Уолтър Скот
Айвънхоу (11)

ГЛАВА VIII

Ей рицар храбър рицаря зове на бой

със тръбен звук — отвръща му веднага той.

Кънти поляната от глас метален, чист,

звукът отеква чак във облачната вис.

Със спуснати наличници напред летят

бойците, в упор своите копия държат

или се целят в шлема бляскав на врага —

препускат, срещат се в средата на кръга.

ДРАЙДЪН — „ПАЛАМОН И АРСАЙТ“

Внезапно принц Джон спря сред кавалкадата си и като се обърна към абата на Жорво, заяви, че забравил главната си работа днес.

— Кълна се във всичко свято — каза той, — ние пропуснахме, господин абат, да определим прекрасната кралица на любовта и красотата, чиято бяла ръка трябва да даде палмата на първенството на победителя. Що се отнася до мен, аз съм либерален в схващанията си и нямам нищо против да дам гласа си за чернооката Ребека.

— Света богородице! — отвърна абатът и вдигна ужасен очи към небето. — Та тя е еврейка! Бихме заслужили да ни изгонят с камъни от игрището, а пък аз още не съм толкова остарял, та да ми се ще да ставам мъченик. Пък и кълна се в моя светец покровител, тя далеч не може да се сравнява с прекрасната саксонка Роуина.

— Саксонка или еврейка отвърна принцът, — куче или свиня, какво от това? Аз казвам да изберем Ребека, па макар и само за да ядосаме саксонските простаци.

Дори сред най-приближените му придружители се разнесе ропот.

— Това вече не е шега, милорд — обади се де Брейси, — никой от тук присъстващите рицари няма да се примири, ако направите опит да го обидите така.

— Това би било съзнателно оскърбление — обади се един от най-старите и влиятелни привърженици на принц Джон, Уолдемар Фицърс — и ако ваша милост си го позволи, то без съмнение ще се отрази пагубно върху вашите планове.

— Аз ви държа при себе си, сър — каза Джон, дръпвайки високомерно юздата на жребеца си, — като свой придворен, а не като съветник.

— Тези, които следват ваша милост по пътя, който сте си избрали — отвърна Фицърс тихо, — добиват права на съветници, защото техните интереси и тяхната безопасност са не по-малко застрашени от вашите собствени.

От тона, c който бяха изречени думите му, Джон схвана, че трябва да се подчини.

— Аз само се пошегувах — каза той, — а вие всички се нахвърлихте върху ми като усойници! — По дяволите, изберете си, която щете!

— Не, не — каза де Брейси, — нека тронът на красивата кралица да остане празен, докато бъде избран победителят, и нека после той да назове дамата, която трябва да го заеме. Това ще украси още повече победата му и ще научи хубавите жени да ценят любовта на храбрите рицари, които могат да ги издигнат на такова почетно място.

— Ако Брайън де Боа Жилбер спечели наградата — каза абатът, — готов съм да заложа броеницата си, че аз ще избера кралицата на любовта и красотата.

— Боа Жилбер — отвърна де Брейси — е майстор на копието, но има и други в това игрище, господин абат, които не ще се побоят да излязат насреща му.

— Достатъчно, господа — каза Уолдемар. — Нека принцът да заеме мястото си. И рицарите, и зрителите вече губят търпение, времето напредва и редно е да започнат игрите.

Макар че принц Джон не беше още монарх, той имаше вече в лицето на Уолдемар Фицърс един неудобен любим министър, който служи на господаря си само както сам намира за добре. Все пак принцът се подчини, макар че по нрав беше от тези хора, които обичат да упорстват за дреболии. Заемайки трона си, заобиколен от свитата, той даде знак на херолдите да обявят правилата на турнира, а именно:

Първо, петте рицари-организатори се задължаваха да се борят срещу всички явили се.

