Уолтър Скот
Айвънхоу (25)

ГЛАВА XXII

О, дъщеря ми! О, парите ми!

О, дъщеря ми!

О, мойто християнско злато!

О, правда! О, законност! О, златото ми!

О, дъщеря ми!

ШЕКСПИР „ВЕНЕЦИАНСКИЯТ ТЪРГОВЕЦ“

Нека оставим саксонските вождове да се наслаждават на обеда, щом незадоволеното любопитство им позволи да се погрижат за нуждите на полузадоволения си апетит, и да надникнем в по-мрачния затвор на Исак от Йорк. Бедният евреин бе набързо натикан в една подземна тъмница на замъка дълбоко под земята, по-ниско дори от дъното на рова. Светлина проникваше само през едно-две кръгли прозорчета, разположени тъй високо, че пленникът не можеше да ги стигне дори с ръка. Даже посред бял ден тези отвори пропускаха бледа и неясна светлина, която се заменяше от пълен мрак дълго преди останалата част на замъка да бъде лишена от светлината на божия ден. По стените висяха ръждясали вериги и окови, носени от някогашни пленници, за които са се страхували, че ще направят опит да избягат. В халките на една от тези вериги още висяха две прогнили кости, вероятно от човешки крак, сякаш някой затворник е бил оставен там не само да умре, но и да се превърне на скелет.

На единия край на това зловещо помещение имаше голямо огнище, над което беше сложена желязна решетка, полуразядена от ръжда.

Целият вид на тъмницата можеше да вдъхне ужас и в посмело сърце от това на Исак. Той обаче бе по-спокоен под гнета на непосредствената опасност, отколкото когато бе обзет от страхове, чиято причина бе все още далечна. Любителите на лова казват, че заекът страда повече, докато го гонят хрътките, отколкото когато се гърчи вече в зъбите им. Затова възможно е, че евреите, които тъй често имат причина да се плашат, до известна степен са душевно подготвени за всички прояви на тиранията, упражнявана над тях. Така че всяко извършено вече насилие не носи в себе си този елемент на изненада, който прави ужаса тъй смазващ. Пък и Исак не за първи път се намираше в такова опасно положение. Затова опитът, както и надеждата, му подсказваше, че може би пак ще се спаси, както птицата се спасява от ловеца. И главно, помагаше му непреклонната твърдост на неговия народ и желязната решителност, с която израилтяните, както е известно, са изтърпявали и най-страшните беди, стоварени им от насилниците, само и само да не отстъпят през техните искания.

Обхванат от този дух на пасивна съпротива, затънат в наметалото си, за да се предпази от влагата на плочите, Исак седеше в един ъгъл на тъмницата си. Сключените му ръце, разрошената коса и брада, коженото наметало и висока шапка под тънките струйки неясна светлина представляваха сюжет, достоен за четката на Рембранд, ако този прочут художник бе живял по онова време. Почти три часа евреинът седя така, без да мръдне. Сетне по стълбите на тъмницата се чуха стъпки. Вдигнатите резета изтракаха, пантите изскърцаха, вратата се отвори и Реджиналд Фрон де Бьоф влезе в тъмницата, следван от двамата сарацински роби на тамплиера.

Фрон де Бьоф, висок и силен мъж, бе прекарал живота си във войни или лични вражди и борби и никога не бе подбирал средствата, за да разшири феодалната си власт. Чертите на лицето му отговаряха на неговия характер и носеха отпечатъка на жестоки и зли страсти. Белезите от рани по него, ако бяха на друго лице, биха предизвикали съчувствието и уважението, което дължим на честната храброст. Но у Фрон де Бьоф те само засилваха жестокостта на образа му и ужаса, който цялата му личност вдъхваше. Този страшен барон бе облечен в къса кожена дреха, прилепнала плътно о тялото му и изтъркана и изцапана от бронята. Той не носеше никакво оръжие освен една кама на кръста, която уравновесяваше тежестта на ръждясалите ключове, закачени на дясната му страна.

