Уолтър Скот
Айвънхоу (13)

ГЛАВА X

И като гарван, който с грак злокобен

на болния вещае близка смърт

и сее мор в безмълвна, мрачна нощ,

размахал грозно черните крила —

тъй тичаше Варава изтерзан

и люто християните кълнеше.

„МАЛТИЙСКИЯТ ЕВРЕИН“^[1]

Обезнаследения рицар едва стигна шатрата и мнозина оръженосци и пажове си предложиха услугите да му помогнат да си свали бронята, да му донесат чисти дрехи и да го освежат с баня. Може в дадения случай тяхното усърдие да бе подсилено от любопитство, защото всички желаеха да узнаят кой е рицарят, който пожъна толкова лаври и бе отказал дори по нареждане на принц Джон да повдигне шлема си или да съобщи името си. Но тяхното натрапчиво любопитство не бе задоволено. Обезнаследения рицар отказа да се възползува от каквато и да било помощ освен от помощта на собствения си оръженосец или по-скоро телохранител, един мъж с вид на селяк, който, загърнат с пелерина от тъмен филц и с глава и лице, наполовина скрити под норманска шапка от черна кожа, изглежда, пазеше своето инкогнито също така ревниво, както и господарят му. Когато всички други бяха отстранени от палатката, той освободи господаря си от по-тежките части на бронята и въоръжението му и му поднесе храна и вино, които рицарят охотно прие след умората през този ден.

Едва-що рицарят бе свършил бързата си вечеря, когато слугата му извести, че четирима души, всеки един от които водеше по един африкански кой, желаят да говорят с него. Обезнаследения рицар бе заменил бронята си с дълга мантия, каквато обикновено носеха хората с неговото положение. Качулката на мантията покриваше лицето напълно, ако човек пожелаеше това, също като наличник на шлем. Но сега здрачът, който бързо се спускаше, правеше това прикритие излишно, то бе необходимо само за хора, на които лицето му е твърде добре познато.

Затова Обезнаследения рицар смело излезе пред шатрата си и намери да го чакат там оръженосците на норманите, които лесно разпозна по червеникавите и черни дрехи. Всеки един от тях водеше бойния кон на господаря си, натоварен с бронята, с която бе участвал в турнира.

— Съгласно законите на рицарството — започна първият — аз, Болдуин де Ойли, оръженосец на прославения рицар Брайън де Боа Жилбер, предлагам на вас, който засега се нарича Обезнаследения рицар, коня и бронята, носена от споменатия Брайън де Боа Жилбер на днешния турнир, предоставяйки на вашето великодушие да ги задържите или да поискате откуп за тях, както ви е угодно — защото такъв е законът на борбата.

Другите оръженосци повториха почти същата формула и спряха в очакване отговора на Обезнаследения рицар.

— За вас четиримата, господа — отвърна рицарят, обръщайки се към всички освен към първия, — и за вашите почтени и храбри господари, аз имам един общ отговор. Предайте почитанията ми на благородните рицари, вашите господари, и им кажете, че бих постъпил лошо, ако ги лиша от конете и броните, които никога не могат да служат на посмели воини. Бих желал да можех с това да свърша съобщението си до тези храбри рицари. Но тъй като аз наистина съм обезнаследен, принуден съм да бъда задължен на вашите господари и да поискам те по собствена угода да откупят своите коне и доспехи, тъй като тези, които аз сам нося, едва ли мога да считам за своя собственост.

— Ние всички сме упълномощени — отвърна оръженосецът на Реджиналд Фрон де Бьоф — да ви предложим по сто сребърника откуп за тези коне и доспехи.

— Достатъчно е — каза Обезнаследения рицар, — нуждата ме принуждава да приема половината от тази сума; останалите пари разделете наполовина помежду си, господа оръженосци, а половината раздайте на херолдите и придружителите, на певците и слугите.

Оръженосците свалиха шапки и с дълбок поклон изразиха благодарността си за тази любезност и щедрост, твърде необикновени за онова време, особено в такива големи размери. После Обезнаследения рицар се обърна към Болдуин, оръженосеца на Брайън де Боа Жилбер.

— От вашия господар — каза той — не ще приема нито броня, нито откуп. Кажете му от мое име, че нашата борба не е свършена — не, тя няма да свърши, докато не се срещнем с него със сабя и копие, и на кон, и в ръкопашен бой. Той сам предизвика тази смъртна вражда и аз няма да забравя неговото предизвикателство. Междувременно нека бъде сигурен, че аз не го смятам като другарите му човек, с когото с удоволствие мога да си разменя любезности, а по-скоро като такъв, с когото ми предстои смъртна борба.