Второ, всеки желаещ да се бори рицар имаше право, ако иска, да си избере противник измежду организаторите, като докосне щита му. Ако направи това с обратната страна на копието си, състезанието щеше да се води с тъй наречените „оръжия на куртоазията“, а именно с копия, на чийто връх е прикрепена плоска дъсчица, така че срещата да не е свързана с друга опасност освен от сблъскването между коне и ездачи. Но ако докоснеше щита с острието на копието, борбата щеше да се води a outrance^[1], тоест рицарите трябваше да се сражават с голи оръжия като в истински бой.

Трето, когато участващите рицари изпълнят обещанието си, като всеки един от тях строши пет копия, принцът трябваше да обяви победителя от първия ден на турнира, който ще получи за награда един боен кон с необикновена красота и несравнима сила; и освен тази награда за храбростта си, сега бе обявено, че нему ще се падне необикновената чест да избере кралицата на любовта и красотата, която ще раздаде наградите на следващия ден.

Четвърто, както възвестиха херолдите, на втория ден щеше да се състои общ турнир, в който можеха да участвуват всички присъстващи рицари, желаещи да спечелят слава. Те щяха да бъдат разделени на две еднакви групи и да се борят мъжествено, докато принц Джон даде знак за свършване на състезанието. Тогава избраната кралица на любовта и красотата трябваше да положи на главата на посочения от принц Джон най-отличил се рицар през втория ден корона от злато, изработена във форма на лавров венец. Този ден свършваха рицарските игри. А на следващия щяха да се проведат за забавления на простолюдието състезания по стрелба с лък, игри с бикове и други подобни народни увеселения. По този начин принц Джон се стараеше да си създаде популярност, която постоянно сам рушеше с необмислени деяния, накърняващи грубо чувствата и предразсъдъците на народа.

Сега игрището представляваше великолепна гледка. В амфитеатралните галерии беше събрано цялото благородство, величие, богатство и красота на Северна и Средна Англия. Разнообразните цветове на дрехите на високопоставените зрители представляваха пъстро и пищно зрелище, а средните и долни редици, заети от заможните граждани и свободните селяни на весела Англия, образуваха с по-простите си облекла една по-тъмна ивица около този кръг от ярка бродерия, като с това подчертаваха и същевременно смекчаваха неговото великолепие.

Херолдите завършиха прокламацията си с общоприетия повик: „Щедрост, щедрост, смели рицари!“ И дъжд от златни и сребърни монети се изсипа върху им от галериите, понеже беше въпрос на рицарска чест да се проявява щедрост към тези, които в онази епоха се считаха за протоколчици и летописци на честта. Херолдите отвърнаха, както бе прието, с викове: „Любов към дамите! Достойна смърт на героите! Чест на щедрите! Слава на храбрите!“ Към тях се присъединиха акламациите на простолюдието и бойният зов на многобройни тръби. Когато шумът заглъхна, пъстрата и блестяща процесия на херолдите се оттегли; на двата противоположни края на игрището останаха само церемониалмайсторите, въоръжени от глава до пети, яхнали на коне и неподвижни като статуи. Междувременно заграденото пространство на северния край, колкото и да бе голямо, сега бе претъпкано с рицари, желаещи да покажат изкуството си срещу организаторите на турнира. Гледано от галериите, това пространство сега представляваше истинско море от развети пера, изпъстрено с блестящи шлемове и дълги копия, на върха на някои от които имаше знаменца, широки около една педя и развети от ветреца. Тяхното движение се сливаше с движението на неспокойните пера и придаваше особена живост на гледката.

Най-после преградата бе отворена и петима рицари, избрани с жребий, бавно навлязоха в игрището. Един борец яздеше сам отпред, а другите го следваха на двойки. Те всички бяха великолепно въоръжени и моят саксонски източник (Уордърският ръкопис) описва надълго девизите и знамената им и бродерията по наметалата на конете им. Не е нужно да навлизаме в подробности по тези въпроси. Нека цитираме няколко реда от един съвременен поет, който е писал твърде малко:

Те прах са днес,

ръжда покрива саби, носени със чест;

пий вярваме, че техните души са в рая.^[2]

Техните фамилни гербове отдавна са прогнили над стените на замъците им. Самите замъци са порутени развалини и зелени могили — местата, които някога са ги познавали, не ги познават вече — да, много поколения са измрели и са забравени в земите, владени някога от тях със силата на феодални собственици и господари. Каква полза тогава за читателя да знае имената и преходните символи на военната им слава?

