Уолтър Скот
Айвънхоу (27)

ГЛАВА XXIV

Ще я ухажвам аз, тъй както лъв

лъвицата ухажва.

ДЪГЛАС^[1]

Докато описаните вече сцени се разиграваха в различни части на замъка, еврейката Ребека очакваше съдбата си в една отдалечена и усамотена малка кула. Тя бе доведена тук от двама от маскираните си похитители. След като я блъснаха в малката килия, тя остана сама с една стара вещица, която си тананикаше тихичко някаква саксонска песенчица, за да акомпанира танца на вретеното си по пода. Старицата вдигна очи, когато влезе Ребека, и изгледа изпод вежди хубавата еврейка с онази злостна завист, с която старостта и грозотата, съчетана и с тежки условия на живот, обикновено гледа на младостта и хубостта.

— Ти трябва да се махаш оттук, стара вещице — каза един от мъжете. — Така заповяда благородният ни господар. Трябва да отстъпиш тази стая на по-хубава гостенка.

— Да, да — замърмори старицата, — тъй се отплащат хората за услугите. Беше време, когато стигаше само една дума да кажа, за да изхвърлят най-добрия от всички ви от службата му. А сега трябва да се махам по заповед на всеки слуга като теб.

— Бабо Ърфрид — рече другият, — недей много разсъждава, ами си върви. Заповедите на господаря трябва бързо да се изпълняват. Някога и ти си била нещо, но звездата ти отдавна е залязла. Ти си също като стар боен кон, пуснат да пасе на голо поле — и ти някога си можела леко да препускаш, ама сега едва креташ. Хайде, обирай си крушите!

— Зло да не ви отмине! — рече старицата. — Да пукнете в кучешка колиба! Злият дух Зернебок да ме разкъса ако изляза от собствената си килия, преди да си изпреда конопа на хурката!

— Отговаряй тогава пред господаря, стара вещице — каза човекът и излезе, като остави Ребека със старата жена, в чиято компания бе доведена против волята й.

— Какво ли сатанинско дело са намислили пък сега? — мърмореше си старицата, като от време на време хвърляше с едно око зъл поглед към Ребека. — Не е мъчно да се сети човек — блестящи очи, черни къдри, бяло лице — докато не сложи върху му свещеникът черното миро. Да, лесно е да се досети човек защо са я пратили в тази самотна кула, откъдето толкова ще се чуе писък, колкото от петстотин лакти под земята. Бухалите ще ти бъдат съседи, хубавице, и колкото чуват техните крясъци, толкова ще чуят и твоите. Пък и чужденка! — рече тя, като гледаше дрехите и тюрбана на Ребека. — Къдешна си — сарацинка? Египтянка? Защо не отговаряш? Можеш да плачеш, ама не можеш ли да приказваш, а?

— Не се сърди, майко — каза Ребека.

— Няма нужда да ми казваш нищо повече — отвърна Ърфрид, — лисицата се познава по опашката, а еврейката — по говора.

— Имай милост към мене — рече Ребека — и ми кажи какво трябва да очаквам, след като насила ме довлякоха тук? Живота ми ли искат като изкупление за моята вяра? С радост ще го жертвам!

— Живота ти ли, миличка? — възкликна вещицата. — Та какво удоволствие ще им достави да ти отнемат живота? Вярвай ми, животът ти не е в опасност. С теб ще се отнесат така, както някога сметнаха, че е достойно да се отнесат с една благородна саксонска девойка. И нима еврейка като тебе ще плаче, че не е срещнала по-добра съдба? Погледни ме — аз бях млада и двойно по-хубава от тебе, когато Фрон де Бьоф, бащата на този Реджиналд, нападна този замък със своите нормани. Баща ми и седемте му синове отбраняваха своя роден дом кат по кат, стая по стая. Не остана ни едно помещение, ни една стълба в замъка, неопръскана от тяхната кръв. Те умряха — умряха до един, и преди телата им да изстинат и кръвта им да изсъхне, аз станах плячка и посмешище на победителя!

— Няма ли надежда за помощ? Няма ли начин да се избавя? — замоли се еврейката. — Ще те възнаградя богато и пребогато.

