Уолтър Скот
Айвънхоу (14)

ГЛАВА XI

II I-ви разбойник: Стой тук! И дайте всичко или инак

ще ви налегнем и ограбим.

Спийд: Загубени сме, сър! От тез бандити

треперят всички пътници тъдява.

Вал: Приятели…

1-ви разбойник: Не сър, грешите: ваши врагове.

2-ри разбойник: Мълчи! Да чуем.

3-ти разбойник: Славен мъж е той,

заклевам се в брадата си, другари!

„ДВАМАТА ВЕРОНЦИ“^[1]

Нощните приключения на Гърт още не бяха свършили; подобни мисли започнаха да му идват на ум, когато, преминал няколко разпръснати къщи край селището, той се озова в един хлътнал селски път, стръмните брегове на който бяха обрасли с лещак и див чимшир; тук-там нискостеблени дъбове преплитаха клони над него. Пътят беше дълбоко изровен и развален от колите, които неотдавна бяха возили най-различни неща за турнира. Беше тъмно, бреговете на пътя и храстите не пропускаха светлината на пълната луна.

Откъм селището долитаха далечни звуци на веселба, примесени от време на време със силен смях, викове и едва доловими откъслечни дивашки мелодии. Всички тези звуци, израз на настъпилото в града безредие, вследствие на сбралите се в него войни-благородници и разпуснатата им прислуга, възбуждаха у Гърт безпокойство. „Права беше еврейката — си каза той. — Бог и свети Дънстън да ми са свидетели, де да бях се прибрал вече здрав и читав с цялото това богатство! Тук има толкова много, да не кажа, същински разбойници, а странстващи рицари и странстващи оръженосци, странстващи монаси и менестрели, странстващи фокусници и шутове, че човек с една марка би бил в опасност, камо ли беден свинар с цяла торба жълтици. Де да бях вече излязъл от сянката на тези дяволски храсти, че да мога поне да видя монасите на свети Никола^[2], преди да скочат на рамената ми.“

Гърт ускори хода си, за да стигне до откритото поле, където извеждаше пътят, но нямаше късмет да изпълни намерението си. Едва стигнал горния край на пътя, където шубраките бяха най-гъсти, и четирима мъже се нахвърлиха върху него точно както се опасяваше, по двама от всяка страна на пътя, и го хванаха така здраво, че дори изпървом да бе възможно, сега бе твърде късно да се съпротивлява.

— Предай каквото носиш — каза един от мъжете. — Ние сме освободителите на държавата и облекчаваме всекиго от товара му.

— Нямаше да ме облекчите толкова лесно — измърмори Гърт, чиято груба честност не се превиваше дори пред угрозата на неминуемо насилие, — ако можех да нанеса три удара, за да запазя товара си.

— Скоро ще видим тая работа — рече разбойникът и обръщайки се към другарите си, добави: — Доведете негодника! Ясно е, че той държи да му разбием главата, както и да му разрежем кесията, а може би и да разрежем две вени едновременно.

Бързо поведоха Гърт в изпълнение на тази заповед и след като го изблъскаха нагоре по лявата страна на пътя, той се намери в един клонест гъсталак, разположен между пътя и полето. Гърт бе принуден да следва грубите си водачи до най-недостъпната част на това прикритие, където внезапно се спряха на едно неравно открито място почти без дървета и където лунните лъчи падаха, без да им се препречват клони и листа. Тук при мъжете, които го държаха, дойдоха двама други, явно от същата банда. Отстрани носеха къси саби, а в ръцете си тояги. Гърт сега забеляза, че шестимата имаха маски на лицата си, което поставяше вън от всякакво съмнение въпроса за професията им, дори ако можеше да се съмнява човек, съдейки по предишните им постъпки.

— Колко пари имаш, селяк такъв? — рече един от крадците.

— Тридесет жълтици мои — отвърна Гърт упорито.

— Да даде залог, залог! — викнаха разбойниците. — Саксонец да има тридесет жълтици и да се връща трезвен от селото! Да даде всичко, което има у себе си, като неоспорим и невъзвратим залог.

— Скатавах ги, за да си купя свободата — добави Гърт.

— Ти си говедо — отвърна един от крадците. — С три литра силна бира щеше да се почувствуваш свободен като господаря си, тъй ами, дори по-свободен, ако е саксонец като тебе.

