Уолтър Скот
Айвънхоу (31)

ГЛАВА XXVIII

Туй скитническо племе, що отритват всички,

в човешките изкуства още има дял.

Познава то безброй съкровища прикрити

в пустини, във гори и морски дълбини.

И чудна сила имат сбраните от него

незнайни билки и цветя и листица.

„Евреин“

Трябва да се върнем малко назад, за да осведомим читателя за някои случки, които ще му помогнат да разбере по-нататъшните важни събития. Той може би и сам се е досетил, че когато Айвънхоу падна на земята и изглеждаше изоставен от всички, настояванията на Ребека успяха да убедят баща й да нареди да пренесат храбрия воин от арената в къщата в покрайнините на Ашби, дето временно живееше евреинът.

При други обстоятелства нямаше да й бъде трудно да убеди Исак да стори това, защото по природа той беше добър и признателен. Но той имаше и предразсъдъците, и крайната плахост на своя преследван народ и тях именно трябваше да надвие Ребека.

— Свети Авраме! — извика баща й. — Той е добър момък и сърцето ме боли, като гледам как кръвта тече по скъпите му бродирани дрехи, но да го заведеш у нас! Хубаво ли обмисли, дъще? Той е християнин и според нашите закони ние нямаме право да общуваме с чужденци и неверници, това можем да сторим само когато търгуваме.

— Не говори така, скъпи татко — отговори Ребека, — наистина ние нямаме право да пируваме и да се веселим с тях. Но когато е ранен и злочест, неверникът става брат на евреина.

— Бих искал да знам какво е мнението на равина Яков Бен Тудела по този въпрос — отговори Исак. — И все пак добрият момък не бива да умре от кръвоизлияние. Нека Сет и Рубен да го занесат в Ашби.

— Не, нека да го сложат в моята носилка — каза Ребека, — а аз ще яхна един от конете.

— Това ще те изложи на погледите на тези ишмаилски и едъмски псета — пошепна Исак, като хвърли подозрителен поглед към тълпата рицари и оръженосци. Но Ребека вече се бе заела да изпълни милосърдното си намерение и не слушаше какво й говори. Исак хвана ръкава на наметалото й и възкликна развълнувано:

— Кълна се в брадата Ааронова! Ами ако младежът умре? Ако умре, докато е при нас, няма ли да ни държат отговорни за живота му и няма ли тълпата да ни разкъса?

— Няма да умре, татко — каза Ребека, отскубвайки се леко от ръцете на Исак, — ще умре само ако го изоставим. И ако направим това, тогава наистина отговаряме за него пред бога и пред хората.

— Ей — въздъхна Исак и я пусна, — тежко ми е да гледам как капе кръвта му, сякаш всяка капка е жълтица от собствената ми кесия. Знам, че Мириам, дъщерята на равина Манасес от Византия, чиято душа почива в рая, добре те е изучила в изкуството да лекуваш и че познаваш силата на билки и елексири. Затуй прави, каквото ти диктува сърцето — ти си добра мома, благодат и венец, ликуваща песен за мен и дома ми и за бащиния си народ.

Опасенията на Исак не бяха неоснователни. Великодушното милосърдие и признателност на дъщеря му я изложиха на връщане от Ашби на нечестивия поглед на Брайън де Боа Жилбер. Тамплиерът два пъти мина покрай тях по пътя, впервайки дързък и пламенен поглед в красивата еврейка. Ние вече видяхме последствията от възхищението, което породи нейният чар, когато случайността я хвърли във властта на този безскрупулен сладострастник.

Ребека незабавно нареди да бъде пренесен болният във временното им жилище и се зае собственоръчно да прегледа и превърже раните му. Даже и най-младият читател на романси и романтични балади ще си спомни колко често през тъй наречените векове на пълно невежество жените са били посветени в тайните на медицината и колко често храбрият рицар е оставял да му лекува раните тази, чиито очи още по-дълбоко бяха наранили сърцето му.

