Уолтър Скот
Айвънхоу (30)

ГЛАВА XXVII

Какво от теб аз бих узнал?

Във срам и грях ти влачиш дни!

Нима не знаеш своя дял?

Но пак — ела, почни, почни!

 

Не, друга скръб — съдбовен дар,

по-страшна скръб над мен слетя!

О, чуй словата — люта жар,

смири ти пламъка в гръдта!

Щом нямам за борба другар,

другар да имам във скръбта.

Краб^[1] „Залата на правосъдието“

След като Ърфрид с викове и закани прогони Ребека обратно в стаята, от която бе излязла, тя заведе Седрик против волята му в една стаичка и внимателно залости вратата. После взе една кана с вино и две чаши, сложи ги на масата и каза с тон, който по-скоро констатираше факта, отколкото питаше за сведения:

— Ти си саксонец, отче, не отричай.

Като забеляза, че Седрик не бърза да отговори, тя продължи:

— Звукът на родния ми език е сладък за слуха ми, макар че рядко го чувам, и то от устата на нещастните, унизени крепостници, на конто високомерните нормани налагат най-тежката работа в тази къща. Ти си саксонец, отче, саксонец, и то свободен, само дето си божи служител. Гласът ти звучи сладко в ушите ми.

— Нима саксонски свещеници никога не идват в този дом? — запита Седрик. — Чини ми се, че техен дълг е да утешат прокудените и подтиснати чада на тази страна.

— Не идват, пък и ако дойдат, предпочитат да гуляят на трапезата на победителите — отговори Ърфрид, — отколкото да слушат стенанията на сънародниците си. Поне така разправят за тях, аз самата не мога да кажа. От десет години насам вратите на този замък са се отваряли само за развратния нормански капелан, който правеше компания на Фрон де Бьоф във вечерните му пиршества и който отдавна е повикан горе да даде сметка за делата си. Но ти си саксонец, саксонски свещеник, и аз искам да те питам нещо.

— Саксонец съм — отвърна Седрик, — но едва ли съм достоен за името на свещеник. Пусни ме да си ходя — заклевам те, че ще се върна или ще изпратя по-достоен мой събрат да чуе изповедта ти.

— Почакай още малко — каза Ърфрид. — Звукът на този глас, който слушаш сега, скоро ще заглъхне в студената земя и аз не искам да вляза в нея такъв звяр, какъвто съм приживе. Но виното трябва да ми даде сили да разкажа ужасната си история.

Тя си наля една чаша и я изпи така жадно, сякаш искаше да пресуши и последната капка.

— То затъпява — рече тя, вдигайки поглед след последната глътка, — но не успокоява. Пийни и ти, отче, ако искаш да чуеш разказа ми, без да паднеш в несвяст на тези плочи.

Седрик сигурно щеше да откаже да я последва в тази зловеща почерпка, но тя му направи знак, пълен с нетърпение и отчаяние. Той изпълни молбата й и изпи една голяма чаша вино. Тогава тя започна разказа си, сякаш неговата любезност я бе успокоила.

— Аз не съм от рождение нещастницата, която виждаш пред себе си, отче — каза тя. — Аз бях свободна, щастлива и почитана, обичах и бях обичана. Сега съм робиня, нещастна и унизена, играчка на страстта на своите господари, докато бях още красива, а откак вече не съм — предмет на тяхното презрение, присмех и омраза. Чудно ли ти е, отче, че аз мразя човешкия род и преди всичко народа, който е причина за тази промяна в мене? Нима сбръчканата немощна старица пред теб, чиято ярост намира израз само в безсилни клетви, може да забрави, че е била някога дъщеря на благородния тан на Торкилстън, пред чийто гняв трепереха хиляди васали?

— Ти — дъщеря на Торкил Улфгангър! — възкликна Седрик и се дръпна назад. — Ти, ти — дъщеря на този благороден саксонец, приятел и боен другар на моя баща!

— Приятел на твоя баща! — повтори Ърфрид. — Тогава пред мене стои Седрик Саксонеца, защото благородният Хериуърд от Ръдъруд имаше само един син и неговото име е добре известно сред сънародниците му. Но ако ти си Седрик от Ръдъруд, защо носиш тази монашеска дреха? Да не би и ти да си изоставил вече надеждата да избавиш отечеството си и да си потърсил закрила от тиранията в сенките на манастира?

— Няма значение кой съм — каза Седрик. — Разкажи, нещастнице, своята ужасна и греховна история. Защото ти сигурно имаш грехове — грях е дори, че си жива, за да ми разказваш.

— Имам, да, имам грях — отвърна злочестата жена, — голям, черен, неизкупим грях — грях, който тежи като товар на сърцето ми, грях, който целият огън на разкаянието на оня свят не може да изчисти. Да, това, че съм живяла тук, в тези зали, опръскани с благородната чиста кръв на моя баща и моите братя, като любовница на техния убиец, като негова робиня и участница в насладите му — това прави всеки животворен дъх, който съм поемала, престъпление и проклятие.

