Уолтър Скот
Айвънхоу (22)

ГЛАВА XIX

Една дружина от въоръжени

мъже, що знатна дама придружават

(така разбрах от смътната им реч,

когато се промъкнах във тила им),

е близо тук и в замъка ще бъде

през тази нощ…

ИЗ ТРАГЕДИЯТА „ОРА“

Пътниците вече бяха стигнали до покрайнините на гората и се готвеха да навлязат в потайните й дебри, което бе твърде опасно за онова време, защото голям брой разбойници, доведени до отчаяние от потисничеството и немотията, сновяха из горите на големи чети и нехаеха за некадърните пазители на реда. Въпреки напредналото време Седрик и Ателстън не се страхуваха от тези скитници, защото ги придружаваха десет души освен Уомба и Гърт, на чиято помощ не можеха да разчитат, понеже единият бе шут, а другият — пленник. Може да се добави, че минавайки в толкова, късен час през гората, Седрик и Ателстън се уповаваха не само на смелостта си, но и на произхода и доброто си име. Разбойниците бяха главно селяни и дребни чифликчии саксонци, принудени от строгите закони за горите и лова да водят този суров скитнически живот, и минаваха за хора, които уважават сънародниците си и тяхната собственост.

Както си вървяха, пътниците чуха многократни викове за помощ. Когато отидоха до мястото, откъдето се носеха виковете, те се изненадаха, като видяха на земята носилка, до която бе седнала млада жена в богато еврейско облекло. Един старец, чиято жълта шапка издаваше еврейския му произход, крачеше нагоре-надолу с жестове на дълбоко отчаяние и кършеше ръце, сякаш го бе сполетяла незнайна беда.

Когато Ателстън и Седрик го питаха какво се е случило, старият евреин известно време отговаряше само с призиви към всички патриарси от стария завет; той ги молеше да го запазят от синовете на Измаил, които щели да дойдат и да ги избият с острите си мечове. Когато се поокопити от обзелия го ужас, Исак от Йорк (защото това бе нашият стар приятел) най-после можа да им обясни, че бил наел в Ашби шест души въоръжена стража, както и мулета за носилката на един болен приятел. Те се съгласили да го придружат до Донкастър. Дотук пътували благополучно. Но след като един дървар им съобщил, че недалеч в гората дебнела голяма банда разбойници, Исаковите наемници не само избягали, но откарали и мулетата за носилката, като оставили евреина и дъщеря му без средства за защита и възможност да се върнат обратно. И сега всеки миг очаквали нападението на бандитите, които ще ги ограбят, а може и да ги убият.

— Да бяхте благоволили, ваше благородие — добави Исак с тон на дълбоко смирение, — да разрешите на нещастните евреи да пътуват под вашата закрила, кълна се в скрижалите на Мойсей, че никоя услуга, направена на чадо Израелово от заробването ни досега, не би породило по-голяма благодарност.

— Куче еврейско! — каза Ателстън, който имаше особено свойство да помни всякакви незначителни факти, особено дребни провинения. — Забрави ли колко дръзко се държа с нас в галерията на турнира? Бий се или избягай, или се разбери с разбойниците, както си щеш, но от нас недей иска нито помощ, нито да ти правим компания. Ако бандитите ограбват само такива като тебе, които обират целия свят, за себе си мога да кажа, че ще ги считам за съвсем честни хора.

Седрик не одобри твърде жестокото предложение на другаря си.

— По-добре да им дадем двама наши слуги и два коня — рече той, — които да ги върнат в най-близкото село. За нас — каквото с тях, такова и без тях, а с твоя силен меч, благородни Ателстън, и с помощта на останалите ни слуги лесно ще се справим с двадесетина от тези вагабонти.

