Метаданни
Данни
- Серия
- Уейвърли (5)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Ivanhoe, 1819 (Обществено достояние)
- Превод отанглийски
- , 1980 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Исторически приключенски роман
- Исторически роман
- Приключенска литература
- Рицарски приключенски роман
- Характеристика
- Оценка
- 5,3 (× 46гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране и разпознаване
- Boman(2008)
- Корекция
- sir_Ivanhoe(2008)
- Корекция
- NomaD(2008)
Издание:
Издателство „Отечество“, 1980
Превод: Мария Райкова и Теодора Атанасова, 1980
История
- —Добавяне
Статия
По-долу е показана статията за Айвънхоу от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0“.
Айвънхоу | |
Ivanhoe | |
Черният рицар и монахът Тък | |
Автор | Уолтър Скот |
---|---|
Създаване | 1819 г. Великобритания |
Първо издание | 1819 г. Великобритания |
Издателство | Archibald Constable and Co. |
Оригинален език | английски |
Жанр | рицарски роман, исторически роман |
Вид | роман |
Начало | In that pleasant district of merry England which is watered by the river Don, there extended in ancient times a large forest, covering the greater part of the beautiful hills and valleys which lie between Sheffield and the pleasant town of Doncaster. The remains of this extensive wood are still to be seen at the noble seats of Wentworth, of Warncliffe Park, and around Rotherham. |
Край | With the life of a generous, but rash and romantic monarch, perished all the projects which his ambition and his generosity had formed; to whom may be applied, with a slight alteration, the lines composed by Johnson for Charles of Sweden—His fate was destined to a foreign strand,/A petty fortress and an ‘humble’ hand;/He left the name at which the world grew pale,/To point a moral, or adorn a TALE. |
Айвънхоу в Общомедия |
„Айвънхоу“ (Ivanhoe) е исторически роман от Уолтър Скот, издаден през 1819 година. Действието му се развива в средновековна Англия, а в романа се съдържат описания на рицарски турнири, хора извън закона, съд на вещици, противопоставяне между християни и евреи и др. Романът поражда повишен интерес към рицарството и средновековните порядки.
Сюжет
Действието се развива през 12 век във феодална Англия. След завършването на Третия кръстоносен поход много рицари се завръщат в Европа. Английският крал Ричард Лъвското сърце на връщане към Англия, попада в плен на австрийския херцог Леополд V Бабенберг. Принц Джон се възползва от отсъствието на брат си и започва еднолично да управлява страната, като разпалва враждите между нормани и саксонци и плете интриги срещу краля, надявайки се да получи короната. Богатият саксонски феодал Седрик Саксонеца, от своя страна крои планове да възроди могъществото на саксонците и да отхвърли властта на норманите, като се надява да постави начело на саксонците сър Ателстън от Кънънгзбърг, потомък на англосаксонския крал Алфред Велики. Апатичният Ателстън не вдъхва доверие, и затова Седрик се надява да го ожени за своята повереница, лейди Роуина. Но плановете на стария саксонски тан са осуетени от неговия син Уилфред Айвънхоу, който е влюбен в Роуина. Уилфред се присъединява към кръстоносната войска на крал Ричард без съгласието на своя баща, който заради своеволието му го прогонва от дома си. Айвънхоу се завръща в Англия, управлявана от принц Джон и неговата свита. Айвънхоу участва в рицарски турнир и го печели под чуждо име, като избира за кралица на любовта и красотата лейди Роуина. Тайно се е завърнал в родината си и Ричард Лъвското сърце. Стрелецът Робин Худ действа със своите разбойници из горите. В хода на действието алчните нормански благородници са разгромени от свободолюбивите английски селяни, тамплиерите губят в процеса срещу обявената за вещица еврейка Ребека, нейният обожател Брайън де Боа Гилбер загива от ръката на Айвънхоу, а крал Ричард отново сяда на престола. Айвънхоу и Роуина се женят и живеят дълго и щастливо...
Издания на български език
- „Айвънхоу“, София, изд. „Ив. Г. Игнатовъ & Синове“, 194_ г., 374 с.
- „Айвънхоу“, София, изд. „Народна култура“, 1963 г., 538 с.
- „Айвънхоу“, София, изд. „Отечество“, 1980 г., библиотека „Световна класика за деца и юноши“, 464 с.
- „Айвънхоу“, София, изд. „Отечество“, 1988 г., 460 с.
- „Айвънхоу. Книга 1“, София, изд. „Прозорец“, 1992 г., 270 с.
- „Айвънхоу. Книга 2“, София, изд. „Прозорец“, 199_ г., ... с.
- „Айвънхоу“, София, изд. „Труд“, 2009 г., библиотека „Златна колекция ХІХ век“, 446 с.
