Уолтър Скот
Айвънхоу (32)

ГЛАВА XIX

Качи се ти на кулата, войнико храбър,

виж бойното поле, за боя дай ни вест!

ШИЛЕР, „ОРЛЕАНСКАТА ДЕВА“

Често в моменти на опасност човек открито проявява своята сърдечност и любов. Общото възбуждение на чувствата ни пречи да бъдем предпазливи и затова ние издаваме онези силни емоции, които в по-спокойно състояние нашето благоразумие успява да прикрие, ако не съвсем да подтисне. Когато се намери пак край Айвънхоу, Ребека се изненада от радостта, която я обзе, и то в момент, когато бяха заобиколени от опасност, да не кажем отчаяние. Докато му проверяваше пулса и го разпитваше за състоянието му, в нейното докосване и в гласа й имаше нещо, което свидетелстваше за по-дълбок интерес, отколкото съзнателно би искала да прояви. Гласът й бе несигурен и ръката й потреперваше, и едва студеният глас на Айвънхоу, когато я запита: „Ти ли си, добра девойко?“, я накара да се окопити и й напомни, че чувствата, които изпитва, не са и не могат да бъдат взаимни. От гърдите й се изтръгна едва доловима въздишка. Сега вече въпросите й към рицаря относно здравето му бяха изказани със спокоен приятелски тон. Айвънхоу побърза да й отговори, че що се отнася до здравето му, той е добре, дори по-добре, отколкото би могло да се очаква.

— Благодаря ти за твоята помощ и умение, мила Ребека — каза той.

„Той ме нарича «мила Ребека» — каза си момичето, — но със студен и безразличен тон, който съвсем не подхожда на тази дума. Бойният му кон, ловната му хрътка са му помили от една презряна еврейка!“

— Душата ми, добра девойко — продължи Айвънхоу, — повече се терзае от грижи, отколкото тялото ми от болки. От разговора на досегашните ми пазачи разбрах, че съм пленник, и ако мога да съдя по гръмкия дрезгав глас, който току-що ги изпрати да изпълнят някакво бойно задължение, аз се намирам в замъка на Фрон де Бьоф. Ако е така, как ще свърши всичко туй и как мога да закрилям Роуина и баща си?

„Той не споменава нищо за евреина и еврейката — каза си Ребека. — Какво общо имаме ние с него и колко справедливо ме наказва небето, че си позволих да мисля за него?“

След това кратко самообвинение тя побърза да съобщи на Айвънхоу всичко, което знаеше. А то бе съвсем малко, а именно, че тамплиерът Боа Жилбер и барон Фрон де Бьоф, командват в замъка и че той е обсаден отвън, но от кого, тя не знае. Тя прибави, че в замъка има един християнски свещеник, който може би е по-добре осведомен.

— Християнски свещеник ли? — зарадва се Айвънхоу. — Доведи го тук, Ребека, ако можеш — кажи му, че един болен се нуждае от духовна утеха — кажи, каквото щеш, само го доведи. Аз трябва да се опитам да сторя нещо, но какво да реша, докато не зная положението навън?

Подчинявайки се на желанието на Айвънхоу, Ребека направи опит да доведе Седрик в стаята на ранения, но, както видяхме, не успя поради намесата на Ърфрид, която също дебнеше да пресрещне мнимия монах. Ребека се прибра в стаята си, за да каже на Айвънхоу какво се бе случило.

Те нямаха дълго време възможност да съжаляват за неуспеха на този опит, да получат сведения или пък да мислят по какъв друг начин да си ги набавят, защото шумът от приготовленията за отбрана на замъка, който от известно време бе доста значителен, сега се увеличи десетократно и се превърна във викове и суетене. Тежките, но бързи стъпки на войниците минаваха по бойниците или отекваха из тесните криволичещи коридори и стълби, които водеха към различните тераси и отбранителни пунктове. Чуваха се гласовете на рицарите, които насърчаваха хората си или насочваха отбранителните оръдия. Често заповедите им се заглушаваха от трясъка на оръжия и от гръмките викове на войниците. Колкото и страшна да беше тази глъч, още по-страшна поради мисълта за ужасните събития, които подготвяше, все пак в нея имаше нещо възвишено, което чувствителната душа на Ребека долови дори в този ужасен момент. Очите и светнаха, макар че всичката кръв изчезна от страните й. В гласа й имаше не само страх, но и трепетно усещане за нещо възвишено, когато тя повтаряше шепнешком полу на себе си, полу на другаря си, думите на светото писание: „Трепти лъкът — блестят стрела и щит — и шум и викове на командири!“