— Клетнице! — извика Седрик. — Значи, докато приятелите на баща ти, докато всяко честно саксонско сърце е споменавало в молитвите си наред с него и доблестните му синове името на убитата Улрика, ти си живяла, за да заслужиш нашата омраза и проклятие, живяла си с подлия тиранин, който уби най-близките ти и скъпи същества, който проля невинна детска кръв, за да не остави жив ни един мъжки потомък на благородния род на Торкил Улфгангър — с него си живяла, и то свързана с незаконна любов!

— С незаконни връзки — да! Но не с любов! — отвърна старицата. — Любовта може да вирее по-скоро в царството на вечните мъки, отколкото под тези прокълнати сводове. Не, за това поне не мога да се упреквам — душата ми бе изпълнена с омраза към Фрон де Бьоф и племето му дори в часовете на престъпната му страст.

— Ти си го мразела и все пак си останала жива! — възкликна Седрик. — Нещастнице! Та нямаше ли за тебе нож, кама? Щом толкова ти е било скъпо това съществувание, добре е за тебе, че тайните на този нормански замък са като тайните на гроба! Защото само да бях подозрял, че дъщерята на Торкил живее в грях с убиеца на своя баща, мечът на някой верен саксонец щеше да те намери дори и в прегръдките на твоя любовник.

— Наистина ли би извършил този акт на справедливост към името на Торкил? — запита Улрика (защото вече можем да изоставим неистинското й име Ърфрид). — Тогава ти си наистина верен саксонец, за какъвто минаваш. Защото дори между тези прокълнати стени, където, както с право каза, грехът се крие в непрогледна тайна, дори тук се чуваше името на Седрик и аз, злочеста и презряна, се радвах, че все още живее и диша един отмъстител на нещастния ни народ. И аз съм изпитвала часове на отмъщение — разпалвала съм кавгите на нашите врагове, докато пиянските им изстъпления стигнат до убийства. Виждала съм как се лее тяхната кръв, чувала съм предсмъртните им стенания! Погледни ме, Седрик, нима по това отвратително и повехнало лице не личат още следи от чертите на Торкил?

— Не ме питай, Улрика. — В гласа на Седрик имаше тъга, примесена с отвращение. — Това е прилика, която напомня мъртвец, излязъл от гроба, когато сатаната е вдъхнал живот на безжизнения му труп.

— Така да бъде! — отговори Улрика. — Но тези сатанински черти бяха озарени от светлина, когато успях да създам разкол между стария Фрон де Бьоф и сина му Реджиналд. Това, което последва, би трябвало да остане скрито във вечния мрак на ада, но нека моето отмъщение повдигне булото и загатне за него — защото, ако го провъзглася високо, мъртвите ще станат от гроба си! Отдавна несъгласието тлееше като скрит огън между тиранина баща и жестокия му син — отдавна аз тайно подклаждах тази противоестествена омраза, докато тя избухна в момент на пиянска забрава и моят потисник падна на собствената си трапеза, убит от ръката на собствения си син. Ето какви тайни крият тези сводове! — извика тя, вдигайки очи към тавана. — Сринете се, проклети зидове, и погребете под себе си всички, които знаят тази грозна тайна!

— Ами ти, нещастна грешнице — запита Седрик, — каква беше твоята участ след смъртта на похитителя ти?

— Помъчи се да отгатнеш, но не питай. Аз живях тук — тук, докато старостта, преждевременната старост, сложи своя страшен отпечатък върху лицето ми, живях презряна и отритната тук, където някога ми се подчиняваха, принудена да огранича желанието си за мъст, което някога имаше такива широки възможности, до дребната злоба на една мърмореща слугиня или до празните клетви на една безпомощна старица. Бях осъдена да слушам от самотната си кула шума на веселби, в които някога сама участвах, или писъците и стенанията на нови жертви на тиранията.

— Улрика — рече Седрик, — как посмя да се обърнеш към човек, който носи тези одежди, докато сърцето ти, боя се, още скърби за загубените облаги от твоите престъпления, тъй както скърби за делата, които са ти донесли тези облаги? Помисли си, нещастна жено, би ли могъл дори светият крал Едуард да ти помогне, ако стоеше тук пред тебе? Този царствен изповедник бе надарен от небето със силата да очиства раните по тялото, но само бог може да изцери проказата, коя — то разяжда душата.

— И все пак не се отвръщай от мене, строги пророче на небесния гняв — възкликна тя. — Кажи ми, ако можеш, до какъв край ще ме изведат тези нови страшни чувства, които ме обземат в самотата ми? Защо изникват пред мен отдавна извършените дела с нов непреодолим ужас? Каква орис очаква отвъд гроба тази, на която бог е отредил на земята такава неизразимо злочеста съдба? По-добре е да се обърна за помощ към Водан, Херта и Зернебок, към Миста и Скогула, боговете на нашите непокръстени прадеди, отколкото да понасям ужасните страхове, които напоследък ме преследват и наяве и насън?

— Аз не съм свещеник — рече Седрик, извръщайки се с отвращение от тази жалка картина на греховност, горест и отчаяние. — Не съм свещеник, макар че нося свещеническа дреха.