- „Айвънхоу“, София, изд. „Труд“, 2011 г., библиотека „Златни детски книги“ № 56, 520 с.
Филмови екранизации
- Ivanhoe, американски игрален филм, 1913, режисьор: Herbert Brenon, с участието на King Baggot, Leah Baird и Herbert Brenon.
- Ivanhoe, американски игрален филм, 1952; режисьор: Richard Thorpe, с участието на: Robert Taylor, Elizabeth Taylor, Joan Fontaine и George Sanders, номиниран за Оскар.
- Ivanhoe, американски игрален филм, 1982; режисьор: John Gay, с участието на: Anthony Andrews, James Mason и Sam Neill
- Баллада о доблестном рыцаре Айвенго, съветски игрален филм, 1983, режисьор: Сергей Тарасов, с 4 балади на Владимир Висоцки, в ролите: Петерис Гаудинш, Тамара Акулова и Леонид Кулагин.
Външни препратки
- „Айвънхоу“ на сайта „Моята библиотека“
- „Айвънхоу“ в сайта на Проект Гутенберг ((en))
ГЛАВА XV
А той си мисли — ха, ха, ха, — той мисли
че негово оръдие послушно
съм аз! Да мисли тъй! В тоз лабиринт
от мъки и страдания, що с козни
и гнъсна тирания той създал е,
аз диря път към по-висока цел.
Нима ще каже някой, че греша?
Никога паяк не е полагал по-големи старания и грижи да сплете разкъсаните нишки на мрежата си, колкото положи сега Уолдемар Фицърс, за да победи и да свърже отново разпръснатите членове на групата интриганти около принц Джон. Малцина от привържениците му го следваха с особено желание, никой не го правеше от уважение към неговата личност. Ето защо Фицърс трябваше да им разкрие нови възможности за лична изгода и да им напомни за облагите, от които в този момент се ползваха. На младите, буйни велможи обеща неограничена свобода и необуздани веселия, на амбициозните — власт, а на алчните — още повече богатство и по-големи имения. Водачите на наемниците получиха като дарение злато — най-убедителния за тях довод, без който всички други доводи биха били безпредметни. Този деен агент на принца раздаваше обещания още по-щедро, отколкото пари. Накратко казано, той пусна в ход всички средства, способни да затвърдят вярата у разколебаните и да вдъхнат кураж у малодушните. Той говореше за връщането на крал Ричард като за някакво съвсем невероятно събитие. Все пак, когато в изпълнените със съмнения погледи и неопределените отговори забеляза, че именно от това най-много се страхуват съзаклятниците му, той смело заяви, че дори и кралят да се върне, това не би трябвало да оказва никакво влияние на политическите им сметки.
— Ако се върне Ричард — говореше Фицърс, — ще се върне, за да даде богатство на нуждаещите се и обеднели кръстоносци за сметка на онези, които не го последваха в светите места. Той ще се върне, за да иска строга сметка от онези, чиито дела през негово отсъствие могат да се сметнат като злодеяния или нарушения на законите на страната и на кралските привилегии. Той ще се върне, за да отмъсти на Ордена на тамплиерите и на хоспиталиерите за предпочитанието, проявено от тях към френския крал Филип по време на войната за освобождаването на божи гроб. Накратко казано, като се върне, той ще накаже като бунтовници всички привърженици на брат си, принц Джон… Нима се боите от неговата мощ? — продължаваше хитрият довереник на принца. — Ние всички признаваме, че той е силен и храбър рицар. Но минаха вече дните на крал Артур, когато един боец можеше да се изправи срещу цяла армия. Ако действително се върне Ричард, той непременно ще се върне сам, без последователи и без приятели. Костите на храбрите му воини се белеят из пясъците на Палестина. Малцината му привърженици като Уилфред Айвънхоу са се довлекли тук съсипани, докарани едва ли не до просяшка тояга. А какви са тия приказки за правата на Ричард като първороден син? — продължаваше той в отговор на онези, които се смущаваха от тази страна на въпроса. — Нима норманският херцог Робърт, най-големият син на Завоевателя, нямаше същите права? И въпреки това Уилиам Червения и Хенри, вторият и третият му брат, един след друг бяха предпочетени от народа. Робърт притежаваше всички качества, които могат да се изтъкнат у Ричард: беше смел рицар, добър водач, щедър към приятелите си и към църквата и отгоре на всичко кръстоносец и покорител на божия гроб. И въпреки това той умря като сляп и нещастен пленник в Кардифския замък, задето се бе опълчил срещу волята на народа, а народът не иска той да го управлява. Ние сме в правото си — казваше той — да изберем онзи принц измежду царското семейство, който е най-подготвен да държи върховната власт, тоест — поправи се той — онзи, който, ако бъде избран, най-добре ще защити интересите на благородниците. Възможно е по лични качества принц Джон да отстъпва на брат си Ричард. Но като се вземе пред вид, че последният при завръщането си би размахал меча на отмъщението, докато първият раздава награди, привилегии, богатства и почести, освобождава от данъци, няма никакво съмнение на кой крал благородниците, ако са умни, би следвало да дадат поддръжката си.