Но евреите, и мъже, и жени, познаваха и практикуваха медицинското изкуство във всички негови области и дори монарси и влиятелни барони, когато са били ранени или болни, често са се оставяли на грижите на някой опитен лечител от презряното племе. Помощта на евреите лекари се търсеше с готовност от всички, макар че между християните се ширеше мнение, че еврейските равини са добре запознати с магическите науки и особено с кабалистическото изкуство, което произхожда и носи името си от мъдреците на Израел. Самите равини не отричаха, че познават тези свръхестествени науки, защото с това не се увеличаваше омразата към техния народ (тя едва ли би могла да стане по-силна, отколкото беше), а се намаляваше презрението, с което бе примесено лошото чувство на християните. Един евреин магьосник може би беше обект на същото отвращение както един евреин лихвар, но той едва ли бе презиран така. Вероятно е освен това — какви ли не чудеса, разправят хората, са правили те с лечителското си изкуство — евреите да са притежавали някои тайни познания в тази област, които те поради чувството си на изолираност, породено от тяхното положение, грижливо са криели от християните, сред които са живели.

Красивата Ребека бе грижливо отгледана и възпитана във всички познания на своя народ, които нейният бърз и силен ум бе запомнил, подредил и умножил така, че тя бе надминала в развитието си своята възраст, пол и дори епохата, в която живееше. Познанията си по медицина и лечителско изкуство бе придобила от една възрастна еврейка, дъщеря на един от най-прочутите лекари, която обичаше Ребека като свое собствено дете и която, казваха, й предала своите тайни. Тези тайни тя самата бе наследила от мъдрия си баща. Съдбата бе отредила Мириам да стане жертва на фанатизма на тази епоха, но тайните й останаха да живеят в нейната даровита ученичка.

Ребека, надарена със знания и красота, бе всеобщо уважавана и обичана от своите сънародници, които я смятаха почти за една от тези надарени от бога жени, за които се говори в свещената история. Баща й, от уважение към дарбите й, което неволно се примесваше с неговата безкрайна обич към нея, позволяваше на девойката по-голяма свобода, отколкото нейният народ обикновено даваше на женския пол, и както току-що видяхме, често се водеше по нейното мнение вместо по своето собствено.

Когато стигнаха жилището на Исак, Айвънхоу беше още в безсъзнание поради голямата загуба на кръв през време на борбата на арената. Ребека прегледа раната и след като сложи лекарствата, които нейното изкуство предвиждаше при такива случаи, съобщи на баща си, че ако не се появи треска, от което тя не се опасяваше поради силния кръвоизлив, и ако лечителният балсам на Мириам не е изгубил силата си, няма опасност за живота на техния гост и той може на другия ден да пътува с тях за Йорк. Исак малко се слиса от това съобщение. Милосърдието му стигаше дотам, да доведе ранения християнин до Ашби или най-многото да го остави на грижите на евреина, в чиято къща бе сега, като увери последния, че ще му плати, както е редно, всичките разноски. Обаче Ребека изтъкна много доводи против този план, от които ще споменем само два, защото те имаха особена тежест за Исак. Единият беше, че в никакъв случай не иска да остави шишенцето с чудотворния балсам в ръцете на друг лекар, макар и неин сънародник, за да не се открие ценната тайна. Вторият — че този ранен рицар, Уилфред от Айвънхоу, е приближен и любимец на Ричард Лъвското сърце и че ако се върне този монарх, Исак, който бе снабдил брат му Джон със средства, за да може да преследва бунтовническите си цели, твърде много ще се нуждае от мощен покровител, който се ползува от благоволението на Ричард.