Недей и мисли за това — каза старицата. — От тук избавлението е само през дверите на смъртта. И има дълго да чакаме, дълго — прибави тя, като заглади посивялата си глава, — докато се отворят те за нас! И все пак утеха е да си помисли човек, че оставя на земята други, които са също тъй злочести като нас. Сбогом, еврейко! Еврейка или християнка — съдбата ти ще бъде същата, защото имаш работа с хора, които нямат нито милост, нито съвест. Още веднъж, сбогом! Моите конци са изпредени вече — твоята мъка тепърва започва.

— Остани! Остани за бога! — извика Ребека. — Остани тук, па макар и само да ме кълнеш и ругаеш. Все пак твоето присъствие е някаква закрила.

— Даже и присъствието на божата майка не ще може да те запази — отвърна старицата. — Ето я — и тя посочи една грубо изработена икона на Дева Мария, — виж дали тя може да промени съдбата, която те чака.

С тези думи тя излезе от стаята, изкривила лице в подигравателна усмивка, която я загрозяваше още повече. Заключи вратата след себе си и Ребека я чуваше как кълне всяко стъпало, че било толкова високо, докато слизаше бавно и с мъка по стълбите на кулата.

Сега Ребека можеше да очаква съдба, дори по-страшна от тази на Роуина. Каква вероятност имаше да проявяват към една представителка на нейния подтиснат народ макар и малкото снизхождение и уважение, което може би биха проявили към една богата саксонска наследница? Но еврейката имаше това преимущество, че бе по-добре подготвена да посрещне опасността, на която бе изложена, благодарение на силата на характера си и разсъдъка си. Умна и наблюдателна още от ранните си години, разкошът и богатството в бащината й къща и в къщите на другите богати евреи не бяха успели да я заслепят за опасностите, с които бяха свързани те. Като Дамокъл на прочутото пиршество, Ребека винаги виждаше сред това пищно великолепие меча, който висеше закачен на косъм над главите на нейните сънародници. Тези мисли бяха обуздали и направили по-трезв и разумен характера й, който при други условия може би щеше да стане горделив, надменен и упорит.

Благодарение на примера и съветите на баща си, Ребека бе привикнала да се отнася вежливо към всички, които се доближаваха до нея. Наистина тя не можеше да подражава на неговото крайно раболепие, защото й бяха чужди малодушието и постоянното състояние на страх и опасения, които го пораждаха. Но тя се държеше с гордо смирение, сякаш се примиряваше с тежките условия, при които бе поставена като дъщеря на едно презряно племе, но същевременно съзнаваше, че има право, благодарение на собствените си качества, да заема по-високо положение от това, до което произволната тирания на един религиозен предразсъдък й позволяваше да се домогва.

Подготвена по този начин да посреща неволи, тя бе придобила необходимата твърдост да се справя с тях. Сегашното и положение изискваше най-голямо присъствие на духа и тя скоро се окопити.

Първата й грижа бе да разгледа стаята. Но там не откри големи надежди за избавление или закрила. Нямаше никакви тайни входове, нито скрита в пода врата и изглеждаше, че стаята е заградена от всички страни от външната стена на кулата, само вратата, през която бе влязла, я свързваше с главното здание. На вътрешната страна на вратата нямаше резе. Единственият прозорец гледаше към една бойница на върха на кулата и у Ребека отначало се породи надежда, че би могла да избяга оттам. Но скоро откри, че тази бойница няма никаква връзка с другите, че представлява изолирана тераска, заградена както обикновено с парапет, на който имаше отвори, за да могат през тях стрелците от кулата да защищават тази страна на замъка.

Следователно за нея нямаше друга, надежда освен упованието на една пасивна твърдост и дълбоката вяра в небето, присъщи на силните и благородни души. Макар че Ребека бе научена да тълкува погрешно обещанията на светото писание към богоизбрания народ, тя не грешеше в убеждението си, че понастоящем този народ е поставен на изпитание, и във вярата си, че един ден чедата на Сиона ще бъдат прибрани в лоното божие наред с християните. Междувременно всичко наоколо й засвидетелстваше, че сега те са подложени на наказания и изпитания и че техен дълг е да ги понасят, без да вършат грехове. И така, подготвена да гледа на себе си като на жертва на зла съдба, Ребека отрано бе разсъждавала върху собственото си положение и бе подготвила духа си да посрещне опасностите, които вероятно щеше да срещне.

