добро. Между хората, които попадат извън закона, несъмнено има мнозина, които са склонни доста умерено да използуват липсата на ограничения. А други може би съжаляват, че въобще са принудени да имат такъв занаят.

— И навярно на един от тях говоря сега — каза рицарят.

— Рицарю — отвърна разбойникът, — и двамата си имаме своята тайна. Ти си свободен да си съставиш мнение за мене, а и аз мога да си правя различни предположения за тебе, макар че и твоята стрела, и моята може да не улучат целта. Но както аз не поисках да проникна в твоята тайна, не се засягай, ако и аз държа да запазя моята.

— Моля за извинение, храбри ми стрелецо — отговори рицарят, — упрекът ти е напълно справедлив. Но може така да се случи, че пак да се срещнем, когато и двамата имаме по-малко за криене. Сега се разделяме като приятели, нали?

— Ето ръката ми — каза Локсли — и ще я нарека ръката на верен англичанин, ако и временно да е на разбойник.

— Ето и моята — на свой ред отговори рицарят, — и за нея считам, че е чест да държи твоята. Защото онзи, който върши добро при неограничена власт да прави зло, заслужава похвала не само за доброто, което върши, но и за злото, което се въздържа да не върши. На добър час, сбогом, доблестни стрелецо!

Така се разделиха тези добри другари. След това рицарят на букаите възседна якия си боен кон и пое пътя си през гората.