— Моят господар — отвърна Болдуин — умее да отплаща на презрението с презрение и на ударите с удари, както умее да отвърне и на любезността с любезност. Щом вие отказвате да приемете от него всякакъв дял от откупа, определен на другите рицари, аз трябва да оставя тук бронята и коня му, защото съм сигурен, че той не ще благоволи вече да я носи, нито пък да яхне този кон.

— Вие отговорихте достойно, добри оръженосецо — каза Обезнаследения рицар, — достойно и смело, както подобава да се говори от името на отсъстващия господар. Но не оставяйте тук коня и бронята. Върнете ги на господаря си или ако той не благоволи да ги приеме, запазете ги за себе си, добри приятелю. Доколкото те са мои, аз ви ги подарявам от сърце.

Болдуин се поклони дълбоко и се оттегли с другарите си. Обезнаследения рицар се върна в палатката.

— Досега, Гърт — обърна се той към слугата си, — моето държане не накърни честта на английските рицари.

— А пък аз — каза Гърт, — макар и саксонски свинар, не лошо играх ролята на нормански оръженосец.

— Да — отвърна Обезнаследения рицар, — само че през цялото време треперех да не би недодялаността ти да те издаде.

— Ами! — рече Гърт. — Не се боя, че може да ме открие някой освен моят другар в игрите шутът Уомба, който не знам дали е по-скоро мошеник или глупак. Едва се сдържах да не се изсмея, когато старият ми господар мина тъй близо до мен, въобразявайки си през всичкото време, че Гърт му пази шопарите на много мили оттук из гъстаците и блатата на Ръдъруд. Ако ме хванат…

— Стига — каза Обезнаследения рицар, — ти знаеш какво ти обещах.

— Ами що се отнася до това — рече Гърт, — аз никога няма да изоставя приятеля си, за да си запазя кожата. Тя е здрава и ще изтърпи и нож, и камшик тъй добре, както кожата на кой да е шопар от стадото ми.

— Вярвай ми — заяви рицарят, — аз ще ти се отплатя за опасността, на която се излагаш от любов към мен. Междувременно приеми тези десет жълтици.

— Сега — каза Гърт, прибирайки жълтиците в кесията си — аз съм по-богат от всеки друг свинар или крепостник.

— Занеси тази торба със злато в Ашби — продължи господарят му, — намери Исак от Йорк и нека той си вземе, колкото иска за коня и бронята, които получих благодарение на доверието му.

— Не, кълна се в свети Дънстън — отвърна Гърт, — това аз няма да сторя.

— Как така, разбойнико — попита господарят му, — нима отказваш да се подчиниш на заповедите ми?

— Ако са честни, разумни и достойни за християнин, да — отвърна Гърт, — но тази заповед не е такава. Да разреша на евреина да вземе колкото си иска, не е честно, защото значи да ограбя господаря си; не е и разумно, защото само глупак би постъпил така; не е и християнско, защото значи да ограбиш един вярващ, за да обогатиш неверник.

— И все пак задоволи искането ми, упорити негоднико — настоя Обезнаследения рицар.

— Ще го сторя — отвърна Гърт, като скри торбичката под мантията си и излезе. — И ще видим дали няма да го принудя да се задоволи с половината от това, което ще поиска — промърмори той, оставяйки Обезнаследения рицар на собствените му смутни размисли. Поради редица причини, които сега не можем да съобщим на читателя, те бяха особено мъчителни и болезнени.

Сега трябва да се пренесем в град Ашби или по-скоро в една вила близо до него, собственост на богат израилтянин, у когото Исак бе на квартира с дъщеря си и слугите си. Както е известно, евреите са толкова щедри в своето гостоприемство и благотворителност към собствения си народ, колкото неохотно и свидливо проявяват тези качества към онези, които са свикнали да наричат неверници и чието отношение към тях наистина малко заслужава подобни прояви.

В една малка, но богато мебелирана в ориенталски вкус стая Ребека седеше на купчина бродирани възглавници върху един подиум, който заобикаляше стаята и служеше, подобно на естрадата у испанците, вместо столове. Тя следеше движенията на баща си със загрижен поглед на предана — дъщеря, докато той крачеше из стаята неспокойно и унило и ту сключваше ръце, ту вдигаше очи към тавана с поглед на човек, терзан от голяма душевна мъка.