Сега обаче, без да предугаждат ни най-малко забравата, която щеше да покрие техните имена и подвизи, бойците напредваха през арената, задържайки буйните си коне и принуждавайки ги да се движат бавно, като същевременно демонстрираха хубавия им ход, грацията и сръчността на ездачите. Когато шествието навлезе в арената, дива ориенталска музика се разнесе иззад шатрите на организаторите, където бяха скрити свирачите. Музиката бе пренесена от светите земи. Смесицата от цимбали и звънци сякаш едновременно приканваше й заплашваше приближаващите се рицари. Погледите на безбройното сборище от зрители не се отделяха от тях, когато петимата рицари се приближиха към височината, на която бяха разположени шатрите. Разделяйки се, всеки един от тях леко докосна с обратната страна на копието си щита на избрания си противник. Повечето от нископоставените зрителя — а и мнозина от високопоставените, а казват дори и някои от дамите — бяха много разочаровани, че борците избраха „оръжието на куртоазията“. Защото същият вид хора, конте в днешно време ръкопляскат най-много на най-дълбоката трагедия, тогава изпитваха толкова по-голямо удоволствие от един турнир, колкото по-голяма бе опасността, застрашаваща борещите се.

След като по този начин бяха дали израз на миролюбивите си намерения, борците се оттеглиха към края на игрището и застанаха там, наредени в една редица; а организаторите на турнира един по един излязоха от шатрите си, яхнаха конете си й начело с Брайън де Боа Жилбер слязоха по височинната и застанаха всеки срещу рицаря, който бе докоснал щита му.

Изсвириха фанфари и тръби и борците се спуснаха един срещу друг в пълен галоп; и дали поради по-голямото умение или поради щастието на организаторите на турнира, противниците на Боа Жилбер и Фрон де Бьоф се търкулнаха на земята. Противникът на Гранменил вместо да насочи върха на копието си към шлема или щита на неприятеля, така го отклони от правата линия, че счупи оръжието си напреко през тялото му — обстоятелство, което се считаше за по-голям позор, отколкото да бъде повален от коня си, защото второто можеше да стане случайно, а първото свидетелстваше за несръчност и неумение да владее оръжието и коня. Само петият рицар запази честта на своята страна, завършвайки стълкновението си с рицаря Сент Джон, след като копията и на двамата се строшиха без особено преимущество за единия или другия.

Виковете на зрителите, акламациите на херолдите и звънът на фанфарите възвестиха триумфа на победителите и поражението на падналите. Първите се оттеглиха към палатките си, а вторите — надигайки се, кой както може, излязоха от игрището, опозорени и унили, за да се споразумеят с победителите относно откупа за оръжието и конете си, които съгласно правилата на турнира бяха изгубили в тяхна полза. Само петият остана на игрището, за да приеме приветствията на зрителите, и тогава чак се оттегли, придружен все още от виковете им, които сигурно още повече увеличаваха разочарованието на неговите другари.

Втора и трета група рицари последователно се явиха на игрището и въпреки че успехът им беше различен, общо взето, организаторите на турнира запазиха надмощие, тъй като нито един от тях не бе повален от коня си и не се отклони при нанасяне на удара — злополуки, които постигнаха един-двама от противниците им при всяка среща. И затова духът на излизащите на борба рицари бе доста подтиснат от непрестанния им успех. При четвъртата среща се явиха само трима рицари, които, избягвайки щитовете на Боа Жилбер и Фрон де Бьоф, се задоволиха да докоснат щитовете на другите трима, които, общо взето, не бяха проявили същата сила и сръчност. Този умел подбор, не обърна везните на щастието им и норманите пак победиха; един от противниците бе повален, а други двама не успяха в atteint-a, което значи, че не съумяха да ударят шлема или щита на съперника си достатъчно силно с право копие, така че оръжието да се счупи, ако не бъде повален противникът.