Роуина, която доста се бе уплашила, като чу да се говори за цели банди разбойници, и то толкова наблизо, напълно поддържаше предложението на настойника си. Но Ребека, доскоро привела рамене от отчаяние, внезапно се изправи, проби си път между слугите до коня на саксонката, падна на колене и по ориенталски обичай, когато се заговаря по-високопоставено лице, целуна края на Роуиновата дреха. Сетне стана, отметна воала си и взе да я увещава във великото име на бога, когото и двете почитаха, и в името на откриването на планината Синай, в което и двете вярваха, да се смили над тях и да ги остави да продължат пътя си под тяхна закрила.

— Не за себе си прося тази услуга — рече Ребека, — дори не за този нещастен старик. Зная, че у християните се смята за съвсем леко провинение, ако не и заслуга, да се грабят и онеправдават евреи. А за нас е все едно дали ще ни ограбят в града, в пустинята или на полето. Но в името на едного, който е скъп на мнозина, дори и на вас самата, ви моля от сърце да оставите този болен човек да бъде внимателно пренесен, заобиколен от нежни грижи, под ваша закрила. Защото, ако го сполети зло, последният миг на живота ви ще бъде огорчен от съжалението, че сте отказали да се вслушате в молбата ми.

Благородното и сериозно държане на Ребека накара красивата саксонка да вземе молбата й присърце.

— Мъжът е стар и немощен — обърна се тя към настойника си, — девойката млада и красива, техният близък тежко болен. Животът му е в опасност. Макар и да са евреи, ние като християни не можем да ги оставим в такова бедствено положение. Нека разтоварят две мулета и дадат багажа на двама крепостници. Мулетата могат да карат носилката, а за стареца и дъщеря му имаме коне.

Седрик с готовност прие предложението й, а Ателстън само добави условието си „те да пътуват в тила на групата, където Уомба може да ги пази със своя щит от глиганска кожа^[1]“.

— Щита си оставих на арената — отвърна шутът, — както съдбата отреди на мнозина по-достойни рицари от мен.

Ателстън цял се изчерви, защото същата съдба го бе постигнала на последния ден на турнира. Колкото той се ядоса, толкова Роуина се зарадва и сякаш, за да изкупи жестоката шега на коравосърдечния си почитател, покани Ребека да язди до нея.

— Не подобава да сторя това — бе нейният отговор, изречен с гордо смирение, — защото моето присъствие може да е унизително за закрилницата ми.

Набързо преместиха и нагласиха багажа, защото само думата „разбойници“ достатъчно бе раздвижила всички, а в настъпващия здрач тя вдъхваше у хората още по-голям страх. Сред суетнята свалиха Гърт от коня и той използува момента, за да убеди Уомба да разхлаби въжето, с което бяха вързани ръцете му. Шутът, може би нарочно, го върза отново толкова небрежно, щото Гърт много лесно освободи ръцете си; сетне се шмугна в гъсталака и избяга.

Всички бяха толкова залисани с приготовленията за път, че изчезването на Гърт доста време остана незабелязано. Тъй като бе наредено до края на пътуването той да язди зад някой слуга, всеки предполагаше, че друг се грижи за него. Когато започнаха да си шушукат, че Гърт го няма никъде, всички вече очакваха да бъдат незабавно нападнати от разбойниците и съвсем не беше удобен момент, да обръщат особено внимание на това.

Пътеката, по която вървеше групата, се стесни дотолкова, че повече от двама души не можеха свободно да вървят редом. След малко тя започна да се спуска в гориста долчинка, през която между нарязани мочурливи и обрасли с ниски върби брегове течеше поток. Седрик и Ателстън, които водеха дружината си, видяха, че рискуват да бъдат нападнати тук; но тъй като и двамата бяха доста неопитни във военните работи, не им дойде на ум никакъв по-добър начин да избягнат опасността от това, колкото се може по-бързо да преминат през прохода. Така те напредваха доста безредно и тъкмо когато част от хората вече бяха прекосили потока, бяха нападнати едновременно отпред, отстрани и в тила с такава сила, че както бяха объркани и неподготвени, не можаха да окажат никаква съпротива. От всички страни се чуваха викове „Бял дракон! Бял дракон! Свети Георги за хубавата Англия!“^[2] — бойният вик, подет от нападателите, които искаха да минат за саксонски разбойници. Врагът напредваше от всички посоки и нападаше толкова бързо и стремително, че самата бързина сякаш увеличаваше числеността му.