— Тъжна истина — отговори Гърт, — но ако със същите тези тридесет жълтици мога да си откупя свободата от вас, развържете ми ръцете и ще ви ги броя.

— Стой — обади се един от разбойниците, който, изглежда, имаше доста авторитет сред останалите, — тъй както опипвам през наметалото ти, тази торбичка, дето я носиш, съдържа повече монети, отколкото ти ни каза.

— Те са на добрия ми господар, рицаря — отвърна Гърт, — за тези пари нямаше да кажа нито дума, ако се бяхте задоволили да се разпореждате със собствените ми пари.

— Честен човек си, няма що — рече разбойникът. — Пък ние не сме чак толкова ревностни поклонници на св. Никола, че да не можеш все още да отървеш своите тридесет жълтици, ако се държиш честно спрямо нас. Предай това, което ти е поверено.

С тези думи той свали от гърдите на Гърт голямата кожена кесия, която съдържаше дадената му от Ребека торбичка, както и останалите жълтици, след което продължи да го разпитва.

— Кой е господарят ти?

— Обезнаследения рицар.

— Чието добро копие — отвърна разбойникът — спечели наградата при днешния турнир ли? Как се казва той и от какво потекло е?

— Той желае това да не се разкрива, а от мен положително нищо няма да научите — каза на свой ред Гърт.

— Ти как се казваш и от кой род си?

— Ако го кажа — рече Гърт, — може да издам името на господаря си.

— Наперен слуга си — заяви разбойникът, — но по това ще говорим по-късно. Господарят ти как се сдоби с тези жълтици? От наследството си или по какъв начин ги е получил?

— С помощта на храброто си копие — отговори Гърт. — Тези торбички съдържат откупа за четири хубави коня и четири хубави доспехи.

— Колко пари са? — поиска да знае разбойникът.

— Двеста жълтици.

— Само двеста жълтици! — почуди се бандитът. — Та твоят господар е проявил голяма щедрост спрямо победените и им е поискал много евтин откуп. Назови хората, които платиха златото.

Гърт така и направи.

— А какъв откуп бе определен за доспехите и коня на тамплиера Брайън де Боа Жилбер? Както виждаш, не можеш да ме измамиш.

— От тамплиера господарят ми не ще нищо освен кръвта му. Те са се предизвикали на борба до смърт и не могат да си разменят учтивости.

— Гледай ти! — каза разбойникът и помълча. — Каква работа имаше ти в Ашби с такава сума, оставена на твое съхранение?

— Отидох да върна на Исак, евреина от Йорк, парите за доспехите, с които той снабди господаря ми за турнира — отвърна Гърт.

— И колко плати на Исак? Ако съдим по теглото, струва ми се, че има още двеста жълтици в тази кесия.

— На Исак платих осемдесет жълтици — каза саксонецът, — а той ми върна на тяхно място сто.

— Какво? Как така? — възкликнаха всички разбойници едновременно. — Смееш ли да се подиграваш с нас, та разправяш такива небивалици?

— Колкото луната горе на небето е истинска, толкова е вярно и това, което ви разправям. Ще намерите точно тази сума в една копринена кесийка в кожената торбичка, и то отделно от останалото злато.

— Опомни се, бре човек — каза главатарят. — Ти говориш за евреин, израилтянин! Колкото е вероятно поклонникът да получи обратно чашата вода, която е излял в пустинята, толкова е вероятно евреин да ти върне злато.

— У евреите има толкова милост, колкото у неподкупен бирник — добави друг от бандитите.

— И все пак аз ви казвам самата истина.

— Дайте веднага светлина — каза главатарят. — Ще прегледам кесията и ако е така, както казва човекът, щедростта на евреина е не по-малко чудо от потока, който спаси прадедите му в пустинята.

Веднага донесоха светлина и разбойникът взе да рови в кесията. Другите се струпаха около него, дори двамата, които държаха Гърт, поотпуснаха ръцете си, протягайки врат, за да видят резултата от прегледа. Използвайки нехайството им, Гърт се напъна и с едно рязко движение успя да се изтръгне от ръцете им. Да беше се решил да прежали парите на господаря си, той можеше да избяга. Но Гърт съвсем нямаше такива намерения. Той изтръгна една тояга от ръцете на един от разбойниците, повали главатаря, който ни най-малко не подозираше какви са намеренията му, и за малко не си взе обратно и кесията, и съкровището. Крадците обаче се оказаха по-чевръсти от него и отново хванаха както кесията, така и верния Гърт.