— Свещеник или не — отговори Улрика, — ти си първият, когото виждам от двадесет години насам, който се бои от бога и почита човека. И нима ти ме караш да се отдам на отчаяние?

— Аз те съветвам да се покаеш — рече Седрик. — Отдай се на молитва и разкаяние и дано молитвата ти бъде чута! Но аз не мога и не искам да стоя повече при теб!

— Почакай още малко! — каза Улрика. — Не ме напускай сега, сине на бащиния ми приятел, да не би демонът, който ме е държал в своя власт цял живот, да ме изкуши да си отмъстя за твоето коравосърдечие и презрение. Мислиш ли, че ако Фрон де Бьоф открие Седрик Саксонеца в замъка си предрешен така, ще ти остане дълго да живееш? Очите му отдавна те следят като сокол плячката си.

— И така да е — отвърна Седрик, — нека ме разкъса с клюна и ноктите си, езикът ми не ще изрече ни дума, в която сърцето ми не вярва. Аз ще умра като саксонец — верен на думата си, честен в делата си. Казвам ти, махай се, не се докосвай до мен, не ме задържай! Дори видът на самия Фрон де Бьоф не ми е така противен, както си ми ти, клетнице!

— Добре — рече Улрика, без да го спира вече. — Върви си и забрави във високомерието си, че нещастницата пред тебе е дъщеря на бащиния ти другар. Върви си — ако съм откъсната от хората в страданията си, откъсната от тези, чиято подкрепа с най-голямо право мога да очаквам, аз ще бъда сама и в отмъщението си! Никой няма да ми помогне, но всички ще изтръпнат, като чуят за това, което ще се осмеля да направя! Сбогом! Твоето презрение разкъса последната нишка, която ме свързваше с ближните ми, а тя бе вярата, че мъките ми може би ще заслужат състраданието на моя народ.

— Улрика — рече Седрик, трогнат от този зов. — Нима ти, която си могла да понесеш толкова много грехове и мъки, ще се отдадеш на отчаяние именно сега, когато очите ти са се отворили за престъпленията ти и когато е време да се покаеш?

— Седрик — рече Улрика, — слабо познаваш ти човешкото сърце. За да постъпваш, както аз съм постъпвала, за да мислиш, както аз съм мислила, трябва да притежаваш подлудяващата склонност към наслада, примесена с острата жажда за мъст, с гордото чувство за сила. Те така опияняват човешкото сърце, че не може да им се устои. Но тяхната власт е отдавна преминала. Старостта не познава наслади, бръчките не могат никому да въздействат, самото отмъщение умира в безсилни клетви. Тогава идва разкаянието, като усойница, примесено с напразни жалби за миналото и отчаяние за бъдещето. И тогава, когато всички други силни импулси са изчерпани, ние ставаме като злите духове в ада, които може би изпитват съжаление за делата си, но разкаяние — никога! Но твоите думи събудиха нещо ново в душата ми. Ти право каза, че всичко е възможно за тези, които имат смелост да умрат! Ти ми показа пътя на отмъщението и бъди сигурен, че аз ще го поема. Досега то се бореше в похабеното ми сърце с други страсти — отсега нататък само то ще ме владее и ти сам ще признаеш, че какъвто и да е бил животът на Улрика, в смъртта си тя е била достойна дъщеря на благородния Торкил. Войска обсажда отвън този проклет замък — иди бързо и ги поведи в атака и когато видиш да се развява червено знаме от куличката на източния ъгъл на крепостта, притисни здраво норманите — те ще си имат тогава доста работа вътре и вие ще можете да превземете замъка въпреки стрелите и катапултите на норманите. Моля те, върви — следвай съдбата си и ме остави аз да следвам моята.

Седрик се канеше да я разпита по-подробно за това, което бе загатнала, но се чу строгият глас на Фрон де Бьоф да вика:

— Къде се бави този залисан поп? Кълна се в мидата на Компостела^[2], че ще го направя мъченик, ако се мотае тук да заговорничи със слугите ми.

— Нечистата съвест — рече Улрика — е добър пророк! Но не го слушай — върви при хората си! Нека вдигнат саксонския си боен зов, да запеят, ако щат, бойната песен на Роло^[3] — моето отмъщение ще им приглася.

С тези думи тя изчезна през една скрита врата и Реджиналд Фрон де Бьоф влезе в стаята. Седрик с мъка се принуди да направи поклон пред надменния барон, който му отвърна с леко кимване.

— Дълго трая изповедта на твоите каещи се, отче. Така е по-добре за тях, защото тази изповед им е последната. Подготви ли ги за смъртта?

— Аз ги намерих — отговори, както можа, Седрик на френски — готови за най-лошото още от момента, когато бяха узнали в чия власт са попаднали.

— Гледай ти! — каза Фрон де Бьоф. — Говорът ти май е на саксонец.

— Учил съм в манастира „Св. Уитоулд“ в Бъртън — отговори Седрик.

— Така ли? — каза баронът. — По-добре щеше да бъде за тебе, пък и за мене, да беше норманец. Но когато човек е в нужда, не може да избира пратениците си. Този манастир в Бъртън е бухалско гнездо, което си струва да поразбута човек. Скоро ще дойде денят, когато расото толкова малко ще може да запази саксонеца, колкото и бронята.