И двамата саксонски вождове бяха пленени едновременно, всеки при обстоятелства, които красноречиво говореха за характера му. Щом се появи първият враг, Седрик го замери с последното си копие, което, по-резултатно от запратеното по Фангз, прикова човека към един дъб, намиращ се случайно зад него. След този успех Седрик пришпори коня си срещу друг от нападателите, като същевременно изтегли меча си и го размаха с такава необмислена ярост, щото оръжието му се заби в надвиснал над него клон и той остана обезоръжен от силата на собствения си удар. Двама-трима от бандитите, които се струпаха около него, веднага го свалиха от коня и го плениха. Ателстън сподели съдбата му, след като бяха грабнали поводите и насила го бяха свалили от коня дълго преди той да успее да извади меча си и да заеме позиция за активна отбрана.

Слугите, обременени с багажа, изненадани и ужасени от участта на господарите си, станаха лесна плячка за нападателите. Същата съдба постигна лейди Роуина в средата на колоната и евреина и дъщеря му в тила.

Никой от групата не успя да избяга освен Уомба, който сега прояви много повече смелост от хората с претенции за повече разум от неговия. Той се добра до меча на един от слугите, който твърде късно го вадеше с нерешителна ръка, и го размаха като лъв; така отблъсна неколцина, които тръгнаха към него, и направи смел, макар и безрезултатен опит да се притече на помощ на господаря си. Като видя безизходното си положение, шутът накрая скочи от коня си, втурна се в гъстака и благоприятствам от общата бъркотия, успя да избяга от полесражението.

Все пак, щом видя, че е вече вън от опасност, храбрият шут неведнаж се поколеба, размишлявайки дали да не Се върне и да стане пленник наред с един господар, когото искрено обичаше.

— Чувал съм да говорят, че свободата е благодат — си каза той, — но да щеше някой мъдър човек да ме научи какво да правя сега с тази свобода.

Докато гласно изричаше тези думи, съвсем наблизо някой с нисък, предпазлив глас извика: „Уомба!“, а същевременно едно куче, което се оказа Фангз, заподскача край него и взе да се умилква. „Гърт!“ също така предпазливо отвърна Уомба и миг по-късно свинарят стоеше пред него.

— Какво става? — попита той възбудено. — Какво означават всички тези викове и това дрънкане на мечове?

— Просто една шега на времето, в което живеем — отвърна Уомба. — Всички са пленени.

— Кои са пленени? — възкликна Гърт нетърпеливо.

— Господарят, господарката, Ателстън и Хундебърт, и Озуалд.

— Велики боже! — извика Гърт. — Че как така ги плениха и кой ги плени?

— Господарят бе повече от готов да се бие — обясни шутът, — а Ателстън — недостатъчно готов, докато всички останали въобще не бяха готови да се бият. Плениха го ония в зелените дрехи и с черните маски. И всички са се изпотръшкали на тревата като киселици, накапали, когато раздрусаш дървото, за да ги ядат свинете ти. Бих се смял на цялата тая работа, ако не ми беше до плач.

И той зарони сълзи на непресторена скръб. Лицето на Гърт светна.

— Уомба — каза той, — ти си въоръжен, пък и сърцето ти винаги си е било по-силно от акъла. Ние сме само двамина, но едно внезапно нападение от решителни като нас мъже може много да направи. Последвай ме!

— Накъде? И с каква цел? — попита го шутът.

— Да спасим Седрик.

— Но ти едва преди малко напусна службата си при него! — почуди се Уомба.

— Напуснах го — обясни Гърт — само докато му беше добре. Последвай ме.

