Уолтър Скот
Айвънхоу (29)

ГЛАВА XXVI

Най-кроткият кон е понякога луд

и най-лудият кротко застава.

Понявга монахът се прави на шут,

а шутът монах представлява.

СТАРА ПЕСЕН

Когато шутът, облечен в расото и качулката на отшелника и препасан през кръста с неговата връв, се изправи пред портата на замъка на Фрон де Бьоф, пазачът го попита как се казва и за какво е дошъл.

— Pax vobiscum — отвърна шутът, — аз съм беден монах от францисканския орден и идвам тук да изпълня своя дълг към някакви злочести пленници, които се пазят в замъка.

— Храбър монах си ти — рече пазачът, — щом идваш тук, дето освен собствения ни пиян изповедник не се е явявала птица като тебе вече от двайсет години.

— Все пак аз те моля да съобщиш на господаря на замъка, че съм тук? — отговори мнимият монах. — Бъди сигурен, че той ще приеме тази вест благосклонно и птицата ще запее така, че целият замък ще я чуе.

— Покорно благодаря — рече пазачът, — но ако пострадам, задето съм напуснал поста си заради тебе, ще видя дали сивата ти монашеска дреха може да те предпази от стрела, взета от синя гъска.

С тази закана той слезе от куличката си и занесе в замъка необикновената вест, че един свет монах стои пред портата и иска да го пуснат незабавно вътре. Той бе немалко изненадан, когато господарят му заповяда да го пусне веднага. И след като предварително сложи хора да пазят входа срещу всевъзможни изненади, той се подчини, без да му мисли повече. Лекомислената самонадеяност, която бе дала на Уомба дързост да поеме тази опасна задача, едва не го изостави, когато се намери в присъствието на такава страшна и вдъхваща ужас личност като Реджиналд Фрон де Бьоф, и той промърмори своето pax vobiscum, на което разчиташе, за да поддържа илюзията, че е наистина монах, с повече трепет и колебание, отколкото досега. Но Фрон де Бьоф бе навикнал да гледа как хора от всякакъв ранг треперят в негово присъствие, така че плахостта на мнимия калугер не му даде никакъв повод за съмнение.

— Кой си и откъде идваш, отче? — запита той.

— Pax vobiscum — повтори шутът, — аз съм беден слуга на свети Франциск и като пътувах из тези пусти места, попаднах между разбойници, както казва евангелието — quidam viator incidit in latrones^[1], които разбойници ме изпратиха в този замък да изпълня духовния си дълг към две лица, осъдени от вашето почитаемо правосъдие.

— Добре — отговори Фрон де Бьоф, — ами можеш ли да ми кажеш, свети отче, колко са на брой тези бандити?

— Доблестни господарю — отвърна шутът, — nomen illis legio — името им е легион.

— Кажи ми ясно колко са на брой, попе, иначе расото и въженият ти пояс няма много да ти помогнат.

— Уви! — рече мнимият монах. — Cor meum eructavit^[2], тоест аз само дето не умрях от страх, ама струва ми се, че трябва да имаше свободни селяни и граждани най-малко петстотин души.

— Хайде де! — каза тамплиерът, който току-що бе влязъл в залата. — Нима осите толкова са се нароили тука? Време е да задушим тази опасна пасмина. — После той дръпна Фрон де Бьоф настрана и го запита: — Познаваш ли монаха?

— Той е странник от някакъв далечен манастир — отвърна Фрон де Бьоф. — Не го познавам.

— Тогава не му поверявай устно поръчката си — рече тамплиерът. — Дай му да занесе писмено нареждане до свободния отряд на де Брейси, всички да дойдат веднага на помощ на господаря си. Междувременно, за да не подозре нещо подстриганият, разреши му свободно да изпълни задачата си и да подготви саксонските свине за кланицата.

— Така ще направя — отвърна Фрон де Бьоф и веднага поръча на един слуга да отведе Уомба в стаята, където бяха затворени Седрик и Ателстън.