— Да бъде волята божия! — рече Седрик с разтреперан от гняв глас. Фрон де Бьоф обаче помисли, че гласът му трепери от страх.

— Виждам — рече той, — ти вече си въобразяваш, че нашите войници са нахълтали в твоята трапезария и в избите ти. Но ако ми направиш една услуга, каквото и да стане с другите, ти ще си спиш така спокойно в килията, както охлювът в черупката си.

— Кажи какво ще заповядаш — рече Седрик, прикривайки вълнението си.

— Последвай ме по този коридор, за да те изведа през задната врата.

Докато водеше мнимия калугер, Фрон де Бьоф му даде следните указания за ролята, която искаше той да играе:

— Ти виждаш, отче, онова стадо саксонски свини, които са се одързостили да оградят замъка Торкилстън. Разправи им, какво щеш, за слабостта на тази крепост или каквото щеш друго, което да ги задържи тука двадесет и четири часа. През това време ти ще занесеш този свитък, но чакай, знаеш ли да четеш, попе?

— Нито буква — отвърна Седрик, — само молитвеника, пък и в него познавам буквите само защото знам литургията наизуст, слава на света дева Мария и на свети Уитоулд.

— Толкоз по-добър пратеник ще ми бъдеш. Занеси този свитък в замъка на Филип де Малвоазен. Кажи, че го пращам аз и че е написан от тамплиера Брайън де Боа Жилбер и че го моля да го препрати в Йорк с всичката бързина, на която са годни кон и ездач. Междувременно кажи му да не се съмнява, че ще ни намери здрави и читави зад бойниците ни. Срам и позор, че сме принудени да се крием така от една банда разбойници, които са свикнали да бягат, щом зърнат знамената ни и чуят тропота на конете ни. Та, казвам ти, попе, измисли някоя хитрост да накараш онези негодници да не мърдат оттук, докато нашите приятели ни подкрепят с копията си. Жаждата ни за мъст сее пробудила, а тя е като сокол, който не заспива, докато не се напие с кръв.

— Кълна се в своя свет покровител — каза Седрик по-оживено, отколкото подхождаше на ролята му — и във всички светии, които някога са живели и умрели в Англия, че заповедите ти ще бъдат изпълнени! Ни един саксонец няма да мръдне от тези стени, ако моето умение и влияние може да ги задържи.

— Ха! — рече Фрон де Бьоф. — Ги промени тона, отче, и говориш кратко и смело, сякаш сърцето ти желае клането на това саксонско стадо, а пък ти сам си роднина на тези свини!

Седрик не беше голям майстор на изкуството да се преструва и в този момент би имал голяма полза от по-плодовития мозък на Уомба. Но, както казва старата пословица, нуждата учи човека и той измърмори изпод качулката си, че уж тези хора били отлъчени и от църквата, и от държавата.

— Право каза — отвърна Фрон де Бьоф. — Despardieux! Аз бях забравил, че тези негодници са в състояние да съблекат гол един дебел игумен, като че ли са дошли от другия бряг на този солен канал^[4]. Не беше ли игумен на „Свети Айвис“ оня, дето го завързаха на един дъб и го накараха да пее литургия, докато му претърсваха торбите и кесията? Не, кълна се в света дева Мария, тази шега бе дело на Гал-тир от Мидълтън, един от нашите братя по оръжие. Ама саксонци бяха онези, дето ограбиха светилниците и чашата за причастие от параклиса на свети Бийз, нали?

— Те бяха безбожници — рече Седрик.

— Да, да. Пък и изпиха всичкото хубаво вино и бира, дето беше прибрано за тайни пиршества на тези, които уж се занимават само с нощни бдения и утринни молитви! Попе, ти си длъжен да си отмъстиш за такова светотатство.

— Наистина съм длъжен да си отмъстя — промърмори Седрик. — Свети Уитоулд да ми бъде свидетел!

Докато разговаряха, Фрон де Бьоф го доведе до задната порта, където преминаха рова по една дъска и стигнаха до външната ограда, от която се излизаше на открито поле през едно здраво укрепление.

— Сега върви и ако изпълниш задачата си и се върнеш тук след това, ще намериш саксонско месо на такава ниска цена, както свинското месо в кланицата на Шефилд. И слушай, ти ми се виждаш весел изповедник — върни се след нападението и ще имаш на разположение достатъчно малвоазенско вино да удавиш целия си манастир.

— Непременно ще се срещнем пак — отвърна Седрик.

— Ето ти нещичко сега за сега — продължи норманецът, когато стигнаха задната врата, и пъхна насила в ръката на Седрик една жълтица. — И помни, че ще ти смъкна и расото, и кожата, ако не изпълниш задачата.

— Ще ти дам пълно право да сториш това — отвърна Седрик, като излезе от вратата и закрачи с бодра стъпка по откритото поле, — ако, когато се срещнем пак, не заслужа нещо по-добро! — и като се обърна към замъка, той захвърли жълтицата към дарителя и извика. — Подъл норманец! Да се затриеш и ти, и парите ти!