След тази четвърта среща последва значителна пауза и като че ли никой вече не желаеше да поднови борбата. Зрителите започнаха да си шушукат, защото измежду организаторите на турнира Малвоазен и Фрон де Бьоф бяха непопулярни заради лошите си характери, а на другите, с изключение на Гранменил, гледаха с неприязън като на чужденци.

Но ничие недоволство не бе така остро както на Седрик Саксонеца, който виждаше във всяка победа, спечелена от норманите, ново потъпкване на честта на Англия. Той не бе обучен в изкуството на рицарските игри, макар че неведнъж се бе проявявал като смел и решителен воин с оръжията на саксонските си прадеди. Той поглеждаше загрижено Ателстън, който владееше това модно изкуство, сякаш му се щеше той самият да направи някакво усилие да изтръгне победата от ръцете на тамплиера и другарите му. Но макар със смело сърце и як, Ателстън беше твърде ленив и неамбициозен, за да направи това, което Седрик явно очакваше от него.

— Победата клони против Англия, милорд — каза Седрик подчертано. — Не се ли изкушавате да вземете и вие копието?

— Ще участвам утре в melee-то — отвърна Ателстън. — Не си струва трудът да се въоръжавам днес.

Две неща раздразниха Седрик в този отговор. Първо, бе употребена норманската дума-melee (обща борба) и второ, в него личеше известно безразличие към честта на родината; но все пак това бяха думи на Ателстън, когото той тъй дълбоко уважаваше, че не посмя повече да разглежда подбудите и слабостите му. Освен това нямаше и време за никакви забележки, тъй като Уомба се намеси:

— По-добре е, макар и едва ли тъй лесно, да излезеш пръв между сто, отколкото победител срещу един.

Ателстън прие тази забележка като комплимент, но Седрик, който схвана по-добре мисълта на шута, му Хвърли строг и застрашителен поглед и Уомба имаше късмет, че времето и мястото не позволяваха на господаря му да покаже по-осезателно недоволството си от него въпреки привилегированото му положение и служба.

Паузата в турнира все още продължаваше, прекъсвана само от виковете на херолдите: „За любовта на дамите, трошете копия! Излезте, храбри рицари, прекрасни очи следят делата ви!“

Музиката на норманите от време на време също се разнасяше победоносно и предизвикателно. А простолюдието изразяваше недоволството си от един празник, който сякаш щеше да премине в бездействие. Старите рицари и благородници шепнешком оплакваха упадъка на войнствения дух, разказваха за победите на своята собствена младост и заявяваха, че днес вече в страната няма такива несравними красавици, каквито някога са вдъхновявали рицарските игри. Принц Джон заговори на свитата си, че е време да се приготви пиршеството и че трябва да се отреди наградата на Брайън де Боа Жилбер, който с едно копие бе повалил двама рицари и бе отблъснал удара на третия.

Най-после, тъкмо когато сарацинската музика на нормани-те завършваше една дълга и писклива мелодия, с която от време на време нарушаваше тишината на арената, от северния край се зачу в отговор предизвикателният звук на една-единствена тръба. Очите на всички се отправиха към новия борец, чието идване тръбата възвестяваше, и щом бе спусната преградата, той навлезе в арената. Доколкото може да се съди за фигурата на човек в броня, новодошлият не надминаваше много среден ръст и изглеждаше по-скоро тънък, отколкото едър. Бронята му бе от стомана, богато инкрустирана със злато, а емблемата на щита му представляваше млад изкоренен дъб и испанската дума Desdichado, което значи Обезнаследен. Той яздеше буен черен кон и минавайки през игрището, поздрави с грация принца и дамите с навеждане на копието си. Сръчността, с която яздеше коня си, и младежкото изящество на маниерите му, му спечелиха сърцата на мнозинството и някои от по-простите зрители дадоха израз на предпочитанието си с викове: „Докосни щита на Ралф де Випон — докосни щита на хоспиталиера — той е най-несигурен на коня си — срещу него най-лесно ще спечелиш!“

Борецът се изкачи по склона към височинката, последван от тези доброжелателски викове, и за изненада на всички присъстващи отиде направо към Средната шатра и удари тъй силно с острието на копието си щита на Брайън де Боа Жилбер, че той изкънтя. Всички бяха смаяни от неговата самоуверена дързост, но най-много прославеният рицар, когото той по този начин викаше на смъртна борба и който съвсем не очакваше такова грубо предизвикателство и затова стоеше небрежно до вратата на палатката си.