Айвънхоу пък беше като бойния кон в този прекрасен текст, горящ от нетърпение, породено от бездействието, и от страстно желание да участвува в схватката, която щеше да последва тази глъч.

— Да можех поне да се довлека до онзи прозорец — каза той, — за да видя как ще се развие тази смела игра! Да можех поне да изстрелям една стрела или да нанеса един удар с алебарда, за да помогна и аз за нашето избавление! Уви! Уви! Аз нямам ни сила, ни оръжие!

— Не се тревожи, благородни рицарю — отвърна Ребека. — Шумът внезапно стихна — може би няма да се сражават.

— Ти не разбираш от тези неща — каза Уилфред нетърпеливо. — Тази мъртва тишина само показва, че бойците са; на постовете си по стените и очакват незабавно нападение. Това, което чухме досега, беше само предвестник на бурята — скоро тя ще избухне с цялата си сила. Да можех само да стигна до онзи прозорец!

— Само ще си навредиш, ако се опиташ да сториш това, благородни рицарю — отвърна болногледачката му. Като, видя крайната му тревога, тя прибави: — Аз самата ще застана до решетката и ще ти описвам всичко, което става навън.

— Не, не бива, няма да допусна това — извика Айвънхоу. — Всяка решетка, всеки отвор ще бъде прицел за стрелците. Някоя случайна стрела…

— Ще бъде добре дошла! — промълви Ребека, докато се изкачваше с твърди стъпки по няколкото стъпала, които водеха към въпросния прозорец.

— Ребека, скъпа Ребека! — извика Айвънхоу. — Това не е забавление за девойки. Не се излагай на опасност от рани 5 и смърт и не ме карай вечно да съжалявам, че съм станал причина за това. Поне прикрий се с оня стар щит и се показвай колкото може по-малко на прозореца.

Като последва с чудна сръчност указанията на Айвънхоу; как да се възползува от големия стар щит, който постави на долната част на прозореца, Ребека можеше без съществена опасност за живота си да наблюдава част от това, което ставаше край замъка, и да съобщава на Айвънхоу какви приготовления правят нападателите, за да го щурмуват. Нейният; наблюдателен пункт бе особено подходящ, тъй като се намираше в един ъгъл на замъка и Ребека виждаше не само; какво става вън от сградата, но можеше да обхване с поглед и външното укрепление, което вероятно щеше да бъде първата цел на замислената атака. Това укрепление не бе; особено високо и здраво и целта му бе да пази задния вход, през който Фрон де Бьоф неотдавна бе пуснал Седрик. Ровът на замъка разделяше външната стена от останалата част на крепостта, така че, ако бъде превзета тя, лесно щеше да се изолира главната сграда, като се вдигне подвижният мост. На външната стена имаше вход, съответстващ на задната порта, и цялото укрепление бе заградено със здрав стобор. Ребека забеляза, съдейки по броя на войниците, поставени да пазят този пост, че обсадените се боят за неговата сигурност. А от струпването на противника почти точно срещу външното укрепление беше също така ясно, че той го е избрал като уязвим пункт за нападение.

Всички тези свои наблюдения тя бързо съобщи на Айвънхоу и прибави:

— Целият край на гората като че ли е заграден със стрелци, макар че малцина са излезли навън от тъмните й сенки.

— Под какво знаме? — запита Айвънхоу.

— Не виждам никакво бойно знаме — отговори Ребека.

— Странно нововъведение — промърмори рицарят — да се щурмува такъв замък, без да се развее пряпорец! Виждаш ли кои са водачите им?