— О, Якове! — провикваше се той. — О, вие, дванайсет свети отци на племето ми! Каква загуба за човек, който винаги е спазвал до последната йота Мойсеевия закон! С едно грабване да ми измъкнат петдесет сребърника, и то ноктите на такъв тиранин!

— Но, татко — възрази Ребека, — стори ми се, че ти доброволно даде парите на принц Джон.

— Доброволно ли? Да го порази египетската чума! Доброволно, казваш, а? Да, така доброволно, както някога в Лионския залив хвърлих стоката си, за да облекча кораба, който стенеше сред бурята; облякох кипящите вълни в най-хубавите си коприни, ароматизирах солената пяна с миро и алое, обогатих морските дълбочини със злато и сребро! И нима това не беше час на неизразима мъка, макар че собствените ми ръце принесоха жертвата?

— Но то беше жертва, която искаше небето, за да спаси живота ни — отвърна Ребека, — и оттогава насам богът на нашите деди благослови твоите богатства и печалби.

— Да — каза Исак, — но когато тиранинът ми ги отнема, както днес, и ме принуждава да се усмихвам, когато ме ограбва! О, дъще, обезнаследени скитници, каквито сме ние, най-голямото зло, което сполита племето ни, е, че когато ни обиждат и грабят, всички наоколо ни се смеят, а ние сме принудени да прикриваме възмущението си от обидата и да се усмихваме кротко, вместо смело да си отмъстим.

— Недей мисли така, татко — каза Ребека, — и ние имаме своите преимущества. Неверниците, колкото жестоко да ни потискат, все пак в известно отношение са зависими от прогонените деца на Сион, които те презират и преследват. Без помощта на нашето богатство те не биха могли да подготвят армиите си за война, нито победните си тържества в мирно време. И златото, което им даваме назаем, се връща увеличено в нашите ковчези. Ние сме като тревата, която расте най-буйно, когато най-много я тъпчат. Даже днешното пищно зрелище нямаше да се състои без съгласието на презрения евреин, който достави средствата за него.

— Дъще — рече Исак, — сега ти засегна друга скръбна струна. Прекрасният кон и скъпите доспехи, равностойни на печалбата от цялата ми сделка с нашия Кирият Джейръм от Лестър — ето ти още една чиста загуба — да, да, загуба, която поглъща всичките ми печалби за една седмица от събота до събота. Но все пак това може да излезе на по-добър край, отколкото си мисля сега, защото младежът е добър.

— Сигурна съм — додаде Ребека, — че ти не ще се разкайваш, задето си се отплатил на странника-рицар за сторената ти от него добрина.

— Вярвам, дъще — отвърна Исак, — вярвам също, че Сион отново ще бъде изграден. Но колкото се надявам, че някога ще видя със собствените си очи стените и крепостните кули на новия храм, толкова и вярвам, че някога ще видя християнин, па макар и най-добрия от тях, да плати дълга си на един евреин, освен ако не го е страх от съд и тъмница.

При тези думи той започна пак недоволно да се разхожда из стаята. Ребека, виждайки, че опитите й да го успокои само му напомняха нови причини за вайкане, благоразумно прекъсна безполезните си усилия — това мъдро поведение препоръчваме на всички, които се нагърбват с ролята на утешители и съветници.

Вече се стъмняваше, когато една слугиня еврейка влезе и сложи на масата две сребърни лампи, пълни с ароматично масло, а друга прислужница нареди на малка абаносова масичка, богато украсена със сребро, най-скъпи вина и най-вкусни ястия, защото вътре в къщите си евреите не се лишават и от най-скъпия лукс. В същото време прислужницата осведоми Исак, че един назарянин (така наричаха те помежду си християните) желае да говори с него. Който живее от търговия, трябва по всяко време да бъде на разположение на всеки желаещ да преговаря с него. Исак веднага остави на масата недокоснатата чаша с гръцко вино, която току-що бе повдигнал към устните си, каза бързо на дъщеря си: „Ребека, покрий си лицето!“ — и заповяда да въведат непознатия. Едва-що Ребека бе спуснала над красивото си лице покривало от сребърен воал, което стигаше до краката й, вратата се отвори и влезе Гърт, увит в широките дипли на норманската си пелерина. Видът му бе по-скоро съмнителен, отколкото предразполагащ, особено пък когато вместо да си свали калпака, той го нахлузи още по-ниско над грубото си чело.

— Ти ли си Исак от Йорк? — запита Гърт по саксонски.

— Да, аз съм. — отвърна Исак на същия език, защото като търговец той познаваше всички езици, говорени в Англия, — а ти кой си?

— Това не е важно — отвърна Гърт.