— Изповядал ли си се, братко — каза тамплиерът, — и ходил ли си тази сутрин на литургия, та тъй смело рискуваш живота си?

— Аз съм по-подготвен да посрещна смъртта, отколкото ти — отвърна Обезнаследения рицар, защото под това име се бе записал непознатият в списъците на турнира.

— Тогава заеми мястото си на арената — каза Боа Жилбер, — погледни за последен път слънцето, защото тази нощ ще спиш в рая.

— Благодаря за любезността — отговори Обезнаследения рицар — и за отплата ще те посъветвам да си вземеш нов кон и ново копие, защото, кълна се в честта си, ще имаш нужда и от двете.

След тези самоуверени думи той дръпна юздите на коня си и го накара да върви заднишком по склона, който току-що бе изкачил, и така чак до северния край на игрището, където застана неподвижен в очакване на противника си. Тази майсторска езда още веднъж му спечели възторга на тълпата.

Макар и разгневен на противника за препоръчаните предпазни мерки, Брайън де Боа Жилбер не пропусна да последва съвета му. Защото честта му бе поставена на карта и той не можеше да си позволи да пренебрегне каквито и да са средства, за да си осигури победа над самонадеяния си неприятел. Той замени коня си с друг, отпочинал, изпитан, силен и буен. Избра си ново здраво копие, да не би дървото на досегашното да е пострадало от предишните срещи. Най-после остави малко повредения си щит и взе друг от оръженосците си. Първият му щит носеше само обикновената емблема на ездача — двама рицари, яхнали един кон — символ на първоначалната скромност и бедност на тамплиерите, качества, които те по-късно бяха заменили с онази арогантност и богатство, които в края на краищата станаха причина да бъде унищожен орденът им. На новия щит на Боа Жилбер бе изобразен летящ гарван със стиснат в ноктите череп и бе изписан девизът „Gave le Corbeau!“^[3].

Когато двамата борци застанаха един срещу друг на двата края на арената, напрежението на публиката достигна връхната си точка. Малцина очакваха, че срещата може да свърши благоприятно за Обезнаследения рицар, и все пак неговата смелост и мъжество му осигуряваха добрите чувства на зрителите.

Едва-що се разнесе сигналът на тръбите, двамата борци полетяха с бързината на мълния от местата си и се сблъскаха в центъра на арената с гръмотевичен трясък. Копията им се разтрошиха на трески до самата дръжка и в първия момент изглеждаше, че и двамата са повалени, защото ударът бе така силен, че и двата коня паднаха на задниците си. Но сръчните ездачи овладяха жребците си с помощта на юздата и шпорите и след като за момент си размениха огнени погледи през пречките на шлемовете, и двамата се обърнаха кръгом и се оттеглиха към двата края на арената, за да получат от прислужниците си нови копия.

Силните викове на зрителите, разветите шалове и кърпички и всеобщите акламации свидетелстваха за интереса, събуден от тази среща — най-добре изпълнена и при най-равни сили. Но щом рицарите заеха пак местата си, овациите изведнъж стихнаха и настана такава дълбока и мъртва тишина, сякаш зрителите се бояха дори да дишат.

След няколкоминутна пауза, разрешена на борците, за да си поемат дъх и те, и конете им, принц Джон даде с жезъла си знак на тръбачите да свирят за атака. За втори път рицарите полетяха от местата си и се срещнаха в центъра на игрището със същата бързина, сила и ловкост, но не с еднакво щастие както преди.