Фрон де Бьоф не можа да чуе добре думите, но постъпката му се видя съмнителна.

— Стрелци! — извика той на пазачите на външното укрепление. — Пратете една стрела в расото на оня калугер! Но не, спрете — каза той, докато наемниците му опъваха лъковете. — няма полза, ние все пак трябва да му се доверим, защото нямаме друг избор. Мисля, че няма да посмее да ни предаде. А в най-лошия случай мога да преговарям с онези саксонски кучета, които държа запрени. Хей, тъмничарю Джайлз, нека ми доведат Седрик от Ръдъруд и другия простак, неговия другар — оня де, от Кънингзбърг, Ателстън ли му викаха, как? Дори имената им тежат на езика на един нормански рицар и докарват някак си на свинско. Донесете ми кана с вино, както рекъл веселият принц Джон, за да измия вкуса от устата си. Донесете виното в оръжейната, там заведете и пленниците.

Заповедта му бе изпълнена. Когато влезе в готическата зала, накичена с много трофеи, спечелени от самия него и от баща му, той намери кана с вино на тежката дъбова маса и двамата саксонски пленници, пазени от четирима негови хора. Фрон де Бьоф изпи голяма чаша вино и после се обърна към тях; начинът, по който Уомба бе нахлупил шапката над лицето си, променените дрехи, мрачната и несигурна светлина и обстоятелството, че баронът не познаваше твърде добре чертите на Седрик (последният отбягваше норманските си съседи и рядко излизаше извън пределите на своите имения) му попречиха да открие веднага, че най-важният му пленник се е измъкнал.

— Английски храбреци — рече Фрон де Бьоф. — как ви харесва гостоприемството в Торкилстън? Разбрахте ли вече какво заслужава вашето surquedy и outrecuidance^[5], дето погледнахте отвисоко на поканата на един принц от династията Анжу? Забравихте ли как се отплатихте на принц Джон за гостоприемството, което съвсем не заслужавахте? Кълна се в бога и свети Денис, че ако не платите най-богат откуп, ще ви обеся с главата надолу на железните решетки на ей този прозорец, докато ястребите и гарваните ви оголят скелетите. Говорете, саксонски псета, какво предлагате срещу никому ненужния си живот? Какво ще кажеш, ей ти от Ръдъруд?

— Аз не предлагам нито петак — отвърна бедният Уомба, — а колкото за това, че ще ме обесиш с главата надолу, то моят мозък си е объркан от рождение, така че, ако ме обърнеш наопаки, може пък той да се оправи.

— Света Геновева! — извика Фрон де Бьоф. — Този пък кой е!

И като замахна с ръка, той свали шапката на Седрик от главата на шута, разкъса яката на дрехата му и откри фаталния белег на робството — сребърния гердан на шията.

— Джайлз, Клемънт — кучета и негодници! — извика побеснелият норманец. — Кого сте ми довели тука?

— Мисля, че мога да ти кажа кой е — каза де Брейси, който току-що влезе в стаята. — Това е клоунът на Седрик, който тъй храбро спечели схватката с Исак от Йорк по въпроса за правото на предимство.

— Този въпрос аз ще уредя и за двамата — отговори Фрон де Бьоф. — Ще увиснат двамата на същата бесилка, ако господарят му и този шопар от Кънингзбърг не платят добра цена за живота им. Най-малкото, което трябва да ни дадат, е богатството си. Освен това те трябва да отведат със себе си тези оси, дето гъмжат край замъка, да подпишат, че се отказват от правата си на неприкосновеност и да живеят отсега нататък като наши крепостници и васали и да бъдат доволни, ако в новия свят, който скоро ще устроим, им оставим възможността, макар и да дишат. Вървете — каза той на двама от слугите си, — доведете ми истинския Седрик и този път ще ви простя грешката, още повече, че сте сбъркали един глупец с един саксонски франклин.

— Само че — рече Уомба, — ваше рицарско благородие може да открие, че между нас има повече глупци, отколкото франклини.

— Какво иска да каже този негодник? — запита Фрон де Бьоф хората си, които неохотно и страхливо измънкаха, че ако този тук не е Седрик, те не знаят какво може да е станало с него.

— Небесни светии! — извика де Брейси. — Той трябва да се е измъкнал с дрехите на монаха!

— Дяволи от ада! — отекна Фрон де Бьоф. — Значи, аз сам изведох до вратата и пуснах навън ръдърудския шопар! А пък ти — обърна се той към Уомба, — чиято глупост надминава мъдростта на идиоти, още по-тъпи от тебе — хубав монах ще те направя аз тебе — ще ти острижа темето! Хей, там! Кажете да му одерат кожата на главата и после го хвърлете с главата надолу от бойниците. Занаятът ти е да се шегуваш, нали? А да видим можеш ли да се шегуваш сега?

— Ти постъпваш с мене по-добре, отколкото казваш, благородни рицарю — изхленчи бедният Уомба, чийто навик да се прави на палячо не го изостави дори пред непосредствената опасност от смъртта. — Ако наистина ми дадеш червената шапка, дето ми я обещаваш, ще направиш от един обикновен монах — кардинал.