— Най-добре се вижда един рицар в черни доспехи — каза еврейката. — Само той носи броня от главата до петите и изглежда, че командва всички наоколо.

— Вижда ли се гербът на щита му? — запита пак Айвънхоу.

— Да, нещо подобно на железен прът и син катанец на черен фон.

— Сини конски букаи и резе! — каза Айвънхоу. — Не знам кой може сега да носи тази емблема, но мисля, че би могла да бъде моя собствена. Не виждаш ли девиза?

— От толкова далече едва виждам самия герб — отвърна Ребека, — но когато слънцето блесне над полето, вижда се това, което ти описах.

— Не се ли забелязват други вождове? — продължи нетърпеливо да разпитва Айвънхоу.

— Оттук не виждам никакъв по-забележителен воин — каза Ребека, — но сигурно замъкът е нападнат и от другата страна. Те сякаш ей сега се готвят да настъпят! Боже сионов, пази ни! Каква ужасна гледка! Тези, които вървят най-напред, носят огромни щитове и защитни дъски, другите ги следват, опъвайки лъковете си. Те вдигат лъкове. Боже Мойсеев, прости на своите създания!

Описанието й внезапно бе прекъснато от сигнала за нападение, даден с остър звук на рог, на който веднага отговориха норманските фанфари от бойниците. Заедно с тъпия и глух шум на барабаните те отвърнаха предизвикателно и дръзко на зова на рога. Виковете на двете страни още повече увеличиха страшната глъч — нападателите се провикваха: „Свети Георги да пази весела Англия!“, а норманите им отговаряха гръмко с бойния зов на различните командири: „En avant De Bracy! Beauseant! Beauseant! — Front de Boeuf a la rescousse!“^[1]

Но борбата не можеше да се реши само с викове, и отчаяните усилия на нападателите срещнаха също такава енергична съпротива от страна на обсадените. Стрелците, подготвени на своите ловни занимания за най-умело ползване на големия лък, стреляха (да употребим хубавия тогавашен израз) така единно, че нито един пункт, на който можеше да се появи защитник, не отбягваше от дългите им цял аршин стрели. От тези тежки изстрели, които продължаваха да се сипят гъсти и остри като град, всяка стрела, насочена по свой прицел, и десетки по всяка амбразура и отвор на парапетите, по всеки прозорец, на който понякога се появяваше или можеше да се появи защитник — от тези непрекъснати изстрели бяха убити двама-трима от защитниците на крепостта и неколцина други бяха ранени. Но спокойни в своите брони и под прикритието, където бяха застанали, хората на Фрон де Бьоф и на съюзниците му оказаха упорита съпротива, равна на бесния щурм на нападателите, и отговаряха на непрекъснатия плътен дъжд от стрели със своите големи лъкове, прашки и други оръжия. И тъй като нападателите бяха по необходимост по-зле защитени, те им нанесоха повече щети, отколкото сами претърпяха. Свистенето на стрелите и другите оръжия от двете страни се прекъсваше само от викове, които се разнасяха, когато едните или другите нанасяха или претърпяваха някоя по-тежка загуба.

— А пък аз съм принуден да лежа тука като някой немощен монах — окайваше се Айвънхоу, — докато други разиграват тази игра, от която зависи свободата или смъртта ми! Погледни пак през прозореца, добра девойко, но внимавай да не те забележат стрелците долу… Погледни още веднъж и ми кажи настъпват ли вече да щурмуват.

С нетърпелива смелост, засилена през времето, което бе прекарала на мълчалива молитва, Ребека пак зае поста си при прозореца, като се пазеше с щита да не я видят долу.

— Какво виждаш, Ребека? — попита пак раненият рицар.

— Нищо друго освен облак от стрели, които летят така нагъсто, че ми се премрежват очите и скриват стрелците, които ги изпращат.

— Това не може да трае дълго — каза Айвънхоу. Ако не се втурнат да превземат замъка в ръкопашен бой, стрелбата няма много да им помогне срещу тези каменни стени и крепости. Потърси рицаря с букаите, хубава Ребека, и виж как се бори той, защото, какъвто е водачът, такива са и хората му.