— Право казваш, Ребека — рече Исак, отстъпвайки пред тези тежки доводи, — би било грях против бога да се издаде тайната на блаженопочиващата Мириам, защото небесните блага не бива неразумно да се прахосват — били те златни таланти или сребърници, или пък тайните на един мъдър лекар. Те, разбира се, трябва да се пазят за тези, на които ги е дало провидението. А колкото за този, когото назаряните в Англия наричат Лъвското сърце, наистина по-добре е за мене да попадна в лапите на мощен идумейски лъв, отколкото в неговите, ако случайно узнае за сделките ми с брат му. Затова ще послушам съвета ти и този момък ще пътува с нас за Йорк, и нашата къща ще бъде негов дом, докато оздравеят раните му. И ако човекът с лъвското сърце се завърне в страната, както се шушука сега, тогава Уилфред от Айвънхоу ще ми бъде като защитна стена, когато пламне гневът на краля срещу твоят баща. Ако ли пък не се върне, Уилфред може все пак да ни се отплати, когато спечели богатствата със силата на меча и копието си, както направи вчера, пък и днес. Защото момъкът е добър и спазва определения ден и връща туй, което е взел, и помага на израилтянина, даже на сина на бащиния ми дом, когато е нападнат от силни разбойници и синове на Велиала.

Вечерта преваляше, когато Айвънхоу се свести. Той се събуди от неспокойния сън, изпълнен с объркани видения, които често се явяват, когато човек е в безсъзнание. Известно време не можа да си припомни какво бе станало, преди да падне на арената, и да приведе в строга последователност събитията от предишния ден. Усещането, че е ранен и има болки, че е много слаб и изтощен, се смесваше със спомена за нанесени и получени удари, за коне, които връхлитат един срещу друг, падат или биват повалени, за викове и трясък на оръжия, за целия замайващ шум на едно объркано сражение. Усилието му да дръпне завесата на леглото се увенча донякъде с успех въпреки болката от раната.

За своя голяма изненада той видя, че се намира във великолепно мебелирана стая, с възглавници вместо столове и изобщо с такъв ориенталски вид, че започна да се съмнява да не би, докато е спал, да са го пренесли обратно в Палестина. Това впечатление се усили, когато завесата се дръпна и една женска фигура, богато облечена по-скоро по ориенталски, отколкото по европейски, пристъпи леко през вратата зад нея, последвана от един мургав слуга.

Докато раненият рицар се канеше да заговори на това прекрасно привидение, тя му даде знак да мълчи, като сложи нежния си пръст на рубинените си устни. Слугата й междувременно се приближи до него и отметна завивките на Айвънхоу, а прелестната еврейка само провери дали превръзката е на място и дали раната е добре. Тя извърши това с непринудена грация, достойнство и скромност, които дори в днешните по-цивилизовани времена очистват такива непривични за жена грижи от всичко, което може да се счита в разрез с женската деликатност. Мисълта, че такава млада и красива жена се грижи за болен и че превързва раната на лице от противния пол, се губеше и се сливаше с представата за някакво благотворно създание, което облекчава болките и отблъсква удара на смъртта. Ребека даде кратки указания на слугата си по еврейски. Той бе свикнал да й помага при такива случаи и се подчини безмълвно.

Звукът на един непознат език, колкото и неприятен да би бил, ако бе произнесен от друг, от устните на красивата Ребека правеше приятно и романтично впечатление, като заклинанията на някоя добра фея — непонятни наистина за ухото, но трогващи сърцето със сладкия глас и с благия израз на лицето. Без да се опитва вече да задава въпроси, Айвънхоу мълчаливо се остави да вземат, каквито мерки смятат за добре за оздравяването му. Едва когато това бе сторено и добрата лекарка се канеше да се оттегли, любопитството му взе връх.

— Мила девойко — започна той на арабски, тъй като бе научил този език през време на странстванията си и смяташе, че ще бъде разбран от облечената в кафтан и тюрбан мома, която стоеше пред него, — моля ви, мила девойко, бъдете така любезна…

Но тук го прекъсна хубавата лекарка, която едва можа да прикрие усмивката, озарила за момент обикновено тъжното й замислено лице.

— Аз съм от Англия, господин рицарю, и говоря английски език, макар че дрехите и потеклото ми са чужди.

— Благородна девойко — започна пак рицарят Айвънхоу, но Ребека пак побърза да го прекъсне.

— Не ми прикачайте прозвището „благородна“, господин рицарю — рече тя. — Нека веднага да ви кажа, че ви прислужва една бедна еврейка, дъщеря на същия този Исак от Йорк, към когото вие отдавна се показахте така добър и любезен. Нему и на домашните му подобава да положат за вас всички грижи, които сегашното ви състояние изисква.