— Негоднико! — извика главатарят, като се изправи. — Спука ми главата и ако беше попаднал на други от нашия занаят, щеше по-зле да си изпатиш за нахалството си. Ей сега ще научиш какво те чака. Да говорим първо за господаря ти — работата на рицаря трябва да се уреди преди работата на оръженосеца, както гласят правилата на рицарството. А сега стой мирно, че ако мръднеш, ще получиш една, дето ще те укроти за цял живот. Другари — продължи той, обръщайки се към бандата си, — по тази кесия има избродирани еврейски букви и съм готов да вярвам, че това, което ни разправи селякът, е вярно. Неговият господар, странстващият рицар, ще мине, без да му вземем данък. Ние твърде много си приличаме с него, за да го плячкосваме, кучетата няма какво да се джавкат помежду си, когато има толкова много вълци и лисици.

— Как така си приличаме? — запита един от бандата. — Я да видим как ще го докажеш!

— Че какво, глупако — отвърна главатарят, — та той не е ли беден и обезнаследен като нас? Не си ли изкарва прехраната с върха на сабята като нас? Не победи ли Фрон де Бьоф и Малвоазен, също както ние бихме ги победили, ако можехме? Не е ли смъртен враг на Брайън де Боа Жилбер, от когото толкова основателно се боим? Пък дори всичко да не беше така, бихте ли се съгласили да проявим по-малко съвест от един безбожник, от един евреин?

— Вярно, би било срамота — измърмори другият — и все пак, когато бях в бандата на смелия Ганделин, не му мислехме толкова. Ами този дързък селяк — и него ли ще пуснеш невредим?

— Ако остане на тебе, май няма — отговори главатарят. — Ей, ти — продължи той, обръщайки се към Гърт, — умееш ли да въртиш тоягата, че с такава готовност посягаш към нея?

— Мисля, че ти най-добре ще отговориш на този въпрос — рече му Гърт.

— Вярно, честна дума, ти здравата ме удари — отвърна главатарят. — Ако удариш и онзи там по същия начин, ще те пусна без никакво наказание; ако ли не успееш — какво да кажа, честно слово, понеже си такъв здравеняк, май ще трябва самият аз да платя твоя откуп. Вземи си тоягата, воденичарю — добави той, — и умът в главата! А вие, другите, пуснете човека и му дайте една тояга — достатъчно е светло, за да наложи някого добре.

Двамата състезатели, въоръжени и единият, и другият с тояга, пристъпиха към средата на откритото място, за да могат да използуват най-добре лунната светлина. В това време разбойниците се смееха и викаха на другаря си:

— Ей, воденичарю! Пази си съда за уема^[3]!

Воденичарят пък бе хванал тоягата по средата, въртеше я около главата си по начин, наречен от французите faire le moulinet^[4] и извика самонадеяно:

— Ела де, простако, ако смееш: ще те накарам да усетиш тежестта на воденичарски палец!^[5]

— Ако си воденичар — отговори Гърт безстрашно, като въртеше оръжието около главата си също така сръчно, — ти си дваж крадец и аз, като честен човек, те предизвиквам на борба.

С тези думи двамата противници се хвърлиха в борбата и в продължение на няколко минути показаха, че са равни по сила, по смелост и по умение, като парираха и връщаха ударите на противника си извънредно бързо и ловко, а по непрекъснатото тракане на оръжията, им човек, застанал на известно разстояние, спокойно би могъл да си помисли, че най-малко шестима се борят на всяка страна. По-малко упорити и дори по-безопасни схватки са бивали предмет на описание в героичната поезия; но борбата на Гърт и на воденичаря трябва да остане невъзпята по липса на боговдъхновен поет, способен достойно да опише пълния й с интересни моменти ход. Все пак, макар борбата с тояги да не е вече на мода, ще направим каквото е по силите ни в проза за тези смели борци.