— Не мога да го видя — отговори Ребека.

— Жалък страхливец! — извика Айвънхоу. — Нима ще остави кормилото, когато бурята е в стихията си?

— Не, той няма да го остави, няма! — каза Ребека. — Ето сега го виждам. Той повежда една група към външната застава на портата. Те изтръгват коловете и стобора, разсичат оградата с брадви. Високото му черно перо се развява над тълпата като гарван над поле, покрито с трупове. Те направиха пробив в оградата, втурват се навътре, отблъскват ги назад, Фрон де Бьоф води защитата, виждам гигантската му фигура сред бъркотията. Те пак се тълпят към пробива, борят се за него крачка по крачка, човек по човек. Боже на Якова! Сякаш се срещат две мощни вълни, сякаш се борят два океана, тласкани от противни ветрове.

Тя извърна глава от прозореца, сякаш не можеше вече да понася ужасната гледка.

— Погледни пак, Ребека — каза Айвънхоу, който погрешно изтълкува отдръпването й. — Стрелбата трябва да е понамаляла, щом водят ръкопашен бой. Погледни пак, сега не е тъй опасно.

Ребека отново погледна навън и почти веднага извика:

— Свети пророци на божиите закони! Фрон де Бьоф и Черния рицар водят ръкопашен бой на пробива сред воя на своите хора, които наблюдават борбата. Небето да помогне на подтиснатите и пленените! — После тя изпищя силно и възкликна: — Той падна! Падна!

— Кой падна? — извика Айвънхоу. — В името на света дева Мария, кажи ми кой падна?

— Черният рицар — едва промълви Ребека. После изведнъж извика с радостно нетърпение: — Но не! Не! Да бъде благословен бог! Той стана пак на крака и се бие, сякаш има в едната си ръка силата на двадесет души. Мечът му се строши… той грабва секира от един селянин, притиска Фрон де Бьоф с удар след удар, гигантът се навежда и олюлява като дъб под стоманата на секача, той пада… пада…

— Фрон де Бьоф ли? — извика Айвънхоу.

— Фрон де Бьоф! — отвърна еврейката. — Неговите хора, начело с надменния тамплиер, се спускат да го спасят, техните общи усилия принуждават противника му да спре… те измъкват Фрон де Бьоф вътре зад стената.

— Нали нападателите превзеха външното укрепление? — запита Айвънхоу.

— Да, да!. — извика Ребека. — Сега притискат обсадените към стената. Някои поставят стълби, други се трупат като пчели и се мъчат да се покачат по раменете на другарите си, по главите им падат камъни, греди, пънове, едва-що отнесли ранените назад, нови бойци заемат местата им в щурма… Велики боже! Нима си създал човека по своя образ за да го обезобразява така ръката на собствения му брат?

— Недей мисли за това — каза Айвънхоу. — Сега не е време за такива мисли. Кои отстъпват? Кои напредват?

— Стълбите са захвърлени долу — отвърна Ребека и потръпна. — Войниците се търкалят под тях като смачкани влечуги. Обсадените печелят.

— Свети Георги да ни е на помощ! — извика рицарят. — Нима тези неверни селяни се предават?

— Не! — извика Ребека. — Те се държат твърдо и достойно. Черният рицар се приближава до задната порта с грамадната си алебарда. Чуваш ли гръмовните удари, които й нанася, сред трясъка и виковете на боя? Камъни и греди валят над смелия боец — той нехае за тях, сякаш са пух или перца.

— Кълна се в свети Джон от Акър — извика Айвънхоу, повдигайки се зарадван на леглото. — Аз мислех, че в Англия има само един мъж, който може да нанася такива удари!

— Задната порта се разклаща — продължи Ребека, — тя пада с трясък насечена на трески от ударите му, те се втурват, външното укрепление е превзето! О, боже! Те свалят защитниците от бойниците, хвърлят ги в рова… О, човеци, ако сте наистина човеци, пощадете тези, които не могат вече да се съпротивляват.