Черните роби, които придружаваха Фрон де Бьоф, не носеха сега разкошните си дрехи, а бяха облечени в дълги ризи и панталони от грубо ленено платно: ръкавите им бяха навити над лактите като на касапи, готови за работа в кланицата. Всеки един от тях носеше в ръка малка кошница. Като влязоха в тъмницата, те се спряха до вратата и изчакаха, докато Фрон де Бьоф сам я заключи два пъти. След тази предпазна мярка той пристъпи бавно към евреина, без да го изпуска от очи, сякаш искаше да го парализира с поглед, както някои животни парализират плячката си. И мрачните и зли очи на Фрон де Бьоф като че ли наистина притежаваха подобна власт над нещастния пленник. Евреинът седеше със зяпнала уста и ококорени очи, вперени в свирепия барон с такъв ужас, че тялото му съвсем се сви и смали, когато срещна втренчения и злокобен поглед на жестокия норманец. Нещастният Исак нямаше сили не само да стане да се поклони, както му диктуваше страхът, но не можа дори да свали шапка или да произнесе поне една умолителна дума — тъй дълбоко бе развълнуван от убеждението, че го грозят изтезания и смърт.

А внушителната фигура на норманеца сякаш растеше пред очите му като орел, който наперва пера, преди да се спусне върху беззащитната си жертва. Той се спря на три крачки от ъгъла, където нещастният евреин сега се бе свил на мъничка купчинка, и направи знак на един от робите да се приближи. Черният му помощник пристъпи напред, извади от кошницата големи везни и грамове, сложи ги пред краката на Фрон де Бьоф и се оттегли на почтително разстояние, където вече стоеше другарят му.

Движенията на тези хора бяха бавни и тържествени, като че ли душите им бяха изпълнени с предчувствия за ужас и жестокост. Фрон де Бьоф сам започна, като се обърна към злочестия си пленник.

— Най-проклето куче от проклета раса — каза той и дълбокият му сърдит глас пробуди ехото в сводовете на тъмницата, — виждаш ли тези везни?

— Нещастният евреин отвърна със слаб глас:

— Да.

— На същите тези везни — продължи безмилостният барон — ти ще отмериш хиляда сребърни лири според точната И справедлива мярка на Лондонската кула.

— Свети Авраме! — отвърна евреинът, чийто глас се възвърна при тази страшна опасност. — Де се е чувало да се иска такова нещо? Де се е чуло някога, па дори и в приказките на менестрелите, за сума от хиляда сребърни лири? Чий човешки поглед е бил някога ощастливен да види такова огромно съкровище? Претърси къщата ми и къщите на всичките ми сънародници и в стените на целия град Йорк не ще намериш дори една десета от огромната сума, за която говориш.

— Аз съм разбран човек — рече Фрон де Бьоф — и ако няма сребро, не ще откажа да приема злато. Срещу една златна марка за всеки шест лири сребро ти ще избавиш невярното си тяло от такова наказание, каквото никога не си си представял.

— Смили се над мене, благородни рицарю — извика Исак, — аз съм стар, беден и безпомощен. Не е достойно да тържествуваш над мен. Не е велико дело да смачкаш един червей.

— Наистина ти може да си стар — отговори рицарят, — за срам на тези, които са ти позволили да побелееш в лихварство и мошеничество. Може и да си слаб, защото кой ли евреин има здрава ръка и смело сърце? Но добре известно е, че си богат.

— Заклевам ти се, благородни рицарю — рече евреинът, — във всичко, в което вярвам, и във всичко, в което и двамата вярваме…

— Не произнасяй лъжлива клетва — прекъсна го норманецът — и недей оставя упорството ти да реши твоята съдба, преди да видиш и да обмислиш добре какво те чака. Недей си мисли, че ти говоря само да те изплаша и да се възползувам от долното малодушие, което си наследил от племето си. Заклевам ти се в това, в което ти не вярваш, в евангелието на нашата църква и в ключовете, които й са дадени, за да обвързва и освобождава, че решението ми е твърдо и неотменно. Тази тъмница не е място за шеги. Пленници, десет хиляди пъти по-знатни от теб, са умирали сред тези стени и никой не е узнал съдбата им! Но за тебе е отредена дълга и бавна смърт, в сравнение с която тяхната е била щастие.