Не знам дали прекрасната Роуина би била много доволна от чувствата, с които нейният предан рицар досега бе гледал красивото лице, прелестната фигура и блестящите очи на очарователната Ребека — очи, чийто блясък бе засенчен и някак си смекчен от дългите й копринени клепачи и които един менестрел би сравнил с лъчите на вечерница, проникнали през жасминов храст. Но Айвънхоу бе твърде добър католик, за да запази подобни чувства към една еврейка. Ребека бе предвидила това, поради което бе побързала да спомене името и рода на баща си. И все пак — защото хубавата и умна дъщеря на Исак не бе съвсем лишена от мъничко женска слабост, — все пак тя не можа да въздържи една тайна въздишка, когато погледът, с който досега Айвънхоу бе гледал непознатата си благодетелка, поглед, изпълнен с уважение и възхищение и нелишен от нежност, изведнъж отстъпи място на студено, спокойно и сдържано изражение, в което нямаше никакво по-дълбоко чувство от любезната признателност за една услуга, дошла съвсем неочаквано, и то от лице от по-низша раса. Не че в досегашното държане на Айвънхоу имаше нещо повече от онова предано възхищение, което младостта винаги засвидетелства на красотата, но все пак мъчително бе за бедната Ребека да види как една-единствена дума като магическа пръчка отпращаше нея, която не можеше да не съзнава правото си да се ползува от такова възхищение, към една класа жени, на които то не може с чест да се засвидетелства.

Но нежната и искрена природа на Ребека не обвини Айвънхоу, че споделя общоприетите предразсъдъци на своето време и на своята вяра. Напротив, хубавата еврейка, макар и да чувствуваше, че нейният пациент сега гледа на нея като на представителка на една раса, с която е позор да се общува освен при крайна необходимост, не престана да се грижи все така търпеливо и предано за неговото оздравяване. Тя го уведоми, че е необходимо да отидат в Йорк и че баща й е решил да го заведе там и да се грижи за него в собствената си къща, докато здравето му се възстанови. Айвънхоу изрази голямата си неохота да приеме този план, която обясни с нежелание да създава повече трудности на своите благодетели.

— Нима в Ашби или някъде наблизо — запита той — няма някой саксонски франклин или дори някой богат селянин, който би се нагърбил с грижите за един свой ранен сънародник, докато той може пак да носи оръжие? Нима няма някой саксонски манастир, където биха ме приели? Или пък не бихте ли могли да ме заведете до Бъртън, където сигурно ще намеря гостоприемство у Уолтиф, абата на манастира „Свети Уитоулд“, който ми е роднина?

— Да — усмихна се тъжно Ребека, — и най-лошото от тези убежища без съмнение е по-подходящо за вас, отколкото жилището на един презрян евреин. И все пак, господин рицарю, освен ако искате да се отървете от лекаря си, вие не можете да смените квартирата. Както добре знаете, нашият народ умее да лекува рани, макар че ние не се занимаваме с това да ги нанасяме. А пък именно в нашето семейство се пазят тайни, наследени от времето на Соломона, от които вие вече изпитахте ползата. Никой назарянин — простете ми, господин рицарю, — никой християнин-лекар между четирите британски морета не може за по-малко от месец да ви излекува така, че да може пак да носите броня.

— А ти след колко време ще ми дадеш възможност да я сложа? — запита Айвънхоу нетърпеливо.

— След осем дни, ако си търпелив и изпълняваш нарежданията ми — отвърна Ребека.

— Кълна се в света дева Мария — рече Уилфред, — ако не е грях да споменавам името й тук, че сега не е време за мене или за кой да е друг верен рицар да бъде прикован на легло. Ако изпълниш обещанието си, девойко, ще ти платя с пълен шлем сребърни крони, както и да ги спечеля.

— Ще изпълня обещанието си — каза Ребека — и ти след осем дни ще носиш пак доспехи, ако ми изпълниш една молба, вместо да ми даваш среброто, дето ми го обещаваш.