— Нещастникът — рече де Брейси — е решил да умре с призванието си. Фрон де Бьоф, не го убивай. Дай ми го да весели моите кондотиери. Какво ще кажеш, глупчо? Ще добиеш ли смелост след помилването си да дойдеш с мене да воюваш?

— Да, ако ме пусне господарят ми — рече Уомба, — защото (и той докосна гердана си) аз не смея да се откопча от синджира без негово позволение.

— Ами, норманската пила лесно ще пререже саксонския гердан — каза де Брейси.

— Да, благородни сър — каза Уомба, — и оттам иде приказката:

Нормански трион на английския дъб,

норманско седло на английския гръб,

норманска лъжица в английска паница

и в Англия вред е норманът отпред.

Догдето останат тез четри злини,

няма да видим бели дни.

— Хубаво правиш, де Брейси! — каза Фрон де Бьоф. — Седиш и слушаш глупостите на този шут, докато ни грози гибел! Не виждаш ли, че сме изиграни и че намерението ни да влезем във връзка с приятелите си е осуетено от същия този шарен господин, с когото ти тъй дружески разговаряш? Какво друго можем да очакваме освен незабавно нападение?

— Тогава на бойниците! — рече де Брейси. — Та нима си ме виждал някога да ставам сериозен при мисълта за сражение? Извикай тамплиера и нека той се бори сега за живота си поне с половината усърдие, с което се е борил за ордена си. А ти самият изправи огромното си тяло на крепостната стена. Мене остави да дам скромната си дан, както аз си зная, и ще видиш, че саксонските разбойници по-лесно ще превземат облаците, отколкото замъка Торкилстън. Ако ли пък искаш да водиш преговори с бандитите, защо не изпратиш този достоен франклин, който е потънал в съзерцание на шишето с вино? Хей, саксонецо — продължи той, като се обърна към Ателстън и му подаде една чаша, — изплакни си гърлото с това благородно питие и събери смелост да ни кажеш какво си готов да сториш, за да спечелиш свободата си.

— Това, което може да стори всеки смъртен — отвърна Ателстън, — стига то да не накърнява достойнството му. Пуснете ме на свобода заедно с другарите ми и аз ще ви платя откуп хиляда марки.

— А ще ни гарантираш ли, че ще се оттегли оттук тази паплач, дето се е струпала край замъка напук на божиите и на кралските закони? — запита Фрон де Бьоф.

— Доколкото мога, ще се постарая да ги отведа оттук — отговори Ателстън. — И аз съм сигурен, че баща ми Седрик ще направи всичко, за да ми помогне.

— Добре, тогава — каза Фрон де Бьоф — и тебе, и тях ще пуснем на свобода и нека има мир помежду ни срещу хиляда марки. Това е нищожен откуп, саксонецо, и ти ни дължиш благодарност, че го приемаме в замяна на твоята личност. Но да знаеш, че в него не се включва евреинът.

— Нито пък дъщерята на евреина — каза тамплиерът, който също бе дошъл при тях.

— Те не принадлежат към групата на саксонците — прибави Фрон де Бьоф.

— Не бихме били достойни да се наречем християни, ако принадлежаха към нея — рече Ателстън. — Правете с неверниците, каквото си щете.

— Този откуп не се отнася и до лейди Роуина — каза де Брейси. — Не ще позволя да разправят хората за мене, че от страх съм се отказал да се боря за такава хубава плячка.

— Нашето споразумение — каза Фрон де Бьоф — не се отнася и до този жалък шут, когото ще задържа за пример на всеки негодник, който си позволи да направи от шегата истина.

— Лейди Роуина — отговори Ателстън с израз на най-голяма решителност — е моя годеница. По-скоро ще се оставя да ме разкъсат диви коне, отколкото да се съглася да се разделя с нея. Робът Уомба днес спаси живота на баща ми Седрик — предпочитам да загубя своя живот, отколкото да позволя да пострада дори един косъм от главата му.

— Твоя годеница ли? Лейди Роуина годеница на васал като тебе! — каза де Брейси. — Саксонецо, ти си въобразяваш, че са се върнали дните на твоите седем кралства. Казвам ти, че принципът на династията Анжу не дава своите повереници на хора от твоето потекло.

— Моето потекло, надменни норманецо — отговори Ателстън, — е по-чисто и по-старо от потеклото на някакъв си жалък французин, който си печели хляба, като продава кръвта на разбойниците, събрани под жалкото му знаме. Моите прадеди са крале, смели във война и мъдри в мир, които ежедневно са угощавали в замъка си стотици свои привърженици, докато твоите се броят на пръсти. Имената им са възпявани от менестрели, законите им са записани в хрониките на витенагемотите^[6], костите им са погребани между светии и над гробовете им са издигнати храмове.

— Хубаво ти го казаха, де Брейси — рече Фрон де Бьоф, доволен от начина, по който срязаха приятеля му. — Добре те нареди саксонецът.

— Доколкото може да ме нареди един пленник — отвърна де Брейси с привидно безразличие, — защото този, чиито ръце са вързани, трябва поне езика си да може да движи свободно. Но твоето красноречие, приятелю — обърна се той към Ателстън, — не ще спечели свободата на лейди Роуина.