Той пак даде знак на робите да се приближат и им каза нещо на собствения им език, той също бе ходил в Палестина и там може би се бе научил на жестокост. Сарацините извадиха от кошниците си дървени въглища, духало и шише със зехтин. Единият запали огън с кремък и стомана, а другият сложи въглищата в голямата ръждясала скара, за която вече споменахме, и започна да надува духалото, докато горивото се разжари.

— Виждаш ли Исак — каза Фрон де Бьоф, — железните колове над разжарените въглища! На това топло ложе ще лежиш ти гол като на пухено легло. Един от тези роби ще поддържа огъня под теб, а другият ще маже проклетото ти тяло с масло, за да не загори печеното. Сега избирай между това парещо легло и хилядата сребърни лири, защото кълна се в главата на баща си, ти нямаш друг избор.

— Не е възможно — извика злочестият евреин, — не е възможно да говориш сериозно. Добрият бог, творец на цялата природа, никога не е създавал сърце, способно на такава жестокост.

— Не се уповавай на това, Исак — рече Фрон де Бьоф, — защото ще направиш съдбоносна грешка. Нима мислиш, че аз, който съм виждал как се плячкосват градове и как загиват в тях от огън, меч и вода хиляди мои сънародници християни, ще трепна и ще се откажа от намерението си поради виковете и писъците на един-единствен проклет евреин? Нима, мислиш, че тези черни роби, които не познават друг закон, родина и съвест освен волята на своя господар, които употребяват отрова, клада, кама или въже, щом им смигне той, мислиш ли, че те ще имат милост към теб, когато дори не разбират езика, на който ги молиш? Бъди разумен, старче: освободи се от една част от излишното си богатство. Върни на един християнин част от това, което си придобил с лихварство от неговите братя по вяра. Твоята хитрост може скоро пак да издуе отънялата ти кесия, но нито врач, нито лекарства ще могат да ти върнат изгорялата кожа и плът, ако веднъж те прострем на тези железа. Казвам ти, отброй тука откупа си и бъди щастлив, че с това можеш да се отървеш от една тъмница, от която малцина са излезли, за да разкажат тайните й. Няма да си хабя повече думите — избирай между жалките си пари и своята плът и кръв и каквото ти избереш, това ще бъде.

— Тогаз, нека Аврам, Яков и всички отци на племето ми да ми се притекат на помощ — рече Исак. — Аз не мога да избирам, защото нямам средства да задоволя прекомерните ти искания.

— Хванете го и го съблечете, роби — заповяда рицарят — и нека му помогнат отците на неговото племе, ако могат.

Помощниците му, подчинявайки се по-скоро на очите и на ръката на барона, отколкото на думите му, пак пристъпиха напред, хванаха нещастния Исак, вдигнаха го грубо от земята и като го държаха здраво помежду си, зачакаха по-нататъшния знак на коравосърдечния барон. Бедният евреин гледаше и тях, и Фрон де Бьоф с надежда да открие по лицата им някакъв признак на умилостивяване; но по лицето на барона още играеше същата студена, полуядна, полусаркастична усмивка, с която бе започнал жестоките си слова, а дивите очи на сарацините, мрачно облещени под тъмните им вежди, придобиваха още по-зловещ израз от белия кръг, заобикалящ зеницата, и издаваха по-скоро удоволствие от наближаващата сцена, отколкото неохота да вземат пряко или косвено участие в нея. Тогава евреинът погледна разжареното огнище, където щяха скоро да го разпънат, и виждайки, че няма изгледи мъчителите му да се смилят, решителността му се огъна.

— Ще платя хилядата сребърни лири — каза той и прибави след минутна пауза, — тоест ще ги платя с помощта на моите събратя, защото трябва да се моля като просяк на вратите на синагогата, за да събера тази нечувана сума. Къде и кога трябва да я предам?