— Ако е по силите ми и ако е нещо, което един верен рицар християнин може да стори за човек от твоя народ — рече Айвънхоу, — ще изпълня молбата ти с радост и готовност.

— Не — каза Ребека. — Аз ще те помоля само отсега нататък да вярваш, че един евреин може да направи услуга на християнин, без да иска друга награда освен благословията на великия бог, който е създал и евреина, и неверника.

— Би било грях да не ти вярвам, девойко — отвърна Айвънхоу, — и аз се осланям на твоето изкуство без по-нататъшни уговорки и въпроси, и вярвам, че ти ще ми дадеш възможност след осем дни да сложа доспехите си. А сега, мила лечителко, нека те разпитам какво става по света. За благородния саксонец Седрик и семейството му, за прекрасната лейди… — той спря, сякаш не искаше да спомене името на Роуина в къщата на евреин — искам да кажа, за тази, която бе избрана за царица на турнира.

— И която ти избра на това почетно място, господин рицарю — отвърна Ребека, — и изборът ти предизвика също такова възхищение, както твоята храброст.

Загубата на кръв не попречи на бузите на Айвънхоу да пламнат за миг, когато почувствува, че тъй непредпазливо бе издал дълбокия си интерес към Роуина в глупавото си старание да го прикрие.

— Не исках да питам толкова за нея, колкото за принц Джон — каза той. — Искам също тъй да узная нещо за моя верен оръженосец — защо не е тук при мен?

— Нека използвам властта си на лекар — отвърна Ребека — и да те посъветвам да мълчиш и да избягваш по-нататъшни вълнуващи мисли, а пък аз ще ти разправя това, което желаеш да знаеш. Принц Джон разтури турнира и тръгна с голяма бързина за Йорк, последван от благородниците, рицарите и духовниците от своята партия, след като събраха каквато сума можаха да измъкнат с честни и нечестни средства от онези, които минават за богати в тази страна. Разправят, че имал намерение да отнеме короната на брат си.

— Ще се намери кой да я защити — надигна се Айвънхоу от леглото, — па макар и в Англия да е останал само един негов верен поданик. Аз ще се боря за правото на Ричард срещу най-смелия му противник. Готов съм да срещна всеки враг на справедливото му дело!

— Но за да можеш да сториш това — каза Ребека, като докосна рамото му с ръка, — трябва сега да спазваш моите нареждания и да лежиш спокойно.

— Вярно е, девойко — рече Айвънхоу. — Толкова спокойно, колкото позволяват тези неспокойни времена! А какво ще ми кажеш за Седрик и семейството му?

— Преди малко дойде неговият майордом — каза еврейката, — цял запъхтян от бързане, да иска от баща ми някакви пари за вълната от Седриковите стада, и от него узнах, че Седрик и Ателстън от Кънингзбърг напуснали квартирата на принц Джон много ядосани и че се канели да си тръгват за дома.

— Ходила ли е някаква дама с тях на празненството? — запита Уилфред.

— Лейди Роуина — отвърна Ребека на въпроса с по-голяма точност, отколкото бе зададен, — лейди Роуина не отишла на пиршеството на принца и както ни каза икономът, сега била на път към Ръдърут с настойника си Седрик. А що се отнася до верния ти оръженосец Гърт…

— Ха! — извика рицарят. — Нима знаеш името му? Но да, ти го знаеш — прибави той веднага — и има откъде да го знаеш, защото сега съм убеден, че именно от твоята ръка и благодарение на твоята щедрост той получи вчера стоте сребърника.

— Не говори за това — каза Ребека и се зачерви силно. — Виждам колко лесно езикът издава това, което сърцето иска да скрие.

— Но тези жълтици — каза Айвънхоу сериозно — за мене са въпрос на чест и аз ще ги върна на баща ти.

— Да бъде, както ти желаеш — рече Ребека, — след като изминат осемте дена. Но сега не мисли и не говори за нищо, което може да забави оздравяването ти.