Нетърпението на Седрик се бе увеличило със затворничеството му, вместо да се намали. Той крачеше от единия край на стаята до другия като човек, който се кани да нападне врага си или да щурмува обсада, и ту си говореше сам, — ту се обръщаше към Ателстън, който хладнокръвно и стоически очакваше изхода от положението, докато смилаше преспокойно богатия си обед, и не проявяваше особен интерес колко ще трае пленничеството му, смятайки, че и то, като всички земни злини, ще свърши, когато е рекъл господ.

— Pax vobiscum — рече шутът при влизането си. — Да ви благослови свети Дънстън, свети Денис, свети Дътък и всички други светии.

— Влез спокойно — отговори Седрик на мнимия калугер. — С каква цел идваш тук?

— Да ви кажа да се подготвите за смъртта — отвърна шутът.

— Не може да бъде! — стресна се Седрик. — Колкото и да са зли и неустрашими, те все пак не ще се осмелят да прибягнат към такава явна и неоправдана жестокост.

— Уви! — рече шутът. — Да се мъчиш да ги спреш с чувството им за човечност, е все едно да се мъчиш да задържиш изпуснат кон с копринен конец. Затова, благородни Седрик, и вие също, доблестни Ателстън, спомнете си какви грехове сте извършили на земята, защото още на днешния ден ще бъдете изправени да отговаряте пред един по-върховен съд.

— Чуваш ли, Ателстън? — рече Седрик. — Трябва да подготвим духа си за това последно дело, защото по-добре е да умрем като мъже вместо като роби.

— Аз съм готов — рече Ателстън — да понеса всичко, което ни готви злобата им, и да отида да посрещна смъртта си със същото спокойствие, с което отивам на обед.

— Изпълни тогава светия си дълг, отче — каза Седрик.

— Почакай малко, мили чичо — каза шутът с обикновения си глас. — Хубаво се огледай, преди да скочиш в тъмното.

— Бога ми! — извика Седрик. — Струва ми се, че познавам този глас.

— Това е гласът на твоя верен роб и смешник — отвърна Уомба и отметна качулката. — Ако по-рано беше слушал съвета на един глупак, сега нямаше да си тук. Послушай сега съвета на глупака и скоро няма вече да бъдеш тук.

— Какво искаш да кажеш, глупчо? — запита Саксонеца.

— Ей, това! — отвърна? Уомба. — Вземи това расо и въжения пояс, в които се крие цялото ми монашество, и спокойно излез от замъка, а остави на мене твоята мантия и твоя пояс, та аз да скоча в тъмното с тях.

— Да те оставя тук на мое място! — рече Седрик, изненадан от това предложение. — Ами че те могат да те обесят, бедни ми шуте!

— Нека правят, каквото могат — рече Уомба. — Вярвам, без да подценявам високото ти потекло, че синът на Безумния може да увисне на въже със същата тържественост, с която е било окачено въжето на шията на прадядо му, когато го направили градски съветник.

— Добре, Уомба — отвърна Седрик. — Ще приема молбата ти при едно условие, а именно, ако се съгласиш да си размениш дрехите с лорд Ателстън вместо с мене.

— Кълна се в свети Дънстън, това няма да стане! — отговори Уомба. — В това няма никакъв разум. Право е синът на Безумния да пострада, за да спаси сина на Хериуърд. Но не е никак умно той да умре за човек, чиито прадеди са чужди на неговите.

— Негоднико! — извика Седрик. — Прадедите на Ателстън са били крале на Англия!

— Може да са били, каквито щат — отвърна Уомба, — ама моята шия си стои твърде хубавичко на раменете ми, за да ми се ще да я извия заради тях. Затова, добри ми господарю, или приеми предложението ми, или ми позволи да напусна тази тъмница, както съм дошъл.