— Толкова е важно, колкото ти да знаеш моето — отвърна Исак, — защото как мога да преговарям с тебе, без да ти зная името?

— Това е лесно — отговори Гърт, — тъй като аз имам да плащам пари, трябва да знам, че ги предавам на когото трябва, а пък за теб, който ще ги получиш, едва ли е от голямо значение от чии ръце ги получаваш.

— О-хо-о — възкликна евреинът, — ти си дошъл да плащаш пари, а? Свети отче Авраме, това съвсем изменя отношенията ни един към друг. От кого носиш парите?

— От Обезнаследения рицар — каза Гърт, — победителя на днешния турнир. Нося стойността на доспехите, които му е дал Кирият Джейръм от Лестър по твоя препоръка. Конят е вече върнат в конюшнята ти. Искам да зная каква сума трябва да платя за доспехите.

— Казах аз, че той е добър момък! — възторжено извика Исак. — Една чаша вино няма да ти увреди — прибави той, като напълни и подаде на свинаря чаша с такова скъпо и хубаво питие, каквото Гърт никога не бе вкусвал, — ами колко пари носиш у себе си? — продължи Исак.

— Света Богородице! — рече Гърт, като остави чашата. — Какъв нектар пият тези неверни кучета, а истинските християни са благодарни и за мътна и гъста бира, като помията, дето я даваме на свинете си. Колко пари нося със себе си ли? — продължи саксонецът, след като свърши това нелюбезно възклицание. — Малка сума и все пак нещичко в брой. Е, Исак, сигурно и ти имаш съвест, макар и еврейска.

— Да — отвърна Исак, — ама твоят господар спечели хубави коне и скъпи брони със силата на копието си и на десницата си, той е добър момък — евреинът е готов да ги вземе вместо пари и да му върне, което е в повече.

— С тях господарят ми се е разпоредил вече — каза Гърт.

— A-а, лошо е направил — рече евреинът, — глупаво е постъпил. Никой християнин тук не може да купи толкова коне и брони и никой евреин освен аз не би му дал и половината от стойността им. Но ти носиш сто сребърника в тази торба — надникна той под пелерината на Гърт, — тя е тежка.

— Пълна е с глави на стрели — каза Гърт находчиво.

— Добре — рече Исак, задъхвайки се в колебанието си между привичната си жажда за печалба и едно току-що породило се желание да се покаже щедър в настоящия случай, — ако кажа, че ще приема осемдесет сребърника за хубавия кон и скъпата броня, от което няма да имам никаква печалба, имаш ли достатъчно пари да ми платиш?

— Едвам ще стигнат — отвърна Гърт, макар че поисканата сума беше по-малка, отколкото очакваше — и господарят ми ще остане без петак. Но все пак, щом не можеш да намалиш повече, трябва да се съглася.

— Напълни си още една чаша вино — подкани го евреинът. — А осемдесет сребърника е много малко. Не остава никаква лихва за парите. Пък и хубавият кон може да е пострадал нещо в днешните борби. Ох, каква тежка и опасна борба бе! Ездачи и коне се сблъскваха като дивите бикове на Башан! Сигурно конят е пострадал нещо.

— А пък аз ти казвам — отвърна Гърт, — че той е здрав и читав. Можеш още сега да го видиш в конюшнята си. Казвам ти пак, осемдесет сребърника са достатъчни за бронята и смятам, че думата на един християнин струва колкото думата на един евреин. Ако не приемеш осемдесет, ще върна тази торба (и той подрънка парите в нея) на господаря си.

— Недей, недей — каза Исак, — сложи тука талантите, шекелите^[2], осемдесетте сребърника и ще видиш, че щедро ще те възнаградя.

Най-после Гърт се подчини и след като отброи осемдесет сребърника на масата, евреинът му даде разписка за коня и бронята. Ръката му трепереше от радост, докато увиваше първите седемдесет сребърника. Последните десет той преброи много бавно, като се спираше и си приказваше нещо, поемайки всяка монета от масата и спускайки я в кесията си. Като че ли алчността му се бореше с по-добрите му импулси и го караше да прибира сребърник след сребърник, докато щедростта му го подтикваше да върне поне една част на своя благодетел или да подари нещо на посредника му. Думите му бяха приблизително следните:

— Седемдесет и един, седемдесет и два — господарят ти е добър момък, — седемдесет и три — прекрасен младеж, — седемдесет и четири — тази монета е малко очукана по края тази пък ми изглежда малко ексик на тегло, — седемдесет и шест — ако някой път господарят ти има нужда от пари, нека дойде при Исак от Йорк, — седемдесет и седем, — разбира се с гаранция. — Тук той направи значителна пауза и Гърт започна да се надява, че последните три сребърника може би ще избягнат съдбата на останалите, но броенето продължи: — Седемдесет и осем — ти си добър човек, — седемдесет и девет — заслужаваш и ти нещичко…

Тук евреинът пак се спря и погледна последната монета очевидно с намерение да я даде на Гърт. Той я претегли на върха на пръста си и я пусна на масата, за да иззвънти. Ако звукът й се бе оказал по-глух и тежестта поне мъничко под нормалната, щедростта му щеше да надделее, но за нещастие на Гърт монетата бе дебела, наскоро сечена, тежеше малко повече от нормалното и прозвъня ясно и чисто. На Исак не му даде сърце да се раздели с нея и я пусна ужким разсеяно в кесията с думите:

— Осемдесет — това попълва сумата. Надявам се, че господарят ти щедро ще те възнагради. Ти сигурно имаш още монети в кесията — прибави той с жаден поглед към торбата.

Гърт се ухили — той не можеше истински да се засмее — и отвърна:

— Горе-долу още толкоз, колкото ти сега преброи тъй внимателно. — После сгъна грижливо разписката, сложи я под шапката си и прибави: — Мисли му за брадата си, евреино, ако кажеш, че не е предостатъчно.

Той си наля още една чаша вино, без да чака покана, и напусна безцеремонно стаята.

— Ребека — каза евреинът, — този човек малко ме надхитри. Ама все пак господарят му е добър момък и аз много се радвам, че е спечелил злато и сребро с бързия си кон и здравото си копие, което също като копието на Голият филистимлянин е здраво като кросно.

Като се обърна да чуе отговора на Ребека, той видя, че тя бе напуснала стаята, докато той се пазареше с Гърт.

В това време Гърт бе вече слязъл по стълбите и се луташе да търси изхода в тъмното преддверие, когато една облечена в бяло фигура, осветена от малка сребърна лампа, която носеше в ръка, му даде знак да я последва към една странична стая. Гърт не се подчини на тази покана с особена охота. Когато имаше да се бори само със земни сили, той беше буен и груб като див глиган, но затова пък изпитваше характерния за саксонците ужас от кошути, горски духове, жени в бяло и всички други суеверия, които прадедите му бяха донесли със себе си от дивите германски гори. При това той си припомни, че се намира в къщата на евреин, а освен другите неприятни качества, които народът приписваше на евреите, на тях гледаха и като на хора, вещи в магията и заклинанията. Въпреки това след минутно колебание той се подчини на поканата на бялата фигура и я последва в посочената от нея стая, където за свое радостно учудване видя, че водачката му бе красивата еврейка, която бе видял на турнира и преди малко в стаята на баща й.

Тя го разпита за подробностите по сделката му с Исак, които той повтори точно.

— Моят баща само се е пошегувал с тебе, добри човече — каза Ребека. — Той дължи много повече на господаря ти за добрината му, отколкото може да се заплати с бронята и коня, даже и да се удесетори цената им. Каква сума плати на баща ми ей сега?

— Осемдесет сребърника — рече Гърт, изненадан от този въпрос.

— В тази кесия — каза Ребека — ще намериш сто. Върни на господаря си това, което е негово, а с остатъка обогати себе си. Бързо, върви си, не се бави да ми благодариш! И внимавай, като минаваш по улиците на този шумен град, където лесно можеш да изгубиш и товара си, и живота си. Рубен — прибави тя, като плесна с ръце, — освети пътя на този непознат и не забравяй да заключиш и да залостиш вратата след него.

Рубен, чернокос и чернобрад евреин, дойде в отговор на повикването й с факла в ръка; той отвори външната врата на къщата, преведе Гърт през покрит с плочи двор и го пусна да излезе през един малък отвор на портата, която затвори след него с резета и вериги, подходящи за портата на затвор.

— Кълна се в свети Дънстън — рече Гърт, докато вървеше, препъвайки се по тъмната уличка, — това не е еврейка, а ангел небесен. Десет сребърника от смелия ми млад господар, двадесет от този бисер на Сиона! О, щастлив ден! Още един такъв ден, Гърт, и ти ще се Освободиш от крепостничество и ще бъдеш свободен като благородник. Тогава аз ще захвърля свинарския си рог и гегата си, ще взема меч и щит като свободен човек и ще следвам младия си господар до смърт, без да крия ни лицето, ни името си.