Ателстън, който вече бе говорил по-дълго, отколкото имаше обичай да се изказва дори и на най-интересната тема, не отвърна нищо. Разговорът бе прекъснат от влизането на един слуга, който съобщи, че един монах стои на задната порта и иска да го пуснат да влезе.

— В името на свети Бенет, принцът на тези просяци — извика Фрон де Бьоф, — истински монах ли е този път или пак някой мошеник? Претърсете го, негодници, защото, ако още веднъж ви се пробута някой измамник, ще накарам да ви извадят очите и да сложат живи въглени в орбитите ви.

— Нека ме сполети най-тежкият ти гняв, господарю — каза Джайлз, — ако този тука не е истински калугер. Вашият знаменосец Джослин го познава добре и се кълне, че това е брат Амброуз, монах от свитата на абата на Жорво.

— Пусни го да влезе — заповяда Фрон де Бьоф. — Твърде е вероятно да носи вести от веселия си господар. Сигурно дяволите празнуват и поповете са освободени от служба, та така са се разшавали свободно из страната. Отведете пленниците, а ти, саксонецо, помисли си за това, което ти казах.

— Настоявам — каза Ателстън — да се отнасяте с мене почтено през време на пленничеството ми и да ми давате храна и легло, както подобава на моя ранг и както е прието при очакване на откуп. Освен това считам този от вас, който е с най-висок ранг, задължен да ми даде удовлетворение с тялото си за посегателството на свободата ми. Аз вече ти предадох тази покана за бой чрез твоя иконом и ти си длъжен да ми отговориш. Ето ръкавицата ми!

— Не отговарям на покана за бой от страна на мой пленник — отвърна Фрон де Бьоф, — нито пък ще му отговориш ти, Морис де Брейси. Джайлз — продължи той, — закачи ръкавицата на франклина на оня еленов рог. Нека виси там, докато той е отново свободен. Ако и тогава си позволи да я поиска или да твърди, че е бил незаконно в плен при мен, кълна се в пояса на свети Христофор, че ще срещне човек, който никога не е отказвал да срещне врага на кон или в ръкопашен бой, сам или подкрепен от васалите си.

След тези думи саксонските пленници бяха отведени тъкмо в момента, когато влезе монахът Амброуз, очевидно много развълнуван.

— Това е истинският pax vobiscum — рече Уомба, като мина край преподобния брат. — Другите бяха фалшиви.

— Света Богородице! — рече монахът на събраните рицари. — Най-после съм в безопасност и сред християни.

— Наистина си в безопасност — отвърна де Брейси, — а що се отнася до християни — ето ти тука смелия барон Реджиналд Фрон де Бьоф, който най-много се отвращава от евреите, и достойния рицар тамплиер Брайън де Боа Жилбер, чийто занаят е да убива сарацини. Ако това не са белези на християни, то не знам какви други белези имат те.

— Вие сте приятели и съюзници на преподобния ни отец в името господне Еймър, абат на Жорво — каза монахът, без да забележи тона на де Брейси, — и вие сте длъжни да му помогнете и като рицари, и от християнско милосърдие, защото, както казва блаженият свети Августин в своя трактат „De Civitate Dei“^[7]

— По дяволите какво казва свети Августин! — прекъсна го Фрон де Бьоф. — Я кажи какво имаш ти да казваш, попе. Нямаме много време да слушаме цитати от светите отци.

— Sancta Maria!^[8] — възкликна отец Амброуз. — Колко лесно се гневят непосветените миряни! Но нека ви бъде известно, доблестни рицари, че някакви негодници и убийци, забравили страх божи и почит към божията църква, въпреки нарежданията на папската вула, Si quis, suadente Diabolo…^[9]

— Братко калугер — прекъсна го пак Фрон де Бьоф, — всичко това ни е известно или можем поне да си го представим. Кажи ни ясно — пленен ли е господарят ти игумен и от кого?

— Разбира се — каза Амброуз, — той е в ръцете на синовете Велиалови^[10], които вилнеят в тези гори и нехаят за светия закон, който гласи: „Не докосвай миропомазания от мене и не прави зло на моите пророци.“

— Ето ви нова работа за нашите мечове, господа — обърна се Фрон де Бьоф към другарите си. — Значи, вместо да ни подкрепи, абатът на Жорво иска помощ от нас? Голяма файда има човек от тези лениви типове, когато си има най-много работа! Но говори, попе, и кажи веднага какво очаква господарят ти от нас?

— С ваше разрешение — започна пак Амброуз, — след като насилствено хванаха преподобния ми началник противно на светия закон, който току-що цитирах, и след като синовете Велиалови претърсиха торбата и кесията му и му взеха двеста марки чисто и пречисто злато, те му искаха още една голяма сума пари, за да го пуснат. Затова преподобният ни отец в името господне ви моли като скъпи свои приятели да го избавите, като платите откупа, който искат, или със силата на оръжието си — както вие намерите за добре.