— Добре, добра девойко — рече Айвънхоу, — трябва да съм голям неблагодарник, за да оспорвам нарежданията ти. Но само една дума за съдбата на бедния Гърт и край на въпросите ми.

— Съжалявам, че трябва да ти кажа, господин рицарю — отговори еврейката, — че той е затворен по заповед на Седрик. — После, като видя колко много съобщението й разтревожи Уилфред, тя веднага прибави. — Но икономът Освалд каза, че ако не се случи нещо да предизвика наново гнева на Седрик срещу него, той е сигурен, че господарят му ще прости на Гърт, верния крепостник, който се е ползвал с благоволението му и който извършил тази грешка само от любов към сина на Седрик. Каза освен това, че той и другарите му, и особено шутът Уомба, били решили да предупредят Гърт да избяга по пътя, ако случайно не успеят да смекчат гнева на Седрик.

— Да даде бог да изпълнят намерението си! — рече Айвънхоу. — На мене сякаш е отредено да навличам беда на всеки, който ми направи добрина. Кралят ме отрупа с почести и отличия — ето сега неговият брат, който му е най-задължен, въстава с оръжие да му отнеме короната. Моята любов навлече неприятности и отне свободата на най-хубавата жена на света. А ето сега баща ми в гнева си може да убие този беден крепостник само заради неговата любов и вярност към мен. Виждаш, девойко, на какъв обречен от съдбата нещастник се мъчиш да помогнеш. Бъди разумна и ме пусни да си вървя, преди бедите, които вървят като хрътки по следите ми, не подгонят и тебе.

— Не — отвърна Ребека, — твоята слабост и твоята скръб, господин рицарю, те карат погрешно да тълкуваш целите на провидението. Ти се върна в родината си, когато тя най-много се нуждае от силна ръка и вярно сърце. Ти унижи своите неприятели и неприятелите на твоя крал, когато се бяха най-много възгордели; а за злото, което те сполетя, не виждаш ли, че небето ти праща помощник и лечител, дори измежду най-презрените в страната? Затова имай смелост и вярвай, че небето те е запазило за някакво чудно дело, което твоята ръка ще извърши пред този народ. Сбогом, и след като вземеш лекарството, което ще ти пратя по Рубен, отдай се пак на почивка, за да можеш по-лесно да понесеш утрешното пътуване.

Разсъжденията на Ребека убедиха Айвънхоу и той се подчини на нарежданията й. Питието, което му даде Рубен, имаше успокоителни и приспивателни свойства и осигури на болния здрав и спокоен сън. На другата сутрин добрата лекарка не откри у него никакви признаци на треска и се увери, че е напълно годен да понесе умората от едно пътуване.

Сложиха го на носилката, карана от коне, с която бе пренесен от арената, и взеха всички мерки, за да пътува удобно. Само в едно отношение дори молбите на Ребека не бяха в състояние да осигурят достатъчно грижи за ранения рицар. Исак, подобно на забогателия пътник в десетата сатира на Ювенал^[1], винаги се страхуваше от грабежи, като знаеше, че е добра плячка и за грабливия нормански благородник, и за саксонския разбойник. Затова той пътуваше много бързо, с кратки престои и още по-кратки закуски, така че скоро отмина Седрик и Ателстън, които бяха тръгнали няколко часа преди него, но се бяха забавили на пира в манастира „Свети Уитоулд“. И все пак, поради чудотворните качества на балсама на Мириам или поради здравия организъм на Айвънхоу, бързото пътуване не му причини такива неудобства, от каквито се опасяваше добрата му лекарка.

В друго отношение обаче бързината на евреина се оказа не твърде полезна. Настояването му да се движат така бързо породи няколко пъти кавги между него и хората, които бе наел да го пазят по пътя. Те бяха саксонци и съвсем не лишени от националната склонност към удобство и добър живот, която норманите презрително наричаха мързел и лакомия. Противно на Шейлок^[2] те бяха приели тази работа с надежда да се хранят на гърба на богатия евреин и бяха много недоволни, когато видяха, че надеждите им са измамени поради бързината, с която той настояваше да пътуват. Те възразяваха, че има опасност конете им да се осакатят от тежките преходи. Най-после между Исак и придружителите му избухна смъртен спор за количеството вино и бира, които им даваха при всяко ядене. И така се случи, че когато наближи опасността и ги сполетя това, от което Исак се боеше, той бе изоставен от недоволните наемници, на чиято защита бе разчитал, без да използува необходимите средства, за да си спечели предаността им.