— Моста — моста, който води към замъка? — извика Айвънхоу. — Превзеха ли го?

— Не — отговори Ребека. — Тамплиерът разруши дъската, по която минаха, малцина от защитниците избягаха с него в замъка, виковете и писъците, които чуваш, показват каква е съдбата на останалите. Уви! Виждам, че е още по-тежко да наблюдаваш победата, отколкото сражението.

— Какво правят сега, девойко? — каза Айвънхоу. — Погледни пак — сега не е време да губиш съзнание при вида на кръвопролитието.

— Засега е свършено — отвърна Ребека. — Нашите приятели се укрепват отсам външната стена, която превзеха и тя така добре ги пази от изстрелите на врага, че защитниците само от време на време изпращат по някоя стрела по тях, сякаш по-скоро да ги безпокоят, отколкото истински да им навредят.

— Нашите приятели — рече Айвънхоу — сигурно няма да се откажат от едно дело, започнато така славно и с такъв успех. О, не! Аз вярвам в доблестния рицар, чиято алебарда разби здравия дъб и железните лостове. Странно — промълви той — нима има двама души, които могат да извършат такова безумно, смело дело? Букаи и резе на черен фон? Какво ли означава това? Не виждаш ли нещо друго, Ребека, по което да се отличава Черния рицар?

— Нищо — отвърна еврейката, — всичко по него е черно като нощен гарван. Не виждам никакъв друг отличителен белег, но след като веднъж съм видяла силата му в боя, струва ми се, че бих го разпознала между хиляди воини. Той се втурна в битката сякаш на пиршество. Това не е просто сила, а като че ли целият дух и цялото сърце на този борец са във всеки удар, който нанася на врага си. Бог да му опрости греха, че пролива кръв! Страшно, но величествено е да гледа човек как ръката и сърцето на един-единствен мъж повалят стотици!

— Ребека — каза Айвънхоу, — ти нарисува портрета на един герой. Те сега сигурно си почиват, за да съберат сили и да намерят начин да преминат рова. С такъв вожд, какъвто е според твоето описание този рицар, няма малодушие, няма забавяне, няма отказване от едно смело начинание, защото трудностите, с които е свързано то, го правят още по-славно. Кълна се в честта на моя род — кълна се в името на моята прекрасна любима, че съм готов да понеса десет години пленничество, само и само да мога един ден да се бия редом с този смел рицар за дело като днешното!

— Уви! — каза Ребека, като напусна поста си до прозореца и се приближи до леглото на ранения воин. — Това нетърпение и копнежът за дейност, тази борба със сегашната ти слабост и съжаленията не могат да не се отразят зле на твоето едва възстановяващо се здраве. Как можеш да се надяваш да нанасяш другиму рани, когато твоите собствени още не са заздравели?

— Ребека — отвърна той, — ти не знаеш, че е невъзможно за човек, свикнал на рицарски дела, да остане безучастен като свещеник или като жена, когато край него се разиграват подвизи. Любовта към боя е нашата храна, прахът на бойното поле — нашият въздух. Ние живеем — можем да живеем само като прославени победители. Такива, девойко, са рицарските закони, в които сме се клели и за които жертваме всичко скъпо.

— Уви! — каза хубавата еврейка. — А какво друго е това, доблестни рицарю, ако не жертвоприношение пред демона на празната слава и преминаване през огъня на Молоха^[2]? Каква награда ви остава за всичката пролята кръв, за всички понесени мъки и терзания, за всички сълзи, изплака-ни заради делата ви, когато смъртта прекърши меча на силния мъж и спре полета на буйния му кон?

— Какво ни остава ли? — извика Айвънхоу. — Славата, девойко, славата, която краси гроба ни и увековечава името ни.

— Славата? — продължи Ребека. — Уви, нима ръждясалата броня, увиснала над мрачния, порутен гроб на боеца, нима полуизтритите букви на надписа, които невежият монах едва може да разчете на любопитния поклонник — нима те са достатъчна награда, задето сте се отказали от всяко топло чувство, задето сте прекарали живота си в мъки и сте причинили мъки на другите? И нима са толкова ценни тромавите стихове на един странстващ певец, че заради тях така безразсъдно жертвате семейната обич, топлите чувства, спокойствието и щастието, за да станете герои на някакви балади, които скитници менестрели пеят на пияните селяци, докато те се наливат с бира?