— Тук — каза Фрон де Бьоф, — тук трябва да се предаде. Тук трябва да се претегли — да се претегли и преброи на този тъмничен под. Да не мислиш, че ще те пусна, преди да си осигуря откупа ти?

— А каква гаранция ще имам — запита евреинът, — че ще бъда освободен, след като бъде платен откупът?

— Думата на един нормански благородник, мръсни лихварю, честта на един нормански благородник, която е по-чиста от златото и среброто на цялото ти племе.

— Прося извинение, благородни господарю — рече Исак плахо, — но защо трябва да разчитам тъй сляпо на думата на човек, който не дава никаква вяра на моята?

— Защото нямаш друг избор, евреино — отвърна строго рицарят. — Ако сега ти се намираше в съкровищницата си в Йорк и аз те молех да ми дадеш назаем пари, ти щеше да диктуваш и срока на изплащането, и гаранцията. Но тази тъмница е моята съкровищница. Тук ти си в ръцете ми и аз вече не ще благоволя да повтарям условията, при които ще ти дам свободата.

Евреинът изпъшка тежко.

— Поне — каза той, — поне ми върни заедно със собствената свобода и свободата на моите спътници. Те ме презираха като евреин и все пак се смилиха над бедите ми и именно защото се забавиха по пътя, за да ми помогнат, трябва сега да споделят злото с мен. Пък и те може би ще дадат нещо за откупа ми.

— Ако говориш за онези саксонски простаци — каза Фрон де Бьоф, — техният откуп зависи от други условия. Предупреждавам те, евреино, да се грижиш за собствените си работи и да не се месиш в чуждите.

— Значи, тогава — продължи Исак — ще освободите мен и ранения ми приятел?

— Втори път ли трябва да ти препоръчвам, сине Израилев — каза Фрон де Бьоф, — да си гледаш своите работи и да не се месиш в чуждите? Щом вече си направил избора си, остава само да платиш откупа, и то в най-кратък срок.

— И все пак изслушай ме — рече Исак — заради самото това богатство, което желаеш да получиш за сметка на…

Тук той се спря от страх да не раздразни свирепия норманец. Но Фрон де Бьоф само се изсмя и сам попълни думата, която евреинът се бе поколебал да произнесе.

— Искаш да кажеш, Исак, за сметка на съвестта си. Защо се спря, аз ти повтарям, че съм разбран човек. Аз мога да понеса упреците на тоз, който губи, па макар и да е евреин. Ти не се показа така търпелив, Исак, когато търсеше правосъдие срещу Джак Фицдотеръл затова, че те нарекъл лихвар-кръвопиец, след като си му глътнал цялото наследство.

— Заклевам се в Талмуда^[1] — възрази евреинът, — че ваша милост е погрешно осведомен по този въпрос. Фицдотеръл извади кама срещу мен в собствената ми стая, защото исках да ми върне собственото ми сребро. Срокът за плащане беше по пасхата.

— Не ме интересува какво е направил — каза Фрон де Бьоф. — Въпросът е кога ще получа туй, което ми дължиш? Кога ще получа сребърниците, Исак?

— Нека дъщеря ми Ребека отиде в Йорк — отвърна Исак, — придружена от твои сигурни хора, благородни рицарю, и щом може да се върне пратеник на кон оттам, богатството… — тук той изпъшка дълбоко, но прибави след няколко секунди — богатството ще бъде преброено на същия този под.

— Дъщеря ти ли! — извика Фрон де Бьоф привидно изненадан. — Де да бях знаел! Аз мислех, че онова чернооко момиче е твоя държанка и по обичая на древните патриарси и герои, които са ни дали хубав пример в това отношение, я дадох за робиня на сър Брайън де Боа Жилбер.

Викът, който се изтръгна от гърдите на Исак при тази жестока вест, отекна във всички сводове на тъмницата и така слиса двамата сарацини, че те изпуснаха евреина. Той се възползува от свободата си и се хвърли на пода, като прегърна колената на Фрон де Бьоф.