— Дано сатаната вразуми игумена! — каза Фрон де Бьоф. — Сигурно хубавичко си е пийнал тази сутрин! Та къде е чувал твоят господар нормански барон да си развърже кесията, за да избави един свещеник, чиито торби със злато са десет пъти по-тежки от неговите! А как можем да му помогнем с храбростта си, когато сме обградени от неприятел, десет пъти по-многоброен от нас, и всеки момент очакваме нападение?

— Точно туй исках да ви кажа — рече монахът, — ако не бяхте избързали да ме прекъснете. Но, бог да ми е на помощ, аз съм стар и тези страшни нападения объркаха мозъка ми. Но вярно е, че те са се събрали като на лагер и строят насип срещу стените на замъка.

— На бойниците! — извика де Брейси. — Да видим какво правят тези негодници вънка! — С тези думи той отвори един прозорец с решетка, който водеше към една издадена тераса, и веднага се провикна:

— Свети Денисе! Старият монах ни е донесъл вярна вест! Те мъкнат дъски и грамадни щитове и стрелците се трупат по края на гората като облаци пред буря!

Реджиналд Фрон де Бьоф също огледа полето и веднага грабна рога си. Като изсвири продължително и гръмко, той заповяда на своите хора да заемат местата си върху стените.

— Де Брейси, погрижи се за източната страна, където стените са най-ниски. Благородни Боа Жилбер, твоят занаят добре те е научил и да нападаш, и да се отбраняваш — ти се заеми със западната страна. Аз самият ще пазя външния вход. Но, благородни приятели, не ограничавайте усилията си само на едно място. Днес ние трябва да бъдем навсякъде и ако е възможно, да се умножим, та лично да помогнем и да облекчим положението там, където най-яростно атакува врагът. Ние сме малцина, но нашата пъргавина и смелост може да замести тази слабост, тъй като имаме работа с негодници и селяци.

— Но, благородни рицари — извика отец Амброуз сред суетнята и бъркотията на подготвящата се отбрана, — в името господне, никой ли не ще чуе молбата на преподобния ни отец Еймър, абата на Жорво? Моля ти се, изслушай ме, благородни сър Реджиналд!

— Върви си приказвай молбите на небето — каза свирепият норманец, — защото ние тук на земята нямаме време да ги слушаме. Хей, Анселм, погрижи се да приготвят врял катран и масло и да ги излеят на главите на тези дръзки предатели. Виж да имат стрелците достатъчно стрели. Развей знамето ми с главата на стар бик — скоро ще разберат онези негодници с кого имат работа днес!

— Но, благородни сър — настояваше монахът в усилията си да привлече вниманието му, — помисли си за клетвата ми за послушание и ми дай възможност да изпълня поръчката на своя началник. — Махнете този извеян дърдорко! — извика Фрон де Бьоф. — Заключете го в параклиса да си казва молитвите, докато свърши сражението. Доста ще се изненадат светиите да чуят „Аве Мария“ и „Отче наш“ — струва ми се, че откак са ги издялали от камък, не са имали честта да чуят тука такова нещо.

— Не светотатствай, сър Реджиналд — каза де Брейси, — днес ще се нуждаем от помощта на тези светии, докато тази банда разбойници се разпръсне.

— Не очаквам аз помощ от тях — рече Фрон де Бьоф, — освен ако ги хвърлим от бойниците върху главите на онези негодници. Ей, там има един грамаден тромав свети Христофор, който може цяла рота да смаже.

В това време тамплиерът наблюдаваше действията на обсаждащите с по-голямо внимание, отколкото грубият Фрон де Бьоф и лекомисленият му другар.

— Кълна се във вярата на моя орден! — рече той. — Тези хора действат по-дисциплинирано, отколкото би могъл да очаква човек. Кой знай откъде са научили тази дисциплина? Виждате ли как умело използуват всяко прикритие, което им дават дървета и храсти, и отбягват да се излагат на ударите на нашите стрели? Не виждам да се вее никакво знаме сред тях, но готов съм да заложа златния си синджир, че ги води някой рицар или благородник, опитен във военното изкуство.

— Ето, виждам го! — каза де Брейси. — Виждам как се развява перото на рицарския му шлем и как блести бронята му. Гледай оня едър мъж с черните доспехи, застанал начело на по-далечната група от мръсни селяци — кълна се в свети Денис — мисля, че е същият, когото нарекохме Le Noir Faineant и който те повали на арената в Ашби, Фрон де Бьоф.

— Толкова по-добре — рече Фрон де Бьоф, — че е дошъл тука да ми даде възможност да си отмъстя. Трябва да е някой жалък простак, щом не посмя да остане и да изяви правото си за наградата на турнира, която случаят му тикна в ръцете. Напразно щях да го търся там, където рицари и благородници търсят враговете си, и затуй се радвам, че се явява тук сред тия простаци селяндури.

Явно беше, че врагът ще настъпи незабавно и затова бе сложен край на всички приказки. Всеки рицар зае поста си и начело на неколцината бойци, които можаха да съберат, съвсем недостатъчни да защищават цялото протежение на крепостната стена, зачака със спокойна решителност застрашаващото ги нападение.