И все пак пленницата потрепери и побледня, когато по стълбите се чуха стъпки, вратата на стаята в куличката се отвори бавно и също тъй бавно влезе един висок мъж, облечен като бандитите, на които дължаха своето злощастие. Той затвори вратата след себе си. Шапката, нахлупена ниско над веждите, скриваше горната част на лицето му, а долната той прикриваше с мантията си. Така маскиран, сякаш се готвеше да извърши дело, от което сам се срамуваше, той застана пред изплашената затворничка. И макар че по външен вид приличаше на разбойник, той като че ли не знаеше как да изрази целта на посещението си, така че Ребека, успяла с усилие да се овладее, превари обяснението му. Тя откачи две скъпи гривни и един гердан и побърза да ги предложи на предполагаемия разбойник, смятайки естествено, че ще спечели благоволението му, като задоволи алчността, му.

— Вземи ги, добри приятелю — рече тя, — и за бога, бъди милостив към мене и стария ми баща. Тези украшения са скъпи, но те са нищо в сравнение с това, което той е готов да даде, за да бъдем освободени здрави и невредими от този замък.

— Прелестно цвете на Палестина — отвърна разбойникът, — тези ориенталски бисери отстъпват по белота пред твоите зъби. Блестящите диаманти не могат да се сравнят с очите ти. А откак съм поел този жесток занаят, заклел съм се да предпочитам красотата пред богатството.

— Не върши такъв грях спрямо себе си — каза Ребека. — Приеми откупа и бъди милостив. Със златото можеш да си купиш удоволствия, а ако се отнесеш зле с нас, ще спечелиш само угризения. Баща ми ще задоволи всичките ти искания. Ако си разумен, можеш с плячката от нашето освобождение да си откупиш правото да станеш пак пълнокръвен член на обществото, можеш да получиш опрощение за миналите си грешки и да не бъдеш принуден вече да правиш нови.

— Хубави съвети ми даваш — отвърна разбойникът на френски, тъй като вероятно му бе трудно да поддържа на саксонски разговора, който Ребека бе подхванала на този език, — но знай, светла лилия от долината на Бака, че баща ти вече се намира в ръцете на един мощен алхимик, който може да превърне в злато и сребро дори и ръждясалите решетки на един зандан. Старият Исак е подложен на една процедура, която ще изстиска от него всичко, което му е скъпо, без моя помощ и без твоите молби. Твоят откуп ще се изплати с твоята любов и красота — никаква друга монета не ще приема.

— Ти не си разбойник — каза Ребека на същия език. — Никой разбойник не би се отказал от такива предложения. Никой разбойник в тази страна не си служи с езика, на който говориш ти. Не си разбойник, а норманец — норманец, и то може би от благородно потекло. О, покажи се благороден и в деянията си и хвърли тази страшна маска на насилие и жестокост.

— А ти, която умееш тъй вярно да отгатваш — каза Брайън де Боа Жилбер, дръпвайки мантията от лицето си, — ти не си истинска дъщеря на Израел, а по всичко освен по младост и по красота, си самата магьосница на Ендор. Да, аз не съм разбойник, красив саронски нарцис. Аз съм човек, който по-скоро ще отрупа ръцете и шията ти с бисери, които тъй много ти приличат, отколкото да ти ги отнеме.

— Какво искаш от мене, ако не богатството ми? — запита Ребека. — Между нас не може да има никаква връзка — ти си християнин, а аз — еврейка. Нашият брак е противен на законите на църквата и на синагогата.

— Вярно е — изсмя се тамплиерът. — Да се оженя за еврейка! Despardieux!^[2] Туй няма да стане, па макар тя да е савската царица! Но знай освен това, прелестна дъщеря на Сиона, че дори най-християнският крал да ми предложи за жена най-хубавата си щерка с Лангедок като зестра, аз пак не бих могъл да се оженя за нея. Обетът ми не ми разрешава да обичам коя и да е девица освен par amours^[3], както ще обичам тебе. Аз съм тамплиер. Ето кръста на моя свещен орден.

— Нима се осмеляваш да се позоваваш на него в случай като настоящия? — запита Ребека.

— Ако го правя, това тебе не те засяга, защото ти не вярваш в свещения символ на нашето спасение.

— Аз вярвам това, което са ме учили дедите ми — отвърна Ребека — и нека бог ми прости, ако вярата ми е погрешна! Но ти, рицарю, каква е твоята вяра, щом тъй безцеремонно се позоваваш на това, което считаш най-свято, в момента, когато си на път да нарушиш най-тържествения си обет като рицар и като монах?