Сега вече тамплиерът насочи копието си точно към центъра на противниковия щит и го удари тъй точно и силно, че копието се строши, а Обезнаследения рицар се залюля на седлото. Той пък от своя страна при тръгването си бе насочил копието си към щита на Боа Жилбер, но почти в момента на сблъскването промени целта си и го насочи към шлема — цел, по-трудна да се улучи, но затова пък веднъж улучена, ударът по-мъчно може да се удържи. Той удари норманеца точно в шлема и върхът на копието му се задържа между решетките. И все пак, дори в това неблагоприятно положение, тамплиерът запази достойно високата си репутация и ако не се бе скъсал коланът на седлото му, той може би нямаше да бъде повален. Сега обаче седлото, конят и ездачът се търкулнаха на земята сред облак прах.

На тамплиера бе нужен само един миг, за да се освободи от стремената на падналия кон и вбесен от своя позор и от акламациите, с които го посрещнаха зрителите, той изтегли меча си и го размаха заканително срещу победителя. Обезнаследения рицар скочи от коня си и също изтегли меча от ножницата. Но церемониалмайсторите пришпориха конете, застанаха между двамата и им напомниха, че в настоящия случай правилникът за турнира не позволява този вид борба.

— Ще се срещнем пак, надявам се — каза тамплиерът, като хвърли неприязнен поглед към противника си, — и то там, където няма да има кой да ни раздели.

— Ако не се срещнем — отвърна му Обезнаследения рицар, — вината няма да бъде моя. На кон или в ръкопашен бой, с копие, алебарда или меч, аз съм винаги готов да изляза срещу теб.

Те щяха да си разменят и други, още по-гневни думи, но церемониалмайсторите кръстосаха копия между тях и ги принудиха да се разделят. Обезнаследения рицар се върна на първоначалното си място, а Боа Жилбер — в шатрата си, където остана до края на деня, измъчван от страшно отчаяние.

Без да слиза от коня си, победителят поиска бокал с вино и като повдигна долната част на шлема си, заяви, че пие: „За всяко честно английско сърце и за победа над чуждите тирани.“ После заповяда на своя тръбач да извика на бой организаторите на турнира и пожела един от херолдите да им съобщи, че няма да избира противника си, а е готов да ги срещне в какъвто ред те пожелаят да излязат насреща му.

Огромният Фрон де Бьоф с черна броня бе първият, който зае мястото си на арената. На белия му щит бе изобразена черна глава на бик^[4] полуизтрита от многобройните сражения, и бе изписан арогантният девиз: „Gave adsum“^[5]. Срещу този борец Обезнаследения рицар спечели малка, но решителна победа. И двамата рицари строшиха копията си според правилата, но тъй като кракът на Фрон де Бьоф се изплъзна от стремето при срещата, победата бе дадена на противника му.

В третата си среща със сър Филип де Малвоазен непознатият също така има успех. Той удари барона тъй силно по шлема, че вървите се скъсаха и Малвоазен, спасен от падане само благодарение на това, че шлемът му падна, бе обявен за победен както и другарите му.

В четвъртата среща с Гранменил Обезнаследения рицар прояви толкова вежливост, колкото сила и сръчност бе проявил досега. Конят на де Гранменил, който бе млад и буен, се вдигна на задните си крака и се втурна напред през време на галопа, така че попречи на ездача да се прицели добре. Обезнаследения рицар се отказа от изгодното положение, което му даваше тази злополука — той вдигна копието си, мина покрай противника си, без да го докосне, обърна коня си и се обърна към своя край на арената, като му предложи чрез херолда възможност за втора среща. Де Гранменил отказа и се призна победен както от вежливостта, така и от сръчността на своя противник.

Ралф де Випон увенча победите на непознатия, като бе повален с такава сила на земята, че кръв рукна от носа и устата му и трябваше да го изнесат в безсъзнание от игрището.

Хилядната тълпа одобри с овации единодушното решение на принца и церемониалмайсторите да се дадат почестите на победител този ден на Обезнаследения рицар.