Такива и още много други доводи, някои пригодени към особеното положение на хората, на които говореше, оказаха очакваното въздействие върху благородниците от партията на принц Джон. Повечето се съгласиха да присъстват на урежданата среща в Йорк, която имаше за цел да подготви коронясването на принц Джон.
Беше вече късно през нощта, когато, крайно изтощен от различните си срещи, колкото и доволен да бе от резултата им, Фицърс се прибра в замъка Ашби и се срещна с де Брей-си, който бе заменил официалните си дрехи с къса зелена дреха, дълги чорапи от същия плат и същия цвят, кожена шапка на главата, къса сабя, метнат през рамо рог, голям лък в ръка и сноп стрели, затъкнати в колана. Ако Фицърс го беше срещнал в някоя външна стая, би го сметнал за човек от стражата и нямаше да му обърне никакво внимание; но тъй като го намери в централната зала на замъка, той се загледа в него и позна норманския рицар, преоблечен като английски селянин.
— Какво значи това, де Брейси? — попита Фицърс с доста сърдит тон. — Сега ли намери да се готвиш за коледни танци и да се маскираш с тези чудати дрехи, когато ще се решава съдбата на господаря ни, принц Джон? Защо не отиде като мен при ония коравосърдечни подлеци, които също като децата на сарацините, само като чуят името на крал Ричард, се разтреперват от страх?
— Гледах си моята работа — отвърна де Брейси спокойно, — както ти, Фицърс, си гледал твоята.
— Аз съм си гледал моята работа! — повтори думите му Уолдемар. — Аз се занимавах с работите на нашия общ покровител, принц Джон.
— Нима си имал някакъв друг подтик, Уолдемар — възрази му де Брейси — освен собствения си интерес! Хайде, хайде, Фицърс, ние с тебе се познаваме добре: ти се отдаваш на амбицията си, аз на удоволствията, както подобава на разликата в годините ни. Мнението ти за принц Джон съвпада с моето, а именно, че е твърде слаб, за да бъде решителен монарх, твърде тираничен, за да бъде снизходителен монарх, твърде нахален и самонадеян, за да бъде популярен монарх, и твърде непостоянен и плах, за да бъде изобщо монарх. Но той е монарх, когото Фицърс и де Брейси се надяват да използуват, за да се издигнат и преуспеят. Следователно ти му помагаш с политическите си ходове, а аз с копията на моите кондотиери.
— Надежден помощник си, няма що — каза Фицърс ядосано, — като си взел да правиш лудории в един толкова критичен момент. За бога, какво си се маскирал с тези смешни дрехи, когато положението е тъй напрегнато?
— Тръгнал съм да си търся булка — отвърна де Брейси невъзмутимо — по обичая на Вениаминовото племе.
— Вениаминовото племе!? — възкликна Фицърс. — Какво искаш да кажеш?
— Ти не беше ли снощи там — запита де Брейси, — когато абатът Еймър ни разказа тая история в отговор на романса, който менестрелът ни изпя? Той разказваше как много отдавна в Палестина възникнала смъртна вражда между Вениаминовото племе и останалите израилтяни; как насекли на паркета едва ли не всички благородници от това племе, как се заклели в името на света дева Мария, че няма да допуснат оцелелите от това клане да се оженят за жени от техния род; как започнали да съжаляват, че са дали такава клетва и пратили хора да се посъветват с негово светейшество папата как да се освободят от нея; и как, по съвета на светия отец, младежите на Вениаминовото племе отвлекли от един великолепен турнир всички присъстващи дами и по такъв начин се сдобили със съпруги без съгласието нито на самите невести, нито на семействата им.
— Чувал съм този разказ — каза Фицърс, — макар че или абатът, или ти самият сте променили и времето, когато е станало това, и обстоятелствата по много странен начин.
— Казвам ти — му отвърна де Брейси, — че възнамерявам да се сдобия със съпруга по обичая на Вениаминовото племе, което ще рече, че както ме гледаш издокаран и въоръжен, ще нападна тия саксонски говеда, които напуснаха замъка нощес, и ще отвлека прекрасната Роуина.