— Вземи всичко, което искаш, почтени рицарю — замоли се той, — вземи ми десеторно повече, разори ме, нека стигна до просешка тояга, ако щеш — не, прободи ме с камата си, изпечи ме на тази пещ, но пощади дъщеря ми, пусни я да си върви, без да накърниш честта й! В името на майка ти, която те е родила, пощади честта на една беззащитна девойка! Тя е образ и подобие на моята покойна Рахил и последното от шестте деца, която тя дари с любовта си. Нима ще лишиш един вдовец от последната му утеха? Нима искаш да принудиш един баща да предпочете единственото му останало дете да легне до покойната си майка в гробницата на дедите ни?

— Наистина — рече норманецът малко поомекнал — де да бях знаел това преди! Аз си мислех, че твоето племе обича само кесията си.

— Макар че сме евреи, не мисли тъй лошо за нас — рече Исак в желанието си да използува проявеното за момент съчувствие. — И подгонената лисица, и измъчената дива котка обича малките си — презряното и преследвано Аврамово племе обича своите чада!

— Тъй да бъде — каза Фрон де Бьоф, — за в бъдеще ще вярвам, че е така заради тебе, Исак, но сега няма полза от това. Не мога да поправя станалото и това, което има да става. Дал съм дума на другаря си по оръжие и няма да я наруша заради десет евреи и за още толкова еврейки. Пък и защо мислиш, че нещо лошо ще сполети момичето, даже и да стане плячка на Боа Жилбер?

— Непременно ще я сполети зло! — извика Исак, кършейки ръце. — Кога е било един тамплиер да причини друго освен жестокост на мъжете и безчестие на жените?

— Невярно куче — каза Фрон де Бьоф със святкащи очи и вероятно доволен, че има нов повод да разпали гнева си. — Не светотатствай против светия орден на сионския храм, ами се погрижи за обещания откуп, иначе тежко на еврейската ти мутра!

— Разбойник и подлец — извика евреинът, отвръщайки на обидите на подтисника с ярост, която не можеше вече да обуздае, въпреки че знаеше колко е безсилна, — няма да ти платя нищо, нито една сребърна стотинка няма да получиш, ако не ми върнеш дъщерята здрава и неопетнена.

— Ти с всичкия си ум ли си, израилтянино — рече норманецът строго, — да не би да имаш магия, която може да запази плътта и кръвта ти от горещото желязо и врящото масло?

— Не ме интересува! — викна евреинът, доведен до отчаяние от бащинската си обич. — Прави с мене, каквото искаш. Дъщеря ми е моя плът и кръв и ми е хиляди пъти по-скъпа от това тяло, което ти заплашваш с жестокостта си. Няма да ти — дам никакво сребро, освен ако можех да го излея стопено в алчното ти гърло. Не, няма да ти дам ни една сребърна монета, назарянино, макар и с това да те спася от проклятието, което си заслужил с целия си живот. Вземи ми живота, ако щеш, и признай, че евреинът в мъченията си съумя да разочарова християнина.

— Ще видим — рече Фрон де Бьоф, — защото, кълна се в светия кръст — ужаса за твоето проклето племе, — ти ще изпиташ всички мъки на огъня и стоманата. Съблечете го, роби, и го привържете за железата.

Въпреки слабата съпротива на стареца, сарацините вече успяха да смъкнат горната му дреха и тъкмо щяха съвсем да го съблекат, когато отвън замъка на два пъти се разнесе звукът на рог, който проникна чак в тъмницата. Веднага се чуха високи гласове, които викаха сър Реджиналд Фрон де Бьоф. Тъй като не желаеше да го сварят зает с такова пъклено дело, свирепият барон даде знак на робите да върнат на Исак дрехите и напусна тъмницата със слугите си, като остави евреина да благодари на бога за спасението си или да оплаква пленничеството и съдбата на дъщеря си, според това кои чувства надделяваха — егоистичните или бащинските.