Шутът тъкмо се канеше да го послуша, когато един трети човек неочаквано се появи при тях и заповяда и на двамата да не мърдат от местата си. Съдейки по облеклото и оръжието му, Уомба предположи, че той е някой от разбойниците, които току-що бяха нападнали неговия господар. Той обаче нямаше маска, а и блестящият колан, който носеше през рамо, с увисналия от него богато украсен рог, както и спокойният му властен тон и обноски помогнаха на Уомба, въпреки падащия здрач, да познае Локсли, свободния селянин, който) при толкова неблагоприятни обстоятелства бе спечелил наградата на състезанията по стрелба.

— Какво значи всичко това? — попита Локсли. — Или по-скоро кои са тия, дето са се отдали на грабеж и пленяват хора срещу откуп в тази гора?

— Погледни дрехите им на две крачки оттук — каза Уомба — и виж дали са дрехите на твоите чада, или не. Че те толкова си схождат с твоето облекло, колкото една грахова шушулка прилича на друга.

— Ей, сега ще узная — отвърна Локсли. — Пък, ако ви е мил животът, заповядвам ви да не мърдате от мястото си, докато не се върна. Послушайте ме за ваше добро и за доброто на господарите си. Но чакай, аз трябва колкото се може повече да приличам на тези мъже.

И той откопча колана с рога, свали перото от шапката си и ги даде на Уомба. Сетне измъкна от кесията си маска, заповяда им още веднъж да не мърдат оттам и тръгна, за да изпълни разузнавателните си намерения.

— Да останем ли тук, Гърт — попита Уомба, — или да се измъкнем? С моя глупашки акъл ще кажа, че на човек, който като него има под ръка всички разбойнически принадлежности, много не може да се вярва.

— Ако ще да е дяволът — каза Гърт, — нищо няма да изгубим, ако го дочакаме да се върне. Ако е от разбойниците, той навярно вече е бил тревога и ние не можем се отърва, нито можем да ги нападнем, нито да побегнем. Освен това, знам от скорошен личен опит, че пладнешките разбойници не са най-лошите хора, с които човек може да има вземане-даване.

Селянинът се върна след няколко минути.

— Приятелю Гърт — обърна се той към него. — Поразговорих се с онези мъже и разбрах кому служат и накъде са се запътили. Струва ми се, че няма опасност да упражнят насилие върху пленниците. Чиста глупост ще бъде трима мъже да се опитат да ги нападнат. Защото те са опитни бойци и като такива са поставили стражи, които да дадат тревога, щом се приближи някой. Но се надявам в най-скоро време да събера такъв отряд юнаци, които ще надхитрят всичките им предпазни мерки. Вие и двамата сте слуги, и то, струва ми се, верни слуги на Седрик Саксонеца, защитника на правата на англичаните. Сега когато е изпаднал в беда, ще се намерят английски десници, готови да му помогнат. Хайде, вървете с мен, докато събера повече хора.

После тръгна през гората много бързо, последван от шута и свинаря. Но на Уомба никак не бе присъщо да върви дълго, без да говори.

— Чини ми се — рече той, поглеждайки към пояса и ловджийския рог, който селянинът още носеше, — че видях как се изстреля стрелата, която спечели тази хубава награда, и то съвсем наскоро — по Коледа.

— Аз пък се кълна в най-святото си, че съм чувал гласа на добрия селянин, който спечели наградата, и съм го чувал и денем и нощем, и струва ми се, че луната не е остаряла оттогава досега с повече от три дни.

— Добри ми приятели — отвърна селянинът, — за делото, което сега започваме, няма никакво значение кой съм и що съм. Ако успея да освободя господаря ви, ще можете да ме считате за най-добрия приятел, който въобще сте имали. А дали ме знаят под едно или друго име, дали мога да изстрелвам стрелите си толкова добре, колкото някой кравар^[3] или по-добре от него, или обичам да се разхождам денем или на лунна светлина, това вас не ви засяга и затова няма какво да ви занимава.

— Главите ни са в устата на лъва — прошепна Уомба на Гърт. — Някак ще трябва да ги измъкнем.

— Шът, мълчи — рече му Гърт. — Не го дразни с глупостите си и аз искрено вярвам, че всичко ще излезе на добър край.