— Ти проповядваш хубаво и мъдро, о дъще на Сирах^[4] — отговори тамплиерът, — но, нежна светице, твоите ограничени еврейски предразсъдъци не ти позволяват да разбереш нашите високи привилегии. Бракът би бил неопростим грях за един тамплиер, но каквато и по-малка лудория да извърша, тя лесно ще ми бъде опростена при следния събор на нашия орден. Дори и най-мъдрият измежду царете, дори и баща му^[5], чийто пример ще признаеш като достоен за подражание, не е имал по-широки привилегии от тези, които ние, бедните воини от храма Сионов, сме си спечелили с нашата ревност в негова защита. Защитниците на Соломоновия храм могат да претендират за свобода по примера на Соломона.

— Ако четеш светото писание и житията на светиите — каза еврейката — само колкото да оправдаеш своята слободия и разврат, ти вършиш престъпление като човек, който извлича отрова от най-полезните и лечебни билки.

Огън проблесна в очите на тамплиера при този упрек.

— Слушай, Ребека — каза той. — Досега ти говорих кротко, но отсега нататък езикът ми ще бъде език на завоевател. Ти си пленница на моя лък и на моето копие и си подчинена на волята ми по законите на всички народи. Аз няма да отстъпя нищичко от правата си, нито пък ще се въздържа да получа чрез насилие това, което отказваш на молбите ми.

— Спри! — извика Ребека. — Спри и ме изслушай, преди да се опиташ да извършиш такъв смъртен грях! Наистина ти можеш да надвиеш над силите ми, защото бог е сътворил жената слаба И я е поверил на мъжа да я брани в своето великодушие. Но аз ще разглася твоето престъпление, тамплиере, от единия край на Европа до другия. Суеверието на твоите събратя ще ми спечели това, което тяхното състрадание може би ще ми откаже. Всеки събор, всяка прецептория^[6] на ордена ти ще узнае, че ти си съгрешил с еврейка като еретик. Тези, които не трепват пред престъплението ти, ще те прокълнат, задето си опетнил дотам кръста, който носиш, и си тръгнал подир една дъщеря на моя народ.

— Ти имаш остър ум, еврейко — отвърна тамплиерът, който добре знаеше, че тя говори истината и че правилата на ордена му порицаваха по най-категоричен начин и под страх от най-тежки наказания подобни похождения и че в някои случаи провинените са били лишавани от званията им, — да, ти имаш остър ум. Но твоят разобличителен глас трябва да бъде наистина много силен, за да се чуе зад железните стени на този замък. Сред тези стени заглъхват всички роптания, вопли, всеки зов за правосъдие и всеки вик за помощ. Само едно може да те спаси, Ребека. Примири се със съдбата си, приеми нашата вяра и ти ще излезеш оттук с такъв блясък, че много нормански дами ще трябва да отстъпят пред великолепието и красотата на любимката на най-смелия защитник на светия храм господен.

— Да се примиря със съдбата си! — извика Ребека. — Велики боже, с каква съдба? Да приема твоята вяра — каква е твоята вяра, щом може да закриля такъв престъпник! Ти си бил най-смелият защитник на храма господен! Долен рицар и монах клетвопрестъпник! Аз плюя на тебе и не се боя!. Богът Аврамов дава спасение на своята дъщеря — дори и от този адски позор!

С тези думи тя бързо отвори решетъчния прозорец, който водеше към терасата, и за миг се намери върху парапета, надвиснал над огромната пропаст. Изненадан от тази отчаяна постъпка, тъй като досега Ребека бе стояла съвсем неподвижна, Боа Жилбер не успя да я спре или да й попречи. Когато понечи да се приближи до нея, тя извика: „Не мърдай, горди тамплиере, или, ако щеш, приближи се! Ако направиш една стъпка към мен, ще се хвърля в пропастта; тялото ми ще се смачка и ще изгуби човешкия си вид, преди да го оставя да стане жертва на твоята животинска страст.“

Докато говореше това, тя сключи ръце и ги протегна към небето, сякаш измолваше милост за душата си, преди да направи фаталната крачка. Тамплиерът се поколеба и неговата решителност, която никога не се бе огъвала от състрадание или мъка, сега отстъпи пред възхищението му от нейната смелост.

— Слез, неразумно момиче! — рече той. — Заклевам се в земята, морето и небето, че не ще ти сторя нищо зло.