В това плачевно състояние, както вече видяхме, Седрик намери евреина и дъщеря му и ранения им пациент и в същото състояние малко по-късно те попаднаха в ръцете на де Брейси и неговите съюзници. На носилката не обърнаха много внимание и лесно можеше да се случи да я изоставят по пътя, ако не беше любопитството на де Брейси, който надникна вътре, мислейки, че там може би се крие обектът на тяхната авантюра, тъй като лейди Роуина не си беше свалила воала. Но каква беше изненадата на де Брейси, когато откри, че в носилката се намира ранен този, който, убеден, че е попаднал в плен на саксонски разбойници, пред които името му можеше да му послужи за защита, както на него, така и за приятелите му, веднага призна, че е Уилфред от Айвънхоу.

Чувството за рицарска чест, което никога не напускаше напълно де Брейси въпреки буйността и лекомислието му, не му позволи да стори никакво зло на беззащитния рицар, нито пък да го издаде на Фрон де Бьоф, който при никакви обстоятелства не би се поколебал да убие своя съперник за феодалното имение Айвънхоу. От друга страна пък да освободи този, когото лейди Роуина обичаше, както стана известно на всички, на турнира и от по-раншното изгонване на Уилфред от бащината му къща, бе проява на великодушие, до което де Брейси не можеше да се издигне. Той възприе един среден между доброто и злото път, като заповяда на двама свои оръженосци да пазят носилката и да не пускат никой да се доближава до нея. Техният господар им нареди, ако ги запита някой, да кажат, че в празната носилка на лейди Роуина е настанен един техен другар, ранен през време на схватката. Когато пристигнаха в Торкилстън, и рицарят тамплиер, и господарят на замъка бяха заети със собствените си планове, единият за богатството, другият за дъщерята на евреина, оръженосците на де Брейси отнесоха Айвънхоу, все още като ранен свой другар, в една отдалечена стая. Такова обяснение те дадоха на Фрон дьо Бьоф, когато той ги запита защо не са отишли на бойниците при знака за тревога.

— Ранен другар, а? — възкликна де Бьоф силно разгневен и изненадан. — Нищо чудно, че простаци и селяци имат нахалството да обсаждат замъци, а шутове и свинари да изпращат покани за бой на благородници, щом войниците са станали болногледачи и кондотиерите бдят при леглата на умиращи, когато замъкът е нападнат. На бойниците, мързеливци! — извика той с гръмовния си глас, така че сводовете отекнаха. — На бойниците или ще ви строша кокалите с тази палка!

Хората отговориха сърдито, че с най-голямо удоволствие ще отидат на бойниците, стига той да ги извини пред господаря им, който им заповядал да се грижат за умиращия.

— Умиращия ли, негодници такива! — отвърна баронът. — Гарантирам ви, че ние всички ще бъдем умиращи, ако не се държим по-здраво. Но аз ще сменя поста при този никаквец ваш другар. Хей, Ърфрид, дъртушо, саксонска вещице, не ме ли чуваш? Ела гледай този болен, щом трябва някой да го гледа, а пък тези негодници нека вземат оръжието. Ето ви два тежки лъка, хайде на външната стена и гледайте всяка стрела да се забива направо в мозъка на някой саксонец.

Двамата мъже, както повечето хора от тази класа, бяха предприемчиви и не обичаха бездействието, затова с радост отидоха да посрещнат опасността, така че грижите за Айвънхоу се прехвърлиха върху Улрика или Ърфрид. Но тъй като нейният мозък изгаряше от спомена за извършените спрямо нея злини и от надежда за мъст, тя с готовност отстъпи на Ребека грижите за болния.