— Да не си полудял, де Брейси? — запита Фицърс. — Не забравяй, че макар тези мъже да са саксонци, те са богати и могъщи и че сънародниците им ги уважават най-вече, защото малцина от саксонски произход се радват на богатства и почести.
— А никой от тях не би трябвало да ги има — отговори Де Брейси. — Делото на норманското нашествие би следвало да бъде докарано докрай.
— Поне сега не му е времето — възрази Фицърс. — Наближаващата криза налага да се спечели доброжелателството на народните маси и принц Джон не може да откаже правосъдие на всеки, който посегне на техните любимци.
— Нека само посмее да го направи — каза де Брейси. — Той скоро ще си даде сметка каква голяма разлика има между поддръжката на една малодушна тълпа от саксонски глупаци. Но аз не възнамерявам веднага да разкрия кой съм. В тези одеяния нямам ли вид на най-смелия горски пазач, който някога е надувал рог? Вината за нападението ще падне върху разбойниците от Йоркширските гори. Поставил съм доверени съгледвачи, които следят саксонците и знаят точно къде се намират те. Довечера ще преспят в манастира „Свети Уитол“ или „Уитхолд“, знам ли как се казваше просташкият му саксонски светия при Бъртън-он-Трент. Маршрутът им на следващия ден ги довежда в нашия район и ние като соколи веднага ще се спуснем върху тях. След известно време ще се появя в обикновения си вид, ще се държа като най-вежливият рицар, ще спася нещастната пострадала красавица от грубияните-похитители, ще я заведа в замъка на Фрон де Бьоф или в Нормандия, ако се наложи, и няма да я представя на роднините й, преди да стане невяста на Морис де Брейси.
— Това е много умен план — каза Фицърс — и, струва ми се, не изцяло замислен от тебе. Хайде, право си кажи, де Брейси, кой ти помогна да го намислиш и кой ще ти съдейства да го изпълниш? Защото, ако си спомням правилно, твоите хора са чак в Йорк.
— Виж го ти! Ако държиш непременно да знаеш кой — отговори де Брейси, — тамплиерът Брайън де Боа Жилбер скрои този план, за който ме подсетиха приключенията на мъжете от племето на Виниамин. Той ще ми помогне, когато ги нападнем, и той и последователите му ще играят ролята на разбойниците, от които храбрата ми десница, след като се преоблека, ще спаси дамата.
— Бог да ме убие — възкликна Фицърс, — този план прави чест и на двама ви! А ти проявяваш рядко благоразумие, като си решил да повериш дамата на достойния си съюзник. Мисля, че ще успееш да я отвлечеш от саксонските й приятели, но много по-съмнително ми се вижда как ще съумееш после да я отскубнеш от Боа Жилбер. Той като сокол, хвърли ли се върху някоя яребица, здраво държи плячката си.
— Той е тамплиер — отвърна де Брейси, — следователно не може да бъде мой съперник, щом съм решил да се оженя за тази богата наследница. Пък да има непочтени замисли спрямо бъдещата булка на де Брейси… Бога ми! Дори всички ръководни длъжности на ордена му да бяха съсредоточени само в него, той не би посмял да ме обиди по такъв начин!
— Тогава, щом никакви мои думи не са в състояние да избият това глупаво начинание от главата ти — каза Фицърс, — защото добре познавам упорития ти нрав, поне гледай да загубиш колкото се може по-малко време. Че тази лудория е неуместна, неуместна е, ами поне да не трае дълго.
— Казвам ти, това е въпрос на няколко часа — отговори де Брейси. — Ще бъда в Йорк, начело на моите юнаци, и щом ти с политическия си усет намислиш някой смел план, веднага ще го подкрепя. Но ето, чувам, че другарите ми се събират и конете тропат и цвилят във външния двор. Довиждане. Отивам като верен рицар да спечеля усмивките на една красавица.
— Като верен рицар! — повтори думите му Фицърс, като го проследи с очи. — Като глупак, бих казал по-скоро, или като дете, което оставя най-сериозна и важна работа, за да тича по понесения от вятъра трън. Но това са оръдията, с които съм принуден да работя — и за кого? За интересите на един принц, който е толкова неблагоразумен, колкото е развратен, и който има изгледи да бъде неблагодарен господар, както вече се прояви като непокорен син и лош брат Но той — и той всъщност е само едно от оръдията, с които си служа. Колкото и да е горд, ако си позволи да раздели собствените си интереси от моите, скоро ще го посветя в тази тайна.
Размишленията на държавника бяха прекъснати в този момент от гласа на принц Джон, който викаше от една вътрешна стая: „Благородни Уолдемар Фицърс!“ И със свалена шапка, бъдещият канцлер (защото хитрият норманец аспирираше именно за този висок пост) побърза да получи нарежданията на бъдещия; монарх.