— Не ти вярвам, тамплиере — отвърна Ребека. — Ти ме научи правилно да ценя добродетелите на твоя орден. Следващият събор на ордена ще ти опрости нарушението на една клетва, чието спазване засяга само честта или безчестието на една злочеста еврейска девойка.

— Ти си несправедлива към мен — разпали се тамплиерът. — Заклевам ти се в името, което нося, в кръста на гърдите си, в сабята на бедрото си, заклевам ти се в стария си фамилен герб — аз няма да ти сторя нищо зло. Ако не заради себе си, то спри заради баща си! Аз ще бъда негов закрилник, а в този замък той ще се нуждае от мощна закрила.

— Уви! — въздъхна Ребека. — Твърде добре знам, че е така, но смея ли да ти повярвам?

— Нека оръжието ми да се покрие с позор и името ми да се почерни — каза Брайън де Боа Жилбер, — ако някога имаш причина да се оплачеш от мене! Аз съм нарушил много закони и много, правилници, но думата си — никога!

— Тогава ще ти повярвам — рече Ребека, — дотук.

И тя слезе от бойниците, но застана до един от отворите или mashicolles, както ги наричаха тогава.

— Тук — рече тя, — тук ще остана. Ти не мърдай от мястото си, защото, ако се опиташ да намалиш с една крачка разстоянието помежду ни, ще се увериш, че еврейската девойка по-скоро ще повери душата си на бога, отколкото честта си на тамплиера.

Докато Ребека говореше, нейната благородна и твърда решителност, която така добре подхождаше на изразителната й красота, придаваше на вида и държанието й едно почти свръхчовешко достойнство. Погледът й не трепна, бузите й не побледняха от ужаса пред една тъй страшна и близка съдба. Напротив, мисълта, че е господарка на съдбата си и че може, когато иска, да намери спасение от позора в смъртта, придаваше по-дълбока червенина на страните й и още по-светъл блясък на очите й. Боа Жилбер, който сам бе горд и буен, почувствува, че никога не е виждал по-жива и завладяваща красота.

— Нека да се помирим, Ребека — рече той.

— Да се помирим — отговори Ребека, — но с това разстояние помежду ни.

— Вече няма защо да се боиш от мене — каза Боа Жилбер.

— Не се боя от теб — отвърна тя — благодарение на оня, който издигна тази кула тъй високо, че нищо не може да падне от нея и да не загине, благодарение на бога Израилев.

— Ти си несправедлива към мен — повтори тамплиерът, — кълна се в земята, морето и небето, ти си несправедлива към мен. Аз не съм по природа такъв, какъвто ме виждаш — корав, егоист и безмилостен. Жената ме е научила на жестокост, затова към жената се показвам жесток. Но не такава жена като тебе. Чуй ме, Ребека. Никой рицар не е вземал копие в ръка със сърце, по-предано на своята избраница, отколкото Брайън де Боа Жилбер. Тя беше дъщеря на дребен барон, чиито единствени владения бяха един полуразрушен замък, едно лозе, което нищо не раждаше и няколко хектара пуста земя в Бордо, а името й беше известно навсякъде, където се вършеха подвизи. То бе известно по-далеч от името на много живи, чиято зестра беше цяло графство. Да — продължи той, крачейки нагоре-надолу по тераската, така развълнуван, сякаш бе забравил присъствието на Ребека. — Да, моите дела, опасностите, през които преминах, и моята кръв прославиха името на Аделаида де Монтемар от кастилския до византийския двор. И как ми се отплати тя? Когато се върнах, покрит със скъпо платени почести, изкупени с труд и кръв, намерих я омъжена за един гасконски оръженосец, за когото никой не бе чувал вън от пределите на нищожното му владение. Аз я любих вярно и жестоко си отмъстих за вероломството й. Но моето отмъщение се върна върху мене самия. Оттогава аз се откъснах от живота и от всички връзки с него. Аз съм обречен да остана, без дом, без утехата на една любеща жена. На стари години аз не ще познавам приветливото домашно огнище. Гробът ми ще бъде самотен и аз няма да оставя потомство, което да носи древното име на Боа Жилбер. Аз пожертвувах за своя орден правото си да действам самостоятелно, правото си на независимост. Тамплиерът, същински роб, макар и да не се нарича такъв, не може да притежава ни земя, ни друго имущество; той живее, движи се и диша само по волята и прищявката на други.