Дълго се биха те при равен резултат, докато воденичарят започна да се ядосва, като видя, че му се оказва толкова силна съпротива, и като чу присмеха на другарите си, които, както обикновено става при такива случаи, се забавляваха от неговото раздразнение. Това душевно състояние не благоприятстваше благородната борба с тояги, при която, както при обикновената игра със сопи, се изисква извънредно голямо присъствие на духа. Обаче Гърт, човек спокоен, макар и с груб нрав, ловко използува това обстоятелство и така спечели решително предимство.

Воденичарят нападаше бясно и в желанието си да се приближи на половин сопа разстояние, нанасяше удари наред, последователно ту с единия, ту с другия край на тоягата. Гърт пък се отбраняваше, държейки ръцете си на около един ярд една от друга, и се прикриваше, като местеше тоягата си извънредно бързо, за да запази главата и тялото си. По този начин поддържаше отбранително положение, при координирани движения на окото, крака и ръката, докато, забелязвайки, че противникът се задъхва, той замахна с тоягата по лицето му с лявата ръка; а докато воденичарят правеше усилия да отбие удара, Гърт спусна дясната си ръка до лявата и с широк замах стовари тоягата на лявата страна на главата на противника си, който изведнъж се строполи на тревата.

— Браво, ти защити селската си чест! — завикаха разбойниците. — Да пребъдат спортната чест и добрата стара Англия! Саксонецът отърва и кесията, и кожата си, а воденичарят си намери майстора.

— Върви си сега по пътя, приятелю — обърна се главатарят към Гърт, потвърждавайки по този начин общото мнение, — а аз ще наредя двама от другарите ми да те заведат по най-прекия път до шатрата на господаря ти и да те пазят от нощни скитници, чиято съвест може да е по-малко чувствителна от нашата; в такава нощ мнозина от тях са плъзнали тъдява. Внимавай обаче — добави той строго, — не забравяй, че ти отказа да си кажеш името, затова не се мъчи да научиш нашите имена, нито да разбереш кои сме и що сме… Ако направиш такъв опит, ще те сполети по-зла съдба, отколкото те е постигала досега.

Гърт благодари на главатаря за любезността и обеща да се вслуша в препоръките му. Двама от хайдутите взеха тоягите си, казаха на Гърт да ги следва отблизо и поеха по една заобикаляща пътека, която прекоси гъстака и разораната наблизо земя. На самия край на гората двама мъже заговориха водачите му, но веднага се оттеглиха, след като последните им прошепнаха нещо, и ги пуснаха да минат свободно. Това обстоятелство убеди Гърт не само, че бандата е твърде многобройна, но и че поставят редовна стража около свърталището си.

Когато излязоха на открито поле, където Гърт твърде лесно можеше да сбърка пътя, крадците го поведоха право към върха на едно възвишение, откъдето видя, разстлани под него на лунната светлина, оградата на арената и разположените на двата й края блещукащи шатри, украсени с развяващи се в светлата нощ дълги тесни знамена. Оттам се чуваше и песента, която стражите си тананикаха, за да мине по-лесно нощният им караул.

На това място крадците се спряха.

— По-нататък няма да те съпровождаме — казаха те, — защото за нас вече не е безопасно. Помни предупреждението, което получи, пази в тайна всичко, що те сполетя тази нощ, и няма да имаш случай да се разкайваш за мълчанието си. Не обърнеш ли внимание на думите ни, и Лондонската кула не може те запази от отмъщението ни.

— Лека ви нощ, любезни господа — рече им Гърт. — Аз няма да забравя нарежданията ви, но се надявам, че няма да се обидите, ако ви пожелая да се заловите с по-безопасен и по-честен занаят.

Така те се разделиха, като хайдутите поеха обратно пътя, по който бяха дошли, а Гърт се отправи към шатрата на господаря си, комуто разправи всичките си нощни приключения въпреки изричната забрана на хайдутите.

Обезнаследения рицар бе изумен не само от щедростта на Ребека, от която реши да не се възползува, но и от щедростта на разбойниците, у които най-малко очакваше да се прояви това качество. Размишленията му върху тези необикновени събития обаче бяха прекъснати от необходимостта да си почине, което се налагаше както от умората през изминалия ден, така и от нуждата да се освежи за утрешната среща.

Ето защо рицарят се изтегна върху една богата постеля, поставена в шатрата. А верният Гърт, разполагайки здравите си крайници върху една меча кожа, която служеше за килим в шатрата, се просна пред отвора й, за да не може никой да влезе, без да го събуди.