— Нека изсъхне старото дърво, за да се запази младата и обещаваща гора! — продължи Седрик. — Спаси благородния Ателстън, верни ми Уомба! Това е дълг на всеки, в чиито жили тече саксонска кръв. Ти и аз заедно ще понесем яростта на вероломните потисници, а той, свободен и в безопасност, ще възпламени духа на въстаналите ни сънародници да отмъстят за нас.

— Не, татко Седрик — рече Ателстън и го хвана за ръката — когато излезеше от апатията си, неговите мисли и дела не бяха недостойни за благородното му потекло. — Не! Аз предпочитам да остана цяла седмица в този затвор без друга храна освен оскъдния залък на затворника и без друго питие освен водата, която му се полага, отколкото да се възползувам от възможността да избягам, която този роб с доброто си сърце предлага на своя господар.

— Вие минавате за умни хора, господа — каза шутът, — а мене ме смятат за побъркан. Но, чичо Седрик и братовчеде Ателстън, аз ще реша този спор вместо вас и ще ви спестя труда да си разменяте повече любезности. Аз съм като кобилата на Джон Патицата, дето позволявала само Джон Патицата да я яха — аз дойдох тук да спася господаря си и ако той не е съгласен — баста! — нищо друго не мога да сторя, освен да си отида у дома. Добрините не могат да се подмятат от ръка на ръка като топка. Не съм съгласен да ме обесят за друг освен за собствения ми господар, когото знам от рождение.

— Върви тогава, благородни Седрик — каза Ателстън, — не пропущай този случай! Твоето присъствие вън може да насърчи нашите приятели да се борят за избавлението ни, а ако останеш тук, всички сме изгубени.

— А има ли някакви изгледи да ни спасят отвън? — обърна се Седрик към шута.

— Изгледи ли! Ех-е-ей! — повтори Уомба. — Да знаеш, че влезеш ли в расото ми, ти навличаш генералска пелерина. Там вънка има петстотин души и тази сутрин аз бях един от главните им водачи. Шутовската ми шапка бе каска, а пръчицата ми — жезъл. Ще видим какво ще спечелят, като заменят глупака с умен мъж. Истина ти казвам, боя се, че ще изгубят от храбростта това, което ще спечелят от ума. И така, сбогом, господарю, и бъди добър към бедния Гърт и към кучето му Фангз. И нека закачат петльовия ми гребен в банкетната зала на Ръдъруд за спомен на това, че съм си дал живота за господаря си като верен… глупак.

Последните думи бяха казани някак двусмислено, полу на шега, полусериозно. Очите на Седрик плувнаха в сълзи.

— Паметта ти ще се тачи — рече той, — докато има хора на света да почитат верността и привързаността! Ако не се надявах, че ще намеря начин да спася Роуина и тебе, Ателстън, и тебе също, бедни Уомба, не можеше ме накара да постъпя, както ти искаш.

Те си бяха разменили вече дрехите, когато Седрик изведнъж бе обзет от съмнение.

— Не знам друг език — каза той — освен собствения си и няколко думи от този префърцунен нормански. Как ще съумея да се държа като преподобен отец?

— Магията е само в две думички — отвърна Уомба. — На всички въпроси се отговаря с pax vobiscum. И да идваш, и да отиваш, и да ядеш, и да пиеш, и да благославяш, и да анатемосваш, pax vobiscum ти стига за всичко. Тези думи са така полезни на калугера както метлата на вещицата и магическата пръчица на магьосницата. Кажеш ли ги ей така — pax vobiscum — с дълбок и сериозен глас, ти си всесилен. И на пазача, и на караула, на рицаря и на оръженосеца, на пехотинеца и на кавалериста, те действат като магия. Мисля, че ако ме изкарат на бесилото утре, което е твърде вероятно, ще опитам въздействието им върху палача.