— Уви! — каза Ребека. — А какви облаги имате за това, че сте пожертвували всичко?

— Силата да си отмъщаваме, Ребека — отвърна тамплиерът, — и надеждата за величие.

— Лоша награда — каза Ребека — за това, че сте се отказали от правата, които са най-скъпи на човека.

— Не говори така, девойко — отговори тамплиерът. — Отмъщението е пир на боговете и ако, както ни учат свещениците, те са си го запазили само за тях, то е, защото го смятат за наслада, за която не са достойни простите смърт ни. Ами амбицията? Тя е изкушение, което може да смути даже небесното блаженство. — Той спря за момент и после прибави: — Ребека, тази, която предпочита смъртта пред безчестието, сигурно притежава горд и силен дух. Ти трябва да бъдеш моя! Не, не се стряскай, това трябва да стане с твое съгласие и при условия, предложени от тебе. Ти трябва да се съгласиш да споделиш с мен по-велики надежди, отколкото тези, които един монарх вижда от трона си. Чуй ме, преди да ми отговориш, и прецени, преди да откажеш. Тамплиерът, както ти казваш, изгубва своите обществени права и самостоятелната си власт, но той става член и част от една мощна организация, пред която вече треперят тронове — тъй както дъждовната капка, когато се смеси с морето, става неделима частица от мощния океан, който подкопава скалите и поглъща кралските армади. Също такъв неудържим поток е и този съюз. Аз не съм прост член на този мощен орден, а съм вече един от неговите главни ръководители и мога един ден да се стремя към жезъла на Велик магистър. Бедните воини на храма господен^[7] не само ще стъпят на врата на крале — и един монах с въжени цървули може да стори това. Железният ни крак ще стъпи на техния трон — желязната ни ръкавица ще изтръгне скиптъра, здраво стиснат в ръцете им. Дори царството на вашия напразно очакван Месия не предлага такава власт на разпръснатото ви племе, към каквато може да се стреми моята амбиция. Аз само търсих досега една сродна душа, с която да я споделя, и я намерих в тебе.

— И ти говориш това на човек от моя народ? — отговори Ребека. — Помисли си само…

— Не ми възразявай — рече тамплиерът, — че нашата вяра е различна. В тайните си заседания ние гледаме с презрение на тези бабини деветини. Недей мисли, че дълго сме се заслепявали относно идиотската глупост на основателите на нашата вяра, които са се отказвали от всички наслади на живота заради удоволствието да умрат като мъченици от глад, жажда или чума или пък от оръжията на диваците в напразния си стремеж да защищават една безплодна пустиня, която има цена само в очите на суеверните. Нашият орден скоро възприе по-смели и широки схващания и откри по-добро възнаграждение за нашите жертви. Нашите огромни владения във всички кралства на Европа, високата ни военна слава, която привлича при нас цвета на рицарството от всички християнски страни — всичко това е посветено на цели, за които набожните основатели на вярата ни не са и сънували. Тези цели ние крием от онези низши духом, които идват в ордена ни със старите принципи и чиито предразсъдъци ги правят наши послушни оръдия. Но аз няма повече да повдигам булото на нашите тайни. Този рог може би вещае нещо, за което е нужно моето присъствие. Размисли върху всичко, което ти казах. Сбогом! Аз няма да ти поискам прошка за насилието, с което те заплаших, защото то бе нужно, за да се разкрие истинският ти характер. Златото се познава само с пробен камък. Аз скоро ще се върна и пак ще разговарям с тебе.

Той прекоси стаята и слезе по стълбата, като остави Ребека повече изплашена от бясното славолюбие на смелия и зъл мъж, в чиято власт злата съдба я бе поставила, отколкото от смъртта, която до преди малко я грозеше. Когато се върна в стаята, първият й дълг бе да благодари на бога на Якова за помощта, която й бе оказал, и да го помоли да продължава да се грижи за нея и за баща й. В молитвата й се вмъкна и друго едно име — името на ранения християнин, когото съдбата бе хвърлила в ръцете на откритите му кръвожадни врагове. Сърцето й се помъчи да я възпре, когато даже в молитвата си към божеството тя намесваше спомена за човек, с когото нейната съдба не можеше да се свърже — един назарянин и враг на вярата й. Но молитвата беше вече изречена и дори всички тесногръди предразсъдъци на нейната секта не можаха да принудят Ребека да пожелае да я отмени.