— Кълна се в духа на Хериуърд! — отвърна рицарят раздразнен. — Ти, девойко, приказваш за неща, които никак не разбираш. Ти искаш да угасиш светлия плам на рицарството, който единствен отличава благородника от простолюдието, смелия рицар от простия селяк и дивака, който поставя цената на нашия живот далеч по-ниско от цената на честта ни, който ни кара да тържествуваме над болки, мъки и страдания и ни учи да не се боим от нищо освен от позора. Ти не си християнка, Ребека, и не познаваш онези възвишени чувства, които вълнуват сърцето на благородната девица, когато нейният любим е извършил дело, освещаващо любовта му. Рицарството! Та то, девойко, ражда чистата и възвишена любов, то е закрилник на подтиснатите и борец срещу неправдите, то е силата, която спира ръката на тиранина! Званието благородник би било празна дума без него, а свободата намира най-добрия си закрилник в неговото копие и неговия меч.

— Наистина — рече Ребека — аз произхождам от едно племе, чиято храброст се е проявявала само в защита на собствената му родина и което даже когато е било още народ, е воювало само по заповед на бога или за да защити страната си от потисници. Бойният зов вече не се разнася над Юдея и нейните презрени чеда са беззащитни жертви на вражеска и военна тирания. Право казваш, рицарю, не подобава на една еврейска девойка да говори за битки и войни, докато богът на Якова не издигне за избрания си народ един втори Гидеон^[3] или нов Макавей!^[4]

Благородната девойка свърши словото си със скръбен тон, който може би изразяваше дълбокото съзнание за унизеното положение на нейния народ, както и горчивина, че Айвънхоу сигурно я смята недостойна да се меси във въпросите на честта и неспособна да изпитва или да изразява благородни и възвишени чувства.

„Колко малко познава той сърцето ми — каза си тя, — щом си мисли, че сигурно в него се крие страх и подлост, когато порицавам причудливите рицарски схващания на назаряните. Как бих желала да ми разреши небето да избавя поробена Юдея, като пролея капка по капка собствената си кръв! О, да дадеше бог да мога да освободя баща си и този негов благодетел от оковите на тиранина! Тогава би видял гордият християнин дали дъщерята на богоизбрания народ няма смелост да умре тъй безстрашно, както най-суетната назарянска девойка, която се хвали с произхода си от някой дребен главатар от дивия и мрачен север!“

Тя погледна към леглото на ранения рицар.

— Той спи — прошепна тя. — Духът му е омаломощен от страдания и вълнения и изтощеното му тяло използува първия момент на временно успокоение, за да потъне в дрямка! Уви! Нима е грях да го погледам може би за последен път? Когато може би не след дълго това хубаво лице няма Да бъде оживено вече от смелия и боен дух, който оставя отпечатъка си на него дори и насън? Когато ще бъде с разширени ноздри, със зяпнала уста и изцъклени и кръвясали очи? Когато последният подлец в този проклет замък ще може да тъпче храбрия и благороден рицар, без той да помръдне под повдигнатия му крак! Ами баща ми? О, баща ми! Тежко на дъщеря му, когато тя забрави белите му коси заради златните къдри на младостта! Кой знае, може би тези злини са изпратени от разгневения Йехова^[5] на безсърдечната му дъщеря, която се грижи за пленничеството на един чужд човек, преди да помисли за баща си, която забравя злочестата Юдея, за да гледа един хубав неверник и чужденец! Но аз ще изтръгна това неразумно чувство от сърцето си, макар и всяка жилка да кърви…

Тя се уви във воала си и седна по-далеч от леглото на ранения рицар с гръб към него, като укрепваше или се мъчеше да укрепи духа си не само срещу злините, които я застрашаваха отвън, но и срещу тези коварни чувства, които я терзаеха отвътре.