— Щом е тъй — рече господарят му, — лесно ще се по-калугеря. Pax vobiscum — вярвам, че ще запомня паролата. Сбогом, благородни Ателстън. Сбогом и на тебе, бедното ми момче — доброто ти сърце би изкупило и по-глупава глава от твоята. Аз ще ви спася или ще се върна да умра с вас. Благородната кръв на саксонските крале няма да се пролее, докато моята още тупти в жилите ми. Ни един косъм няма да пострада от главата на бедния ми слуга, който се излага на опасност заради господаря си, ако Седрик може да го спаси с риск на собствения си живот. Сбогом!

— Сбогом, благородни Седрик — рече Ателстън, — и не забравяй, че е редно за един монах да приеме храна, ако му предложат.

— Сбогом, чичо — прибави Уомба, — и помни pax vobiscum.

С тези съвети Седрик излезе да изпълни задачата си. Не след дълго той има възможност да изпита силата на тази магия, която шутът му бе препоръчал като всемогъща. Докато търсеше пътя към залата пред един коридор с ниски и мрачни сводове, спря го една женска фигура.

— Pax vobiscum — рече мнимият монах и тъкмо се мъчеше да мине бързо покрай нея, когато му отвърна един тих глас.

— Et vobis — quaeso, domine reverendissime, pro mi sericordia vestra.^[3]

— Аз малко недочувам — отвърна Седрик на правилен саксонски, като си промърмори: „Дявол да го вземе този шут и неговия pax vobiscum. Ето че изгубих копието си още при първото хвърляне!“

В онази епоха обаче не беше нещо необикновено за един монах да недочува добре с латинското си ухо и това бе добре известно на лицето, което бе заговорило на Седрик.

— Моля ти се в името на християнската любов, преподобни отче — отговори тя на собствения му език, — благоволи да дойдеш и да дадеш духовната си утеха на един ранен затворник, който лежи в този замък, и да проявиш състрадание към него и към нас, както те учи светото ти призвание. Твоят манастир ще има за това добро дело нечувани облаги.

— Дъще — рече смутеният Седрик, — времето, с което разполагам в този замък, не ми позволява да изпълня задълженията си. Трябва веднага да си вървя — това е въпрос на живот и смърт.

— И все пак, отче — настояваше молителката, — нека те помоля в името на обета, който си дал, да не отминеш, без да дадеш съвет и подкрепа на изложените на опасност нещастници.

— Дано злият дух те грабне и да отлети с тебе, та да ме остави в Ифрин^[4] при душите на Один и Тор^[5]! — рече Седрик раздразнен и сигурно щеше да продължи в същия дух, съвсем неподходящ за ролята му на духовник, когато разговорът им бе прекъснат от острия глас на Ърфрид, старицата от кулата.

— Така ли, хубостнице! — обърна се тя към жената. — Така ли се отплащаш за добрината, която ти сторих, като те пуснах от затворническата ти килия, а? Принуждаваш, значи, преподобния отец да прибегне до груби думи, за да се отърве от една нахална еврейка!

— Еврейка ли? — каза Седрик, възползувайки се от този случай, за да се измъкне. — Пусни ме да мина, жено! Да не си посмяла да ме спреш! Аз току-що се връщам от изпълнение на светите си обязаности и не искам да се осквернявам.

— Ела насам, отче — каза старицата, — ти си странник в този замък и не можеш да излезеш без водач. Ела насам, защото аз искам да поговоря с тебе. А ти, дъще на прокълнато племе, върни се в стаята на болния и се грижи за него, докато се върна. Тежко ти, ако пак излезеш без мое позволение!

Ребека се оттегли. Молбите й бяха принудили Ърфрид да й позволи да излезе от куличката и Ърфрид се бе възползувала от услугите й именно там, където самата Ребека желаеше да ги отдаде — край леглото на ранения Айвънхоу. Схващайки опасността на положението и готова да се възползва от всяко възможно средство за спасение, у Ребека се бяха породили надежди, когато узна от Ърфрид, че някакъв духовник е проникнал в този замък на безбожници. Затова тя следеше връщането на мнимия свещеник с цел да го заговори и да го заинтересува за съдбата на пленниците. Читателят вече знае доколко бе успяла.